Сергей Лукяненко
Спектър (26) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Ако не броим емигрирането, носталгията се проявява най-силно в командировките. Туристическите пътешествия все пак не позволяват да се усети сладката тъга по родината — твърде много впечатления, твърде много живописни руини, младо вино и топло море. Но служебното пътуване, особено ако е неуспешно, позволява на възвишената тъга по родината да се зароди, да укрепне и да разцъфти като цял букет патриотичен синчец или русофилска лайка.

Мартин не смяташе пътуването си до Мардж-Факю за нещо различно от неуспешна командировка. Беше изпуснал всички нишки. Беше позволил Ирина да умре за пореден път. Така и не разбра на какво е станал свидетел — божествено чудо или прищявка на чуждата физиология.

Беше време да се върне при корените си. Да вдиша с пълни гърди от пушека на отечеството, да изпие чаша водка с мезе от щипка влажна пръст. И разбира се, да постои няколко месеца в Москва, без да я напуска.

Или да тръгне към топлите страни — впрочем не особено далечни. Напълно подходящи бяха Ялта, Одеса или Севастопол. Някак много отчетливо си представяше Ялта, спускащите се към морето улички, мъничкото ресторантче при долната станция на въжената линия, където е толкова приятно да пийнеш наливен портвайн от завод „Магарач“, преди да се разходиш по брега на вече прохладното, но все още достъпно за закалените плувци море… Мартин даже се усмихна — криво, но с облекчение. Да изхвърли от главата си Ирина. Да заформи лек курортен романс — непременно с омъжена дама, която е дошла на почивка и не е настроена за трайни отношения. Да пие много силно вино. Да пуши със старата си лула — евтина, но прилична „Стануел“ със сребърна халка около чибука. Да купува от кавказците годен за ядене само в горещо състояние шиш. Непременно да се къпе гол в морето нощем. Да храни от балкона с изсъхнал лаваш^[1] лакомите чайки. Да дава дребни пари на живописните южни просяци, а на децата да купува сладолед. Вечерите да гледа по малко телевизия, а може би дори да ходи на кино и на концерти на залезли поп звезди.

И след две-три седмици да се върне в Москва успокоен, отпуснат, изхвърлил от главата си чуждите светове, чуждите проблеми и чуждите страхове.

Обмисляше всичко това, докато стоеше на опашката пред паспортната проверка, вече в московската Станция. Имаше много народ, предимно хора, но се срещаха и интересни извънземни. За разлика от друг път, той не ги наблюдаваше с надеждата да научи нещо полезно за психологията им, а си мечтаеше за Ялта, за мимолетните радости на кадифения сезон… или месец октомври вече не е от кадифения сезон? Така или иначе — само Ялта! Украинска водка „Немироф“, николаевска бира, любимата лула, разгорещени по всяко време жени и еднократно топване в прохладното море.

Паспортната проверка през този ден траеше непоносимо дълго. Задържаха го двайсет минути — компютърът заби и отнесоха паспорта му на друг контролен пункт, където също имаше опашка. Но Мартин, както и всеки руснак, минал поне веднъж през Шереметиево 2, беше търпелив и не роптаеше срещу забавянето.

Най-накрая провериха паспорта, удариха входна виза и той мина през изхода и се огледа за такси.

Не се наложи да търси кола и да се пазари. Родината вече го очакваше — в лицето на Юрий Сергеевич, облечен с лек сив шлифер и въртящ на пръста си ключове от старичка сива волга.

— Накъде да карам? — попита той, като се усмихваше строго.

— Накъдето желаете — отговори Мартин, докато, без да спори, сядаше в колата. Хвърли на задната седалка раницата и калъфа с карабината.

— Ето тук бяхте прав — кимна чекистът.

Повъртяха малко из пресечките, някак много ловко изскочиха при храма Христос Спасител и се понесоха към центъра.

— Вие защо така, Мартине? — попита с упрек Юрий Сергеевич, нарушавайки неловкото мълчание. — Ние дойдохме при вас с открито сърце.

Така хубаво си поговорихме и аз уверих началството, че другарят Дугин веднага ще съобщи, ако се случи нещо интересно. А вие?

— Не знаех какво да съобщя — отговори мрачно Мартин. — За какъв ме смятате? За ясновидец? Просто ми хрумна нещо, догадка… съвсем глупава…

— Така, така! — окуражи го Юрий Сергеевич.

— Ирина в писмото си предава поздрав до кучето си… като го нарича Хоумър. А кучето се казва Барт.

