Сергей Лукяненко
Спектър (41) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Обратният път им се стори по-дълъг. Все така не се отклоняваха от пътечката, обозначена със светлината на фенерите. Вървяха един до друг, но не разговаряха, всеки мислеше за свои си неща. Едва когато се появиха огънчетата на селището, Ирина каза:

— Последната тайна се оказа ненужна. Забравен завод, виж ти… Никаква романтика.

— А ти какво би сметнала за романтика? — попита Мартин.

— Е… — Ирина присви очи и се усмихна. — Център за управление на кораби на пазителите. Хоп — и всички кораби са в ръцете ни!

— Това не е романтика — отговори Мартин. — Това е мечта за власт.

— Тогава… — Ирина се замисли. — Ако тук беше истинска Библиотека. Всички тайни на света…

— Това е мечта за знания.

— Какъв си…

— Неромантичен? — усмихна се Мартин.

— Просто инат! Тогава какво е романтиката според теб?

— Старо, скучно и никому ненужно нещо. Ако ние с теб останем да живеем на Талисман, построим си къщурка, народим си деца и си направим градинка — това би било класическа романтика.

— Не, такава романтика не ми харесва — заклати енергично глава Ирина. — Какви са тези неща — деца, къщурка, градинка? Да беше казал и кухня и църква! Това е романтика за яка селянка.

— Добре — кимна Мартин. — Тогава ще ти кажа какво бих сметнал аз за романтика.

— Е?

Мартин се спря. Погледна към нея и много тихо каза:

— Бих искал да узная, че съм вълна.

— Какво?

— Бих искал да узная, че всичко това не е напразно, че нашата вселена не е мехур от квантова флуктуация, на който е съдено да се пръсне и да се разпилее в безформената пустота. Че ще има ново слънце и нови звезди.

— Глобално — каза Ирина с ирония.

— Не, това е много лично. Бих искал да узная, че никога няма да умра. Че ще обходя милиони светове, ще се запозная с милиарди хора…

— Ще преспиш с трилиони жени, ще хванеш квинтилиони бандити, ще изядеш десет на петдесета степен бифтеци — каза Ирина в неговия тон. — Цялата ти романтика ли е количествена, Мартине?

Той се сепна и кимна.

— Да, права си. Бедата е там, че не можем да си представим нещо различно. Дори когато си мечтаем за вечността… Всичко е като при тези момчета от Прерия — хотдог на всяка планета. Добре, а ти какво искаше да намериш на Талисман?

— Същото, което и ти — призна Ирина след кратко забавяне. — Таблетки за безсмъртие, пантофки, с които да ходя пеша между звездите, безкрайни хамбургери, голяма книжка с надпис: „Най-тайнствените тайни“… Всичко това са глупости, Мартине. Ние намерихме нещо повече — планета-завод, която може да произведе на конвейер всичко това. Само не сме се научили да я управляваме…

— Стоп! — Той я хвана за раменете. — Какво каза? Даваш ли си сметка?

— Мартине…

Но той вече я беше пуснал. Завъртя се, огледа се, после се втурна встрани от пътя.

— Мартине! — закрещя Ирина и хукна подире му. — Спри, ще се заблудиш!

Настигна го на двайсетина метра от осветения път. Той стоеше на четири крака пред един „сейф“. На капака му нямаше номер. Мартин тъкмо го затваряше.

— Както разбирам — каза той, без да се обръща, — отваряйки „сейфа“, аз нулирах цикъла. Така че след четирийсет и три минути, ако „сейфът“ не е „бърз“, там ще се появи нещо. Или няма да се появи, все едно.

— Мартине, какво правиш? — попита объркано Ирина.

Той се обърна, усмихна се щастливо и почука с юрук по каменния капак.

— Това е детонатор, Иринка.

— Това е „сейф“… — рече тя, но за всеки случай отстъпи крачка назад. Явно реши, че е откачил.

— Това е „сейф“ — кимна Мартин с изражението на идиот, на когото са дали кофа захарни бонбони. — А всичко заедно, цялата планета, е детонатор.

— Детонатор за Големия взрив? — поинтересува се Ирина.

— Напротив! Детонатор за края на всичко! Апокалипсиса. Рагнарок.

Мартин се засмя, изправи се и тропна по люка.

