Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (40)

Глава 40

Много малко остава да бъде казано.

Отвъд това, което на времето беше известно като Безграничните светли полета на Фланукс, докато не бе установено, че Сивите крепостнически плантации на Саксакуин са точно отзад, се простират Сивите крепостнически плантации на Саксакуин.

В Сивите крепостни плантации на Саксакуин се намира звездата Зарсс, около която в орбита обикаля планетата Прелиумтарн, на която се намират земите Севорбеупстри и именно на тези земи най-накрая попаднаха Артър и Фенчърч, малко уморени от пътуването.

И в тези именно земи те стигнаха до Великата червена равнина на Рарс, която на север беше оградена от планините Квентулус Квазгар, в чийто далечен край, според думите на Прак, изречени на смъртния му одър, те можеха да намерят тридесетфутовите огнени букви на Божието Последно Послание до Неговото Творение.

Според Прак, ако Артър си спомняше добре, мястото се охраняваше от Лачествения Вантрашел от Лоб и горе-долу така се и оказа. Той беше дребно човече със странна шапка, което им продаде билети.

— Движете се в ляво, моля — каза то, — движете се в ляво, — и отхвърча нататък с малкия си скутер.

Те видяха, че не са първите, които минават по този път, защото пътеката в лявата част на Великата равнина бе добре отъпкана и по продължението й имаше много павилиони. В един от тях те си купиха кутия захарни бонбони, които бяха изпечени в планинска пещера, във фурна, подгрявана от огъня на буквите, с които беше написано Божието Последно Послание до Неговото Творение. От друг те си купиха няколко пощенски картички. Буквите бяха направени нечетливи, „за да не се развали Голямата изненада“, пишеше на гърба.

— Знаете ли какво е посланието? — попитаха те съсухрената дребна дама в павилиона.

— О, да! — изчурулика тя весело. — О, да. После им махна да продължават.

На всеки двадесет мили или горе-долу толкова, имаше малки каменни колиби с душове и хигиенни удобства, но придвижването беше тежко и увисналото високо в небето слънце пърлеше Великата равнина долу и тя се обвиваше в мараня.

— Възможно ли е — попита Артър в един от по-големите павилиони — да си наемем скутер? Като този на Лачествения Вантракакбеше?

— Скутерите — каза дамата, обслужваща сладоледовия бар, — не са за поклонниците.

— Тогава няма проблеми — каза Фенчърч. — Ние не сме поклонници. Просто ни е интересно.

— Тогава трябва да се върнете назад още сега! — каза дребната дама строго и когато те се възпротивиха, им продаде две сувенирни шапки против слънце „Последно Послание“ и фотография на тях самите, прегърнати, на фона на Великата червена равнина на Рарс.

Изпиха няколко соди под навеса на павилиона и отново закрачиха навън в горещината.

— Свършва ни се предпазният крем — каза Фенчърч след още няколко мили. — Можем да вървим до следващия павилион, или да се върнем до предишния, който е по-близо, но ще трябва да изминем това разстояние пак.

Впиха поглед пред себе си, в далечната черна точка трептяща в маранята. Погледнаха и назад. Решиха да продължат.

След това разбраха, че не само не са единствените, които са предприемали това пътуване, но не са сами и сега.

Някъде напред забелязаха как една вдървена ниска фигура се надига и спуска нещастно над земята, препъва се съсипано и бавно полукуцука, полупълзи.

Тя се движеше толкова бавно, че не след дълго я настигнаха и видяха, че е направена от износен, изкривен и изподран метал.

Когато я приближиха, тя простена и грохна в сухия, горещ прахоляк.

— Толкова много време — стенеше тя, — о, толкова много време! И болка, толкова много болка, през цялото това време! Едното или другото сигурно бих издържал. Но двете едновременно ме убиват. О, здравейте, отново ви виждам.

— Марвин? — каза Артър и клекна до фигурата. — Ти ли си?

— Ти беше този — изпъшка старият остатък от робот, — със суперинтелигентните въпроси, нали?

— Какво е това? — прошепна Фенчърч с тревога, като клекна зад Артър и хвана ръката му.

— Той е нещо като стар приятел — каза Артър. — Аз…

— Приятел! — изграчи роботът патетично. Думата замря на устата му с нещо като хрущене и оттам паднаха няколко люспи ръжда. — Ще трябва да ме извините, докато си спомня какво значи това. Платките с паметта ми не са, каквито бяха едно време, ще знаете, и всяка дума, която не съм употребявал от няколко трилиона години трябва да се е преместила от оперативната в резервната ми памет. А-а, ето я, идва.

Очуканата глава на робота леко изпука, сякаш потънала в мисли.

— Хмм — каза той, — какво странно понятие!

Помисли още малко.

— Не — каза той, — не мисля, че съм срещал нещо такова. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Коляното му простърга тъжно в праха и той се опита да се изправи на деформираните си лакти.

— Искате ли да ви направя някоя последна услуга? — попита той с нещо като приглушено дрънкане. — Може би искате да ви вдигна парче хартия? Или може би — продължи той — искате да ви отворя някоя врата?

Главата му проскърца около лагерите на врата му и им се стори, че оглежда хоризонта.