— Не схващам връзката — призна си чекистът.

— Това е от едно анимационно филмче — започна да обяснява Мартин. — Там има цяло семейство…

И той изложи на Юрий Сергеевич цялата верига на догадките му, отвели го на планетата Мардж.

— Не е било кой знае какво — съгласи се Юрий Сергеевич. — Признавам, не е било кой знае какво. Не е давало големи надежди. И все пак трябваше да ми се обадите.

— Реших да проверя — продължи упорито Мартин. — А там… всичко се обърка. Лепна ми се за приятел един гедар…

— Така ли? — оживи се чекистът. — Това ще ни го разкажете отделно. Гедарите са наши естествени съюзници в Галактиката.

— Юрий Сергеевич — не издържа Мартин, — всичко ще ви разкажа. Нямам какво да крия, повярвайте ми, освен собствената си глупост и каръщина! Но сега съм страшно гладен.

— И? — попита чекистът, неволно усмихвайки се.

— Вие как сте днес, работите частно в извънслужебно време или по служба? — попита Мартин. — Ако е първото, можем да отидем в някое ресторантче.

— Сега съм по служба — отговори Юрий Сергеевич. — Така че ще похапнем в една голяма сива сграда със строги чичковци на входа.

Мартин въздъхна и реши повече да не настоява, но когато спряха при голямата сива сграда срещу хубавата книжарница „Библиоглобус“, където той се отбиваше всеки месец за нова порция четива, нещо отново започна да го гризе отвътре. Той извади портфейла си и погледна въпросително чекиста.

— Но откъде у вас това озлобление, тази язвителност? — попита с горчивина Юрий Сергеевич. — Какво, да не би злото КГБ да е репресирало прадедите ви? Дядо ви да не е бил дисидент и да е криел Солженицин в мазето си? Или са осъдили баща ви в делото срещу шпионите-еколози? Или смятате, че е възможно държавата да съществува без контраразузнаване? Ако искате да знаете, понякога наистина работя частно! В извънработно време. Защото в службата получавам десет пъти по-малко, отколкото изкарвате вие… Разбира се, ако вземем реалните ви доходи, а не сумата, върху която плащате данъци…

Мартин наистина се засрами. Прибра портфейла си, помълча още секунда и каза:

— Извинявайте. Прихвана ме нещо… едва излязох от Станцията — и веднага попаднах в ръцете ви. Сигурно нарочно са ме задържали на опашката, нали?

— Да — кимна Юрий Сергеевич. — Но нима официалната призовка щеше да ви зарадва повече?

Мартин се замисли и поклати глава.

— А що се отнася до храната — ще ви нахраня — продължи Юрий Сергеевич, все още с нотка на неодобрение. — Че да не вземете като излезете, да хукнете към най-близката правозащитна организация… Да разказвате за ГБ, която мори от глад задържаните.

Чекистът не излъга. След като преминаха през „строгите чичковци“ и бяха проверени и от някакви строги лелички, те се спуснаха с един стар асансьор в подземните дълбини на Лубянка и се озоваха не в някоя мрачна стая за разпити, а в унил учрежденски коридор, който ги отведе в съвсем уютна столова.

С нащърбени кафяви подноси в ръце те се наредиха на къса опашка и тръгнаха по една от обикновените пътечки за непретенциозни хранещи се — започваща с чисто измити, но мокри вилици и лъжици в пластмасови панерки и стигаща до компоти в стъклени чаши и облечена с бяла престилка девойка на касата.

Съвсем неочаквано отдавна забравената атмосфера на обществените столови накара Мартин да изпадне в пълен възторг. Той си взе яйце с майонеза — чинийка с две половинки твърдо сварено яйце, намазани с лъжичка майонеза; взе си и херинга, макар да беше сигурен, че ще има кости; също и руска салата, на вид прясна и дори вкусна. За първото ядене се съблазни от украински борш, — към него вървяха много правилни на вид пампушки^[2], щедро натрити с чесън и посипани със зарзават. В борша плуваха няколко хубави парчета месо, пък и вървящият отпред Юрий Сергеевич си взе борш без никакво колебание — а той беше редовен посетител тук. Изборът за второ ядене не беше особено разнообразен: полтавски котлети; сарми — представляващи същите тези котлети, обвити в зелеви листа; задължителният за столовите гулаш, нямащ нищо общо с истинския гулаш; и говежда пържола със задушено зеле.

Мартин си взе пържола.

