Сергей Лукяненко
Спектър (37) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Изкачването до върха на храма беше дълго. Никакви асансьори или движещи се пътища, никакви транспортни средства, дори най-бавните.

Тримата вървяха по спиралния път. Понякога ги изпреварваха — възрастни и птичета, понякога се спускаха срещу тях — само възрастни.

На Мартин това не му хареса.

— Религията на шеалите по своята същност не е религия — обясняваше Ирина. — Това е по-скоро философско учение за безсмислието на битието. Изследователите са били заблудени заради външните атрибути — култът към Първичното яйце, догмата за Загубата на полета, обредът на Ноктите и перата… Разбираш ли, всичко отговаря много добре на битовите ни представи за шеалите. Нелетящи птици — каква друга форма би могло да приеме религиозното им чувство? Яйца, крила, пера… Да, на самото дъно има нещо. Останките от истинската религия на шеалите — ако не бъркам, тя е била подобна на шаманизъм. Но всъщност култът на шеалите не е нищо повече от изкуствено разработена система за въздействие върху психиката!

— Убиваща разума? — уточни Мартин. Спиралният път към върха беше доста широк — пет метра. От лявата им страна беше стената на храма — издялани блокове от тъмносив камък. На равнището на раменете и кръста камъкът беше полиран от докосвания на длани — двете гладки ивици се точеха още от основата на конуса. От дясната им страна имаше пропаст — пътят не беше заграден с нищо.

А долу беше градът, обгърнат в полумрак. Пламъците на редките газови факли на стените не пропъждаха мрака, а само вмъкваха нюанси в него, засенчваха светлината в прозорците, предизвикваха неуместни асоциации с подземия. Не най-рационалната система за осветление — ако се съдеше по рева на дюзите и вълната топлина, прииждаща от всеки факел, тук се хабеше немалко газ…

— Приспиваща разума — каза Ирина. — Твоят случай с побъркалия се шеал е много показателен. В критична ситуация, когато инстинктите не сработват, разумът може да се пробуди… навреме.

— При него не се пробуди. Той действаше въз основа на древните инстинкти.

— Но останалите са се приспособили? Когато пазителите са дошли, построили са Станциите, започнали са да идват чуждопланетните гости — шеалите са успели да се преустроят. Със сигурност е имало паника, избиване на птичета, самоубийства, опити за унищожаване на пазителите… после разумът на възрастните шеали се е пробудил, те са осмислили случващото се…

— Стоп, стоп, стоп! — изрече бързо Мартин. — Предлагаш да устроим на шеалите нов шок, който да пробуди разума им? Но нали ти самата изреди последствията…

Ирина спря и го погледна уморено.

— Те са неразумни. Разбираш ли? Възрастните шеали не са нищо повече от животни.

— А птичетата, които ще загинат, преди шеалите да си върнат разума? — извика Мартин. — Те не са ли важни? А какво ще кажат възрастните, когато започнат да мислят? Не, благодаря! Те вече са направили своя избор, като са се отказали от разума.

— Страх ли те е?

— Страх ме е. И не смятам, че имаме право да решаваме вместо една чужда раса!

Ира се засмя.

— Мартине, престани. Всичко, което казах, са само мои догадки. Пазителите са ти наредили да направиш нещо. Въпрос: по какво Шеали се отличава от другите светове? Отговор: главната странност на Шеали е, че възрастните индивиди са неразумни. Въпрос: какво трябва да направиш? Отговор: да им върнеш разума. Въпрос: защо? Отговор: затова.

— Да, отговорът е ясен. Шеалите не просто са се отказали да развиват разума, те са пристъпили съзнателно към регресирането му. И това не се харесва на пазителите… Може би точно такива действия ще предизвикат намесата на надразума?

— Възможно е — кимна Ирина. — Сега да преминем по-нататък. Как ти… или аз, можем да повлияем на расата на шеалите?

— Да направим някаква гадост в храма… — предположи Мартин. — Светотатство… оскверняване на олтарите и мощите, убийство на свещеници… какво си замислила?

— Нищо не съм замислила! — Ира тропна с крак. — Нищо! Опитах се да се ориентирам в особеностите на шеалите, научих някои неща — и в този момент тук се появи ти — със задача от пазителите. Сам ще свършиш всичко!

