Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (38)

Глава 37

Цели три дни и нощи сребристият робот седя яхнал останките на моста „Найтсбридж“ и вцепенен от учудване се мъчеше да разгадае някои неща.

Идваха да го видят правителствени делегации, лъхтящи журналисти се изсипваха с цели камиони и си задаваха един на друг въпроса какво мислят за него, ескадрили стратегически бомбардировачи окаяно се мъчеха да го нападнат, но не се появиха никакви гущери. Огледа бавно хоризонта.

Нощем той беше най-живописен — под прожекторите на телевизионните екипи, които непрекъснато хвърляха повече светлина върху събитието, докато то непрекъснато не правеше нищо.

Размишляваше и размишляваше, докато накрая стигна до заключение.

Налагаше се да пусне навън служебните роботи.

Трябваше да се сети по-рано, но това беше свързано с някои проблеми.

Един ден малките летящи роботи излетяха през люка като ужасяващ метален облак. Те зажужаха из околността, трескаво нападайки едни неща и защищавайки други.

Един от тях най-накрая намери магазин за домашни животни, в който имаше някакви гущери и веднага започна да го защищава заради демокрацията толкова активно, че малко неща в околността оцеляха.

Настъпи някакъв обрат, когато един екип от летящи скърцала откри зоологическата градина в Риджънтс Парк и по-специално терариума.

Научили се на малко предпазливост поради случилото се в магазина за домашни животни, летящите бормашини и триони доведоха при гигантския сребърен робот някои от по-големите и по-охранени игуани и той се опита да проведе с тях разговори на високо равнище.

В края на краищата, роботът оповести на света, че въпреки откровената, пълна и широкообхватна размяна на мнения, разговорите на високо равнище са се провалили, гущерите са отведени и че възнамерява да се оттегли на кратка почивка някъде, като по неизвестна причина беше избрал Борнмут.

Форд Префект, който гледаше това по телевизията, кимна, засмя се и си взе още една бира.

За заминаването веднага бяха извършени подготвителни операции.

Летящите инструменти започнаха да скърцат и режат и пържат неща със светлинни потоци, което продължи през целия ден и през цялата нощ и на сутринта, изумително, един огромен крачещ кран започна да се придвижва на запад по няколко улици едновременно и на него беше закрепен робота.

Закрачи на запад, като в странен карнавал, заобиколен от слугите си, от хеликоптери, от телевизионните екипи, като помиташе всичко пред себе си, докато накрая не стигна до Борнмут, където роботът се освободи от прегръдките на транспортната си система и остана да лежи на брега в продължение на десет дни.

Това, разбира се, беше най-интересното нещо, което някога се е случвало в Борнмут.

Около оградения и охраняван като място за почивка периметър ежедневно се трупаха тълпи, които се опитваха да видят какво прави.

Не правеше нищо. Лежеше на брега. Лежеше малко непохватно, по очи.

Един журналист от местен вестник съумя да направи това, което досега никой не беше успявал да направи — да проведе кратък, смислен разговор с един от служебните роботи, охраняващи периметъра.

Това беше изумителен пробив.

— Мисля, че ще стане материал — каза журналистът поверително, пушейки цигара, която му подаваше над ограждащата верига. — Но му трябва силен местен аромат. Имам малко списъче въпроси — продължи той, като ровеше притеснено във вътрешния си джоб — и може би ще успееш да го накараш, както и да му е името, набързо да ги прегледа.

Малката летяща отвертка със скрипец каза, че ще види какво може да направи и отжужа нататък.

Отговор не дойде.

Любопитно е, все пак, че въпросите от списъка повече или по-малко съвпадаха с въпросите, които се въртяха из масивните, очукани в битките електронни схеми масово производство в главата на робота. Те бяха следните:

„Как се чувствате като робот?“

„Как се чувствате като същество от Космоса?“ и

„Харесва ли ви Борнмут?“

Рано на следващия ден започнаха да опаковат нещата и след още няколко дни стана ясно, че роботът се кани да си замине завинаги.

— Въпросът е — каза Фенчърч на Форд, — можеш ли да ни качиш на борда?

Форд погледна обезумял часовника си.

— Трябва да свърша една много важна работа! — възкликна той.

Тълпата се блъскаше колкото се може по-близо до гигантския сребрист кораб, което не беше много. Периметърът бе ограден и охраняван от малките, летящи служебни роботи. Около кордона бяха разположени войсковите части, които по никакъв начин не бяха успели да пробият вътрешния периметър, но щяха да са проклети, ако някой пробиеше техния кордон. На свой ред те бяха заобиколени от полиция, но никак не беше, ясно и можеше да се спори дали тя е там, за да пази армията от хората или хората от армията, или дипломатическия имунитет на гигантския кораб, като попречи да го глобят за неправилно паркиране.

Започнаха да прибират оградата на вътрешния периметър. Армията се размърда обезпокоена, защото не знаеше как да реагира на факта, че причината за присъствието й просто щеше да се издигне и отлети.