Подчинявайки се на същата тази умилителна атмосфера на отдавна забравения празник за вкуса, той си избра за десерт кекс, чаша компот и парче желе в чиния.

— Вие обичате да си похапвате — отбеляза Юрий Сергеевич, поглеждайки към подноса на детектива. Той се беше задоволил само с борш и сарми. — Нас ни сметнете заедно, Людочка — обърна се той към касиерката.

Мартин реши да протестира и бръкна в джоба за пари, но когато видя, че по цените на столовата обядът му струва по-малко от долар, се смути и позволи да го почерпят. В края на краищата чекистът имаше право на ответна язвителност.

Докато обядваха, не споменаха за работата по негласно споразумение. Изядоха дружно борша, после салатите — разкаял се заради чревоугодничеството си, Мартин се отказа от херингата и я отстъпи на чекиста. Пържолата беше съвсем прилична, а компотът от сухи плодове — умерено изстуден и поради тази причина — приятен.

Мартин само разчовърка желето, след което каза:

— Винаги е така, когато съм гладен… всичко бих изял с очи…

Юрий Сергеевич се усмихна, протегна се към съседната, празна маса и ловко измъкна от вазичката дебело тесте разрязани на триъгълници салфетки.

— Ами обуздавайте се. Не се старайте да отхапете повече, отколкото ще успеете да смелите.

Мартин, който все още се чувстваше виновен, не реагира на язвителната забележка, но реши да не пропуска следващата, ако има такава. Все пак не беше трийсет и седма година^[3]!

След обяда Юрий Сергеевич го отведе в един кабинет — по редица дребни признаци Мартин разбра, че това помещение не принадлежи конкретно на никого, а се използва за работа със задържани. Разбира се, жалко беше, че чекистът не пожела да го отведе в своя кабинет — страшно много биха разказали за Юрий Сергеевич такива детайли, като материала, от който е направено бюрото, размера на портрета на президента, наличието или отсъствието на килим на пода, количеството телефони и изгледа от прозореца. Засега на Мартин изобщо не му се удаваше да определи званието и длъжността на чекиста и това го огорчаваше. Все пак не можеш да се държиш по един и същ начин с капитан и с полковник — а това бяха рамките, в които Мартин беше зачислил Юрий Сергеевич.

— Аз съм подполковник — каза Юрий Сергеевич, сякаш уловил хода на мислите на Мартин. — На четирийсет и две години съм. Боя се, че ще стана полковник чак преди пенсия. Имам три деца, които почти не виждам, жена, на която отдавна й е омръзнал графикът ми, възрастни родители в Пенза — вече втора година не успявам да ги навестя. И освен това имам любимата си работа. Глупавата си любима работа — да търся в Галактиката артефакти… чудеса. Това, което може да принесе полза на родината. Аз съм патриот, разбирате ли? Не нацист с бръсната глава, не ултраляв, не крайнодесен. Обичам страната си — и това е всичко…

Той направи пауза и се поинтересува:

— Смешно ли ви е?

Мартин се срамуваше, сведе поглед.

— Пазителите — продължи Юрий Сергеевич, без да бърза — подхранват щедро Земята с технологии. Благодарение на тях гладът практически е ликвидиран. Животът стана по-безопасен, сит и което е най-парадоксалното — по-интересен! На Русия й провървя — ние имаме три Станции, съответно и арендата, която ни се плаща, е доста висока… Впрочем, вие разбирате всичко това не по-зле от мен.

Мартин разбираше.

— Но аз не вярвам, че има безплатен обяд — продължи Юрий Сергеевич. — Убийте ме — не вярвам! Дори и за пазителите този обяд да е трохи от трапезата им. На тях им трябва нещо, Мартине. От нас, от гедарите, от аранките, от хуманоидите и от нехуманоидите… Рано или късно те ще ни представят сметката.

— Това може и да е експеримент — отбеляза Мартин. — Или развлечение. Ние отглеждаме кучета, котки… а пазителите може да отглеждат куп слаборазвити раси. И да се забавляват.

— Има и такава версия — съгласи се чекистът. — Но и забавленията може да омръзнат. Тогава Станциите ще изчезнат със същата бързина и лекота, с която се появиха. Та нали не са ни давали никакви гаранции, че транспортната мрежа ще работи вечно. Най-старата от известните ни Станции е построена преди осемдесет и шест години. Това са секунди… по историческите мерки.

— А аз смятах… — започна да говори Мартин.