— Нищо няма да правя! — рече твърдо Мартин. — Щом им харесва да са неразумни — моля! Ако щат, да регресират до равнището на инфузории.

— Ще направиш — повтори Ирина. — Нима не разбираш? Ние сме инструменти на пазителите. Разумни, но не и свободни. Може и чукът да не иска да забива пирони, но кой го пита. И на свещта не й е интересно да гори, но теб интересува ли те мнението на свещта?

— „Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят…“ — прошепна Мартин. — Така каза пазителят, когато идвах тук! Ирина, та пазителите намекват за това какво ще се случи с теб в новия свят!

Усмивката на лицето й не се появи веднага.

— Мартине, мили, чак сега ли разбра това? Може би ти дори не разбираш защо пазителите карат хората да разказват истории?

— Няма да отида в храма — каза Мартин. — Няма да дочакат… Чакай, какво каза за историите?

— Мартине, ако не отидеш в храма, именно това ще стане причината за апокалипсиса на шеалите. Нямаме свободна воля, не разбираш ли?

Мъничка длан докосна ръката му. Той погледна към момичето-шеал, въздъхна и каза:

— Да отидем на светлото, не виждам какво говори тя…

При най-близкия факел отново спряха. Момичето попита:

„Спорите ли? Случило ли се е нещо? Не искате ли да отидете?“

Мартин погледна Ирина и отговори:

„Спорим. Жената смята, че ние ще станем причина за големи сътресения в живота на шеалите.“

„Какви сътресения?“

„Заради нас възрастните шеали могат отново да придобият разум. Кажи, известно ли ти е какво е станало на Шеали след идването на пазителите?“

„Имало е голямо сътресение. Възрастните са придобили разум. После всичко е станало както преди.“

— Щом дори шокът от идването на пазителите е помогнал за кратко — какво можем да направим ние? — обърна се Мартин към Ирина, после сви рамене. — Не разбирам на какво разчитат…

— Ще разберем, но прекалено късно.

Мартин въздъхна. Каква упорита девойка! Той отново се обърна към момичето:

„Кажи, хубаво ли ще е възрастните шеали отново станат разумни?“

Момичето се разтрепери.

„Отговори!“ — нареди Мартин, неволно влагайки в жестовете си настояване да се подчини.

„Не знам! Не съм мислила по този въпрос! Много е трудно!“

„Ти самата би ли искала да останеш разумна завинаги?“

— Мартине, престани да крещиш на детето! — извика Ирина.

„Ти си моето ято. Както кажеш, така ще бъде правилно“ — отговори момичето.

„Шеалите са твоето ято! Това е твоят свят! Аз съм само пришълец, дошъл отдалеч и за кратко. Кажи, момиче!“

„Не знам…“

Ирина го прегърна и го отдръпна от момичето.

— Престани! Та тя е дете! Как може да вземе решение за цял един свят? И каква ценност ще има нейното решение?

— А каква ценност ще има нашето решение? — попита Мартин. — Кой друг да реши… ако не децата на този свят…

Но все пак се обърна към момичето и каза:

„Извинявай. Вълнувам се. Не знам как да постъпя. Не искам да донеса беда на твоя свят.“

„Бих ти простила, ти си моето ято — отговори момичето. — А ти можеш ли да избереш?“

„Не. Аз даже не знам какво ще се случи и защо. Аз само предполагам.“

„Тогава защо се безпокоиш напразно?“

„Защото съм разумен…“ — отговори Мартин.

Момичето постоя неподвижно, после крилата й се стрелнаха нагоре и Мартин прочете:

„Тогава аз не искам да оставам завинаги разумна. Това е страшно. Възрастните са прави, разумът е зло. Той е нужен само в началото на живота, за да се приспособиш към света.“

— Поздравявам те, Мартине — прошепна Ира. — Ти току-що убеди детето, че да се мисли е лошо.

Покрай тях премина малка група шеали. Четирима възрастни. Всичките — със спокойни, лишени от любопитство погледи.

Мартин затвори очи и се облегна на каменната стена. Някъде в дълбината на храма пулсираше звук — нисък, на самия праг на чуваемост, но кой знае защо — приятен… като мъркане на огромна доволна котка.

„Да вървим, момичета“ — каза Мартин.

* * *

Върхът на храма приличаше на кратер на вулкан.

