Сергей Лукяненко
Спектър (5) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Станцията беше стандартна — голяма двуетажна сграда, състояща се от каменни блокове, с кула-фар. Сигурен признак, че на тази планета няма собствена цивилизация и пазителите не са се тормозили излишно в архитектурно отношение.

Но ако на планетата Хляб същата такава стандартна Станция изглеждаше опустяла и почти изоставена, то тук кипеше живот. В коридорите Мартин се натъкна на двойка извънземни — покрити с козина четириноги с напрегнат хищнически поглед и вълчи муцуни, от горния етаж долиташе многогласна реч: явно отпочиващите си пътници спореха за нещо в гостната. Мартин през цялото време чуваше долитащо иззад гърба му меко шляпане на лапи — или обули нещо меко, или разплути по природа. Знаеше, че на Станцията нито едно същество няма нито да посмее, нито да успее да причини вреда някому.

И все пак неприкритото следене го дразнеше.

Излезе на дървената веранда и там попадна на двама пазители едновременно. Единият бе по-стар, със сивкавокафява козина, и пушеше лула. Беше се облегнал на перилото и се любуваше на околността. Другият седеше до маса, на която бе сервиран чай, и слушаше внимателно един извънземен — висок широкоплещест хуманоид със сплескана глава и силни лапи с остри нокти. Извънземният не носеше никакви дрехи, освен яркосиня ивица плат на бедрата. Гласът му приличаше на ръмжене. Той му хвърли изпълнен с подозрение поглед, но продължи разказа си:

— И тръгнах из цветните поляни, късайки цвете след цвете… Но сред тях го нямаше розовото цветче, сбъдващо желания… И тогава реших да се върна при любимата си и тръгнах по следите си… Но тревата се беше сгъстила и ги бе заляла… Слънцето влезе в антифаза и черна светлина обгърна света… Виках, но ми отговаряше само тишината…

Мартин се усмихна насила на пазителите и тръгна към стълбите. От извънземния прииждаше остра миризма — тревожна и неприятна. Фарът хвърляше отблясъците си върху каменния площад пред Станцията като нервозен цветен стробоскоп, по-ярък дори от обедното слънце.

— Тук е тъжно и самотно, пътешественико… — каза пазителят зад гърба му. — Чувал съм такива истории много пъти…

— Ти ми се подиграваш, пазителю! — изрева извънземният. — Аз ти разкрих тайната за своето изгнание!

— Чувал съм такива истории много пъти… — каза тъжно пазителят. — Тук е тъжно и…

Разсичащото въздуха свистене накара Мартин да се приведе и да отскочи към перилата, към краката на пушещия лула пазител. Тежък удар, хрущене на дърво, звънтене от падащи съдове… Мартин вдигна поглед — пазителят почистваше лулата си.

Мартин се обърна.

Масата се беше разцепила, порцелановите чашки лежаха на пода. Младият пазител оглеждаше опечалено погрома.

Избухливият извънземен вече го нямаше.

— Не бива да се плашите — каза пушачът на Мартин. — На територията на Станцията никой не може да причини вреда другиму.

— Навик — отвърна Мартин, изправяйки се. — Довиждане.

Острата миризма на извънземния още не се беше разсеяла във въздуха. Мартин задържа дишането си, докато преминаваше покрай разцепената маса. Фарът над главата му продължаваше да изпраща в пространството вълни от цветна светлина.

Мартин излезе на площада.

Станцията беше построена върху кръгъл каменен остров с диаметър половин километър. Тук не растеше нито една тревичка, грапавият сив камък приличаше повече на бетон, отколкото на природен материал. От каменния остров във всички посоки тръгваха тесни канали — с ширина един-два метра. Каналите се събираха в протоци, разклоняваха се и се виеха, покриваха целия свят до хоризонта и по-нататък. Цялата планета се състоеше само от камък и вода — мъртва, карикатурна Венеция. Островчето, на което стоеше Мартин, беше най-големият участък суша на Библиотека. Най-малкото островче беше двайсет на двайсет сантиметра, а повечето части от сушата се колебаеха между пет и двеста квадратни метра. На всяко островче имаше обелиски — гранитни каменни стълбове, дебели колкото ръка и високи около метър и половина. Понякога — само един стълб. Друг път — стотици. На всеки обелиск беше гравирана една-единствена буква. Различаваха се шейсет и две различни букви… впрочем, не беше изключено в този брой да влизат и цифрите и препинателните знаци.