— Осемдесет и шест години — прекъсна го Юрий Сергеевич. — Всичко останало са лъжи. И така, ние живеем в много неустойчив и още недооформил се свят, зависещ напълно от пазителите. Дали те са добри или зли? Умни ли са, или използват чужди технологии? Ние нямаме отговорите на тези въпроси и трябва да сме готови за най-лошото.

— И да започнем производство на светена вода, ако изведнъж замирише на сяра… — цитира Мартин^[4].

— Уважавам ерудицията — кимна Юрий Сергеевич. — Правилна позиция, забележително изложена. Ние, между другото, проведохме експеримент за въздействието на светената вода и виното върху пазителите…

Мартин се опули.

— Никаква реакция — въздъхна чекистът. — Впрочем, и това нищо не значи. При всички случаи пазителите не са ни по силите… налага се да работим с други раси. И сме постигнали някои неща. Имаме неофициално търговско съглашение и неофициален пакт за сътрудничество със Съвета на кметовете на аранките. Имаме контакти с патриарха на гедарите. Разполагаме с редица любопитни артефакти… за които не е ясно на кого принадлежат. Разполагаме с много неща, Мартине! Но ситуацията с Ирина Полушкина е потенциално най-многообещаващата.

— В такъв случай разработката ви за нея е доста слабичка — отбеляза Мартин. — Нали?

Юрий Семьонович извърна поглед.

— Изоставили сте я? — попита Мартин. — Каквото стане, а?

— Ако зависеше от мен — внезапно избухна Юрий Сергеевич, — всички наши агенти, имащи право да работят в Галактиката, щяха да търсят момичето! Мислите, че пазя това дело за себе си и не допускам никого до него?

Мартин чакаше. Незабележителният човек със среден ръст и невзрачна външност също чакаше — докато Мартин не се предаде и не кимна.

— Има мнение… — съобщи Юрий Сергеевич, — има мнение… на най-високо място… да замразим делото.

— Защо?

— Досието е попаднало в Ирина чрез баща й. В миналото той беше един от водещите ни аналитици и все още понякога работи с наши материали. Още преди изчезването на Ирина той даде препоръката си… и с него се съгласи голяма част от ръководството.

Мартин слушаше внимателно.

— Според Ернесто Семьонович — каза уморено Юрий Сергеевич — пазителите не са истинските Предтечи — хипотетичната древна раса, която някога е контролирала Галактиката. Те са случайни наследници, получили достъп до базата данни, а може би и до готовите устройства на истинските господари на Вселената. Предтечите са изчезнали — и засега е безсмислено да гадаем къде. А пазителите са намерили… — Юрий Сергеевич за миг се замисли. — Склад? Библиотека? Учебен център? Мемориал? Флотилия от онези знаменити черни звездолети, с които изследват Галактиката? Изберете си каквото поискате. И сега пазителите не знаят какво да правят с придобитото могъщество. Те отчасти изпълняват плана на истинските Предтечи, свързват Галактиката в единна транспортна мрежа. Отчасти се развличат. Отчасти търсят оттеглилата се свръхцивилизация. Търсят ги предпазливо… с уплаха. Като човек, който се е настанил в чужд дом и го измъчва страх, че истинският собственик ще се върне… Всички загадки, които са ни известни и са изброени в досието, са просто следствие от неумелото използване на технологията на Предтечите от страна на пазителите. Неудачни опити да се овладее древното знание, експерименти, грешки… И ако сега започнем да изследваме целенасочено тези загадки, пазителите ще се уплашат. Не е трудно да си представим последствията.

— Унищожаване на Земята? — уточни Мартин.

— В най-хуманния вариант — изключване на земните Станции от транспортната мрежа. Изолация с последващ хаос. Представяте ли си какво ще настане, ако пазителите си отидат? Много по-голяма паника, отколкото при появата им!

— И значи Ернесто Семьонович препоръча да не се изучават всички тези… ъъъ… загадки? — уточни Мартин.

— Правилно. Не да забраним изучаването им, а само да не ги изучаваме специално. Ако някой независим изследовател реши да се рови в тайните — това си е негов личен проблем. Но ако със загадките от досието се заеме държавна структура — това ще доведе до беда. Съгласиха се с изводите на Полушкин. Нещо повече — аналогични решения взеха европейското и американското правителство… Както винаги французите имаха някакво особено мнение, но кой ще тръгне да ги слуша? След като решението беше взето, Ирина Полушкина прочела отчета на баща си. Възмутила се. Направила някои свои изводи… напълно противоположни на изводите на баща й. И решила да възстанови справедливостта.

