Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (27)

Глава 26

Артър Дент си позволи за един незаслужаващ внимание миг да си помисли, докато се издигаха нагоре, че много се надява приятелите му, които винаги го бяха смятали за приятен, но тъп или, в по-ново време, за странен и тъп, да си прекарват добре в кръчмата, но за известен период това беше последният път, когато си помисли за тях.

Издигаха се нагоре, въртяха се спираловидно един около друг, като семена от чинар, падащи наесен, само че се движеха в обратна посока.

И докато се издигаха, умовете им бяха изпълнени от екстаза, който те обхваща, когато узнаеш, че или това, което правиш, е напълно, и крайно, и абсолютно невъзможно, или физиката има още много да наваксва.

Физиката поклати глава и като погледна на другата страна, съсредоточи се върху задачата да поддържа колите по „Юстън роуд“ и нататък към надлеза „Уестуей“ в движение, уличното осветление запалено и да гарантира, че ако някой си изпусне сандвича със сирене на „Бейкър стрийт“ той ще пльосне на тротоара с намазаното надолу.

Под тях главозамайващо блещукаха нанизаните като мъниста улични лампи на Лондон — Лондон, непрекъснато трябваше да си припомня Артър, не странно оцветените полета на Криккит, в далечните кътчета на Галактиката, чиито осветени лунички обсипваха свода над тях, а Лондон — люлеещ се, разлюлян и въртящ се, завъртян.

— Опитай лупинг — извика той на Фенчърч.

— Какво?

Гласът й звучеше странно ясен, но далечен във въздушното пространство. Беше задъхан и слаб, сякаш не й се вярваше — беше всички тези неща — ясен, далечен, задъхан, слаб — едновременно.

— Ние летим… — каза тя.

— Дребна работа — отговори Артър, — не мисли за това. Опитай лупинг.

— Лу…

Ръката й хвана неговата, след секунда теглото й също я хвана и тя шеметно полетя надолу, а ръцете й се вкопчваха обезумели в нищото.

Физиката погледна Артър и, сгърчен от ужас, той също полетя надолу. От падането му се повдигаше и всяка част от тялото му запищя, освен гласът му.

Падаха, защото това беше Лондон и човек не може да прави такива неща тук.

Не успя да я хване, защото това беше Лондон, а не на милион мили — седемстотин и петдесет и шест, ако искаме да сме точни — в Пиза, където Галилео е демонстрирал, че две падащи тела падат с абсолютно еднакво ускорение, независимо от относителното им тегло.

Те падаха.

Докато падаше, шеметно и с призляване, Артър осъзна, че ако смята да се носи по небето и да вярва на всичко, което италианците са казали за физиката, когато дори не са успели да задържат права и една най-обикновена кула, те двамата наистина са изпаднали в беда, и направо започна да пада по-бързо от Фенчърч.

Хвана я отгоре и намести ръцете си, за да улови по-здраво раменете й. Успя.

Добре. Сега падаха заедно, нещо много приятно и романтично, но това не решаваше основния проблем, а именно, че падат и земята не чака да види дали той ще приложи някой друг хитър номер, а идва към тях като бърз влак.

Той не можеше да подкрепя теглото й, нямаше с какво, нямаше опорна точка. Единственото, което можеше да мисли беше, че очевидно ще умрат и че ако иска да се случи нещо друго, а не очевидното, той би трябвало да направи нещо друго, а не очевидното. Тук се почувства в познати води.

Пусна я, бутна я настрана и когато тя обърна изпълнено с безумен ужас лице към него, той хвана кутрето й със своето кутре и я дръпна нагоре, като се затъркаля тромаво след нея.

— По дяволите — каза тя, както седеше останала без дъх върху абсолютно нищо и когато се съвзе, полетяха отново нагоре в нощта.

Малко под височината на облаците спряха и огледаха невероятното място, до което бяха стигнали. Земята не беше нещо, което можеше да се разглежда с нетрепващ поглед, а само крадешком, между другото.

Фенчърч направи няколко дръзки малки лупинга и разбра, че ако правилно прецени силата на вятъра, би могла да направи и няколко наистина блестящи изпълнения, завършващи с пирует и леко спускане, при което роклята й се вдигна нагоре и това е мястото, от което читателите, които нямат търпение да разберат какво са правили Форд Префект и Марвин през цялото това време, трябва да преминат към следващите глави, защото Артър не можеше да чака повече и й помогна да я свали.