Спиралният път се вливаше в каменен пръстен, в центъра на който зееше широк кладенец. От него към небето се издигаше стълб от светлина и топлина. Когато се приближи към незаградения ръб, Мартин се разтрепери — долу се виждаше кълбяща се огнена завеса. Камъкът под краката им беше топъл, напукан.

— Черен вход за ада… — прошепна Ирина до рамото му.

Пръстенът около кладенеца не пустееше. С гръб към пропастта се бяха наредили шеали със странно оцветени в черно и червено пера. Когато се вгледа, Мартин разбра, че са слепи — очите им бяха или избодени, или изгорени много отдавна.

— Това са свещениците от храма — поясни Ира. — Не съм се качвала тук, но научих някои неща…

— А тези… — Мартин кимна към няколко двойки, обикалящи около кладенеца. Всяка се състоеше от възрастен шеал и птиче.

— Това са онези птичета, които са достатъчно съзрели, за да изгубят разума си. По пътя им към живота на възрастни ги придружават родителите им или по-големи приятели…

Момичето се обърна към Мартин и разпери криле:

„Това е последният обред. Елате, ще превеждам, докато мога. Ти всичко ще разбереш.“

Мартин и Ирина тръгнаха по пръстена след момичето. Първият свещеник за миг се запъна и крилете му започнаха да чертаят думи на жестомимичния език на шеалите. Навярно слепецът беше доловил в стъпките на Мартин и Ирина походките на пришълци. Но момичето настойчиво пропя нещо — и крилете на свещениците се стрелнаха във въздуха.

„Раждането на невинни… отхвърлящи предопределението… въздигнали се към небето… познали хода на времето… разделили думите и делата… погледнали в утрешния ден… видели законите…“

Крилете на момичето се движеха толкова бързо, че Мартин едва успяваше да чете думите й. Изглежда, то не успяваше да преведе всичко — сякаш жестовете на свещениците носеха в себе си не просто букви или йероглифи, а цели смислови блокове…

Вторият свещеник вдигна криле вече без колебание:

„Позналите доброто и злото… загубили покой… стремящи се да узнаят непознаваемото… изменили на земята и водата… разделили живота и смъртта… не станали щастливи…“

— Чел съм за нещо подобно и при нас… — промърмори Мартин, просто за да прогони магията.

Ирина отговори тихо:

— До нещо подобно стига всеки разум.

„Хилядолетия болка и кръв… търсения и поражения… в преследване на битието… смисълът на смисъла… в страх и печал… слабите криле на бурята… опознавайки живота — опознаваш смъртта…“

Внезапно, с някакво неочаквано студено равнодушие, Мартин си помисли, че когато Адам и Ева са вкусили от дървото на познанието, изобщо не са станали смъртни. Те само са разбрали, че са смъртни. Разбрали са, защото точно в този миг са се сдобили с разум. Сменили са вечното райско безгрижие с ефимерните мъки на разума.

Кой казва, че плодовете от Дървото на познанието са сладки? Дяволът? Какво пък, той е известен измамник. Сокът на райското дърво е бил горчив като хинин и режещ като начупено стъкло. Но когато забраненият плод докосне устните ти, вече не е по силите ти да го отхвърлиш. Плачеш като звяр, облизал окървавено острие. Плачеш, давейки се в собствената си кръв — и продължаваш да лижеш смъртоносното острие…

Точно по този начин осъзнава своята смъртност всяко същество, вкусило горчивия плод на познанието. Осъзнава — и остава да живее с това знание, неспособно да се добере до сладкия плод от Дървото на живота. Ти винаги имаш избор дали да се откажеш от живота, но нямаш избор дали да се откажеш от разума. Можеш да го потискаш с алкохол и наркотици, да полудяваш или да се стремиш към нирвана, но само шеалите бяха намерили окончателния изход. Само шеалите бяха успели да повърнат нежелания дар, да го изплюят в краката на жестоките богове.

Шеалите отричаха разума, защото той носи в себе си познание за смъртта.

Шеалите бяха избрали покоя.

Шеалите не искаха да страдат.

Шеалите бяха станали щастливи.

Само децата не се страхуват от смъртта — те вярват, че ще живеят вечно. Само децата и безумците.

Шеалите се бяха отказали от разума — и това беше техният избор.

„Отхвърлям мисълта за висшето… отричам се от съмненията… ще бъда щастлив… Винаги… винаги… винаги…“

— Тя си отива! — извика Ирина и хвана Мартин за ръката. — Мартине, това й въздейства!

