Сергей Лукяненко
Спектър (38) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Фазанът по бохемски е екзотично ястие за Русия. Вече бяха минали петдесет години от излизането на екран на филма „Диамантената ръка“, но „дивечът“ така си и остана символ на разпуснат гуляй, в който участват или ловци, или — откъдето и да ги погледнеш — съмнителни типове.

Затова пък из необширните простори на Чехия дивечът може да се срещне във всеки приличен ресторант. Нека шкембестите немски бюргери и гладните за впечатления руски туристи се нахвърлят на „печения глигански джолан“, наденичките и други ястия, приготвени от най-добрия приятел на Мечо Пух^[1], нека американските туристи, убедени в диетичните свойства на кока-кола лайт, да ядат хамбургери в „Макдоналдс“. Сериозният човек, склонен да контролира равнището на холестерол в кръвта и броя на дупките на колана си, би трябвало да обърне внимание на дивеча във всичките му разновидности. Шницели от сърна, месо от див глиган с меден сос — ето го нашият избор.

И фазан по бохемски — достоен представител на вкусната и здравословна храна.

Разбира се, само по себе си фазанското месо е сухичко, така че преди да се изпече, изчистеният фазан трябва да се обвие в дълги ивици сланина. Пече се не по-малко от час, като от време на време се полива със собствения му сок. После в този сок се добавя сметана и бяло вино и така се получава забележителен сос. Прекрасен привкус на фазана придава червеното зеле — в задушен вид то придобива лилав цвят.

Между другото в домашни условия точно по същия начин може да се приготви и кокошка…

Но в онази отдавнашна вечер Мартин седеше с чичо си в мъничко ресторантче в Карлови вари, на масата имаше фазан, в халбите — бира, а в малките чашки — неизбежната в този град „Бехеровка“^[2].

— Помни ми думите — казваше мрачно чичо му, — скоро тук няма да може да се минава от пришълци.

— Та те не напускат своите Станции — опитваше се да възрази Мартин. Тогава двамата бяха осезаемо по-млади, а пазителите все още си оставаха главна тема за разговор и биваха наричани просто „пришълците“.

— Ще ги напуснат! — рече чичо му. — Ако не те самите, ще плъзнат други. Виж само колко прекрасна планета имаме! Ненапразно пришълците долетяха при нас…

Мартин се огледа и потвърди, че планетата е красива, особено в този район, и пришълците са долетели ненапразно. Но нали освен въоръжената експанзия съществуваше и мирният туризъм, което те двамата потвърждаваха със своите действия…

Чичо му изсумтя възмутено. В младостта си беше служил в съветските войски в Чехословакия, затова възприе думите на Мартин като подигравка или деликатен упрек.

— Мартине, повярвай на стареца… — В онези времена чичо му все още се надуваше и се наричаше „старец“. — Не може да има дружба и добросъседство между две раси с такъв огромен дисбаланс в развитието, такова несходство в културата и психологията!

— Четох нещо подобно в „Експерт“ — промърмори Мартин, отрязвайки си парче от фазана.

— И дори и да ни желаят само доброто — продължи чичо му, — откъде да знаем какво е тяхното „добро“? Нали и ние желаехме само доброто на чехите… все се чудехме защо се мръщят на нашето добро…

— А това не съм го чел никъде — отбеляза Мартин.

— Ех, Мартине — каза тъжно чичо му, съпровождайки с поглед една симпатична двайсетгодишна сервитьорка. — Ти си млад, ще видиш още много неща. И ще се убедиш, че съм прав. Когато твоите лични интереси и персоналните ти мечти не съвпаднат с плановете на пазителите.