— Добре ли си? — попита Ирина.

— Абсолютно.

Той закрачи около „сейфа“ като куче, отъпкващо мястото си за лягане. Изкикоти се и погледна към нея.

— Ти си напълно права! Таблетки и пантофки, вълшебни мечове и шапки-невидимки. Предполагам, че прекалено ме е разтърсил светът на аранките. Всички тези небостъргачи и флаери, топлинни пушки и планетарни информаториуми. А още и Прерия… същото, само че на по-ниско равнище… Не се връзва, разбираш ли?

— Не!

Мартин въздъхна. Седна покрай „сейфа“ и започна да изрежда, като свиваше пръсти:

— Ние решихме, че спирането на еволюцията ще предизвика вълна от катаклизми. Камшици за мързеливите. Това първо.

Ирина кимна.

— И е правилно — заяви Мартин. — А после решихме, че спирането на еволюцията ще е технически прогрес в духа на Аранк. Огромни градове, звездолети на полянката зад къщата, съвършена медицина и ваксина срещу рак. Това — второ. А то е напълно погрешно! Знаеш ли защо? Защото и в най-съвършените градове ще текат покривите и ще се запушва канализацията. Защото звездолетите ще се чупят, а болестите ще се приспособяват към лекарствата. Всички тези блестящи градове нищо не струват!

— А планетата-завод?

Мартин потропа по капака на „сейфа“ и се усмихна.

— Планетата-завод? Чудовищни енергийни мощности, милиони, милиарди контейнери по цялата повърхност… едни такива мъ-ъ-ънички контейнери. И умниците-аранки са решили, че в тези контейнери могат да се произвеждат на конвейер стоки за народно потребление… А ако искам яхта? Ако имам нужда от шкаф? Парче по парче ли ще ги вадя?

Ирина чакаше.

— Ако не греша — продължи Мартин, — в настоящия момент планетата произвежда само три вида продукция. Прашец, схемички и спиралки… Схемичките са мънички платки с много сложна структура на вътрешна проводимост, индуктивност и капацитет… грубо казано, детайл от неизвестна електронна схема. Нали? А спиралките — те нали са органични?

— Силициевоорганични — уточни Ирина. — Е, стига си протакал! За какво става дума?

Часовникът на Мартин изписука, той отвори сейфа и каза с усмивка:

— Виж ти, провървя ми… Сигурни двеста евро.

Загреба шепата пурпурен прашец, помириса я и попита:

— Нали нямаш хрема? Защото разправят, че прашецът лекува хремата у хората…

Ирина настръхна.

— А у нехората?

Мартин изсипа прашеца обратно в „сейфа“. Въздъхна и започна да завинтва капака.

— Нехората… Излиза, че в Галактиката е имало една раса, за която е бил предназначен този прашец. Може би са го вдишвали, може би са го яли на закуска, а може и да са топили в него пипалата си… И са получили целия свят и чифт новички кънки отгоре на това. Ходили пеша между звездите, играели си бадминтон с кометите, къпели се в мъглявините…

— Преминали са на следващия етап на еволюцията? — засия Ирина.

— Не — поклати глава Мартин. — Там е работата, че не са! Никаква ментална еволюция. Старият, добрият, изпитаният разум. С всичките му плюсове и минуси. Никакви изменения на личността! Само всемогъщество!

— Как е възможно това? — попита Ирина. — Как?

Мартин сви рамене.

— Откъде да знам? Светът само ни изглежда логичен и подчиняващ се на причинно-следствените връзки. Вдигаш крак — пристъпваш на метър разстояние… това работи прекрасно, докато наблюдаваме молекулите и атомите. А по-нататък? Отвъд прага на квантовата неопределеност? Където няма никакви закони, определящи мястото на частицата в пространството? Няма закони, но мястото си го има! И ти можеш да вдигнеш крак, за да пристъпиш направо на Земята. За теб не са страшни дори взривовете на свръхновите и черните дупки. Никога няма да умреш… е, ако не го поискаш, естествено. Разпръскваш облаците с поглед, гасиш вулкани с плюнка, превръщаш само със силата на желанието си желязото в злато, а златото — в крем брюле… — Той погледна накриво Ирина. — Искаш ли това?

Тя кимна очарована.

