Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (10)

7.

На другия ден той започна да се учи как точно се прави имперската политика.

— Ти не си знаел, че 3D-скопът е насочен към теб? — попита Юго.

Хари гледаше записи на разговора с Ламурк на холографа в кабинета си. Когато за имперските специални войски вече беше проблем да удържат напиращата към апартамента му тълпа, той бе избягал в университета. Щом заловиха екип, който се опитваше три етажа по-надолу да вкара подслушвателно устройство в апартамента му, повикаха подкрепления. Хари и Дорс се измъкнаха през сервизния гравивход, придружени от ескорт.

— Не, не съм знаел. Тогава ставаха много неща.

Спомни си как телохранителите бяха заговорили някого, бяха го проверили и пуснали. Триизмерната камера и акустичният следач бяха толкова дребни, че медийните представители се разхождаха с тях, скрити под официалното им облекло. Убийците използваха същото хитро прикритие. Телохранителите различаваха едните от другите.

— Отваряй си очите, щом ще играеш в тая лига — рече Юго с далитска мъдрост.

— Благодаря за грижата — сухо отговори Хари.

Дорс вдигна пръст към устните си.

— Според мен се справи доста добре.

— Не исках да изглежда сякаш нарочно изритвам от Висшия съвет лидер на мнозинство — припряно рече Хари.

— Но точно това направи — установи Юго.

— Разговорът звучеше като учтива… закачка. След монтирането на тривизията обаче той изглеждаше като бърз вербален пинг-понг с бръснарски ножчета вместо с топки.

— Но при всяка размяна на реплики ти го затапваше — отбеляза Дорс.

— А пък на мен дори ми е симпатичен! Правил е добро за Империята — той млъкна и се замисли. — Но беше… забавно.

— Може би наистина имаш дарба за това — рече тя.

— Бих предпочел да нямам.

— Мисля, че надали имаш голям избор — обади се Юго. — Ставаш известен.

— Славата е натрупване на недоразумения около известно име — вметна Дорс.

— Добре казано — усмихна се Хари.

— Мисъл на Елдониан Старейшината, най-дълголетният император. Единствен от своя род, умрял от старост.

— Удар в десетката — отбеляза Юго. — Очаквай всякакви слухове, клюки, грешки…

Хари ядосано поклати глава.

— Не! Вижте, не можем да позволим тези странични неща да ни разсейват. Юго, какво стана с ония незаконни констелации на личности, с които се беше „сдобил“?

— У мене са.

— Машинно разчетени? Ще тръгнат ли?

— Да, ама заемат огромна памет и текущ обем. Настроил съм ги донякъде, но имат нужда от по-голяма мрежа за паралелна обработка, отколкото мога да им осигуря.

Дорс набърчи чело.

— Това не ми харесва. Не са просто констелации — това са симове.

Хари кимна.

— Тук се занимаваме с научни изследвания, не с опити да изработим суперраса.

Дорс се изправи и закрачи енергично из стаята.

— Най-древното табу е това срещу симовете. Дори личностните констелации се подчиняват на сурови закони!

— Разбира се, древна история. Но…

— Предистория — ноздрите й трепкаха. — Забраните съществуват от толкова древни времена, че не знаем откъде са дошли — без съмнение от някакви злощастни експерименти отпреди Мрачния век.

— Кога? — попита Юго.

— Времето много отдавна — нямаме ясна представа колко е продължило, може би няколко хилядолетия — преди Империята да се обедини.

— Искаш да кажеш, на Земята? — погледът на Юго беше скептичен.

— Земята е по-скоро легенда, отколкото факт. Но да, табуто може да се е появило още по онова време.

— Тези симове са безнадеждно ограничени — обади се Юго. — Представа си нямат от нашето време. Тя е религиозна фанатичка и изповядва някаква вяра, за която никога не съм чувал.

Другият е голям умник, писател. Не представляват опасност за никого освен може би за самите себе си.

Дорс подозрително изгледа Юго.

— Щом са толкова стеснени, защо могат да ни свършат работа?

— Защото могат да калиброват психоисторически индекси. Имаме моделиращи уравнения, които зависят от основните човешки възприятия. Ако разполагаме с праисторически разум, дори и симулиран, можем да калиброваме липсващите константи в честотните уравнения.

Дорс изсумтя със съмнение.

— От математика не разбирам, но знам, че симовете са опасни.

— Виж какво, никой, който има акъл, вече не вярва в това — възрази Юго. — Матистите използват псевдосимове от памтивека. Бракмите…

— Те са непълноценни личности, нали? — сърдито попита Дорс.

