Сергей Лукяненко
Спектър (25) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Бяха избягали далече от зимата. Дори привечер и дори в планините, тук беше топло. Мартин свали якето си и остана по риза, Кадрах развърза ремъците на дрехите си, Ди Пи свали наметалото си и остана само с препаската на бедрата си.

Гарата беше разположена на каменисто плато пред Долината на Бог. Малкото градче, в което едва ли живееха повече от пет-шест хиляди дио-дао, беше прилепено до железопътната линия. Сред обикновените куполи Мартин забеляза здания с различна архитектура — и веднага почувства топлина в гърдите си. Тук живееха много раси, включително и хора. Все пак това беше уникално място.

— Тук има гедари — каза Кадрах. Явно и на него беше хрумнала същата мисъл. — Предполагам, че ще бъде разумно, ако се разделим. Аз ще поискам съвет от своите, а Мартин — от хората. А ти, Ди Пи, отиди при теолозите дио-дао.

— Това е добра идея — съгласи се Ди Пи. — Виждате ли входа на долината?

Виждаха го. На километър от градчето, където планинските стръмнини се разделяха, разсечени от долината, към небето се издигаше арка, боядисана с цветовете на дъгата. Това беше доста необичайно съоръжение за предпочитащите спокойните цветове и ниските постройки на дио-дао.

— Там има охрана — продължи Ди Пи. — Но входът е свободен за минаване по всяко време. Само трябва да оставите оръжието си.

— Аз няма да оставя меча си! — отвърна рязко Кадрах.

— Меча може да задържиш — успокои го Ди Пи. — Та нали той е атрибут от религиозния ти култ. Ще се срещнем при арката… след час?

— След два часа — помоли Мартин. — Струва ми се, че още ще е светло.

— Добре, след два — съгласи се Ди Пи. — Ще се постараем да си изясним всичко за жената Ирина и за това от коя религия може да се възползва.

— Трябва да се проверят и хотелите — напомни Мартин. — Ще можеш ли?

Ди Пи кимна и те се разделиха. Мартин се насочи към каменната двуетажна сграда, в която се разпознаваха елементи от земната архитектура, Кадрах уверено тръгна към дълга дървена барака, увенчана с решетъчна стражева кула. Дочакалия приятеля потегли към разположен малко встрани купол — твърде голям, за да е жилищно помещение.

Това градче наистина се отличаваше от обичайните селища на дио-дао. Няколко пъти Мартин се натъкваше на извънземни — двойка дългокраки, вирнали перата си шеали, мрачен нисък и набит хуманоид или псевдохуманоид, чиято раса не можеше да определи, както и як хуманоид с външност на хищник, чийто събрат толкова непредпазливо беше заплашвал пазителите на Библиотека. Мартин се поздрави с шеалите на жестомимичен туристически — те владееха речта много лошо; поздрави се и с хуманоидите. Дори избухливият хищник изглеждаше любезен — в чуждите светове всички извънземни неволно се привличаха помежду си.

В градчето имаше и други следи от галактическите култури.

На витрината на едно магазинче, сред най-чудновати храни Мартин откри две консерви с телешко варено, консерва с кондензирано мляко и хайвер белоруско производство. Имаше и купол, над чиято врата обява на туристически съобщаваше: „Подстригване на пера, козина, коси и нокти, подрязване на опашки и уши. Грижи за люспести покрития и за копита. Полиране и удължаване на рога. Професионално и евтино!“ Имаше и мъничък стадион, в момента пуст, но с изключително интересни спортни уреди.

Мартин реши, че по-късно си струва да рискува да си направи маникюр и да се подстриже на чужда планета. В края на краищата такива приключения придават на живота особена яркост.

Но засега трябваше да намери земляците си, затова продължи по пътя си към сградата.

Усетът не го подведе. Сградата изглеждаше като земна къща, построена от червени тухли, с керемиди на покрива, с широки прозорци и уютна тераса на втория етаж. Пред къщата имаше мъничка градинка, в която Мартин с умиление видя зелени пера лук, червенеещи се изпод найлона на оранжерията домати и — о, чудо на чудесата! — няколко цъфтящи ябълкови дървета!

А на пейката пред входа с плетка в ръце седеше тиха старица с посивели къдрици, облечена с крещящожълта рокля. Тя погледна към Мартин през дебелите стъкла на очилата си, усмихна му се и се изправи да го посрещне.

— Добър вечер, фрау… — поздрави я смутено Мартин. Познанията му по немски език се изчерпваха с няколко набили се в главата му думи.

— О, добър вечер, хер! — поздрави го старицата. — Извинявайте, аз съм холандка и от толкова отдавна не съм говорила на немски… нали няма да имате нищо против, ако мина на туристически? Казвам се Елза.