— И аз го искам — въздъхна Мартин. — Ето в какво е работата. Между другото, забелязала ли си, че такова нещо не обещава нито една религия на света. Освен в началото… когато пределът на мечтите е да ядеш на корем и през дупка в оградата на рая да наблюдаваш мъченията на грешниците в ада. А общо взето всички честно си признават, че вечността ще поиска от теб да станеш различен. Съвсем различен — невъобразим. Както гризящата листенца гъсеница не може да си представи пъстрите крила на гърба си и вкуса на цветния нектар… И изведнъж й пришиват криле.

Мартин се изправи. Въздъхна, гледайки сейфа.

— А аз искам криле — каза тихо Ирина. — Разбираш ли? Нека съм гъсеница върху листо! Аз не искам този неразбираем надразум… дето не се знае дали изобщо съществува. Аз искам да лежа на плажовете на Елдорадо и от време на време да протягам ръка и да взимам чаша с коктейл „Маргарита“ от ръцете на барман в Акапулко. После да полетя в космоса и да видя как изглежда мъглявината Пясъчен часовник в профил… А после да си поиграя на война с някакви войнствени гедари, да загубя десет пъти, да умра, да възкръсна, после да победя — и да отида с тях в ресторанта, за да отпразнувам победата. Да видя как гедарите ще цивилизоват жените си до пълна разумност и как после се хващат за главите! Да се науча да чета паметта на дио-дао и да изживея заедно с тях хиляди кратки животи! После да отворя антикварен магазин и сто години да търгувам с редки вещи от цялата Галактика, вечер да ходя с мъжа си в бирария…

— Това вече го е имало — каза тихо Мартин.

— Кое го е имало?

— Ресторантът вече го имаше. Ако продължиш мечтите си, ще повториш всичко милиони пъти. Разбира се, ти ще разкажеш още как се влюбваш, как раждаш и отглеждаш децата си, как се занимаваш с наука и правиш открития. Прочиташ всички книги, които някога са написани, строиш дворци… Забрави. Ти не си полубог в света на хората. Ти си полубог в света на полубогове! Ти и без това помниш наизуст всички книги на света, а дворци няма защо да строиш — всеки си строи дворец. След стотното дете процесът на раждане и отглеждане на деца ще ти омръзне — още повече, че на петгодишна възраст всяко дете ще става равно на теб и ти ще се лишаваш от играчката си. Да играеш на война, когато всеки е безсмъртен и всемогъщ, е просто глупаво. Да обичаш за хиляден път не е по-романтично, отколкото да пържиш яйца сутрин. Да гледаш мъглявините в профил и черните дупки в анфас е занимание за половин ден. За да направиш научно откритие е достатъчно само да помислиш какво искаш да откриеш. И това е всичко! Смятай, че съм ти върнал репликата за хилядите бифтеци и жени.

Ирина мълчеше.

— Ти можеш всичко — повтори Мартин. — Ти притежаваш възможностите на полубог…

— Защо полубог? — попита тихо Ирина.

— Защото си на чужда игрална площадка, която не е построена от теб. Ти не си Творец.

— Тогава ще си построя своя площадка — каза Ирина.

— О! — оживи се Мартин. — Така и очаквах. Не е интересно да лудуваш в нашия свят, а само когато всемогъществото е твое уникално качество… Добре, да допуснем. Талисман ти дава пълно и абсолютно всемогъщество! И тогава ти изтърсваш прахта от тази вселена от краката си и някъде в безкрайността избухва квантов мехур. Ти се носиш сама над още кипящите и безлюдни води…

— Мартине, не кощунствай! Аз все пак съм православна! — каза раздразнено Ирина.

Той се смя дълго, с удоволствие. Поклащаше се, хриптеше, изпадаше в пристъпи на кашлица, спираше и отново прихваше.

Отначало Ирина го гледаше с негодувание. После сведе поглед и каза:

— Да, това наистина е смешно… И все пак — какво ни пречи да създадем свой свят?

Мартин рязко се успокои и сви рамене.

