Сергей Лукяненко
Спектър (27) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Как трябва да се чувства човек, узнал, че по негова вина са загинали четири абсолютно невинни девойки?

Мартин не знаеше отговора. Може би защото му се беше наложило да престъпи онази страшна граница, през която, за щастие, преминават малцина: той беше стрелял, желаейки да убие, и желанието му се изпълни. И какво е в сравнение с едно истинско убийство веригата от случайности, довела до гибелта на поредната Ирина Полушкина? Можеше ли изобщо да усети тази вина? Навярно някой шофьор от „Бърза помощ“, който е блъснал пешеходец, докато е бързал да откара умиращ пациент в болницата, би могъл да разбере Мартин. Но Мартин нямаше познати шофьори с толкова печален опит зад гърба си. С изключение на едно добричко девойче, на което безумно не му вървеше с бабичките — те попадаха под гумите на колата му веднъж на няколко месеца, но се отърваваха само със счупена ръка или крак.

Мартин реши да не се обажда на опасната за бабите девойка. И изобщо, колкото повече размишляваше над ситуацията, в която беше изпаднал, в толкова по-голямо униние изпадаше.

Той изобщо не чувстваше вината си!

Просто му беше гадно на душата (ако се допусне, че тя съществува)…

Добре би било, разбира се, да отиде на църква и да изкаже мъката си пред мъдрия свещеник. Който хем да го смъмри, хем да го успокои… Но Мартин никога не беше прекалявал с набожността, а и можеше да си представи много ясно мнението на свещеника. „Ти нали не си ги убил? Нали не си предполагал, че постъпките ти ще доведат до смъртта им? В такъв случай си иди с мир и не съгрешавай!“

Но на Мартин все пак му се искаше да почувства вината си. Искаше му се да се поизмъчва, да се покае и да преживее катарзис. Този стремеж е неизбежен сред руската интелигенция, възпитан е у нея от великите писатели от деветнайсети век и е основна причина за алкохолизма, сърдечносъдовите заболявания и революционните настроения у лицата с образование над средното.

Така че след като поброди из апартамента си половин час и поговори мислено с мъдрия свещеник, с шофьора убиец и с Фьодор Михайлович Достоевски, Мартин решително взе слушалката и позвъни на Ернесто Семьонович Полушкин.

Човекът, станал по неволя многодетен баща, вдигна слушалката веднага.

— Мартин се обажда — представи се накратко жадуващият катарзис страдалец. Това, с което са хубави редките имена, е, че не е необходимо да се уточняват презимето и фамилията — не като при разните Серьожа, Андрей, Дима и Володя.

— Вие сте били на Мардж — каза само господин Полушкин.

— Да — призна Мартин. — Мога ли да дойда?

След кратка пауза Ернесто Семьонович каза:

— Аз не ви виня, Мартине. И разбирам, че сте искали да помогнете на Ирина. Но не ми се мяркайте пред очите… става ли?

Мартин си представи Полушкин разгневен и кимна.

— Да. Разбира се. Но бих искал да ви разкажа какво се случи на Мардж…

— Обади ми се… вашият наблюдаващ — каза Ернесто Сергеевич с леко забавяне. — Така че съм в течение на случилото се. Предполагам, че вие също. Признавам си, че това беше и моя грешка — да се обърна към вас за помощ и да скрия част от информацията.

Мартин благодари мислено на тихия подполковник Юрий Сергеевич и каза:

— Много съм виновен пред вас…

— В нищо не сте виновен — отсече Полушкин. — Просто забравете за случилото се. А аз ще чакам завръщането на единствената си дъщеря. Прощавайте.

И връзката прекъсна.

— Железен мъжага — каза си Мартин, оставяйки слушалката. — Железобетонен. Мамка му! Това се казват нерви!

За успокоение на своите собствени, по-слаби нерви Мартин отиде в кухнята и замислено си забърка джин с тоник. Сама по себе си това беше успокояваща процедура, макар и простичка — най-важното в тази работа беше да се купи правилният тоник с истински хинин, а не химична отрова от най-близката лимонадена фабрика. Но и порцията от благородната напитка не донесе успокоение.

Мартин се обади на чичо си.

— Спомни си все пак за стареца! — поздрави го свадливо чичо му. — Къде си, по дяволите! У вас няма никого, мобилният ти е изключен. Човек може да си помисли, че се шляеш из Галактиката.