Мартин постоя малко, оглеждайки безкрайната гора от каменни фалоси. Никога не беше идвал на Библиотека, но навремето беше прочел доста статии за този странен свят. На пръв поглед планетата беше изпълнена с онова очарование, което мнозина намират в гробищата и развалините. Чист и свеж, но нежив въздух. Тихо плискаща се в каналите вода. Тук-таме на островите се виждаха признаци на живот — нагоре се издигаше лек дим, между удачно разположените стълбове бяха опънати тенти и палатки.

Мартин настръхна — не от студ, времето беше топло, а от стаилия се в обелиските мрак. Никога не беше разбирал очарованието на руините. Отвори калъфа на карабината и бързо сглоби оръжието, изщрака със затвора и тръгна към брега — нататък, където над канала минаваше каменно мостче. Без много да му мисли, някой беше направил моста от три повалени каменни стълба.

Срещу него тръгнаха трима местни. Човек и двама извънземни — гедар и неизвестно на Мартин тюленоподобно същество, пълзящо покрай канала с потопена във водата перка. След като се загледа внимателно, той забеляза още един тюленоид, който плуваше под водата.

— Мир вам — поздрави Мартин посрещачите, без да пуска винтовката, и спря пред мостчето.

Гедарът и човекът се спогледаха. Изглежда те бяха главните тук — може би заради меча на гедара и пушката на човека. Ръцете на гедара бяха скръстени на гърдите — изчаквателна стойка, от която е най-удобно да се извади меча.

— Мир и на теб — отговори човекът. Беше слаб, но не мършав. Европеец на около четирийсет години. С позахабени, но здрави и чисти дрехи. Явно се грижеше за себе си. — Ние представляваме администрацията на Библиотека.

Мартин кимна. Знаеше, че Библиотека няма истинско правителство — този свят не предразполагаше особено към организиран обществен живот. Но навсякъде, където се събират повече от двама души, възниква някакво подобие на власт.

— Колко дълго възнамерявате да останете на Библиотека? — продължи човекът.

— Колкото се наложи.

Човекът се усмихна. Кой знае защо у Мартин се появи силното усещане, че „представителят на администрацията“ има какво да разкаже на пазителите.

— Тук си имаме правила — продължи човекът. — Те са прости. Отказ от насилие. Недопустимост на сексуални посегателства. Кражбата се наказва със смърт. Препоръчително е да дарите на обществения фонд част от вещите, които притежавате.

— Бог повелява да споделяме каквото имаме — съгласи се Мартин. Разкопча единия ремък на раницата си, прехвърли карабината си в свободната си ръка и свали раницата. Развърза шнура и извади обемист пакет, който хвърли през канала в краката на гедара.

Местните го гледаха с любопитство.

— Хранителни концентрати, плат, шивашки принадлежности, лекарства, таблетки сух спирт, кибрит, слънчева батерийка, последните три броя на „Дайджест на пътешественика“ — съобщи Мартин. — Това е точно половината от снаряжението ми.

Представителят на администрацията и гедарът се спогледаха. Мартин с удоволствие видя, че човекът се усмихва. Гедарът отпусна ръце. Тюленоидът издаде тихо гукане, обърна се и меко се спусна в канала.

— Приятно ми е да посрещна един опитен пътешественик — каза човекът. Скочи на мостчето и подаде ръка на Мартин. — Давид.

— Мартин.

Гедарът само кимна — за да каже името си, бяха необходими много повече доверие и симпатия.

— Да се е случило нещо интересно на Земята напоследък? — попита веднага Давид.

Мартин поклати глава.

— Благодаря за „Дайджеста“ — каза Давид. — Малцина се сещат да донесат вестници. Кой точно сте вие?