— Навярно нищо. Да, защо не? Само че какво ще правиш там? Ще изпращаш гръмотевици и мълнии? Ще устроиш мъничък Олимп и ще водиш там прекрасни юноши, а за разнообразие — и прекрасни девойки? Ще вдъхновяваш пророците и ще плашиш грешниците? Та пред теб ще е вечността. Нали не си забравила? Ще създаваш религии една след друга, ще наблюдаваш как заради дребно теологично разногласие твоите създания си прерязват гърлата. После те мъничко ще се цивилизоват, ще решат, че си добра и милосърдна… изобщо не си представям дали тук е уместен женският род… после ще излязат в космоса. Едните живи играчки ще се срещнат с други, ще се почешат по тиловете… или там, където ще си им пъхнала мозъците… И ще създадат свой Талисман. Е, разбира се, ти можеш да ги смачкаш преди това. Или здравата да ги натупаш — веднага щом посегнат към всемогъществото. Само че защо? Нали ще поплачат, ще изтрият сълзите си и отново ще се заемат със старите си дела. Та ти няма да сътвориш слаби и скучни роботи, които във всичко се подчиняват на волята ти и са ограничени в развитието си… Пред теб винаги ще има стена, а на нея с пламтящи букви ще пише: „ЗАЩО? ЗАЩО? ЗАЩО?“ И тогава ти ще затвориш очи, ще се скриеш в малкия си уютен пашкул и ще направиш крачката, която са очаквали от теб още преди милиарди години. Ще сложиш разума си в килера заедно с инстинктите.

— Прав си, разбира се — каза тихо Ирина. — Само че въпреки това бих опитала.

Погледна Мартин, той се усмихна тъжно и каза:

— И аз бих опитал. В това е цялата беда. А знаеш ли кое е хубавото?

Ирина го погледна въпросително.

— Ние не знаем как да накараме Талисман да работи за нас — каза Мартин. — И аранките няма да разберат скоро. А със собствените си усилия няма да се доберем още дълго до всемогъществото.

Мълчаха и се гледаха. Часовникът на Мартин отново изписука, той понечи да се наведе към сейфа, но се засмя и махна с ръка.

— Студено ми е — каза тихо Ирина. — Ще отидем ли в селището?

Мартин свали якето си и го наметна на раменете й.

— Да вървим. Сега бих пийнал нещо. И бих изял цяло умряло пони.

 

Съвсем късно вечерта, може да се каже даже — рано през нощта, Мартин и Ирина лежаха в леглото и тихо разговаряха. Бяха в стаята на Ирина, отчасти от тактически съображения — нали потенциалните похитители на ключа трябваше да отидат при Мартин, отчасти — защото нейното легло се беше оказало по-широко.

— Ключът не може да бъде материален — вече за десети път повтори Ирина. — Изобщо не е възможно.

Мартин не спореше. Само късметлиите буратиновци отваряха вратите със златни ключета. Но Ирина продължаваше, сякаш уговаряйки самата себе си:

— Планетата е била необитаема хиляди години, нали? Нито металът, нито пластмасата би издържала. Значи е парола. Код. Някаква фраза на туристически език…

— Доггар каза, че планетата не е създадена от пазителите — промърмори Мартин, завирайки лице в рамото й. То беше меко, топло и необходимо. За разлика от среднощните догадки.

— А може пазителите да са взели и туристическия език от предишните господари на Вселената! — охотно отхвърли довода му Ирина. — Добре, нека не е на туристически. Обикновена мисъл. Правилна мисъл. Някаква… поръчка…

— Ей, двамата от кутията, с еднаквите лица, дайте ми всемогъщество… — каза Мартин.

Ирина въздъхна.

— Да, прав си… Ако искането трябва да е формулирано твърдо, можем да гадаем цяла вечност. Не, трябва да има още нещо. Нали не са изоставили планетата, привели са я да работи на празен ход. Значи са очаквали появата на нови потребители.

— Каква отвратителна дума — „потребители“ — каза Мартин, сядайки в леглото. — Ирка, нали нямаш нищо против да запаля?

— Отиди при прозореца — нареди тя. — А, добре, ако ще е лулата, може и в стаята. Само не в леглото!

— Добре, следващия път ще си сваля и шпорите — обеща Мартин. — И ще сляза от коня… Никога не пуша в леглото.

— Това е ценно качество — съгласи се Ирина. — Ако освен това и не пиеш, не играеш комар и не ходиш по жени, то е удивително какъв мъж пропада.

— Вече не пропада — каза нагло Мартин, натъпквайки лулата си. — Вече се е захванал за работа. Ирина, всичко трябва да е много по-просто.