— Разбира се — зарадва се Мартин.

— Клаус! — извика старицата. — Клаус, имаме гост!

От отворения прозорец на втория етаж се подаде плешивата глава на един старец. Когато видя Мартин, Клаус засия и изчезна.

— Сядайте, сядайте — суетеше се старицата. — Как попаднахте на Факю, хер?

— Аз… пътешествах с приятели… — започна неловко Мартин. — Току-що слязохме от влака… Търсим една девойка, която е тръгнала към Долината на Бог…

— Боя се, че с нищо не мога да ви помогна — искрено се огорчи старицата. — Тук няма нито една девойка. Но в микровълновата всеки момент ще е готов чудесен щрудел и ако седнете на чаша чай…

— С удоволствие — каза Мартин. Естествено работата не беше в щрудела.

Появи се и Клаус. Радостен, бързо бършеше ръцете си, нацапани с боя. Мартин се здрависа с него и старецът побърза да поясни, че е художник, живее тук вече от седем години, тъй като това място му носи вдъхновение, не се интересува от теология, но му е много приятно да си побъбри със земляк.

Думата „земляк“ наистина звучеше тук по-особено: тържествено и величествено.

Мартин се поинтересува дали в градчето живеят много хора и с удоволствие чу потвърждение на догадките си: тук живееше италиански ботаник, експериментиращ с местните растения, американски социолог, изучаващ бита на дио-дао, китайска двойка, която държи магазинче, фризьорски салон и пералня за извънземни, поет от арабски произход и юноша японец, скрил се на Факю от якудза.

Както и предполагаше, нямаше руснаци. Службата за външно разузнаване хронически страдаше от недостиг на финансиране, а руската православна църква не се беше решила да последва примера на Ватикана и да изпрати в Долината на Бог поне „ботаник“.

Мартин нямаше намерение да се запознава с всички представители на разузнаването и вероизповеданията на Земята. Напълно го устройваше възрастната холандска двойка, представляваща тук Обединена Европа.

— Вие със сигурност сте изучили това място, нали? — попита той, когато седнаха да пият чай. Сложиха масата право в градината пред къщата, щруделът се оказа вкусен, а чаят — силен и ароматен. — Наистина ли в Долината има поклонници на всички известни религии?

— Всички големи религии — уточни Клаус.

Мартин кимна:

— Работата е там, че аз съм частен детектив.

Възрастните хора закимаха толкова енергично и с разбиране, че веднага стана ясно — ни най-малко не му вярваха.

— Девойката, която е дошла тук, се увлича от теология — заразказва Мартин, безгрижно смесвайки истина и измислица. — Тя иска да докаже съществуването на Твореца. Очевидно се нуждае от религия, която може да демонстрира явно и безспорно чудо. Към кого би могла да се обърне?

— Нашата вяра, разбира се, се изключва — изрече замислено Клаус. Каквито и дълбоки съмнения да изпитваше по отношение на Мартин, въпросът го заинтригува. — Разрешете да отида за тютюн…

— Почерпете се — предложи щедро Мартин, отваряйки раницата си. В нея се намери пакет холандски „Макбрен“, и лицето на Клаус се озари от искрена усмивка. Той дори предложи на Мартин „лулата за гости“ и скоро двамата с удоволствие пушеха ароматен тютюн. След кратко колебание към тях се присъедини и Елза, която донесе от къщата малка лула с дълъг чибук. Старицата седеше тихо като мишка, но слушаше разговора крайно внимателно.

— Чудо, чудо… — разсъждаваше на глас Клаус. — Разбирате ли, дори странната вяра на дио-дао отрича повторяемостта и предсказуемостта на чудесата. Фактическата възможност да се получи чудо, като се изпълни един или друг ритуал, противоречи на всяка религия, свежда я до шаманство, до магия. Творецът не може да бъде уподобен на механизъм, който непременно ще изпълни едни или други действия в отговор на молитвите на вярващите. Мойсей е получил от Бог жезъл и дарбата да твори чудеса, но само за изпълнение на волята Господна. Христос е можел да извърши всякакво чудо, но бидейки Бог, е ограничавал сам себе си… Ако се е вслушал в молбите на апостолите, би се възцарил в Юдея… Ако вземем будизма, ние нямаме никакви основания да разчитаме на чудо, а ако се задълбочим в исляма…

— Разбирам, че земните религии не са подходящи — каза Мартин. — Но девойката смята, че е намерила пролука в някаква религия. Сигурен съм, че сега тя е в Долината на Бог. Уговаря служителите на някой от храмовете да й помогнат. Нямам време да обхождам цялата долина… дайте ми съвет, моля ви!