— Предполагам, може да се каже, че съм изпълнител на поръчки — усмихна се Мартин. — Или пощальон.

— Или детектив — каза замислено Давид. — Знаете ли, аз май съм чувал за вас.

Мартин поклати глава и рече:

— Вероятно грешите.

Давид се усмихна.

— Е, възможно е. Но бих ви посъветвал да сте по-предпазлив. С моя приятел — той кимна към гедара и Мартин се напрегна — сме тук по своя воля. И ако решим — можем да си тръгнем. Но мнозина са заседнали тук… И ако научат, че на планетата е дошъл Скитника…

Давид направи многозначителна пауза. Мартин не реагира. Честно казано, интересуваше се най-вече от гедара, когото човекът беше нарекъл свой приятел. Явно нещо много сериозно свързваше тези двамата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Давид.

— Търся девойка, дошла на Библиотека преди три дни — отвърна Мартин. — На седемнайсет-осемнайсет години е. Симпатична, червенокоса, висока горе-долу колкото мен…

Давид кимна, без да го доизслуша.

— Да, помня я. От друг бих поискал заплащане за информацията… Тук не се живее лесно, ресурсите са ограничени. Но вие сте сериозен човек и ми харесвате. Момичето отиде на запад. — И той махна с ръка, указвайки посоката.

— Какво има там? — попита Мартин.

— Едно от трите местни селища, в които живеят учени — изсумтя Давид. — Може да ви е смешно, но населението на Библиотека още се състои от идиоти, желаещи да разкрият тайната на планетата. Най-голямото селище е разположено тук, при Станцията. Ние го наричаме просто Столицата. Населението е седемстотин трийсет и две разумни същества. Сто и четиринайсет човеци, трийсет и двама гедари и много извънземни.

Мартин отново отбеляза поразителния факт, който Давид беше подчертал — алианса между хора и гедари.

— Второто селище, Центърът, е населено от около двеста разумни същества. То е разположено на север — продължи Давид. — Хубаво място, поддържаме дружески отношения с тях. Но момичето отиде в най-малкото селище, Енигма, право на запад оттук. Населението там едва ли наброява повече от сто човеци.

Направи пауза и повтори:

— Именно „човеци“. Извънземните не са добре дошли в Енигма. Това не ни харесва, но не искаме конфликти.

Мартин кимна. Знаеше за съществуването на трите селища на Библиотека, но политическата ситуация не му беше известна.

— А останалата територия на планетата безлюдна ли е?

Давид сви рамене.

— Не бих казал. Има отшелници, луди, самотници… Те се заселват наблизо, но почти не контактуват с нас. Но няма банди или опасни единаци… Нали точно това ви интересува?

— Да — призна Мартин.

— Общо взето, тук е безопасно — каза Давид. — Единствените местни форми на живот са рибите, водораслите и ракообразните в каналите. Те не са опасни, нито агресивни и всички са годни за човешка храна… за вкуса няма да спорим. От време на време, веднъж на два-три месеца, някой изчезва безследно, но аз съм склонен да отнеса това към категорията на нещастните случаи. Каналите са достатъчно дълбоки, за да се потъне в тях, а местните раци ще изядат тялото със същото удоволствие, с което вие бихте изяли тях.

— Има ли нещо друго интересно? — попита Мартин.

Давид се усмихна и поклати глава:

— Едва ли са ви интересни нашите научни изследвания и диспути. Населявалата тази планета раса е по-древна дори от самите пазители, но след нея не е останало почти нищо — само каналите, островите и обелиските. Всяка седмица някой надава вой, че е разшифровал езика им. И всеки път това се оказва грешка. Но засега не губим надежда.

— Вие лингвист ли сте? — уточни Мартин.

— Това ми е само хоби — поклати глава Давид. — Биолог съм, дойдох, за да изучавам местния живот. Тук има уникална биоценоза — девет вида животни и три вида водорасли образуват великолепна устойчива система. При това всяка белтъчна раса може да се храни с местните живи организми. Водата в каналите е леко солена, но прекрасно утолява жаждата. Случва се да вали, но никога не е имало силна буря. Температурата се колебае между дванайсет и двайсет и девет градуса по Целзий.