— По-просто от мисъл? — учуди се Ирина.

— Нали помниш, че дори аранките са създали технология за четене на мисли? Но не я употребяват широко. Твърде неудобно е. Човек не мисли в свързани блокове, има прекалено много паразитни мисли — възприемане на околния шум, зрителните впечатления…

— И миризмите. Хубав тютюн, между другото… Ще е жалко, ако не разгадаем тайните на Талисман. Представяш ли си — тук, под краката ни, е всемогъществото! Пръстени на всевластието — по копейка за две бройки. А ние не можем да ги вземем.

— Струва ми се, че пръстени на всевластието в подобни количества може да произвеждат само в Китай — каза Мартин. — И от тях не бива да се очаква нищо добро.

— Ти изобщо мечтал ли си някога за всемогъщество? — попита Ирина.

— За всемогъщество? — Той се замисли. — Тоест да бъда абсолютно всемогъщ? Сигурно, като дете. Не си спомням.

Ирина се обърна по корем, подпря главата си с ръце и го погледна — едва различаваща се на слабата светлина от прозореца фигура.

— А сега за какво мечтаеш?

Мартин обясни.

— Това не е интересно, лесно е за осъществяване — рече тя и махна с ръка. — А друго?

Мартин се замисли и каза:

— Сигурно ще прозвучи глупаво.

— Нищо, кажи — прикани го Ирина.

Той се заслуша в едва доловимото шумолене от коридора и каза:

— Веднъж сънувах нещо много странно… Сякаш пътувам в тролея…

— Вече е интересно — развесели се тя. — Често ли пътуваш в тролея?

— Често, аз нямам кола. Сънувах, че пътувам в тролея, а той излиза от града и поема по някакъв пуст път… като че ли към летището, макар че пътят ми е съвсем непознат. Аз стоя до прозореца и пейзажът много ми харесва. И изведнъж виждам, че към мен идва контрольор. Той се приближава все повече и повече и аз, кой знае защо, изпадам в паника… може би нямам с какво да платя глобата? Не знам… Контрольорът тъкмо стига до мен и тролеят спира. Аз изскачам навън под самия нос на контрольора и дори му се усмихвам. Тролеят потегля и аз виждам, че тръгващата от спирката пешеходна алея — подобна на черен път — води към хълм. А той е покрит с дървета и е застроен с къщички… стари, дървени, даже много уютни, като ги гледаш отдалеч…

— Такива къщички само отдалече изглеждат уютни — каза скептично Ирина. — Ох, извинявай. Много хубаво разказваш, даже забравих, че това е сън.

— Сън е — потвърди Мартин. — Та така, аз започвам да се изкачвам по хълма. Озовавам се в малко градче с големи тихи дворове, с огромни дървета, някакви водосборни колони. Не знам дали си виждала такива градчета. Предполагам, че сега вече не са останали много от тях. И всичко наоколо е едно такова… сякаш отдавна познато и родно. Сякаш съм се прибрал у дома. И хората, които срещам, са непознати, но сякаш са ми близки. Такива неща не се случват в живота — всички само ми се усмихват и аз им се усмихвам в отговор. После се спирам пред някакво дворче, край двуетажна къща от червени тухли… Някога имаше такива къщички, с един вход, обикновено с по осем апартамента…

— Разказваш го, сякаш точно там си живял — потвърди Ирина.

— Приближавам се към оградата на двора — съвсем ниска, несериозна, не за да се защитаваш или криеш от някого. Поглеждам надолу от хълма — и изведнъж виждам море. Представяш ли си? Море, което като че ли не би могло да го има тук… И ми става толкова хубаво, че решавам да остана. Завинаги. Но изведнъж си спомням, че не съм си платил билета. А това означава, че не съм имал право да дойда. Един вид пребивавам незаконно. Просто не бива да съм тук! Тогава се приближавам до някаква компания на двора — там има и тийнейджъри, и мои връстници, и по-стари хора. Разказвам им, че не съм си платил билета и затова трябва да си тръгна. Те кимат и казват, че ще ме чакат. Аз си тръгвам по същия път, спускам се от хълма, а градът зад гърба ми се стопява… Събудих се с усмивка. И през целия ден се усмихвах на всички, които срещах на улицата. Макар и такива неща да не се случват в живота.