— Ами да, но…

— Ако тези симове са по-добри и по-гъвкави, можем да си навлечем големи неприятности.

Юго махна с едрата си длан и лениво се усмихна.

— Не се тревожи. Контролирам ги напълно. И без това съм открил начин да решим проблема с достатъчния работен обем — в машинно време — намерил съм и прикритие.

Хари вдигна вежди.

— И какво?

— Открих купувач за симовете. Той ще се занимава с тях, ще покрива всички разходи и ще си плаща за честта. Иска да ги използва за комерсиални цели.

— Кой? — попитаха в един глас Хари и Дорс.

— „Артифис асоушиейтс“ — триумфално обяви Юго.

Хари го погледна неразбиращо. Дорс замря, сякаш ровеше в далечната си памет, и после каза:

— Фирма, която се занимава с архитектура на компютърни системи.

— Точно така. Една от най-добрите. Продават стари симове като играчки.

— Никога не съм ги чувал — обади се Хари.

Юго поклати смаяно глава.

— Хари, нищо не следиш.

— Не се и опитвам. Стремя се да вървя напред.

— Не ми харесва да използваме външни агенции — рече Дорс. — А каква е тая работа с плащането?

Юго се ухили.

— Плащат лицензионните права. Всичко съм уредил.

— Ние упражняваме ли някакъв контрол над това как използват симовете? — Дорс напрегнато се наведе напред.

— Няма нужда — отбранително заяви Юго. — Вероятно ще ги използват за реклама или нещо такова. Каква ли работа може да свърши сим, от който навярно никой нищо не разбира?

— Това не ми харесва. Извън комерсиалните аспекти е рисковано дори самото съживяване на древен сим. Общественото възмущение…

— Хей, това са минали работи. Хората не се отнасят така с бракмите, а те са доста поумнели напоследък.

„Бракмите“ представляваха машини с нисък ментален капацитет, чийто таван на интелигентност беше стриктно спазван от древните Закони за кодирането. Хари винаги бе подозирал, че тези закони са измислени от истинските роботи от древността и затова царството на механичния разум не е породило никога повече по-специализирани и непредсказуеми типажи.

Истинските роботи като Р. Данийл Оливо си оставаха настрана, бяха хладни и проницателни. Но в натрупващите се из цялата Империя напрежения и традиционният кибернетичен протокол се пропукваше. Както и всичко друго.

Дорс се изправи.

— Аз съм против. Трябва веднага да прекратим това.

Юго също се изправи — смаян.

— Ти ми помогна да намерим симовете. А сега…

— Не съм имала такива намерения — чертите й се стегнаха.

Хари се учуди, че тя настоява така. Тук залогът беше някакъв друг. Но какъв?

— Не виждам причина да не спечелим малко пари от страничните ползи от научната ни работа — кротко се обади той. — А и наистина капацитетът на компютрите ни се нуждае от увеличаване.

Устните на Дорс трепкаха от раздразнение, но тя не каза нищо повече. Хари се зачуди защо ли е толкова против.

— Обикновено ти пет пари не даваш за обществените условности.

— Обикновено ти не си кандидат за Първи министър — злъчно отвърна тя.

— Няма да позволя подобни съображения да пречат на работата ни — твърдо рече той. — Ясно?!

Тя кимна и не каза нищо повече. Той веднага се почувства като вечно налагащ се тиранин. Това, че бяха колеги и любовници едновременно, винаги беше заредено с потенциален конфликт. Обикновено заобикаляха проблемите на пръсти. Защо ли беше толкова непреклонна?

Поработиха още над психоисторията и накрая тя спомена за следващия му ангажимент.

— Тя е от моя исторически отдел. Помолих я да проследи моделите на различните тенденции в Трантор през последните десет хилядолетия.

— О, добре, благодаря. Покани я, ако обичаш.

Силвин Торанакс беше поразителна жена. Носеше кутия със стари пирамиди от данни.

— Намерих ги в една библиотека на половин планета път оттук — обясни тя.

Хари взе една.

— Никога не съм виждал такива. Колко са прашни!

— Някои нямат библиотечен индекс. Декодирах няколко — стават, все още могат да се четат през преводна матрица.

— Хммм… — Хари обичаше чувството за „мухлясалост“ на старата техника от по-простите времена. — Директно ли можем да ги четем?

Тя кимна.