— Изкуствена система — каза Мартин.

— Разбира се — усмихна се широко Давид. — Тези, които са населили този свят, са създали условия за оцеляване на всякакви хуманоидни раси. И… са си заминали? — Той разпери ръце. — Във всеки случай, ако ни се удаде да разшифроваме писмеността на обелиските, това ще бъде огромно научно постижение.

Гедарът, който до момента стоеше абсолютно неподвижно, се наведе и вдигна от земята пакета със снаряжението.

— Още два въпроса — каза бързо Мартин. — Колко далече е Енигма?

— Двайсет и три километра. За опитен човек — пет-шест часа ходене. За вас — осем часа.

Мартин погледна небето и Давид добави:

— До залеза има четири часа. Тъмнината ще настъпи почти веднага, планетата няма спътници, а въздухът е много чист. Съветвам ви да пренощувате в селището. Срещу парче шоколад или две-три пакетчета чай всяко семейство ще ви даде подслон и ще ви нахрани с печена риба.

— Вторият въпрос — каза Мартин, игнорирайки предложението. — Какво е впечатлението ви от момичето, което е тръгнало към Енигма?

Давид неочаквано се поколеба. Погледна към гедара, който съвсем по човешки сви рамене.

— Странна е — каза Давид. — Съвсем младичка, каза, че за пръв път минава през Портал. Вярвам й. Но се държеше много уверено, веднага се поинтересува за пътя към Енигма… — Помълча малко и добави: — Освен това предварително беше отделила половината от снаряжението си. Като вас, Мартине. И ми се стори, че задаваше въпроси просто формално… вече знаеше отговорите.

— Благодаря — каза Мартин замислено. — Май ще рискувам да тръгна веднага.

Прекоси мостчето и метна карабината на рамо. С Давид си стиснаха ръцете, а гедарът само кимна учтиво.

И Мартин тръгна на път.

Столицата наистина имаше вид на голямо селище. Размерът на островчетата позволяваше на всяко от тях да се заселят само по няколко души; по-голямата част от населението наистина образуваше някакво подобие на семейство. Мартин се стараеше да минава през малките острови и да заобикаля по-големите, с палатките и тентите. Често се срещаха мостчета, направени от порутени обелиски. Над някои от островчетата плющяха привързани към обелиските флагове, които играеха роля на импровизирани табели — Мартин откри медицински пункт, две магазинчета, бръснарница и още едно-две неща. Особено смешно и трогателно изглеждаше църквата със стени от мрежи против комари.

Доколкото знаеше, тук нямаше комари.

Тук-таме каналите се разширяваха до пет-шест метра. На такива места бяха хвърлени рибарски мрежи, а едно островче с голям залив се използваше като плаж и място за къпане — под слънчевите лъчи се излежаваха три охранени загорели нудистки. Голотата тук не смущаваше никого. По плажа вървеше голо момченце, до него в канала плуваше тюленоид, който периодично изхвърляше на брега мекотели, което момчето събираше в пакет от целофан. Нудистките разглеждаха Мартин с любопитство и тихичко обсъждаха нещо, а момчето се вторачи със завист в карабината и отмести поглед едва когато тюленоидът провлече вниманието му с продължително изсвирване.

Общото впечатление от планетата се очертаваше като благоприятно. Повечето светове, които се колонизираха от няколко раси едновременно, изработваха една или друга форма на демократично съществуване. Бандитските или деспотичните светове възникваха само на съвсем бедни или прекалено богати планети. Библиотека беше свят на минимализма — тук не беше трудно да се оцелее, но бе невъзможно да се забогатее.

След двайсет минути Мартин излезе извън пределите на селището. Никой не го повика и никой не го спря. Може би заради карабината на гърба му или защото Давид и гедарът поддържаха добре реда и закона в Столицата.

От една страна, му стана по-лесно да върви — не се налагаше да заобикаля населени островчета, а от друга страна — по-тежко, защото вече не се срещаха мостове. Той прескачаше тесните канали — камъкът на островите беше грапав и удобен за засилване, — а широките заобикаляше. Давид явно добре бе преценил скоростта му на придвижване, дори като че я беше надценил. Но това не притесняваше Мартин.