Роклята полетя надолу, носена от вятъра, докато се превърна в точица и поради различни сложни за обясняване причини революционизира живота на едно семейство в Хаунслоу, на чието въже за простиране бе намерена да виси сутринта.

В безмълвна прегръдка те се понесоха нагоре, докато заплуват в мъгливите венци от влага, които се движат като перца около крилата на самолет, но никога не можеш да почувстваш, защото си седнал в задушната кабина и гледаш през издраскания илюминатор, докато синът на някой непознат човек се опитва да налее топло мляко в ризата ти.

Артър и Фенчърч усещаха как се вият около телата им — леки, студени и фини — много студени, много фини. Чувстваха, дори и Фенчърч — защитена срещу природните стихии само от някои неща купени в магазина „Маркс и Спенсър“ — че ако не смятат да оставят гравитационните сили да ги тревожат тогава обикновеният студ и разреденият въздух могат да си гледат работата.

Двете неща от „Маркс и Спенсър“, които Артър махна много, много бавно, когато се скриха в мъглата на облаците, както единствено е възможно да направиш това, когато летиш и не използваш ръцете си, на сутринта предизвикаха значителни сътресения, като смятаме отгоре надолу, в Айлуърт и Ричмънд. Прекараха в облаците много време, защото те бяха много дебели, и когато накрая излязоха над тях и Фенчърч се въртеше като морска звезда, носена от вълните на прилива, видяха, че именно над облаците нощта е сериозно осветена от луната.

Светлината е тъмно-ярка. Там има други планини, планини със свои собствени арктически снегове.

Бяха се появили над дебелия слой купеста облачност и лениво се носеха над повърхността им, когато Фенчърч на свой ред освободи Артър от дрехите му, една по една, докато всичките изчезнаха, виейки се изненадано надолу през всеобхващащата белота.

Целуна го, целуна шията му, гърдите му и скоро те се понесоха плавно, наподобяващи буквата „Т“, нещо, което би накарало дори и Огнен дракон, ако такъв можеше да мине край тях, преял с пица, да плесне с крила и да се прокашля.

Но в облаците нямаше Фуолорнис, Огнени дракони, нито пък можеше да има, защото, подобно на динозаврите, птеродактилите и Големия Пребит Уинтуок от Стегбартъл Мажор в съзвездие Фраз и за разлика от „Боинг 747“, който се среща в изобилие, те са изчезнали, за жалост, и вселената никога повече няма да ги види.

Причината, поради която в горното изброяване най-неочаквано се появява „Боинг 747“ не е без връзка с факта, че нещо подобно се случи в живота на Фенчърч и Артър след минута-две.

Те са големи неща, ужасно големи. Не може да не познаеш, ако някое от тях е във въздуха заедно с теб. Усещаш грохота на въздушната вълна, движещата се стена от пищящ вятър и ако си глупав и правиш това, което Артър и Фенчърч правеха, съвсем близо до него, ще отхвърчиш настрани като пеперуда във виелица.

Този път, обаче, те загубиха само самообладание, прегрупираха се след миг и в тътнещия грохот им дойде чудесна нова идея.

Мисис Кейпълстън от Бостън, щата Масачузетс беше възрастна дама и наистина считаше живота си за почти свършил. Беше видяла много, част от него я бе изпълнила с недоумение, но на този късен етап чувстваше с притеснение, че е прекалено отегчена. Всичко беше минало чудесно, но може би бе твърде обяснимо, твърде обикновено.

Тя въздъхна, вдигна малкото пластмасово перденце на илюминатора и погледна към крилото.

Най-напред реши, че трябва да повика стюардесата, но после си каза, „Не, дявол да го вземе, това е за мен и само за мен“.

По времето, когато нейните необясними двама души се плъзнаха назад от крилото и се завъртяха във вихрушката на въздушния поток, тя се бе развеселила значително.

Преди всичко почувства невероятно облекчение при мисълта, че всичко, което са й казвали всички, не е вярно.

* * *

На следващата сутрин Артър и Фенчърч спаха до много късно, въпреки непрестанния вой на реставраторските работи.

Следващата нощ направиха съвсем същото още веднъж, но този път си носеха уокмени марка „Сони“.