— Знам как функционират редуцираните Уравнения на Селдън. Би трябвало да можеш да направиш мат-сравнение и да откриеш нужните ти коефициенти.

Хари се намръщи.

— Не са мои уравнения. Рожба са на общата работа на много…

— Хайде, хайде, академик, всеки знае, че ти си написал процедурите — подходът ти си личи.

Хари помръкна още малко, защото наистина се дразнеше, но онази Торанакс продължи да говори за пирамидите и как се използват, Юго въодушевено се присъедини към нея и той остави нещата така. После двамата с Юго отидоха да работят, а той се захвана с обичайната си академична програма.

Тя висеше на холографа:

„Да намеря оратори за симпозиума — да подсладя поканата за онези, на които не им се идва.

Да напиша номинации за имперските степени.

Да прочета студентската дипломна работа, след като е проверена и е минала през програма «Логическо орязване».“

Всичко това похабяваше по-голямата част от деня му. Едва когато деканът влезе, той си спомни, че е обещал да произнесе реч. Деканът пусна бърза иронична усмивка, после присви устни и го огледа резервирано — типичният учен.

— Вашето… облекло? — попита той натъртено.

Хари бръкна в шкафа, извади тогата с буфан ръкави и широк колан и се преоблече в съседната стаичка. На излизане от кабинета секретарката му подаде многофункционалния наблюдателен куб. Двамата с декана прекосиха главния площад — войниците вървяха отпред и отзад в ненабиваща се на очи формация. Тълпа от добре облечени мъже и жени насочиха към тях тривизионните си камери — единият я заклати нагоре-надолу, за да заснеме десена на Стрилинг — завихрени синьо-жълти райета — в целия им блясък.

— Ламурк обаждал ли ви се е?

— А какво става с далитите?

— Харесва ли ви новата директорка на сектора? Има ли някакво значение за вас, че е трисексуална?

— А новите здравни доклади? Трябва ли императорът да въведе на Трантор задължителни физически упражнения?

— Не им обръщайте внимание — рече Хари.

Деканът се усмихна и помаха към камерите.

— Просто си вършат работата.

— Какво е това за упражненията? — попита Хари.

— Установили чрез изследване, че електростимулацията по време на сън не развивала мускулите така добре, както старомодната гимнастика.

— Не е изненадващо. — Като малък бе работил на полето и идеята за електростимулацията по време на сън никога не му бе харесвала.

Репортерите напредваха и ревяха въпроси:

— Какво мисли императорът за това, което казахте на Ламурк?

— Вярно ли е, че жена ви не иска да ставате Първи министър?

— А Демерзел? Къде е той?

— Ами Зоналните диспути? Може ли императорът да направи компромис?

Една жена се втурна напред.

— Как се упражнявате?

— Упражнявам се в сдържаност — злъчно отговори Хари, но смисълът мина покрай ушите й, тя само примигна.

На влизане в главната зала Хари си спомни, че трябва да извади визокуба и да го подаде на управителя. Няколко триизмерки винаги улесняваха разговора.

— Голяма навалица — отбеляза той, щом двамата с декана заеха местата си в президиума над седалките.

— Присъствието е задължително. Всички членове са тук — и деканът пусна усмивка към мнозинството. — Исках да съм сигурен, че изглеждаме добре пред репортерите навън.

Хари изкриви устни.

— Как се проверява кой е налице?

— Всички имат точно определени седалки. Щом седнат, присъствието им се отчита, ако вграденият идентификационен белег съвпада с индекса на седалката.

— Колко усилия само за да накараш хората да присъстват.

— Длъжни са! За тяхно добро е. И за наше.

— Те са пълнолетни — иначе защо ще им позволяваме да учат предмети за напреднали? Нека те си решават кое е добро за тях.

Деканът присви устни и стана да открие събранието. След това Хари започна:

— Сега, след като официално присъствието ви е отчетено, благодаря ви, че ме поканихте — с това приключвам с официалното си обръщение.

Разнесе се шум на изненада. Хари огледа залата и я остави да утихне. После тихо рече:

— Не обичам да говоря пред хора, които нямат избор дали да слушат, или не. Сега аз ще седна, а всеки, който иска да напусне, е свободен да го направи.

И той седна. Аудиторията забръмча. Неколцина се изправиха да си вървят. Другите студенти ги освиркаха. Щом отново стана да говори, завикаха „ура“.

Публиката никога не бе толкова спонтанна. И той се възползва максимално, като произнесе звънка реч за бъдещето на… математиката. Не на тленната империя, а на прекрасната и вечна математика.