Метаданни
Данни
- Серия
- Пътеводител на галактическия стопаджия (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- So Long and Thanks to All the Fish, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- NomaD(13.02.2010)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(13.02.2010)
Издание:
Дъглас Адамс. Сбогом и благодаря за рибата
„Петрум Ко“, София, 1993
Редактор: Ана Хаджиева
ISBN 954-8037-08-4
История
- —Добавяне
Глава 28
— Хората започват да говорят — каза Фенчърч тази вечер, след като изтеглиха горе виолончелото.
— Не само говорят — каза Артър, — но и печатат, с големи черни букви, под печалбите от лотарията. Затова реших да взема тези.
Той й подаде дългите тесни книжки на самолетните билети.
— Артър! — каза тя и го прегърна. — Значи ли това, че си успял да говориш с него?
— Днешният ми ден беше ден на телефонно изтощение. Говорих буквално с всички отдели на всички вестници от „Флийт стрийт“ и накрая се добрах до този номер.
— Очевидно си работил здравата, подгизнал си от пот, горкият.
— Не от пот — каза Артър уморено. — Един фотограф беше тук преди малко. Опитах се да се противопоставя, но… няма значение, отговорът е „да“.
— Говорил си с него.
— Говорих с жена му. Каза ми, че той е твърде странен и няма да дойде на телефона и да се обадя по-късно.
Седна тежко, разбра, че нещо му липсва и отиде до хладилника, за да си го набави.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Бих извършила убийство за едно питие. Винаги разбирам, че ме чакат тежки времена, когато учителят по виолончело ме огледа отгоре надолу и каже: „А, да, мила моя, струва ми се, днес малко Чайковски…“
— Обадих се пак, по-късно — каза Артър — и жена му каза, че е на 3.2 светлинни години от телефона и трябва да се обадя отново.
— Ах!
— Обадих се отново. Тя каза, че положението се е подобрило. Този път бил само на 2.6 светлинни години от телефона, но пак прекалено много, за да го чуя ако се провикне.
— Смяташ ли — каза Фенчърч изпълнена със съмнение, — че има някой друг, с когото можем да говорим?
— Стана още по-лошо — каза Артър. — Говорих с един човек от научно списание, който го познава и той ми каза, че Джон Уотсън не само ще повярва, но и сигурно ще разполага с абсолютни доказателства, които често му диктуват ангели с руси бради, зелени крила и анатомични налъми, че най-нашумялата глупава теория на месеца е вярна. На тези, които подлагат на съмнение виденията му, той тържествуващо показва въпросните налъми и повече нищо.
— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза Фенчърч тихо. Тя нервно опипваше самолетните билети.
— Обадих се на госпожа Уотсън още веднъж — каза Артър. — Името й, между другото, може би ще ти е интересно да научиш, е Тайнствената Джил.
— Разбирам.
— Радвам се, че разбираш. Мислех, че няма да повярваш на тези неща и затова когато се обадих този път записах разговора с телефонния секретар.
Отиде до телефонния секретар и започна нервно да натиска бутоните му и да беснее, защото апаратът беше от тези, които особено много препоръчваше списание „Кое?“ и които не можеш да ползваш, без да полудееш.
— Ето го — каза той накрая и избърса потта от челото си.
Гласът беше тънък и пращящ, защото бе пътувал до спътник на геостационарна орбита и обратно, но също така беше и завладяващо спокоен.
— Може би трябва да поясня — каза гласът на Тайнствената Джил Уотсън, — че телефонът се намира в стая, в която той никога не влиза. Тя е в Лудницата, разбирате ли? Уонко Нормалният не обича да влиза там и не влиза. Мисля, че трябва да знаете това, може да ви спести разходите за телефон. Ако искате да се срещнете с него, това може да се уреди много лесно. Просто трябва да влезете при него. Той се среща с хора само вън от Лудницата.
Гласът на Артър, максимално озадачен:
— Съжалявам, не разбирам. Къде е лудницата?
— Къде е Лудницата? — отново Тайнствената Джил Уотсън. — Не сте ли чели инструкциите върху пакет клечки за зъби?
Гласът на Артър трябваше да признае, че не.
— Добре е да го направите. Сигурно това ще ви изясни нещата до известна степен. Може би това ще ви подскаже къде е Лудницата. Благодаря ви.
Телефонната линия прекъсна. Артър изключи устройството.
— Според мен, можем да считаме това за покана — каза той и повдигна рамене. — Всъщност взех адреса от научното списание.
Фенчърч вдигна очи към него, мръщейки се замислено, после погледна билетите.
— Мислиш ли, че си струва? — каза тя.
— Е — каза Артър, — единственото нещо, с което се съгласиха всички, с които разговарях, освен факта, че го смятат за пълно куку, е, че той знае за делфините повече, отколкото който и да било друг.