Момичето-шеал наистина се променяше. Движенията й ставаха по-плавни, тя изпадна в транс и вече надали помнеше кой е с нея и защо е тръгнала около огнедишащото гърло. Танцуваше около жреците, очите й се изцъкляха, пълнеха се с бездънна пустота — езици от ален пламък в черните дълбини на зениците.

— Тя има право да си тръгне — каза Мартин. — Не се бой, на нас това няма да ни подейства. За да въздейства, трябва да си роден с него и да живееш с него… да се подготвяш, да мечтаеш, да вярваш… в щастие без разум…

Момичето танцуваше. Крилете се издигаха и се спускаха, тя преминаваше с подскоци покрай свещениците, чийто речитатив премина в напевно мърморене. Сега всеки следващ жрец започваше да говори заедно с предишния, те взимаха думата един от друг, гласовете им се издигаха високо в черното небе, от което светлината на кратера беше издухала всичките звезди, и тънкото гласче на момичето се вливаше в ликуващия хор.

„Завинаги, завинаги, завинаги! Ще живея, ще живея, ще живея! Да се мисли е зло, да се мисли е болка, да се мисли е страх! Завинаги, завинаги, завинаги…“

Мартин погледна към Ирина — тя плачеше, без да откъсва поглед от танцуващото птиче.

— Тя си го избра сама! — изрева Мартин. — Не се намесвай! Тя ще бъде щастлива!

— Направи нещо! — извика Ирина. — Направи нещо! Това е неправилно, това е капан, това е лъжа! Та това е равносилно на смърт! Спри я!

Те вече бяха направили пълен кръг. Последният жрец извика нещо ликуващо и радостно и момичето му извика в отговор. Разпери криле — донякъде като призив за внимание, но вече не беше говор. С възторжено пеене момичето-шеал заобиколи жреца и скочи в кратера.

Мартин не успя да измисли нищо. Тялото му реагира само — хвърли се напред, блъсна жреца и се опита да й препречи пътя. Пръстите му се плъзнаха по перата й, но не успяха да я хванат.

Мъничката фигурка, разперила криле, падаше в бушуващия пламък.

И Мартин пристъпи подир нея.

Камъкът с лекота избяга изпод краката му, топлият вятър го удари в лицето, стана горещ и се превърна в езици пламък. Огънят облиза тялото му — и отлетя нагоре.

Мартин и момичето падаха в разширяваща се каменна шахта. Над главите им ревеше отдалечаващият се пламък, долу мъждиво пулсираше червеникав мрак. Мартин промени стойката си — сега в него нямаше място за съзнание, сякаш речитативите на жреците бяха изхвърлили и неговия разум. Останаха само инстинктите и юношеският опит от няколко скока с парашут. Тялото му послушно се устреми след падащото момиче.

Горещият вятър го биеше в лицето. Мартин премина покрай момичето, разпери ръце, обърна се по гръб, от джобовете му изпопадаха разни дребни предмети. Момичето падаше върху него — безволева, застинала, със свити зад гърба й, сякаш прекършени криле. После изцъкленият й поглед се плъзна по него и тя започна да бие с криле, закрещя — сякаш едва сега осъзнала, че се носят в огнена бездна.

— Лети! — закрещя Мартин на туристически, надявайки се, че тя ще разбере ако не думите, то интонацията. — Ти можеш да летиш, лети! Ти можеш да летиш!

Момичето започна да бие с криле и се понесе нагоре. Той се преобърна и се вторачи в наближаващата огнена зеница.

Какво е това — същата завеса, както и горе?

А какво има под нея — камък?

Шеалите не умеят да летят. Дори птичетата.

Мартин разпери ръце. Издърпа ризата си, опитвайки се да разпери между ръцете и тялото си поне някакво подобие на криле.

Ризата се изтръгна от ръцете му, огненият ураган близна лицето му — и остана над главата му.

Мартин падаше и падаше — в ревящия въздушен поток, в изригванията на гигантската турбина, в задействаната аеродинамична тръба. Все по-бавно и по-бавно — и накрая тъмнината го удари с еластична мрежа, която се огъна, удари шамар на цялото му тяло и го подхвърли. Той отлетя встрани, към някаква мътна червена светлина, към виеща се по спирала дупка.