— Това факт ли е? — уточни Мартин.

— Не, това е само частно мнение. Посетих Ернесто Семьонович след нощния ни разговор… поприказвахме откровено. Когато ви е наел, все още се е надявал, че всичко ще се размине. След третата смърт тези надежди са угаснали. Той смята, че Ирочка е успяла — неясно как — да измами пазителите и да копира себе си. След което те са застанали нащрек… и сега унищожават девойките една след друга. Разбира се, не явно.

— И какво е решението му? — попита Мартин.

— Да не се намесва — отговори кратко Юрий Сергеевич.

— Охо — успя да каже само Мартин. — Та нали това е единственото му дете!

— Той се надява, че пазителите ще унищожат шестте „излишни“ девойки, а на седмата ще позволят да се върне. Това е единственият шанс за Ирина.

— За една от седемте Ирини — отбеляза Мартин.

Юрий Сергеевич кимна.

— Някак тъжно е — каза Мартин. — Лотария. И не е известно дали е възможно да се спечели от нея.

— А вие можете ли да предложите по-добро решение? — попита Юрий Сергеевич. — Както разбирам, искрено сте се старали да защитите девойката. И какъв е резултатът? Четири пъти е загинала в ръцете ви.

— А аз се питам — промърмори Мартин — дали вината за това не е моя? Всеки път Ирина умираше, когато вече бях там. Всеки път!

Юрий Сергеевич не се опита да го щади.

— Възможно е. Така или иначе пазителите няма да позволят на всичките девойки да се върнат на Земята. Но те са имали шанс да продължат по-нататък — докато пазителите не са забелязали, че се приближавате опасно до разгадаването на тайната.

— Трябва да ги предупредим — промърмори Мартин. — Може две от момичетата да останат да живеят в колониите и да не ги закачат в такъв случай. А другата ще се върне…

— Това и се опитвам да постигна — кимна Юрий Сергеевич. — Това ми е по силите. Всички наши хора са получили писма с инструкции за Ирина. А вие, Мартине, не бива да се намесвате повече. Това е официална препоръка. Дори и да ви хрумне поредната гениална догадка за това в кой свят се намира някое от момичетата.

Мартин кимна.

— Да ви карам ли да се подпишете? — попита Юрий Сергеевич. — Или и така ще разберете?

— Всичко разбрах — промърмори Мартин. — Извинявайте. Наистина се чувствам… много неловко.

Юрий Сергеевич кимна.

— Знаете ли какво ме тревожи? — попита Мартин. — Тя сякаш искаше точно обратното… молеше ме за помощ. Каза, че са останали още три като нея. Каза, че поне една е „длъжна“. Не знам какво, но именно е „длъжна“… Каза, че пазителите „нямат власт“… не знам над какво. Каза, че се опитва да спаси Галактиката.

— Е, и? — с ирония попита чекистът.

Мартин кимна и отвърна:

— Да, извинявайте. Глупави детски фантазии. Разбирам. Но Ирочка говореше сериозно.

— Моят седемгодишен син говори много сериозно, че ще стане президент на цялата Земя — каза Юрий Сергеевич. — А голямата ми дъщеря — тя е малко по-голяма от Ирина — е уверена, че ще стане кинозвезда в Холивуд.

— Но нали вие все пак бихте тръгнали да търсите Ирина? — попита Мартин. — Ако зависеше от вас, щяхте да рискувате?

Юрий Сергеевич отговори след кратко забавяне.

— Аз много бих искал моят син да стане президент на Земята. Но засега той се учи за тройка, не може да казва „р“ и понякога се напикава в леглото. А дъщеря ми е лишена от всякакви актьорски способности. Между нашите желания и реалността има пропаст, Мартине. И вие много добре разбирате това!

— Напишете ми пропуск — помоли Мартин. — Всичко разбрах.

Юрий Сергеевич кимна.

— Надявам се, че сте разбрали… Много се надявам, че сте разбрали правилно.

Той погледна Мартин в очите.

— Ако още веднъж тръгнете след Ирина — ще ви арестуват.

— Разбрах. Но моля ви, кажете, откъде имате информация за случилото се в света на дио-дао?

— Европейците го споделиха с нас — отговори мрачно чекистът. — Съюзници… Между другото, сметнаха ви за кадрови агент. Много се възмущаваха, че не са били информирани за операцията.

— Няма вече да правя така — рече виновно Мартин.