Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (5)

Глава 4

Дали защото беше пиян, болен или самоубийствено полудял, не би станало ясно за един повърхностен наблюдател и, наистина, в „Старото розово куче. Бар“, намиращ се в долния южен край на Хан Долд Сити нямаше повърхностни наблюдатели, защото това не беше от местата, където можеш да си позволиш да правиш повърхностно каквото и да било, ако искаш да останеш жив. Всички наблюдатели в заведението по-скоро бяха злобни, с погледи като на ястреби и тежковъоръжени, с болезнено пулсиране в главите, което ги караше да вършат безумни неща, когато забележат нещо, което не им харесва.

В заведението се беше възцарило едно от онези отвратителни притихвания, които наподобяват ядрена криза.

Дори злата птица, кацнала на една пръчка над бара, беше спряла да дълбае с клюна си имената на местните наемни убийци — услуга, която се предлагаше безплатно.

Всички погледи бяха обърнати към Форд Префект. Някои от тях бяха разположени върху пипала.

Специфичният начин, по който днес безразсъдно бе решил да си играе със смъртта, се състоеше в опита му да плати сметка за напитки, голяма колкото малък военен бюджет, с кредитна карта Американ Експрес, която не се приема никъде в проучените части на вселената.

— За какво се тревожите? — попита той с весел глас. — Срока на валидност? Никога ли по тези места не сте чували за нео-относителността? Има цели нови клонове на физиката, които се занимават с такива неща. Ефектът на удължаване на времето, темпоралната реластатика…

— Не се безпокоим за датата — каза мъжът, към когото бе адресирана забележката, който беше опасен барман в опасен град. Гласът му представляваше ниско, меко мъркане, подобно ниското меко мъркане, което се чува при отваряне на силоз с балистична ракета. Една ръка, голяма колкото бут, почукваше върху тезгяха и леко го вдлъбваше.

— Е, тогава всичко е наред — каза Форд, взе чантата си и се приготви да си тръгва.

Потрепващият пръст се протегна и леко се спря върху рамото на Форд Префект. Той му попречи да си тръгне.

Въпреки че пръстът бе прикачен за голяма, колкото плоча длан и дланта беше прикачена за подобна на бухалка ръка, самата ръка не беше прикачена към нищо, освен в метафоричния смисъл, привързана със силна кучешка преданост към бара, който беше неин дом. Първоначално тя беше по-конвенционално прикачена към стария собственик на бара, който на смъртния си одър, съвсем неочаквано, я бе завещал на медицинската наука. Медицинската наука беше решила, че не харесва външния й вид и веднага я беше завещала обратно на „Старото розово куче. Бар“.

Новият барман не вярваше в свръхестественото или в полтъргайсти, или други подобни смахнати неща — той просто можеше да разбере кой му е полезен съюзник още от пръв поглед. Ръката стоеше на тезгяха. Приемаше поръчки, сервираше напитки, справяше се убийствено с хора, които се държат, сякаш искат да бъдат убити. Форд Префект седеше неподвижно.

— Не се безпокоим за датата — повтори барманът удовлетворен, че сега цялото внимание на клиента му е на негово разположение. — Тревожим се за цялото парче пластмаса.

— Какво!? — каза Форд. Изглеждаше леко разочарован.

— Това — каза барманът и протегна напред картата, сякаш беше риба, чиято душа преди три седмици е отлетяла към Земите, Където Рибите Са Вечно Блажени. — Не го приемаме.

Форд се зачуди за миг дали да не повдигне въпроса за това, че у себе си няма други разплащателни средства, но реши за момента да продължи да се преструва. Обезтелената ръка сега стискаше рамото му леко, но категорично, между палеца и показалеца си.

— Но Вие не разбирате — каза Форд, като изражението на лицето му се трансформира от леко разочарование, в биещо на очи изумление. — Това е кредитна карта Американ Експрес. Това е най-добрият известен на хората начин за уреждане на сметки! Не сте ли чели банковите извлечения, които хвърлят в боклука?

Веселостта в гласа на Форд започваше да стърже в ушите на бармана. Звучеше като свирня на казу по време на най-тържествения пасаж на някой реквием.