 

Момичето-шеал галеше лицето му с меките си крила. Мартин я гледа дълго, преди да се опита да седне. Цялото тяло го болеше, виеше му се свят, но беше жив и като че ли цял.

„Ти си жив — каза момичето. — Страх ме беше, че ще се пребиеш. Вятърът на Срещата би трябвало да удържи един възрастен, но ти си по-тежък от нашите възрастни.“

Намираха се в малка килия с мек под. В стената се виждаше кръглото око на тунела, по който Мартин и момичето се бяха плъзнали тук; на срещуположната стена имаше кръгла затворена врата.

„Страх ли те беше? — попита той. Беше много неудобно да се говори на жестомимичен език в седнало положение, но засега не се решаваше да се изправи. — Не бива да се страхуваш повече.“

„Защо скочи след мен? — попита момичето. — И ти ли искаше да се отървеш от разума си?“

„Не.“

„А защо?“

„Уплаших се за теб.“

„Това е глупаво — каза момичето. — Огънят е слаб, той не може да навреди. Вятърът на Срещата духа от самото дъно и забавя падането. Аз трябваше да падна меко — и вече без разум.“

„Не се ли получи?“ — попита Мартин.

„Не.“

„Извинявай.“

Момичето го прегърна. Пернатото телце миришеше на току-що изсушена възглавница и нещо медено, като изкъпано кученце.

— Изобщо не съжалявам — каза момичето. Беше напрегната и слагаше ударенията неправилно, на първите срички, обаче говореше на туристически.

— Какво ще стане сега? — попита Мартин.

— Не знам — отговори момичето. — Да си разумен е толкова глупаво! Не знаеш нищо предварително.

— Точно така е — каза Мартин. — Помогни ми, малката.

Виеше му се свят и му се повдигаше. Но, опирайки се на крехкото рамо, все пак успя да се добере до вратата.

Излезе заедно с момичето в огромна сводеста зала, пълна с жреци шеали. Те прииждаха и прииждаха, изпълзяваха от тесните дупки в стените, скачаха от балкончетата, идваха от коридорите — безмълвни, шумолящи с перата си фигури, движещи се с такава лекота, сякаш слепотата изобщо не им пречеше. Мъждивата светлина на газените факли под тавана не позволяваше да се оцени броят им. Стотици? По-скоро хиляди…

Мартин съжали, че е оставил топлинната си пушка в хотела…

— Не се бой — каза момичето. — Те просто са много изплашени…

Пернатото телце се изплъзна изпод ръката му и тръгна напред. Мартин се олюля, но се задържа на крака.

Момичето заговори и след първите й думи в залата настана тишина. Тези, които не бяха успели да влязат, застинаха на прага.

Момичето говореше и Мартин със смайване осъзна, че в гласа й не е останало нищо детско. Тя не обясняваше и не молеше. Тя заповядваше.

Жреците паднаха ничком. Само момичето остана право и бавно обхождаше с поглед залата.

Мартин се отпусна на коляно. Момичето го погледна — и се усмихна.

— Ти можеш да станеш.

Мислено отбелязвайки, че „може да стане“, но изобщо „не може да стои“, той се изправи. Червено-черните фигури пълзяха по пода — и в трескавите им движения липсваше желязната увереност на инстинкта, личеше само паниката на потресения разум.

— Ти си моето ято — каза момичето. — Но сега аз съм длъжна да остана. Пусни ме, Мартине, или остани с нас.

— Пускам те — отговори Мартин. — Това е твоето ято и твоят свят. Научи го да лети.

Той извади от джоба си „документа за птичето“ — виж ти, не беше изпаднал — и го накъса на парчета.

Момичето се приближи към него и го обхвана със своите ръце-криле.

— Много те обичам. Благодаря ти. Сигурен ли си, че не искаш да останеш?

— Абсолютно — прошепна Мартин.

— Трудно ли ще ми бъде? — попита момичето.

— Определено.

Тя кимна и го хвана за ръка. Поведе го покрай паникьосаните жреци.

 

Колкото и да беше странно, автобусът още си вървеше. Изчакаха го на спирката — Мартин, Ирина и момичето-шеал, заобиколено от стражи. И в четирите китки на всеки от тях проблясваше оръжие — и това не бяха само ритуални кинжали.

— Шофьорът все още е неразумен — каза момичето, когато по улицата се появи бавно носещият се автобус. — Нищо. Той ще ви откара. Така ще е по-спокойно.