Клаус и Елза се спогледаха.

— Много симпатичен младеж — отбеляза Елза. — Християнин ли сте?

Мартин кимна.

— Може би ще успееш да му помогнеш с нещо, Клаус? — предположи Елза. — Поне мъничко?

За художник Клаус се оправяше с теологията напълно прилично. Той размишлява двайсетина секунди, след което отсече:

— Гачерът.

— Какво? — възкликна Мартин, като за малко да изпусне чашата си.

— Вярването на гедарите — поясни Клаус. — В него съществува фигурата на месията, ТайГедар, който… — Той се замисли. — Не може да се каже, че е бог, но е повече от пророк… Да кажем така: ТайГедар е тази част… не, не част… тази страна на Твореца, която човек може да възприеме… исках да кажа — гедар. Това е нещо като модел, аналог, проекция…

— Роден от Светлината, Сянка на стената на битието… — промърмори Мартин. И по погледа на Клаус разбра, че шансовете му да изглежда като частен детектив вече са равни на нула.

— Ето, виждате ли, и сам прекрасно разбирате всичко.

— Имам един приятел. Той е гедар и ми е разказвал някои неща… — опита се да се оправдае Мартин.

Разбира се, не му повярваха.

— Но нима вярването на гедарите включва предсказуемост на чудесата? — попита Мартин.

— Тяхната религия е достатъчно млада и активна — отговори Клаус. — Гедарите са сковани от много сложен кодекс от взаимоотношения, обществото им е по-структурирано, отколкото японското, например. И тези кодекси и взаимни задължения се разпростират частично и върху отношенията им с Бог. Съществуват няколко обещания на ТайГедар, които стоят в самата основа на вярванията на гедарите. Например всеки служител на ТайГедар, загинал заради утвърждаване на истинността на своето служене и дълбочината на своята вяра, ще бъде възкресен в нова плът.

Мартин се усмихна скептично.

— При това незабавно — вметна Клаус.

— В историите на гедарите е имало религиозни войни — каза Мартин. — Но не съм чувал за масови възкръсвания на загинали гедари.

— Разбира се — кимна Клаус. — Те обясняват това, както може да се очаква, с недостатъчна вяра у загиналите. Но все пак е обещано телесно възкресение. И гедарите твърдят, че многократно са регистрирани такива случаи.

Мартин се почувства зле.

— Девойката може да отиде в храма и да помоли да я принесат в жертва в името на ТайГедар — каза той. — Толкова й е акълът…

— А после ще се окаже, че не й е достигала вяра — усмихна се Клаус. — Както обикновено се случва.

— Има ритуал на очистване и при хри… — каза Елза, намръщвайки се.

— И започва ли камъкът да дава плод след последния ритуал? — усмихна се Клаус. — Спомни си и за танците с огън на шеалите… Не, ако трябва да се провежда демонстративен експеримент — ще е с гедарите. Разбира се, отрицателният резултат няма да докаже нищо, но виж, положителният…

— Ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Благодаря за угощението.

— Сигурен ли сте, че трябва да отидете там? — попита неочаквано Клаус.

— Предполагате, че е опасно? — уточни Мартин.

— Не мисля, че ще е опасно физически — поясни Клаус. — Но виж, в духовен план…

— Нека да смятаме, че се опитвам да предотвратя духовната й гибел — каза Мартин.

 

На средата на пътя към входа на Долината на Бог Мартин съжали, че не е оставил при европейските шпиони раницата и карабината си. Достатъчно тежко щеше да му е да тича и без тях — местният въздух беше разреден.

Той стигна до арката с цветовете на дъгата изпотен, задъхан, проклинайки пурите и лулите, а също и чревоугодничеството във всичките му форми. При това осъзна, че по време на чая и разговора не беше направил едно крайно необходимо нещо и сега рискува да наруши местните закони. Толкова бързаше, че дори нямаше сили да разгледа добре арката — само разбра, че е построена от някакви синтетични материали и съдържа не седем разноцветни ивици, а поне трийсет.

Няколко дио-дао бяха излезли от жилищния купол и сега стояха пред арката и го чакаха.

— Тук не бива да се влиза с оръжие — каза един от извънземните, гледайки внимателно прибраната в калъфа карабина.

Мартин безмълвно свали на земята раницата и карабината и извади от джобовете си всичко, включително швейцарското джобно ножче.

— Сега вече си чист и можеш да влезеш — съобщи същият дио-дао.

Мартин поклати глава и въпреки че се чувстваше като персонаж от стар виц, зададе неудобния, но необходим въпрос:

— Във вашия купол има ли тоалетна?