Ирина попита — не веднага, сякаш очакваше продължение:

— Мечтаеш да намериш такъв град? Да се върнеш там?

— Мечтая винаги да си плащам за пътя — отговори Мартин и, кой знае защо, добави: — Не в буквален смисъл.

— Разбирам — простичко каза тя. — Не съм глупачка. Ела при мен.

Той остави лулата. Стана от стола и си обу дънките. След това извади от кобура револвера си.

— Какво правиш? — прошепна Ирина.

Той доближи със загадъчен вид револвера до устните си — сякаш казвайки „Шшт!“. Приближи се до вратата, тихичко свали мандалото и я отвори рязко.

В коридора беше пусто, но това не го смути. Той изскочи от стаята и веднага изтропа отворената врата на съседната стая. Когато се появи отново, водеше под дулото на пистолета слаб и пъпчив хлапак на петнайсет-шестнайсет години. Ирина вече беше обула шортите си и закопчаваше блузата си.

— Чувствай се като у дома си — каза жизнерадостно Мартин на пленника си. — Настанявай се…

Едно здраво бутане помогна на хлапака да преодолее разстоянието до стола. Като размахваше револвера, Мартин се приближи до него и отпусна тежко ръка на рамото му, за да го принуди да седне.

— Сам ли беше? — попита делово Ирина. — Браво на теб, аз не чух нищо.

— Дойдоха трима — каза Мартин. — Отвориха вратата, убедиха се, че в стаята няма никого. Тогава другите двама слязоха долу и оставиха този да претърси багажа. Как да те наричам, крадецо?

Хлапакът изсумтя, но не отговори.

— Ирочка, в течение ли си какво е наказанието за кражба с взлом на Талисман?

— Тук няма затвор. Предполагам — изгонване от планетата.

— И това ако е наказание… — въздъхна Мартин. — Добре, така или иначе е късно да го бие човек, а като че ли засега няма за какво да бъде убиван. Кой те изпрати?

— Ходя си по коридора, гледам — отворена врата, разхвърлян багаж. Реших да вляза — току-виж някой се нуждае от помощ — изстреля хлапакът няколко заучени фрази.

— О, значи си абсолютно невинен? — зарадва се Мартин. — Добре, стига си се правил на луд. Искам да поговоря с онези, които са те изпратили.

— Никой не ме е изпращал — държеше на своето хлапакът. Първоначалната му уплаха беше отминала и той с всяка изминала минута ставаше все по-нагъл. — Ако не ме пуснете, ще викам! И ще кажа, че сте ме заплашвали с револвера!

— Аз да съм те заплашвал? — огорчи се Мартин. — Какви ги говориш! Не се заплашва по този начин…

Тежкият шамар събори хлапака от стола. След миг Мартин, зверски озъбен, вече седеше върху него. Дулото на пистолета му беше в устата на пленника.

— А знаеш ли какво стана в действителност? — попита със съскащ шепот Мартин. — Ти обра стаята ми, докато спях. После влезе в стаята на момичето и се опита да я изнасилиш. Аз се събудих от виковете за помощ и успях да дойда навреме, за да те застрелям!

— Виж, опитите за изнасилване тук се наказват много сурово! — изведнъж се оживи Ирина. — Така че дори не е необходимо да стреляш.

— О! — Мартин радостно повиши глас, прибирайки пистолета в кобура. — Насилник! Граждани на Талисман! Хванах насилник!

— Недейте! — изписка хлапето.

— Какво става? — възкликна Мартин и го върна със замах на стола. — Не искаш, а? Кой те изпрати? Къде са те?

— Долу… в бара…

— Да вървим — каза Мартин и повлече хлапето след себе си. — По-живо.

 

Злополучният крадец не лъжеше. В празната зала на кръчмата седяха само двама души — приличащ на японец възрастен азиатец и мъж на средна възраст, когото Мартин определи като баща на пъпчивия грабител. Именно към него се отправи, блъскайки жертвата пред себе си. Мъжете зад масата се спогледаха, но не бързаха да стават.

— Значи така — каза Мартин, като спря до тях. — Или този юноша се опита да поругае една девойка, или вие сте го накарали да рови из вещите ми. В първия случай ще отида при местните власти… Съветът на златотърсачите, ако не се лъжа? Във втория с вас ще си поговорим откровено.