Няма нищо по-приятно от бавната разходка по чужда, непроучена планета, при положение че не се боиш от прокрадващ се зад гърба ти хищник или куршум от засада. Като опитен пътешественик из чуждите светове, Мартин винаги беше нащрек, оглеждаше се, но не се безпокоеше излишно. Каменните обелиски бяха твърде тънки, за да успее някой да се скрие зад тях. Във водата на каналите вероятно живееха тюленоиди или някаква друга форма на разумен живот, но водните същества обикновено бяха миролюбиви. Значително по-големи опасения предизвикваше крайната цел на пътуването му — селището на хората шовинисти.

Странна работа — за да избегне националните разпри, на Земята й беше достатъчно само едно — да срещне извънземните. Всички подозрения, цялата неприязън веднага бяха пренесени върху зъбатите, люспестите, покритите с козина, хлъзгавите пришълци. Изключение се оказаха само пазителите — тяхното спокойно могъщество внушаваше всеобщо уважение. Какви страхове терзаеха човечеството в първите дни на Контакта — особено след ядрената атака на американските ВВС срещу кораба-майка! А пазителите дори не споменаха за „досадния инцидент“, като оставиха президента на САЩ да се подмазва с извинения и да наказва спешно стрелочниците. Даже напротив — помогнаха да се пречисти заразената територия и подариха лекарства срещу лъчева болест. Със същото снизходително равнодушие се отнасяха и към терористите, които от няколко години безуспешно се опитваха да унищожат Станциите. Помогна и онази „такса за аренда“, която пазителите редовно изплащаха на държавите, на чиято територия имаше Портали. Всеки можеше да се възмущава колкото си ще от отнетото от Москва късче, от разваления изглед към Статуята на свободата, сериозно смалилата се Кенсингтънска градина, отместената встрани хилядолетна пекинска пагода… Но при строителството на Станциите нямаше нито една жертва, пазителите благоразумно не докоснаха нито една религиозна светиня, а щедро предоставените технологии сложиха край на енергийната криза, на глада и на няколко от най-неприятните болести. Пазителите не влизаха в юридически спорове. Пазителите взеха това, което им трябваше — четиринайсет участъка в най-важните градове на Земята. Пазителите започнаха да плащат за това, което са взели. Пазителите настояха да се осигури достъп до Станциите за всички желаещи. Пазителите започнаха да искат от туристите като заплащане да разказват интересни истории. И това беше! Никакви официални контакти, освен необходимия минимум. Никаква търговия, освен закупуване на дребно на продоволствия и тютюн. Пазителите не обсъждаха даровете си — даваха само това, което сметнат за необходимо. Не разказваха нищо за себе си. На всички светове, до които достигаха звездолетите им, те водеха една и съща политика.

Отдавна вече никой не реагираше на пазителите. Всички бяха свикнали с тях като с природно явление, бяха се научили да не забелязват неудобството и да ценят изгодата — която беше доста голяма. По-сложно стояха нещата с другите раси. Сред тях се срещаха и по-изостанали и по-развити от земната цивилизации. Почти на всички бяха присъщи любопитството и стремежа да разглеждат чужди светове. И ето че точно върху тях се стоварваше цялата неприязън на хората към извънземните — понякога явна и оправдана, понякога скрита и немотивирана с нищо.

Но Мартин беше свикнал с мисълта, че всички шовинисти предпочитат да живеят на Земята или на малобройните земни колонии. А тази група шовинисти, заселили се сред извънземните, беше странно, нелогично явление. Още повече, че ставаше въпрос за образовани хора, стремящи се към научни открития и към разгадаване на тайните на мирозданието! На Библиотека нямаше какво да правят авантюристите и търсачите на лесна печалба, планетата беше рай за безкористните почитатели на чистото академично знание. Но що за нелепост беше това — учен шовинист, учен фанатик, учен ксенофоб! Имаше една забележителна тайна — цивилизацията на пазителите. Имаше множество по-незначителни тайни, сред които и Библиотека. Защо загадките да не се изследват от всички?

