Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (11)

Глава 10

— При третия сигнал ще бъде един… тридесет и две… и двадесет секунди.

— Пийп… пийп… пийп.

Форд Префект потисна едно малко изкискване, предизвикано от злобно удовлетворение, осъзна, че няма причина да го потиска и се изсмя гръмко, с порочен смях.

Той подаде идващия от комуникационна мрежа „Суб Ета“ сигнал в превъзходната хай-фи система на кораба и странният, доста скован напевен глас се чу изключително ясно в кабината.

— При третия сигнал ще бъде един… тридесет и две… и тридесет секунди.

— Пийп, пийп, пийп.

Усили съвсем малко звука и заследи с внимателен поглед бързо сменящите се таблици с цифри на дисплея на корабния компютър. За периода от време, който той имаше предвид, въпросът с консумацията на енергия придобиваше особено значение. Не искаше на съвестта му да тежи убийство.

— При третия сигнал ще бъде един… тридесет и две… и четиридесет секунди.

— Пийп, пийп, пийп.

Огледа малкия кораб. Тръгна по късия коридор.

— При третия сигнал…

Мушна глава в малката, функционална стоманена баня.

— … ще бъде…

Там се чуваше добре.

Надникна в малката спалня.

— … един… тридесет и две…

Тук се чуваше приглушено. Върху един от високоговорителите висеше пешкир. Свали го.

— … и петдесет секунди.

Добре.

Провери багажното отделение и звукът никак не го удовлетвори. Вътре имаше твърде много сандъци, пълни с боклуци. Излезе отново и изчака вратата да се затвори херметически. Разби капака на едно табло и натисна бутона за аварийно изхвърляне. Учуди се, как не се е сетил по-рано. Всмукващият звук и тропането бързо утихнаха. След още малко се чу и леко съскане.

Престана.

Изчака, докато отново светне зелената светлина и отвори вратата на празното багажно отделение.

— … един… тридесет и три… и петдесет секунди.

Много хубаво.

— Пийп, пийп, пийп.

След това отиде, за да надникне за последен път в камерата за аварийно замразяване на жизнени процеси, в която той особено много желаеше да се чува добре.

— При третия сигнал ще бъде един… тридесет и четири… нула секунди.

Потрепери, когато погледна през силно заскреженото покритие към съществото вътре. Един ден, кой знае кога, то щеше да се събуди и тогава щеше да знае колко е часът.

Е, наистина, не по местното време, ама голяма работа.

Провери два пъти компютърния дисплей над леглото-замразител, намали осветлението и го провери още веднаж.

— При третия сигнал ще бъде…

Върна се на пръсти в командната кабина.

— … един… тридесет и четири и двадесет секунди.

Гласът се чуваше ясно, сякаш от лондонски телефон, но това далеч не беше така.

Погледна навън към мастиленото небе. Знаеше, че звездата с размер на диамантена троха от бисквита, която вижда в далечината, е Зондостина или, както е известна в света, от който долиташе доста скования, напевен глас, Плеяда Зета.

Яркият оранжев полукръг, който изпълваше половината видимо пространство, беше газовата планета Сезефра Магна, там, където спираха бойните кораби на Ксаксизианците, а малката, студена, синя луна, едва издигнала се на хоризонта й, беше Епун.

— При третия сигнал ще бъде…

В продължение на двадесет минути той наблюдаваше седнал как разстоянието между него и Епун намалява, докато компютърът мачкаше и гъделичкаше цифрите, които щяха да завъртят кораба в кръг около малката луна и да го оставят да кръжи там в неизвестна никому орбита за вечни времена.

— … един… петдесет и девет…

Първоначално смяташе да спре всякаква външна сигнализация и излъчване от кораба и да го направи практически невидим, освен ако наистина не го гледаш, но след това му хрумна по-добра идея и я предпочете. Реши да остави един-единствен непрекъснат лъч, тънък, колкото молив, който щеше да предава получавания сигнал, съобщаващ колко е часа, обратно на планетата, от която той пристига, а до нея, ако се движи със скоростта на светлината, нямаше да може да върне за по-малко от четиристотин години и когато се върне, сигурно ще предизвика нещо като объркване.

— Пийп, пийп, пийп.

Той изсумтя подигравателно.

Не му се нравеше да се смята за същество, което се киска и се подиграва, но трябваше да признае, че през последния половин час правеше това почти непрекъснато.

— При третия сигнал ще бъде…

Сега корабът беше застанал почти перфектно на постоянна орбита около тази неизвестна и непосещавана от никого луна. Почти перфектно.

Оставаше само едно нещо. Той пусна отново целия компютърен тест за изстрелването на малкото аварийно корабче — баланс, реакция, тангенциални сили, цялата математическа поезия на движението — и видя, че е добро.

Преди да излезе загаси лампите.

Когато малкото подобно на пура аварийно корабче се впусна в началото на тридневното си пътуване до орбиталната космическа станция Порт Сезефрон, за няколко секунди посоката му съвпадна с тази на един тънък колкото молив лъч, който се отправяше на дълго пътешествие.

— При третия сигнал ще бъде два… тринадесет и тридесет секунди.

Той се изкиска подигравателно. Би се изсмял с глас, но нямаше място.

— Пийп, пийп, пийп.