— Работа… — каза Мартин, бързайки да отклони разговора от опасната тема. — Извинявай, съвсем съм се шашнал. Слушай, нуждая се от съвет…

Чичо му веднага омекна. Много обичаше да дава съвети на племенника си.

— Е?

— Ситуацията е такава… — запъна се Мартин. — Заради мен загина… един човек.

— Ти идиот ли си? — изрева чичо му след секунда. — Такива работи по телефона! Надявам се, че не звъниш от мобилния?

— Не, не се безпокой… — започна Мартин.

— Сложил си едно от онези хитри неща на телефона си? — веднага смекчи тон чичо му. — Май се казваха скремблъри?

Голямата любов на чичо му към хитрите технологии се съчетаваше с известна наивност по отношение на тях. Мартин прекрасно знаеше това.

— Чичо…

— Най-важното е да се избавиш от тялото… — Чичо му изобщо не губеше време за празни приказки. — Можеш ли да намериш десет литра концентрирана азотна киселина?

— Чичо, престани! Никого не съм убивал! Какво ти става?! — възкликна Мартин в пълна паника. Дори му се причу щракане в линията, макар и да знаеше, че на новата му електронна АТС подслушвателното оборудване се включва абсолютно безшумно. — Имам предвид съвсем друго. Е… като най-близък аналог… опитах се да помогна на някого… да не се забърка в една глупава история. Не ме послуша. И право пред очите ми…

— Тогава защо разправяш, че си виновен? — възмути се чичо му.

— Ами… не можах да я спася.

— Тези дни във Франция един експрес TJV е излязъл от релсите, не чувстваш ли вина? — попита делово чичо му.

— Това е съвсем друго! — възмути се Мартин. — Аз бях там, но не успях да помогна.

— А имаше ли такава възможност?

След като се замисли за секунда, Мартин твърдо изрече:

— Явно не.

— Тогава си върви и повече не съгрешавай! — произнесе чичо му присъдата си.

Мартин осъзна, че все пак е извършил аудиенция при здравомислещ самоук свещеник.

— Чичо — опита отново той да предизвика емоционална реакция. — Не ти ли се е случвало такова нещо — умира човек, уж не си виновен, но се чувстваш виновен?

— Всеки човек, доживял до моите години, се е сблъскал с такива ситуации — отново омекна чичо му. — Ех… какво съм ти заобяснявал? Нима при теб не се е случвало? Та и ти самият вече не си дете…

— Случвало ми се е — призна Мартин. — И все пак… Как е, като го изживяваш, не чувстваш вина, но ти е гадно на душата, нали?

— Красива девойка, а? — прозорливо попита чичо му.

— Аха.

— Ще намериш същата, само че още по-добра — продължи да предсказва чичо му. — Какво си мислиш, че само една такава е имало във Вселената?

— Останали са поне още три такива — призна Мартин.

— Ето! Ето така вече е по-добре! Това не е глас на дете, а на юноша… — зарадва се чичо му. — Съветът ми е да се напиеш. Ако искаш — ще дойда при теб, макар че не си струва така да си погубвам здравето… Или повикай брат си. Или някой приятел. А най-добре, ако нямаш самоубийствени наклонности, се напий съвсем сам! Водката прогонва тъгата, виното тук няма да помогне… Коняк! Или джин с тоник — тъгата ще бъде лека, газирана, нагарчаща…

Мартин погледна празната чаша и поклати глава. Да, пророкът, който обикновено дремеше в чичо му, днес беше в стихията си!

— Благодаря, така и ще направя — каза Мартин.

— И отиди някъде. За Бога, отдъхни и се разсей! — за пореден път демонстрира скритите си таланти чичо му. — В Одеса или в Ялта. Бирата, жените и конякът са най-добрите ти приятели! — След кратка пауза той все пак уточни: — В дадената ситуация.

 

Какво може да откаже от запой здрав мъж, при това ерген, изпитващ към алкохола твърдо положителни емоции, нямащ проблеми с парите, намиращ се в лошо настроение и получил от свой роднина — може да се каже дори наставник — съвет да се напие?

Правилно.

Мартин разбра, че няма друг изход.

Той подходи сериозно към запоя. Въпреки съвета на чичо си за джин с тоник, извади от бара бутилка коняк — не най-изискания, като „Празничен“ или „Юбилеен“, но много достойния арменски „Ани“.