Разсъждавайки по този начин, Мартин всъщност изобщо не страдаше от идеализъм — едно рядко срещано и пагубно за неговата професия качество. Беше му се случвало да среща фашисти с всякакво равнище на интелект, срещал беше и простички, невежи хора, надарени с огромна търпимост и благоразумие. Вътрешното му недоволство беше по-скоро отдих за ума му и средство да поддържа спокойствие в душата си. Та нали отдавна е известно, че когато осъждаме остро чуждите недостатъци, ние самите ставаме склонни към тях, докато наивното удивление помага да стоим далеч от порока.

След два-три часа той реши да се поразсъблече. Свали тениската си и я прибра в раницата, разкопча и нави крачолите си над високите туристически обувки. Не се събу — ръбестата подметка беше много подходяща за скоковете. Никак не му се искаше да се подхлъзне, да удари глава в най-близкия обелиск и да се нареди сред безследно изчезналите. Почина си малко и похапна финландски ръжени сухари, сладникаво обезсолено швейцарско сирене ементал и пи вода от канала. Водата наистина беше солена, но приятна на вкус — като хубава минерална вода. Обелиските наоколо вече не го дразнеха и не ги асоциираше с гробище — бяха станали обикновена част от релефа. В канала изпляска някаква риба с жълт корем, решила или да си поеме въздух, или да се полюбува на пришълеца. Мартин прекара ръка по стената на канала и събра в шепата си няколко зеленикави водорасли. Опита ги. Не му харесаха — бяха прекалено застояли и солени, макар и да не предизвикваха отвращение. Знаеше, че на планетата варят алкохол от водорасли, но нямаше представа от кой вид. Може би използваха кафеникавите ленти, с които беше обрасло дъното, а може би и пухкавите листенца, които се носеха свободно по водата. Във всеки случай не очакваше изключителни вкусови качества от местните напитки — иначе щяха да ги внасят на Земята. Може би дори това влизаше в замисъла на неизвестната раса, превърнала планетата в паметник.

Мартин се зачуди дали пазителите знаят нещо за строителите на Библиотека. Но не можеше да очаква отговор от тях, така че изостави напразните размишления. Може би планетата бе създадена от самите пазители? Вероятно заради някаква шега. Та нали никой не знаеше какво всъщност мотивира пазителите да прекарват транспортната си мрежа през Галактиката. Може би извратено чувство за хумор? Интересно им е да наблюдават носещите се между звездите диваци, които напразно се опитват да разберат какво се случва? Една версия, не по-лоша от всяка друга.

Но Мартин се смяташе за практик, затова не се задълбочи в размишления, а свери посоката си на движение с компаса и продължи по пътя си. Слънцето постепенно се спусна и се плъзна зад хоризонта. Веднага започна да се стъмва. Във въздуха на планетата почти нямаше прах, който да осигури нормален здрач. Мартин спря на първия по-голям остров, опъна мъничка палатка и запали спиртна лампа, над която закачи котле. Чаша гореща грахова супа от консерва с надробени ръжени сухари; чаша силен цейлонски чай, не твърде изискан, но тръпчив и ароматен — това е всичко, което му трябва на човек преди сън.

Докато се унасяше, стиснал карабината в ръка, Мартин размишляваше за момичето Ира, което се държеше така уверено на чуждата планета. И тъкмо преди да заспи, най-накрая успя да формулира неприятната мисъл, която го терзаеше през последното денонощие.

В стаята на Ира Полушкина не беше видял нищо, което да предизвика учудването му. В дневника й и в писмата й намери само онова, което можеше да се очаква от дневник и писма на седемнайсетгодишна девойка. Таткото с рядко по руските географски ширини име беше обрисувал дъщеря си напълно точно.

А такива неща не се случват.

Никога!

Мартин издиша със съскане през стиснатите си зъби, изразявайки досадата си. Все пак го бяха прекарали. Той още не знаеше точно как, но вече беше решен да си изясни ситуацията докрай.

С тази сериозна мисъл уважаващият себе си човек Мартин заспа.