Мартин погледна накриво охранителите — но в погледа на нито един от тях не личеше студено спокойствие. По-скоро се виждаше пламъкът на фанатична преданост. Червено-черните пера показваха, че са жреци, но не бяха слепи. Навярно не бяха преминали през окончателното посвещаване в послушници…

— Могат ли да те нападнат? — попита Мартин.

— Могат — отговори простичко момичето. — Ще има още много вълнения… ще има огън и кръв.

— Не исках — каза Мартин. — Прости ми.

— Всичко е наред — каза момичето. — Така е трябвало да стане — и така стана. „Безкрилият пришълец ще пристъпи в бездната, за да може момичето от неговото ято да запази разума си…“ Кой е очаквал, че това ще се случи наистина? Откъде безкрилият пришълец ще има свое ято?

— Така значи… — рече провлачено Мартин. — Винаги съм мечтаел да стана герой от пророчество… Точно така ли е написано?

Момичето се поколеба.

— Ами… те тези пророчества са такива двусмислени… Буквално е „чужденец, неспособен да лети“ — това би могъл да е всеки шеал от друга държава. И още „дете от неговото стадо“ — отнася се по-скоро за момче, отколкото за момиче. Но така се смяташе по-рано. Сега всички ще мислят по друг начин. Вече се разпоредих.

Мартин неволно се усмихна.

— Ясно. Какво пък, тогава няма да ти давам никакви напътствия. Ти ще се справиш прекрасно и сама.

— Аз съм много разумно момиче — каза птичето.

Автобусът спря. Шофьорът хвърли на Мартин празен поглед и се обади:

„Здравей. Идваш ли?“

„Здравей. Идваме“ — отговори Мартин.

И докосна на прощаване крилете на девойката. Искаше да я потупа по смешния жълт перчем, но не се реши да го направи под яростните погледи на охраната.

Автобусът потегли с бучене по улицата. Мартин погледна с упрек Ирина и тя наведе поглед.

— Ти си знаела — каза той.

— Знаех. Само че мислех, че този „чужденец, неспособен да лети“ ще бъда аз. Проблемът при тези пророчества е, че всичко е уклончиво, неразбираемо, заплетено…

Мартин поклати глава. Не му се искаше да ругае. Цялото тяло го болеше. Автобусът бавно се носеше към Станцията, зад гърбовете им оставаше обхванатият от епидемия на разумност град.

— Разумни шеали… — прошепна Ирина прочувствено. — Какво ли ще стане сега…

— Юрий Сергеевич ще ми откъсне главата — съгласи се Мартин. — Вместо меланхолични, спокойни шеали — енергична млада раса. Като гръм от ясно небе… И ти ще си изпатиш, не се усмихвай.

— Не се усмихвам на това. Все още съм жива, разбираш ли? И ако след половин час вляза в Станцията — ще остана жива. Фантастика!

Мартин се замисли и сложи топлинната пушка на коленете си. Автобусът тихо се носеше в нощта.

А отзад, в града, прозвуча нещо като картечен откос.

— Ира, та нали ти за пръв път постигна успех… — каза Мартин. — Виждаш ли? Нещо се променя.

Но тя поклати глава.

— Не го постигнах аз, Мартине. Ние го постигнахме.

 

Никой не ги нападна.

Верандата пред входа на Станцията беше пуста и те се изкачиха по стъпалата. Мартин отвори вратата пред Ирина и я изчака да влезе. Огледа се.

Не се виждаха преследвачи.

Затова пък на някои места в града бяха избухнали пожари.

— Успех, момиче — прошепна Мартин, загледан към Джорк. Влезе след Ирина и затвори вратата.

Вече бяха в Станцията. В абсолютна безопасност. На територията на пазителите никой не можеше да навреди никому.

— Преминахме — каза Мартин. — Ира, ние преминахме!

Усмихнаха се глупаво един на друг.

Предопределеността беше пречупена!

Ирина шест беше останала жива!

— Имаш ли история за пазителите? — попита Мартин.

Момичето кимна и попита:

— А ти за какво ще разказваш?

Мартин кимна към входната врата.

— За тези, които успяват да преминат нататък. И за онези, които остават. И за това, че тази история се случва не за първи път.

— Моята история е по-простичка — призна Ира. — Но мисля, че ще свърши работа.