Мартин премълча. След връщането от курорта, където чичо му уж си лекуваше черния дроб, разреждайки с минерална вода бирата, а той самият пиеше бира, без да пренебрегва минералната вода, възнамеряваше да мине през Портал и да види някой чужд свят… безопасен, разбира се, от който вече са се връщали хора…, още повече че един случаен познат, преуспял бизнесмен, беше готов да плати прилични пари за екзотични вещи от други планети…

Така че тогава смяташе пазителите за нещо добро, долитането им — за огромен късмет, а предложените на хората технологии — за пробив в щастливото бъдеще.

— Рано или късно… — каза чичо му, бодвайки с вилицата парче къдраво виолетово зеле. — Рано или късно ще го осъзнаеш. Тогава ще ми се обадиш, ако съм още жив, и ще кажеш: „Чичо, ти беше прав…“.

 

… Мартин се изправи, облягайки се на пушката си. В душата му беше тъжно и пусто.

— Тук няма телефон, чичо — прошепна той. — Но ти беше прав.

Събра снаряжението си. Окачи пушката на колана си като шпага — благодарение на късата й цев това изглеждаше естествено.

Пазителите не се повяваха. Никой не се появяваше. Всички старателно го игнорираха.

Той прекоси коридора, надничайки във всички стаи, на които се натъкна. Откри двама делови дио-дао, заети с разговор, група хуманоиди от непозната раса, които го погледнаха с такъв страх, че той предпочете да излезе и да не плаши начинаещите туристи.

Едва на верандата, след като беше вдишал от прохладния опияняващ въздух на Талисман, видя пазител.

Един-единствен.

Стар прегърбен пазител, чиято лява ръка завършваше с чуканче без пръсти. За първи път виждаше пазител-инвалид.

И този пазител го чакаше.

Яростта вече беше преминала, беше се претопила в тъга и тъпо огорчение. Мартин се приближи към пазителя, погледна го в очите и попита:

— Защо?

Пазителят мълчеше. Присвиваше късогледо очи, вторачен в човека.

— Ако не сте могли да я спасите… — прошепна Мартин. — Ако сте знаели, че тя ще изчезне…

— Ние не сме богове — каза пазителят. — И ако виждаме по-надалече, това не означава, че виждаме всичко.

— Значи отговаряш? — попита Мартин. — А, пазителю? Ще поговориш ли с мен? Ще разсееш ли моята тъга и самота?

Но пазителят мълчеше.

— Какъв съм аз за вас? — попита Мартин. — И какво е за вас човечеството? От какво се боите? Към какво се стремите?

— Талисман те очаква — каза пазителят.

— Ако открия как мога да ви унищожа — каза Мартин, — ще го направя. Това е заплаха.

— Открий — каза простичко пазителят.

И изчезна.

А Мартин тръгна към края на верандата, за да слезе от нея.

Към бялата пяна от облаци, облизващи стъпалата на Станцията.

Облаците, пълзящи по черните огледални скали, които като редки айсберги се подаваха от бялата равнина. Бели облаци под виолетовото небе и забития над планетата мъничък, нажежен до бяло гвоздей на слънцето…

Всичко приличаше на детски анимационен филм, където можеш да бягаш по облаците, да се премяташ в еластичен памук и да правиш снежни топки от пара. Мартин знаеше, че няма приказки, и ако странната субстанция на Беззар издържа човешкото тяло, то облаците на Талисман не са способни на подобни фокуси.

И все пак, когато отпусна крак в плътната бяла мъгла, задържа дъха си — сякаш очаквайки, че облакът ще издържи тежестта му.

Мъглата се разсея — както си е редно за всяка прилична мъгла.

Мартин започна да се спуска, чувствайки под краката си все същите стъпала. Мъглата се издигаше все по-нагоре, докато не стигна до брадичката му. Тогава той спря за миг. Наоколо се простираше хълмисто бяло поле, пълзящо бавно по волята на ветровете. Ослепителната точка на слънцето изгаряше темето му. В полезрението му бяха не по-малко от десет скали — най-високата се издигаше на стотина метра над облаците и в разчупените черни огледала се отразяваше Станцията с нервно подмигващия й фар.