Мартин не уважаваше френските коняци. Нека надутите французи да наричат всичко, произведено извън провинция Коняк, със снизходителната дума „бренди“. Ние много добре знаем, че истинският коняк е или арменски, или грузински. И сър Уинстън Чърчил прекрасно е знаел това, а точно него човек не може да го обвини в лъжлив патриотизъм! Не, Мартин не беше надут сноб, възхваляващ „Курвоазие“!

Първо се зае да си приготви мезе. Смля в мелничка за кафе захар до състояние на пудра, изсипа я в чинийка. Хвърли в мелничката десетина зрънца кафе и ги превърна на прах, негодна дори за еспресо. Смеси я със захарта. Сега му оставаше само да нареже един лимон на тънки резенчета и да ги поръси с получената смес, за да се получи знаменитата „николашка“, забележително мезе за коняк, основният принос на последния руски цар в кулинарията.

Но в хладилника го очакваше разочарование. Нямаше лимони. Зеленееха се само два лайма, жизнено необходими за текилата, но излишно остри на вкус за коняка. Мартин поклати глава и затвори хладилника. Макар че не беше сноб и не беше гастроном, трябваше да има ред!

Облече якето си — с наближаването на вечерта небето над Москва беше съвсем посивяло, обещавайки или дъжд, или пронизващ есенен мраз — и излезе от апартамента. Дотича до ъгъла, където в малка стъклена будка продаваха плодове и зеленчуци, купи три едри сочни лимона — да има. Заедно с тях взе няколко ябълки и едно зряло авокадо — плод, към който изпитваше отдавнашна и силна любов. Един гражданин, който си избираше круши, учтиво му направи място — явно неговият избор щеше да е значително по-труден и дълъг.

Мартин се върна вкъщи, като в движение хвърли в торбичката с плодовете и натрупалата се в пощенската кутия кореспонденция — за да я прегледа, докато си почива.

Мушна един лимон под чешмата и го изми с гореща вода, после го наряза на тънки кръгчета и го посипа с пудрата от захар и кафе. Някои естети препоръчваха към хармонията от кисело-сладко-горчив вкус да се добави и солена нотка — малка щипка сол или лъжичка хайвер. Но Мартин винаги беше смятал това за излишно и за чревоугодничество.

Ето че приготовленията му за самотното напиване бяха завършени.

 

Седна в креслото пред телевизора, включи някакъв канал, специализирал се в излъчването на стари филми, и намали звука. На масичката вече стояха отвореният коняк и чинийката с „николашката“, лулата, пепелникът, запалката и кесията с тютюна; до тях беше сложил телефона, за да не му се налага да скача, ако някой реши да се обади. Беше изсипал на масичката и пощата от торбичката. Плисна трийсет грама коняк на дъното на тумбестата си чаша и я повъртя, вдъхвайки аромата.

Миризмата обещаваше приятна вечер пред телевизора. Миризмата обещаваше хубава, вече четена книжка, взета наслуки от рафта, а може би и отваряне на още една бутилка и дълбок сън.

Но не и тягостни размисли за четирите загинали и трите живи девойки!

— Измами ме, чичо… — промърмори Мартин. — Завъртя ме на малкия си пръст!

Но все пак си изпи коняка с удоволствие. Издаде звук на удоволствие и с тревога анализира остатъчния вкус в устата си.

Изобщо не му се искаше да пие с разредител. Значи всичко беше наред. Спирт, отлежал поне пет години… Това беше начинът, по който правеше проверката си.

— Така, така — каза той добродушно, докато пълнеше лулата си. Тютюнът в кесията беше изсъхнал, би било правилно да отвори нова кесия и да навлажни тютюна в тази, но реши да не усложнява нещата точно този ден. Запалката изплю огнено езиче, разнесе се миризма на мед и вишневи листа. — Така…

С тези думи той си наля втора порция коняк, като засега я остави недокосната, за да се затопли и да подиша. Зае се с пощата.

Половината от писмата изхвърли, едва поглеждайки пликовете — някаква реклама, макар и персонифицирана, според настоящата мода, но хората с опит лесно могат да различат „ръкописните шрифтове“ на принтера от истинския плик, надписан от жив човек. Мартин знаеше какво го очаква в писмото: половин страница любезни и неясни дрънканици, каращи те да прехвърляш в паметта си всичките ти познати жени, а накрая: „… Между другото, наскоро ми подариха изумителна вещ — «Мини биосфера», малък терариум с истински живи паяци. Изглежда прекрасно, а и не е много скъп. Може да се купи от…“

Бяха дошли и няколко сметки, които той предвидливо сложи настрана за по-късно — да не му развалят настроението. Две картички и писмо от реални познати — какво ли само не се трупа за две седмици!