Огромният робот се беше прибрал в кораба по обяд, а сега беше пет часа и през целия следобед никой не го бе виждал. Но през цялото време се бяха чували много неща — още стържене и боботене, идващи дълбоко от вътрешността на кораба, музиката на милиони ужасни повреди — но чувството на напрегнато очакване у тълпата се появи поради факта, че тя напрегнато предчувстваше, че ще бъде разочарована. Това чудесно необикновено нещо беше влязло в живота на всички и сега просто щеше да си тръгне без тях.

Двама души особено остро изпитваха това чувство. Артър и Фенчърч оглеждаха тълпата угрижено, без да успеят да открият някъде Форд Префект или поне знак, че е имал и най-малкото намерение да дойде.

— Колко може да се разчита на него? — попита Фенчърч с помръкнал глас.

— Разчита! — каза Артър и се изсмя глухо. — Колко плитък е океанът? — каза той. — Колко студено е слънцето?

И последните елементи на крачещия кран бяха прибрани в кораба, а останалите части от оградата бяха при рампата в очакване да ги последват. Войниците, охраняващи изхода, се суетяха смислено, разнасяха се команди, провеждаха се спешни съвещания, но естествено нищо не можеше да се направи.

Без надежда и без ясен план, Артър и Фенчърч си запробиваха път напред през тълпата, но тъй като цялата тълпа се мъчеше да си пробие път напред през тълпата, те не стигнаха доникъде.

И с всяка минута нищото около кораба се увеличаваше, и последната брънка от оградата вече беше прибрана. Два летящи триона и един летящ нивелир сякаш огледаха наоколо за последен път и с писък влетяха през гигантския люк.

Минаха няколко секунди.

Звуците на механичен безпорядък отвътре се усилиха и бавно, тежко, огромната стоманена рампа започна да се вдига на мястото си. Звукът, който придружаваше това, бе звукът издаван от хиляди напрегнати, възбудени хора, които се чувстваха напълно пренебрегнати.

— Стой!

От едно такси, което спря със скърцане в края на тълпата излая мегафон.

— Беше осъществено огромно научно разбиване — излая мегафонът. — Пробиване, пробив — поправи се той. Вратата рязко се отвори и отвътре излезе дребен човек, някъде от околностите на Бетелгиус, облечен с бял шлифер.

— Стой! — изкрещя той още веднъж и този път размаха къса черна палка със светлини. Светлините замигаха, рампата спря издигането си и после се подчини на сигналите на Палеца (за чието заглушаване половината от електронните инженери в Галактиката непрекъснато търси нови и нови начини, а другата половина се мъчи да намери нови и нови начини за заглушаване на заглушаващите сигнали) и бавно се спусна отново.

Форд Префект грабна мегафона от седалката на таксито и започна да реве към тълпата през него.

— Направете път! — изкрещя той. — Моля направете път, това е огромен научен пробив. Ти и ти, извадете апаратурата от колата.

Напълно случайно той посочи Артър и Фенчърч, които вече се бяха измъкнали от тълпата и бяха застанали до таксито.

— Добре! Искам да отворите път, моля, за да можем качим тези много важни научни апарати — гърмеше гласът на Форд. — Не се вълнувайте, положението е под контрол, няма какво да се гледа. Просто огромен научен пробив. Само не се вълнувайте! Важно научно оборудване, освободете път!

Гладна за нови сензации, щастлива, че неочаквано е спасена от разочарованието, тълпата ентусиазирано отстъпи и започна да се разтваря.

Артър се изненада значително, когато видя какво пише на кутиите с важно научно оборудване върху задната седалка на таксито.

— Сложи си шлифера отгоре — промърмори той на Фенчърч, когато й ги подаваше. Забързан, той измъкна голямата количка от супермаркет, която също беше натъпкана върху задната седалка. Тя издрънча на земята и те заедно сложиха в нея кутиите.

— Освободете пътя, моля — изкрещя Форд отново. — Всичко се намира под солиден научен контрол!

— Той каза, че ти ще платиш — обади се шофьорът на таксито и Артър бръкна в джоба си, извади някакви банкноти и му плати. В далечината се чуваше вой на полицейски сирени.

— Отместете се оттук. — крещеше Форд — и никой няма да пострада!

Тълпата напираше и се затваряше след тях, докато те теглеха дрънчащата количка към рампата.

— Всичко е наред! — продължаваше да крещи Форд. Няма какво да гледате, всичко свърши! Нищо не се е случило в действителност!

— Освободете пътя! — прогърмя полицейски мегафон отзад. — Разбит е магазин, освободете пътя!

— Пробив! — крещеше Форд напред. — Огромен научен пробив!

— Полиция! Направете път!

— Научно оборудване! Направете път!

— Полиция! Пуснете ни да минем!

— „Уокмени“! — извика Форд, извади пет-шест касетофончета от джобовете си и ги хвърли към тълпата. Последвалият пълен хаос им позволи да добутат количката от супермаркета до рампата и да я качат на нея.

— Дръжте се здраво — промърмори Форд и натисна един бутон на електронния Палец. Голямата рампа под тях потрепери и бавно започна да се издига.

— О’кей, деца — каза той, когато бушуващата тълпа остана далеч отдолу и те тръгнаха към вътрешността на кораба. — Май потегляме.