Станцията беше нестандартна и много красива, приличаше на малък замък от черен камък, покрит от покрив с бели керемиди.

Колко щеше да е щастлив, ако до него беше Ирина! Колко хубаво щеше да бъде да се позабавляват, снимайки се един друг — до шия в облачното мляко, правейки се, че наистина крачат по облаците, улавяйки удачния ракурс — например отражението на Станцията в огледалната скала… Колко зловещо, но сладостно би било да влизат заедно в пяната на облаците, хванали се за ръка, заслушани в дишането си.

Но Ирина — неговата Ирина — вече не беше във Вселената.

Тя не просто беше умряла — тя беше изчезнала. Бяха я изтрили с невидим курсор, като печатна грешка, като излишна буква, появила се случайно на монитора на живота.

 

Остана само споменът. Топлината на ръката й все още грееше дланта му — така боли ампутираният крайник, нежелаещ да се примири със смъртта…

Мартин изгледа Станцията с омраза.

И пристъпи, потапяйки глава в облака.

Това изобщо не приличаше на многократно възпяваните лондонски мъгли… впрочем, никога не му се беше удавало да завари Лондон в мъгла. Но облаците на Талисман не приличаха и на обикновената мъгла, която се стели есен по горичките на Подмосковието или целенасочено се стича към летищата. Те мигновено скриха от Мартин дребното зло слънце, но останаха светли, едва ли не светещи — сякаш вървиш в течна светлина. Освен това изобщо не се усещаше влага. Суха пара, като от изпаряваща се въглеродна киселина, но при това топла…

Той закрачи по спускащата се стръмно надолу стълба. Камъкът скоро свърши и стълбата стана дървена.

Мъглата сияеше, изглеждаше даже, че не скрива околния свят, а го осветява. Дървените стъпала под краката му проскърцваха. Няколко пъти се отклони встрани, натъквайки се на силно опънато въже — импровизирани перила, а същевременно и опора на стълбите. Най-накрая се предаде и тръгна покрай въжето, плъзгайки ръка по него.

Не беше възможно да разбере дали е сам на стълбата — дали напред вървят други скоро пристигнали пътници, а насреща се изкачват уморени талисмански туристи. Видимостта беше не повече от два-три метра, звуците потъваха в мъглата. Чуваше се само слабото монотонно скърцане на стъпалата…

А може би това беше за добро. Мартин знаеше, че Станцията е разположена на почти двеста метра над повърхността на планетата. И макар във вътрешността на мъглата почти да нямаше вятър, спускането по крехката конструкция все пак си беше неприятно.

Светлината на мъглата постепенно помръкваше. Към края на пътя Мартин вървеше в мъждив неуютен полумрак, но затова пък отпред се появиха електрически светлинки. Селището Амулет, неофициалната столица на Талисман, беше потънало в изкуствена светлина. На местните жители никога не им се налагаше да пестят електричеството.

Мартин срещна първия златотърсач веднага след слизането си от стълбите. Под краката му сега имаше огледално чист камък, на места блестящ, хлъзгав като лед, но в по-голямата си част напукан и захабен.

Златотърсачът седеше на четири крака пред „сейф“ — подаващ се от камъните кръгъл люк с диаметър половин метър. Разбира се, люкът беше от същия черен камък, както и цялата твърд на Талисман.

— Мир вам! — каза Мартин, приближавайки се толкова близо, че смътният силует на златотърсача придоби очертания.

Златотърсачът, неспретнат младеж, се обърна и го изгледа напрегнато. После брадичката му потрепна и той неохотно отговори:

— Мир…

— Как се справяте? — попита Мартин, кимайки към капака на „сейфа“.

Златотърсачът неопределено сви рамене. В същия момент часовникът му изписука и той се зае да отвърта капака в посока, обратна на часовниковата стрелка. Капакът явно беше тежък, но младежът не помоли за помощ.