И още едно писмо, което за малко да изхвърли заедно с рекламите.

Вместо обратен адрес на него беше изписано само едно име — „Ирина“.

Мартин почувства неприятна болка в гърдите. Изсипа в устата си втората доза коняк, без изобщо да усети вкуса му, и разгледа внимателно плика. Спомняше си почерка на Ирина смътно, макар и да беше прочел дневника й.

Адресът… адресът беше написан с друг почерк. Странен почерк… сякаш бяха копирали и прерисували буквите, а не ги бяха написали.

Ако се съдеше по печатите, бяха изпратили писмото предишния ден сутринта, от централната поща. Служителите на московската поща можеха да бъдат поздравени с достойната за столица на велика държава експедитивност.

— Какво правиш… — промърмори Мартин. И отвори плика.

Тук вече почеркът беше познат.

Мартине!

Преди всичко — не вярвай.

Ще ти кажат, че си виновен. Ще ти кажат, че съм авантюристка.

Не вярвай!

Всичко става не както го исках. Всичко тръгна неправилно — още от мига, в който станахме седем.

Прекалено късно разбрах какво се случва, държах се глупаво, детински, започнах да те подозирам и на Аранк това за малко да доведе до трагедия.

Но все още всичко може да се оправи. Никога не е късно да се спаси светът.

Мартине, нуждая се от помощта ти. Рискуваме прекалено много, но е късно да се отказваме. Нужен ми е поне един човек до мен. Нужен ми е спокоен поглед отстрани. Ти, струва ми се, си много спокоен и сдържан човек…

Мартин глътна коняка и едва се сдържа да не запрати чашата в стената.

Огледа внимателно листа хартия. Всъщност това не беше хартия. Нещо подобно, тънко, бяло, подходящо за писане на писма, но не и хартия.

Нали и ти разбираш, че случващото се е нередно! Няма кого другиго да помоля за помощ. Татко не вярва — за него аз съм още малко момиче. Бих могла да повикам приятелите си — но те са си още деца и няма да могат да ми помогнат…

Мартин тихичко се засмя. Женската непоследователност винаги го караше да изпада във възторг, но истински красивите перли се срещаха рядко.

Не знам как да те убедя. Не мога да доверя на хартията това, което разкрих…

— Да доверя на хартията… — каза с наслада Мартин и пробяга с поглед по последните редове.

Изглежда, ти разбираш намеците ми — щом си се сетил, че лингвистът Хоумър Хейфец е бил първият човек, посетил Факю и осъществил контакт с дио-дао. Така че ела в този свят, където те чакам. Ще разбереш къде. Това писмо ще бъде изпратено по някого на Земята. Моля те, побързай. Ирина.

Никога досега не се беше чувствал такъв идиот.

— Хоумър Хейфец — каза той. Изкикоти се и си наля коняк.

Ирина го беше надценила. Невероятно съвпадение го беше отвело на планета, която руснаците и англоезичните наричат по различен начин. Но чудесата не се повтарят, затова са и чудеса.

Мартин изпъна крака, качи ги върху масичката и се загледа в телевизора. Даваха „Надменност“ — популярно телевизионно шоу, в което побеждаваше най-самоувереният и нагъл участник. Играта тъкмо беше започнала и трите двойки играчи, обсипващи се взаимно с обиди, все още си бяха на мястото. Губеше онзи, който пръв изпусне нецензурна ругатня или посегне на опонента си… всъщност това се смяташе за венеца на шоуто.

— Няма чудеса — огласи мислите си Мартин.

Но, честно казано, няма и толкова невероятни съвпадения!

Писмото от Ирина беше със същото двойно дъно, както и бележката до баща й.

Не му се ставаше. Мартин взе телефона и влезе в търсещата система „Яндекс“ чрез WAP-протокола. Набра „Хоумър Хейфец“ и започна да преглежда първите препратки в отворилия се списък.

Да, съществуваше лингвист с такова име. И беше посещавал света на дио-дао, както и да се назовава. Само че далече не е бил първият посетител там. Прославил се е с друго — станал е първият човек, рискувал да отиде на планета от червения списък — абсолютно негодна за обитаване от хората. По-точно — първият върнал се от такава планета и дори осъществил някакъв контакт с обитателите и.