Една кост от рамото на Форд започна да стърже в друга кост от рамото му по начин, който говореше, че ръката е научила принципите за причиняване на болка от много квалифициран намествач на кости. Надяваше се да уреди нещата преди ръката да започне да стърже някоя кост от рамото му в някоя кост от друга част на тялото му. За щастие, тя не държеше рамото, на което висеше чантата му.

Барманът плъзна картата през тезгяха към Форд.

— Ние никога — каза той със спотаена диващина — не сме чували за такова нещо.

Това не бе учудващо.

Форд се беше сдобил с нея благодарение на една сериозна компютърна грешка, станала към края на петнадесетгодишния му престой на планетата Земя. Точно колко сериозна, компанията Американ Експрес беше научила много бързо и все по-твърдите и изпълнени с паника заплашителни писма на отдела й за събиране на дългове бяха прекратени едва когато цялата планета неочаквано бе разрушена от Вогоните, за да се освободи място за една нова хиперпространствена магистрала.

Пазеше я оттогава, защото му се стори много полезно да носи вид валута, която никой не приема.

— Кредит? — каза той. — Аргхр-р-р-р…

В „Старото розово куче. Бар“ тези две думи обикновено се употребяваха заедно.

— Мислех — каза Форд, — че това се смята за заведение от класа…

Той погледна наоколо към шарената сбирщина от биячи, сутеньори и висши служители на компания за звукозаписи, промъкващи се между кръговете слаба светлина, с които бяха осеяни тъмните ъгълчета на бара. Те много преднамерено гледаха във всички други посоки освен в неговата и предпазливо подхващаха нишките на прекъснатите си разговори за убийства, наркотрафик и сделки в областта на музиката. Знаеха какво ще се случи и не искаха да гледат, за да не би вниманието им да се отклони от питиетата.

— Май ще умреш, момче — промърмори барманът тихо на Форд Префект и всички доказателства бяха на негова страна. По-рано в бара висеше табелка, на която пишеше: „Моля не искайте кредит, защото да ви цапнат по устата често е болезнено“, но в интерес на точността надписът бе променен на: „Моля не искайте кредит, защото една свирепа птица да разкъса гърлото Ви, докато една ръка без тяло блъска главата Ви в тезгяха, често е болезнено“. Обаче тази бъркотия трудно се разбираше, а и не звучеше по същия начин, така че табелката в края на краищата бе свалена отново. Бяха стигнали до разбирането, че цялата работа ще се разчуе от само себе си, както и стана.

— Дайте пак да видя сметката — каза Форд. Той я взе и започна да я проучва щателно под злобния поглед на бармана и също толкова злобния поглед на птицата, която сега дълбаеше със закривените си нокти големи бразди в тезгяха.

Това бе доста дълго листче хартия.

В долния му край имаше число напомнящо фабричните номера, които човек среща на задната страна на стереоуредбите, от тези, които отнемат толкова много време докато ги препишеш на фактурата. В края на краищата той бе седял в бара цял ден, бе изпил страшно много неща с мехурчета в тях, бе поръчал страшно много почерпки за всичките биячи, сутеньори и висши служители, които изведнъж бяха забравили кой е той.

Той прочисти гърлото си и потупа джобовете си. Както много добре знаеше, в тях нямаше нищо. Лявата му ръка се опря леко, но категорично на полуотворения капак на чантата. Ръката без тяло поднови натиска върху дясното му рамо.

— Разбираш — каза барманът и главата му се поклащаше злокобно пред лицето на Форд — разбираш, че трябва да мисля за репутацията си. Разбираш, нали?

Това е то, помисли си Форд. Това е и нищо повече. Той бе спазвал правилата, бе се опитал честно да плати сметката си и му бе отказано. Сега животът му бе в опасност.

— Добре — каза той тихо — щом става въпрос за репутацията…

Внезапно Форд отвори чантата и тресна на тезгяха своя екземпляр от „Пътеводителя за галактическия стопаджия“, заедно със служебната бележка, в която бе записано, че е изследовател работещ за „Пътеводителя“ и абсолютно му се забранява да прави това, което прави в момента.

— Искате ли да напиша статия за вас?

Лицето на бармана спря насред клатенето. Ноктите на птицата спряха насред браздата. Ръката бавно се отпусна.

— Това — каза барманът с едва доловим шепот, изпуснат измежду изсъхнали устни — урежда нещата чудесно, сър.