— Справяте ли се? — попита Мартин. — Да ви помогна ли?

Младежът със сумтене отмести капака. Погледна в „сейфа“ — малка вдлъбнатина в камъка. Вътре нямаше нищо.

— Ще ми провърви следващия път — каза младежът и се зае да завива камъка. Върху каменния диск с ярка флуоресцентна боя беше написано осемцифрено число и буквата „8“. След като приключи, младежът докосна часовника си, нагласявайки таймера си.

— С интервал от четирийсет и три минути? — блесна с ерудицията си Мартин.

— Това е бърз сейф. С интервал двайсет и четири и половина… — отговори неохотно младежът. — Ти какво? Да не си решил да се захващаш със златотърсачество? Напразно, гадна работа. Ще пукнеш от скука.

— Не, тук съм по други дела — отговори учтиво Мартин.

Гласът на младежа веднага стана по-отзивчив.

— Е, какво пък, тук е забавно… ще ме черпиш ли цигарка?

Мартин безмълвно му поднесе почти пълния пакет.

— Охо… — възкликна лакомо младежът. — Може ли да си взема две?

— Вземи целия пакет.

— Благодаря — изрече прочувствено златотърсачът. — Добрите хора са рядкост в наши дни. Андрей!

— Мартин — отвърна детективът, стискайки без особен ентусиазъм отдавна немитата ръка. Седна до златотърсача и продължи: — Я кажи, често ли попада нещо ценно?

— Не особено — въздъхна златотърсачът. — Веднъж на сто — сто и трийсет отваряния се намира нещо. Схеми, пурпурен прашец, спиралки… но това са дреболии. Стигат, за да се преживява, но не повече.

— А по принцип намират ли нещо интересно?

— Намират — съобщи Андрей, жадно дърпайки от цигарата. — На някои им върви… Една девойка миналата седмица намери ключ.

— Ключ? — попита недоверчиво Мартин.

— Ами така го нарекоха. Цилиндър — младежът изрисува във въздуха нещо, наподобяващо дебел молив — с нарези и изпъкналости. Ясно е, че може и изобщо да не е ключ, но в оказиона вече са готови да броят трийсет хиляди евро за него!

— Яко! — съгласи се Мартин. — Но нали засега от нито една находка не може да се извлече реална полза?

— Пурпурният прашец лекува настинка — отговори сериозно младежът. — Отведнъж, достатъчно е само да го смръкнеш. Спиралите са много добри проводници на ток, разправят, почти като свръхпроводниците… Военните много ги купуват. И вашите, европейските, и щатските, дори нашите.

— Аз съм руснак.

— С такова име? — младежът се изкикоти. — Ама че работа… На мен и без това ми е все едно нужни ли са тези боклуци някому, или не. Важното е да плащат пари за харчене.

— Курорт за сталкери — въздъхна Мартин.

— Това пък какво е? — настръхна младежът.

— От една книжка… забрави… — каза Мартин, разглеждайки с любопитство люкчето на „сейфа“. „Сейфовете“ бяха главната причина, поради която на Талисман се стичаха хора и извънземни. Никой не знаеше как действат, но в херметично затворените сейфове периодично се появяваха странни, непознати на нито една цивилизация предмети. Важно беше само да се изясни интервалът, през който работи „сейфът“, и капачето да се отвори навреме — предметите се задържаха не повече от две-три минути, след което изчезваха безследно. Имаше теория, че мрежата от „сейфове“ е свързана помежду си с хиперпространствени преходи — та нали към сейфовете не водеха никакви тайни проходи, а прецизно изрязаният заедно с парче скала „сейф“ продължава да работи още известно време. Така и не намираха употреба за откритите предмети, но всички раси за всеки случай се стараеха да купуват загадъчните артефакти.