Планетата се казваше Беззар, а обитателите й, без излишна превзетост — беззарийци. В съзнанието на Мартин се появи някакъв много смътен спомен… Той пообикаля из сайтовете още малко, за да заличи следите си, като изучаваше пребиваването на Хоумър Хейфец в света на дио-дао, след което изключи телефона и се изправи. Отиде да вземе справочника на Гарнел и Чистякова, отвори го на червените страници и почти веднага намери Беззар.

Между другото там се споменаваше Хейфец. Беше охарактеризиран като авантюрист късметлия и самоуверен дилетант, което за суховатия справочник беше равносилно на пазарна ругатня. Впрочем, дори Гарнел и Чистякова признаваха заслугите на Хейфец в изучаването на Беззар.

Известно време Мартин разглежда рисунката, изобразяваща възрастен беззариец и човек, след което се съгласи с любимите си автори — Хейфец беше самоуверен идиот. Мартин не беше посещавал планети от червения списък, дори и в жълтите беше надничал само два пъти, съвсем за кратко, и беше запазил най-неприятни спомени.

Взе плика отново и внимателно разгледа адреса. Изглежда го бяха копирали съвсем старателно от печатен текст — при това съществото, свършило тази работа, нямаше нито подходящите очи, нито подходящите ръце за целта.

Хубаво е да си беззариец. За тях на практика не съществува червен списък.

— Не, не и не — каза Мартин, изправяйки се. Протегна се и отново поклати глава. — Ох, ще ми трябва още коняк…

Празният апартамент не му отговори.

Мартин отиде в кабинета си и извади от бюрото малък тежък пакет, лежащ там от незапомнени времена. Прибра го в левия джоб на якето си, а в десния, напук на всички закони, сложи пистолет и шепа патрони. Международният паспорт и без това си беше винаги в него.

Не изключи осветлението. Затвори бутилката коняк с капачката, но се наложи да остави „николашката“ да изсъхва. В едната си ръка взе празна торбичка, а в другата — торбичката с боклука. В този си вид излезе от къщи.

Никой не внушава по-малко опасения за един наблюдател от мъж, който в разгара на запоя си изтичва да купи „още едно“, като при това решава да изхвърли боклука пътьом.

В близкия нощен магазин придирчиво огледа асортимента от коняци, с недоволна физиономия се отказа от един напълно приличен грузински, възмути се за малкия брой арменски, изказа мнението си за френското винопроизводство, отново леко отклонявайки се от истината. Влезлият след него гражданин, който придирчиво си избираше цигари, даже се заслуша. По своята обстоятелственост и съсредоточеност той напомняше за придирчивия купувач на круши, който се беше навъртал около него при предишното му излизане от къщи.

Мартин благодари мислено на Юрий Сергеевич за толкова неопитните и набиващи се на очи наблюдатели.

Излезе от магазина, без да купи нищо, хвана такси и отиде в „Седмия континент“. Пред супермаркета плановете му внезапно се промениха и той предложи на шофьора да отидат на Кропоткинска, където „има великолепно магазинче за вино“.

Ето тук, в околностите на Станцията, вече можеха да го арестуват. Така че той не се преструва дълго на подпийнал лакомник, търсещ рядък вид питие, а мина набързо през същото онова „великолепно магазинче“, купи бутилка „Ахтамар“ и тръгна право към Станцията, към пулсиращата светлина на фара — впрочем, не особено забележим сред столичните илюминации. Пазителите изискваха безпрепятствен достъп до Станцията за всички желаещи, но на далечните подстъпи винаги се разхождаха цивилни агенти, вглеждащи се в тълпата потенциални злосторници. Всичко зависеше от това дали портретът му вече бе разпространен.

Разбира се, той нямаше намерение да си пробива с бой път към Станцията. В барабана на револвера нямаше патрони.

Юрий Сергеевич не го подведе — никой не го спря. Не го хванаха под ръка яки младежи, не го помолиха „за минутка да спре встрани“. Дори и наблюдавалите го некадърници да бяха вдигнали тревога, тромавият механизъм на ГБ още не се беше задействал.

Така че той премина безпрепятствено през заграждението и влезе в Станцията.