След малко се появи и Ирина. Спря при стълбите и огледа залата. С дясната си ръка държеше за цевта уинчестър — крайно неудобно, но затова пък ефектно.

— Нали ти казах — обърна се тъжно японецът на бащата на крадеца. После се обърна към Мартин. — Няма нужда да ходите при властите. Аз съм председателят на Съвета на златотърсачите.

— Значи ще си поговорим? — уточни Мартин.

— Да — кимна японецът.

— А на теб ти е време да нанкаш — съобщи Мартин на крадеца и го бутна към вратата. Не се наложи да го уговаря — явно на Талисман наистина не обичаха насилниците. Самият той седна на масата при златотърсачите и погледна замислено трите пълни халби бира пред тях. Взе едната и отпи голяма глътка.

— Покажете ключа — помоли японецът.

— Казвам се Мартин.

— Аз съм Ооно — кимна японецът. — Покажете ключа, господин Мартин. Бъдете така добър.

Мартин безмълвно сложи „ключа“ пред тях.

Известно време златотърсачите въртяха батерийката на аранките в ръце, разглеждаха я на светлината, дори я подушиха. Японецът я доближи до бузата си и известно време стоя неподвижно. После поклати глава:

— Господин Мартин, струва ми се, че са ви подвели. На Талисман никога не са се срещали подобни артефакти. И аз ще рискувам да предположа, че този предмет не е артефакт.

— Вие ми съобщихте много учтиво, че девойката ме е измамила.

— Допускам такава възможност.

— Но вие сте виждали „ключа“ и по-рано — каза Мартин. — И вече сте стигнали до извода, че той не струва нищо. Защо беше този нелеп опит за кражба?

— Нали ти казах — отново упрекна японеца мълчаливия златотърсач. После се обърна към Мартин: — Смути ни това, че „ключът“ беше купен. Уверявам ви, че след оглеждането му щяхме да го върнем на мястото му.

— А, взимайте го, не ми трябва — махна с ръка Мартин. — Това е само стара аранкска батерия. Никой никога не е твърдял нещо друго.

— Нали ти казах — за трети път повтори японецът. — Приемете поздравленията ми, господин Мартин.

— И само това?

— И нашите извинения — съгласи се японецът. — Но нима нямаше друг начин да се срещнем и да поговорим?

— Откъде можех да знам кой е посветен в тайната на Талисман? — отговори с въпрос Мартин. — Съветът на златотърсачите можеше да се окаже шайка бюрократи.

Японецът погледна втория златотърсач.

— Нали му казахте — подсказа любезно Мартин.

— Абе ти! — сопна се най-накрая мълчаливият златотърсач. — Защо не вървиш на…

— Можех да застрелям сина ти на място — каза Мартин. — И нищо нямаше да можеш да направиш — заварих го в стаята ми, да рови из багажа ми. И ако беше решил да си играеш на вендета, щях да застрелям и теб.

Златотърсачът понечи да се изправи, но японецът го изгледа накриво и заформящият се бой беше прекъснат в зародиш.

— При нас вендетите са забранени — каза Ооно. — А топлинната ви пушка също ли е фалшива?

— Не, защо. Истинска си е.

— Защо не я взехте, щом имате такова мнение за нашите нрави?

— Някак не е по човешки — намръщи се Мартин. — Срещу хора — с извънземно оръжие… Имам револвер.

— Ще бъда откровен с вас — реши Ооно. — Какво искате да знаете?

Мартин с удоволствие отпи още една глътка от бирата. Наведе се над масата — мълчаливият златотърсач неволно се наклони напред, а японецът, обратно — леко се отдръпна.

— Известна ми е тайната на Талисман — прошепна Мартин. — Знам, че той е способен да подари всемогъщество.

Ефектът беше съвсем не какъвто очакваше.

Мълчаливият златотърсач се изкикоти радостно. Японецът се усмихна и каза:

— Поканете вашето момиче да седне с нас. Не сме въоръжени. И не смятаме да ви заплашваме… нямаме какво да делим с вас, господин Мартин.

— А тази тайна на Талисман само мързеливите не я знаят — поясни причината за веселието си бащата на крадеца.