— Ето какво мисля аз — каза младежът, сякаш беше прочел мислите му, и запали втора цигара: — Това не е никаква транспортна мрежа. Какво си мислят нашите идиоти? Стоят си тези неща по сейфовете и за по-голяма безопасност прескачат насам-натам…

— А ти как мислиш?

— Аз мисля — каза гордо златотърсачът, — че това е сметище. Някъде там, долу, живеят извънземни. Те изхвърлят целия си боклук на повърхността, в кофите за боклук. Той лежи тук известно време и се унищожава… А ние сме се научили да им отваряме капаците и да се ровим в боклука…

— Интересно — съгласи се Мартин и погледна младежа с по-голямо уважение. — Но защо боклукът е толкова еднообразен? Защо не го унищожават на място? Защо някои от нещата все пак работят? Защо изхвърлят и тях?

— Никога ли не ти се е случвало да изхвърлиш случайно хубава вещ? — отговори с въпрос Андрей. — Разни часовници… пръстени… батерийка…

— Така е — кимна Мартин.

— Ето! А относно това защо не ги унищожават на място… може да са такива чистници, че да им е неприятно да горят боклук вкъщи. А боклукът е еднообразен, защото по-голямата част я рециклират, изхвърлят само абсолютно ненужните…

— Браво — каза Мартин. — Напиши една статия за „Дайджест на пътешественика“.

— Това и смятам да направя — отговори скромно младежът. Часовникът му отново изписука и той се зае да отваря сейфа. Този път Мартин рискува да му помогне — младежът не възрази. Отместиха тежкия капак — и в девствено чистата преди малко вдлъбнатина откриха шепа пурпурен прах.

— Денят не е пропилян напразно — зарадва се златотърсачът. — Това са сигурни двеста евро!

Извади от раницата си стъклено бурканче, плоска лъжичка и четчица. Погледна накриво към Мартин и каза:

— Съгласно моята версия пурпурният прашец представлява екскрементите на извънземните.

— Значи не лекуваш настинката си с него? — уточни Мартин.

— Лекувам — каза младежът, прецизно събирайки прашеца.

— Е, пожелавам ти късмет — каза Мартин. — Ще тръгвам… Къде е най-добре да отседна?

— В „Умрялото пони“ — отговори лаконично златотърсачът.

Мартин прихна, после кимна и тръгна към светлинките на селището. Когато се отдалечи на солидно разстояние, извика на Андрей:

— Слушай, а как се казва девойката, която е намерила ключа?

— Виждам, че изобщо не се интересуваш от печалбата! — развесели се младежът. — Казва се Ирина!

— Разбрах — отговори Мартин.

— Само че тя не иска да продава ключа, напразно крещиш… — чу се откъм мъглата.

Мартин не отговори — вече крачеше по черния камък към светлинките на селището. Няколко пъти попада на хлъзгави участъци, веднъж даже падна и се попързаля, любувайки се на изкривено отражение на лицето си в тъмното огледало.

После достигна една от електростанциите на селището. Заобиколени от символична ниска ограда, от скалите стърчаха десетки метални пръчки, скосено забити в камъка. Те бяха свързани по двойки във верига, а по-нататък към селището тръгваше дебел, добре изолиран кабел.

Електричеството беше навсякъде из Талисман. Само покопай по-надълбоко — и потърси две точки със значителна разлика между потенциалите. С течение на времето тайнствената електроцентрала се изтощаваше, но спокойно си работеше година-две.

Мартин тръгна по кабела и скоро се озова в покрайнините на Амулет. Не беше трудно да се разбере защо са избрали за селище точно това място — тук течеше плитка широка река. От спокойната вяла вода се издигаха ниски дървета — източник на храна и строителни материали. Край брега седеше старец с пушка на гърба — охраняваше плантацията. Той погледна Мартин доброжелателно, но все пак с професионалното внимание на караул.

Мартин му махна с ръка. Нямаше намерение да посяга на обществената (а може би и частна) собственост.

Трябваше му Ирина.

И ключа към тайните на Талисман.