— Тогава да вървим — реши той. — Да си разкажем приказките и…

— И къде ще отидем?

Мартин се сепна. Погледна я в очите и попита с въздишка:

— На Талисман?

— Да. Там е другото мое „аз“. Не мога да я оставя. Тя не би ме изоставила.

— Значи на Талисман — примири се Мартин. — Как ми се иска да се прибера вкъщи…

— И на мен.

Коридорът ги отведе в чакалнята. За разговорите с пазителите бяха предназначени мънички кабинки, наредени по периметъра на залата. Вратите на две от тях бяха открехнати.

— Чакали са ни — отбеляза Мартин.

— Те винаги чакат — съгласи се Ирина. — Е… късмет!

Преди да тръгнат към кабинките, те се целунаха. Като приятели, а не като любовници.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят.

— Скоро ще стане доста по-весело — отговори Мартин, докато сядаше. Подчинявайки се на непонятен порив, той сложи топлинната пушка на аранките върху масата. Искаше му се да направи някакъв жест — макар и високопарен, но разбираем.

— Поговори с мен, пътнико — продължи пазителят.

Той беше мършав и жилест, по-висок от Мартин, но при това някак крехък, несолиден. Повелителите на Галактиката не трябва да са такива…

Макар че кога повелителите са се отличавали със своя ръст и телосложение? Само във възторзите на придворните блюдолизци.

— Ще разкажа за онези, които остават по средата — каза Мартин. — Не за неудачниците — тяхната повест е много тъжна и скучна. Не за победителите — тяхната история не може да се разкаже с думи. Хората по средата — те винаги са повече от победителите и победените. На всяка планета, във всяка раса… дори и при пазителите.

Пазителят го гледаше, без да мига.

— Някога проблемите са се решавали много просто — каза Мартин. — Ако едно племе е придобило разум, а друго така и си е останало стадо, то се е превръщало в храна. В мишена за стрелите, които не е съумяло да измисли. В кокалени накрайници за копията. Били са прости времена — и са останали такива още дълго време. Тези, които изоставали в надпреварата, които изоставали дори с една крачка, се превръщали в роби. Вкарвали ги в резервати и анклави. Ставали от сън с биенето на заводския гонг и с първите слънчеви лъчи. Прости времена — прости решения. Но простите времена свършили.

Пазителят мълчеше.

— Някои успели да достигнат до небето. Някои успели да опитат Дървото на живота. Някои си оставили разума за резерва — както ние сме оставили инстинктите си на тавана на съзнанието. Колко е продължило това — един кратък миг или цяла епоха? Не знам. Но когато младите богове си тръгвали, изгаряйки мостовете след себе си, зад гърба им оставали хората средняци. Тези, които не били успели. Тези, които не били поискали. Тези, които избирали привичния и безопасния път на разума…

— Боговете не изгарят мостове — каза пазителят. — За целта си има хора.

Мартин се сепна.

— Благодаря за нашата история — продължи пазителят. — Но историята за хората средняци е много банална история… Тук е тъжно и самотно, пътнико.

— Вие сами сте разрушили транспортната мрежа… — прошепна Мартин. — Нали? Вие или вашите предци — онези, които не са преминали на следващото стъпало…

Пазителят мълчеше.

— Хора средняци — каза Мартин. — Ние ви смятахме за богове… или почти богове… а вие сте само хора средняци. Тези, които не са успели. Които са се съвзели от скръбта от поражението и повтарят опита! Нали?

— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. На Мартин му се стори, че в гласа му наистина имаше раздразнение. — Слушал съм много такива истории.

Мартин замижа, докато в очите му не блеснаха искри. Беше почти прав. Почти беше разбрал. Истината беше някъде близо…

— Не мога… — каза той. — Почти познах, но… аз също съм такъв човек средняк! Не знам!

— Боговете отиват в небето, а неудачниците си остават на Земята. Но под това небе и по тази земя ходят хора средняци — каза пазителят. — Какво те плаши, Мартине? Какво се опитваш да разбереш? Дали ще отидеш в небето? Или ще останеш на земята?

— Опитвам се да разбера къде да отида!

— Талисман ще ти даде ключ за всички отговори. Но първо довърши историята за хората средняци.

— Ще разкажа друга — каза бързо Мартин. — Историята за момичето и птиците…

— Няма да приема друга история — поклати глава пазителят. — Ти започна един разказ и ще ти се наложи да го завършиш.