 

Стаичката беше повече от скромна, сякаш московската Станция беше проектирана лично от Никита Сергеевич Хрушчов. Десет-дванайсет квадратни метра, облицовано с бежов велур диванче, на което беше полулегнал един пазител, имаше и маса и кресло за посетителя. На масата се виждаха няколко бутилки бира, солени сухарчета и пепелник.

Пазителят учтиво чакаше. Това беше пълен, много пухкав пазител, леко кривоглед. Такива се срещаха рядко.

И все пак Мартин се чувстваше така, сякаш говори със стар познат.

— Искам да поговоря за доверието — каза Мартин. — Не за това, което кара хората да разкриват душата си един пред друг, да рискуват живота си заедно… да ходят заедно на разузнаване или на планина… За най-обикновеното доверие, на което ни учат от детските ни години. „Вярваш ли ми, или не ми вярваш?“, се питат малките деца, докато си играят… И не можеш да разбереш на кое повече се учат — да вярват, или да лъжат. Навярно все пак да лъжат. В детството си поне имаш родители, на които се доверяваш винаги и във всичко. Спориш, сърдиш се, но им вярваш. Достатъчно е да поотраснеш малко — и изчезва и това доверие.

Разбира се, някои успяват да го запазят през целия си живот, други го заменят за доверие към любимата жена или към идеалите, към Бог или надписите върху етикетите… Но така или иначе, животът на човека от началото до края е избор. „Вярваш ли ми или не ми вярваш?“ Аз знам отговора, вярваш ли ми? Знам, че тя не те обича, вярваш ли ми? Знам правилния път, вярваш ли ми? Знам, че това изобщо не е опасно, вярваш ли ми? Знам, че добре ще се повеселим, вярваш ли ми? На всеки човек, с когото общуваме, може да му се има доверие в определена степен. При някои тази степен е средна, но почти във всички области. При някои е висока — но само в тензорното смятане или в историята на италианската опера. Уви, няма друг изход. Никой от хората няма монопол над абсолютната истина. И ние се стараем да се доверяваме с мярка. Така че неоправданото доверие да не ни навреди твърде много. И цялата история на човечеството по своята същност е намаляване на потребността от доверие. Ние сме заменили личното доверие с обществени закони и обичаи. Построили сме държави — на които, може би, не се доверяваме в конкретни случаи, но се доверяваме като цяло. Стремим се да планираме и регламентираме целия си живот. За всяко събитие трябва да има готов модел на поведение. Само да не разчитаме на доверието… то ни е лъгало прекалено често. Твърде често онези, които са искали доверие от всички, са предавали всеки доверил им се. Играем си на демокрация и свободни избори — защото подозираме, че едноличният управник моментално ще окраде цялата страна. Подписваме брачни договори, делим в съда вещите и децата — защото сме се побояли да се доверим докрай на най-близките си хора. Вземаме разписки от приятелите си, когато им даваме пари назаем; подписваме хартийка след хартийка, когато сключваме сделки; отгледахме специални породи хора, които не се доверяват на никого и на нищо. Предпазихме се срещу потребността от доверие. Оставихме го на децата. Оставихме го в миналото — когато хората вярваха в Бог, народът — на царя, жената — на мъжа си, приятелят — на приятеля си…

— Бог — на Адам, Авел — на Каин, Самсон — на Далила, Тома — на Исус… — подсказа му пазителят. — Недоверието е в природата на човека, Мартине. Не е имало златен век, в който доверието не е носило опасност в себе си. Не е имало и няма да има. Законите, адвокатите и полицаите, разписките и договорите са цената, която плащате за прогреса. Срещу какво негодуваш? Такава е природата на твоята раса… И на много, много други — на повечето раси в Галактиката. Въпросът на доверие не е само въпрос на знание, но и въпрос на намерения. Ти трябва не просто да признаеш, че някой притежава по-големи знания от достъпните ти. Трябва да повярваш, че целите ви съвпадат! Когато целите са били прости — повече злато, месо, вино и жени — народът наистина е вярвал на вождовете си. Когато сте започнали да мислите за повече — доверието е рухнало. Тази е цената, която сте платили за това, че искате повече. За утопиите и проектите, за мечтите и фантазиите. За Бог в душата, за любовта в сърцето, за книгите и картините, за пророците и мъчениците. Тъжиш за загубеното доверие? Само на най-простите истини можеш да се довериш, без да се замисляш — майчиното мляко и златната монета, кръвта на враговете и топлината на самките. Когато човек престане да се стреми към майчината гръд, когато не е задължително да убиваш врага си, когато са повалени златните идоли и е избрана любовта, а не похотта — тогава човек се отдалечава от безспорните истини. Не тъжи за сляпото доверие, Мартине! Остави го на жестоките герои на отминалите времена. Остави го на децата, играещи си на жестоки герои. Ти си достатъчно пораснал, за да можеш да решиш кога има място за доверие.