— Понастоящем не виждам да има някакви врати, но съм сигурен, че ако почакаме достатъчно дълго някой ще построи. И тогава — той отново бавно извърна глава, за да види Артър — ще мога да ви я отворя. Свикнал съм да чакам, знаете.

— Артър! — остро просъска в ухото му Фенчърч. — Не си ми казвал за това! Какво си направил на това бедно същество?

— Нищо — отговори Артър. — Той винаги си е бил такъв…

— Ха! — възмути се Марвин. — Ха! — повтори той. — Какво ти разбира главата от „винаги“? Ти ще ми казваш „винаги“! На мен, който заради глупавите малки поръчки, които вашите органични форми на живот вечно са ме изпращали напред-назад във времето да изпълнявам, съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Подбирай си думите по-внимателно — изкашля се той — и с повече такт.

Премина през пристъпа на кашлица и продължи:

— Оставете ме — каза той, — вървете нататък, оставете ме да се преборя мъчително с пътя си. Времето ми, най-накрая, почти е дошло. Моята раса почти е изчезнала. Очаквам — каза той, немощно размахал счупен пръст към тях — да съм последен. Би било подходящо. Ето ме, ум с размерите на…

Те го вдигнаха въпреки протестите и обидите му. Металът беше така нагорещен, че на пръстите им едва не излязоха мехури, но беше изненадващо лек и увисна неподвижен в ръцете им.

Понесоха го по пътеката, минаваща през лявата страна на Великата червена равнина на Рарс, към планините Квентулус Квазгар.

Артър се опита да обясни на Фенчърч, но беше прекъсван твърде често от болезнените кибернетични бълнувания на Марвин.

В един от павилионите попитаха, дали не биха могли да му купят малко резервни части и успокояваща смазка, но Марвин не искаше и да чуе.

— Всичките ми части са резервни — мърмореше той и стенеше — Оставете ме да съществувам!

— Всяка моя част — пъшкаше той — е била сменяна поне петдесет пъти… освен… — Сякаш за миг нещо го осени. Главата му се спусна надолу между тях, мъчейки се да си спомни.

— Помниш ли — най-накрая каза той на Артър — първия път, когато ме видя? Бяха ми поставили невероятно интелектуалната задача да те заведа при тях. Споменах ли ти, че имах тази ужасна болка във всички диоди от лявата си страна? Че бях помолил да ми ги сменят, но никога не го направиха?

Преди да продължи измина доста време.

— Да видим дали можеш да познаеш — каза Марвин, когато реши, че паузата е станала достатъчно неловка — кои мои части не са били сменяни никога? Хайде, виж дали можеш да познаеш.

— Ох! — добави той — Ох! Ох! Ох! Ох! Ох!

* * *

Най-накрая стигнаха до последния малък павилион, поставиха Марвин на земята и седнаха под навеса. Фенчърч купи някакви ръкавели за Ръсел, ръкавели, в които бяха инкрустирани камъчета, взети от планината Квентулус Квазгар, точно под огнените букви, с които бе изписано Божието Последно Послание до Неговото Творение.

Артър порови в една малка библиотечка на бара, пълна с набожни трактати и размисли върху смисъла на Посланието.

— Готови ли сме? — каза той на Фенчърч и двамата вдигнаха Марвин.

Заобиколиха подножието на планините Квентулус Квазгар и пред тях се откри Посланието, написано с огнени букви на билото. На една висока скала срещу него имаше наблюдателен пункт с перила, от който се виждаше добре. Имаше и малък телескоп с монети, за да можеш да видиш буквите с подробности, но никой не го използваше, защото те светеха с божествен небесен огън и биха сериозно увредили ретината и очния ви нерв, ако ги погледнете през телескоп.

Те гледаха удивени Божието Последно Послание и бавно, неподвластно на думите, ги обземаше велико чувство за спокойствие, за окончателно и пълно разбиране.

— Да — каза Фенчърч с въздишка — това беше то.

Гледаха Посланието цели десет минути преди да осъзнаят, че Марвин, увиснал между раменете им, изпитва трудности. Роботът не можеше повече да вдигне главата си, не беше прочел Посланието. Вдигнаха главата му, но той се оплака, че платките на зрението му са почти отишли.

Намериха монета и му помогнаха с телескопа. Той се оплакваше и ги обиждаше, но въпреки това му помогнаха да види всяка буква поотделно. Първата беше „н“, след това „и“, след това „е“. След това имаше празно място. После „с“ и „е“.

Марвин спря, за да си почине.

След малко започна пак и му помогнаха да види „и“-то, „з“-то, „в“-то, „и“-то, „н“-то, „я“-то, „в“-то, „а“-то, „м“-то, „е“-то.

Следваше „за“. Последната дума беше дълга и Марвин трябваше отново да си почине, преди да се пребори с нея.

Започваше с „н“, „е“ и „у“. След това идваха „д“ и „о“, следвани от „б“, „с“, „т“, „в“.

След нова пауза Марвин се напрегна за последното усилие.

Прочете „о“, още едно „т“ и при последното „о“ се отпусна в ръцете им.

— Мисля — каза той с ръждясалото си, стържещо гърло, — че ми стана добре.

Светлините угаснаха в очите му наистина за последен път.

За щастие, наблизо имаше павилион, където от някакви типове със зелени крила можеше да се наеме скутер.