Мартин въздъхна и каза:

— Там, зад стените на твоята Станция народът на Шеали се сдобива с разум. Неудачниците няма да издържат шока и ще загинат. Победителите ще придобият разум и ще започнат да управляват новия свят. Но за повечето, пазителю, нищо няма да се промени! Абсолютно нищо. Независимо дали ще мислят, или ще се ръководят от инстинктите си — това изобщо няма да промени живота им. Не всички се нуждаят от разум. Не всички могат да мислят. И в това е вечната уловка. За хората средняци, за тези, които не искат земята, но не са дорасли за небето, има толкова място между небето и земята. Винаги и навсякъде накрая остават средняците. Моята история няма край, пазителю… както няма изход за хората средняци.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин го погледна подозрително.

— Вече не искам от теб да завършиш историята си — потвърди пазителят. — Не ти задавам въпроси. Не ти давам отсрочка. Мини през Портала и продължи по пътя си.

— Какво не е наред? — попита Мартин.

Но пазителят вече беше изчезнал и го беше оставил сам.

Мартин удари с досада по масата. Нямаше го обичайното приятно усещане от малката победа. Нямаше го удоволствието от разказаната история.

Разрешиха му да мине през Портала така, сякаш му подхвърляха подаяние. Или даже разочаровано се извърнаха встрани: ако искаш — минавай…

Мартин излезе от кабината замислен и недоволен. Ирина вече го чакаше.

— Всичко ли е наред? — попита тя.

— Преминах — промърмори той и кой знае защо си спомни приемните изпити в университета.

— Не съм се и съмнявала — каза Ирина. — Браво на теб.

— Какво разказа? — поинтересува се Мартин.

— Историята за това как се влюбих за първи път.

Мартин неволно се усмихна.

— А аз си мислех, че с тази история си излязла от Земята…

— Тогава тази история още не се беше случила — отговори простичко Ирина.

Постояха и се погледаха за секунда. После Мартин я хвана за ръката и каза:

— Да вървим… трябва да побързаме.

— Защо? — напрегна се девойката.

— Не знам — отговори той. — Усещам, че нещо не е наред? Недоволен съм от своята история. Имам усещането, сякаш съм се провалил на изпит.

Ирина го гледаше, прехапала устни. После тихичко каза:

— А аз исках да предложа… да останем тук за два-три часа. Да си отдъхнем… Е… — И смутено се усмихна.

— Иринка, трябва да побързаме — каза твърдо Мартин. — Времето отлита. Чувам го как бяга покрай нас… още минута — и няма да го догоним…

— Да вървим — кимна тя.

Двамата бързо, почти на бегом, отидоха в центъра на Станцията. Залата с Порталите беше празна и при приближаването им се отвори врата.

— Може би нещо се е случило с мен… на Талисман? — предположи Ирина. — А?

— Тогава щеше да почувстваш — отбеляза Мартин. — Не, не знам. Хайде да побързаме.

Вратата се затвори зад тях, екранът на компютърния терминал светна. Мартин бързо избра Талисман, като за секунда се поддаде на изкушението да се опита да отдели два реда едновременно. Разбира се, нищо не се получи.

— През главната Станция ли ще излезем? — попита Ирина.

— А ти коя избра?

— Никоя, аз избрах само планетата…

— Тогава по подразбиране трябва да си излязла през главната Станция на Талисман… — За всеки случай отвори поддиректорията и кимна. — Да, тук са само две… Е, какво, тръгваме ли?

— Да — каза Ирина, хвана го здраво за ръката, усмихна се и отметна глава назад — сякаш се надяваше да усети стремителния полет през Вселената…

Мартин натисна Enter.

Като си беше редно, стаята не се измени.

Само дето Ирина вече не беше до него.

Мартин бавно вдигна дланта си и я притисна към лицето си. Кожата му още пазеше топлината и аромата на Ирина Полушкина номер шест…

— Гадини! — закрещя Мартин. — Мразя ви! Гадини!

Ако сега в стаята беше влязъл пазител, щеше да насочи срещу него топлинната пушка — за да изчезне също толкова лесно и безвъзвратно, като Ирина.

Но никой не влезе. Беше му оставено пълното право да чупи терминала, да рита по стените и да плаче до послушно отварящите се врати.