— А ако нямам сили да реша? — попита Мартин. — Ако разумът казва едно, а сърцето — съвсем друго? Ако всички искат доверие, а трябва да повярваш само на един?

Пазителят се усмихна.

— Значи ми е още рано да решавам? — попита Мартин. — И трябва да се върна към простите истини, които никога няма да ме подведат? Към шишчето в крайморското заведение, към силното вино, към жените, търсещи развлечения?

Пазителят се усмихваше.

— Не мога — каза Мартин. — Иска ми се повече, пазителю. Омръзна ми да вярвам на безспорните истини — те са прекалено скучни.

Пазителят кимна.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин въздъхна и се изправи. Забави се и каза:

— Защо ми се иска да мисля, че съм получил отговор? Защо ми се иска да се доверя?

Но пазителите никога не даваха отговор.

 

Макар и понякога да беше склонен да извършва неочаквани и необмислени постъпки, Мартин не обичаше да поема глупави рискове. Затова, докато гледаше в приветливия екран на компютъра, той избра съвсем не „Беззар“, а „Аранк“. На Аранк, съвсем близо до Станцията, имаше туристически магазин, в който сладко замираха сърцата на всички момчета — от петгодишните до онези, които са изпаднали в старчески маразъм. Магазинът беше предназначен за пътешестващи аранки, но никой не пречеше и на хората да пазаруват. Мартин имаше аранкски пари, дори помнеше цената на един симпатичен златисточервен скафандър. Скафандърът беше предназначен за онези търсачи на силни усещания, които правеха турнета из планетите от жълтия и червения списък. Качеството на изработка беше такова, че скафандърът работеше дори и на най-тайнствените и страшни планети, където опасността идваше не от отровния въздух или от ненаситните зъбати твари, а от самите закони на мирозданието, които нямаха нищо общо с обичайната физика. Мартин се надсмиваше над легендите за светове, където числото „пи“ е равно на четири и промяната на тази константа има страшни последствия върху човешкия организъм. Но той не се съмняваше в съществуването на планети, където всичко — от почвата до живите същества — е свръхпроводник. Имаше светове, в които константата на Планк беше различно число, и светове, където скоростта на светлината във вакуум не беше константа; светове, където не можеха да съществуват нито киселини, нито основи, и светове, където работеха вечни двигатели от втори род. Общо взето, имаше много светове, където човек не би трябвало да си пъха носа. В сравнение с тях Беззар изглеждаше съвсем прилично.

Но когато вече беше надвесил пръста си над клавиша Enter, Мартин се поколеба. Никога не се беше замислял над истории за връщане. Казваше си, че ще му мисли, като му дойде времето… обаче ако не успееше да разкаже нищо интересно на пазителите?

Сега го овладя съмнение — за което нямаше причини, но този факт не го правеше по-малко тягостно.

Какво ще разкаже, когато влезе в станцията на Аранк?

Може би приказката за принцесата и палача? А, да, нея вече я беше разказвал преди половин година. Претупа началото, но все пак успя да я разтегли.

Историята за птицата, която не обичаше да пее? Но засега не знаеше как завършва тя.

Притчата за стъклото и стъклодухача? Легендата за пътешествието до края на света? Преданието за отшелника и калейдоскопа?

Без сам да знае това, в този миг той преживяваше криза, добре позната на писателите и поетите: когато в главата ти се въртят десетки истории, но всичките ти се струват еднакво несъвършени и скучни. Може би виновно за това беше напрежението от последните дни, може би — изпитият преди час коняк, но така или иначе той изпадна в паника.

В края на краищата с какво щеше да му помогне дори най-съвършеният аранкски скафандър, ако беззарийците не му се притекат на помощ? Само щеше да удължи агонията с няколко дни.

Както и да го въртиш, въпросът все пак се свеждаше до сакралното: „Вярваш ли ми, или не?“.

— Ще се наложи да повярвам — каза си Мартин и премести курсора от Аранк към Беззар.

В края на краищата на Станцията не го заплашваше нищо.

Освен самите пазители.