За пръв път в живота му се случваше да предизвика толкова масов и хомеричен пристъп на кикот. Онези дио-дао, които не бяха бременни, се превиваха от смях, останалите тихо се тресяха, придържайки тежките си кореми. От някои торби започнаха да надничат деца.

— Ти… затова ли тичаше така? — попита единият дио-дао. — А?

— Спазвам глупавите ви закони! — извика Мартин. — Имате ли клозет?

— Да вървим — кимна му посрещачът, все още подхилквайки се. — Да вървим, пилигриме…

След минута, изскачайки като куршум от купола, Мартин предизвика нова истерия с появата си. Впрочем, и ако беше излязъл със спокойна походка, това нямаше да промени нещата.

— Преминавала ли е през арката жена от моята раса? — попита той. — Днес, преди няколко часа?

Няколко дио-дао, успели с усилие да дойдат на себе си, закимаха.

— Накъде беше тръгнала? — попита за всеки случай той.

И подозренията му се оправдаха.

— Жената попита за пътя към ефеса на ТайГедар — отговориха те.

Мартин се приближи към арката и спря ужасен пред открилата се гледка.

Долината се проточваше на десет-петнайсет километра нататък, като достигаше не повече от три километра ширина. Но цялото това пространство беше запълнено от чудновати постройки. Очите неволно търсеха нещо познато, най-добре златните куполи на църкви, или поне католически катедрали, минарета, пагоди и синагоги. Но погледът му се натъкваше на: кръгла каменна постройка насред изкуствено създадено блато; издигащ се към небето връх, увенчан със сребърни стрели; подемна макара над шахта; гигантска статуя, изобразяваща размахващ щипки омар; спираловиден акведукт, по който лениво течеше вода; огън, пламтящ в исполинска чаша. По-дребните постройки се губеха във вечерния здрач.

— А къде е този ефес на ТайГедар? — възкликна Мартин.

Приближилият се към него дио-дао безмълвно посочи някъде надясно. Мартин проследи ръката му и видя израстващо от склона на планината здание. То приличаше най-много на стилизиран стиснат юмрук, направен от камък. Юмрукът държеше нещо като предпазител на меч или ефес. Вместо острие от ефеса към небето се издигаше тънък лъч светлина.

— Колко буквално е всичко… — промърмори Мартин. — Благодаря, дио-дао.

И побягна, оставяйки охранителите да се смеят.

 

Привечер Долината на Бог оживяваше. Очевидно така се беше получило при повечето раси — да срещат и изпращат слънцето с мистични ритуали. Пламъкът в огромната чаша започна да променя цвета си и да пулсира, сякаш подухван от невидими духала. На места заработиха фонтани. Над едно мрачно здание, което нямаше нито врати, нито прозорци, в небето излетя и започна да кръжи ято птици с размерите и привичките на гълъби, но с окраската на колибри.

И звуци!

Имаше незрими барабани, приглушено им пригласяха гонгове. Пронизващ рев на тръби, пищене на клавесин, агония на цигулка и дрънкане на струни. Далечен звън на камбани, тонове на орган, спиричуъли под съпровода на писклива филхармония, хрущене от чупещи се стъкла и бучене на турбини…

И гласове!

Раболепни и горди, нежни и заплашителни, молещи и изискващи, благославящи и проклинащи; гласове на хиляди езици; гласове, каращи стомаха да подскача към гърлото; гласове, пронизващи черепа; прогонващи болката, отнасящи надалече тревогата…

И миризми!

Сладкият аромат на благовония, лютият дим от горящи треви, отвратителната воня на гниещи органични вещества… Упойващи миризми, тревожни миризми, пронизващи миризми, успокояващи миризми, познати и чужди на човека миризми… Природни миризми, отровни химически миризми; неутрални миризми, миризми, неясни и смесени като разпръскващо се във въздуха петно…

И дио-дао на вратите на храмовете и светилищата!

Дио-дао с мантии и раса, наметала и костюми, пера и кожи, разголени и гримирани, застинали неподвижни и танцуващи в странни ритми, крачещи и скачащи, разглеждащи Мартин и вперили поглед някъде в небето…

Мартин тичаше между храмовете, по тесни бетонни пътечки, които постоянно се разклоняваха и сменяха посоката си. Ефесът на ТайГедар беше все по-близо и по-близо, но пътят към него беше преграден с канал, в който безмълвно бяха застинали голи дио-дао, потопили длани във водата. Мартин скочи в студената вода и прекоси канала през един висок до гърдите брод. Дио-дао го гледаха, но никой не каза нито дума.

След като се изкатери по каменистия склон — нагоре не водеха никакви пътища, — той дотича до процепа в ефеса на ТайГедар. Нямаше врати, само завеса от тънки полюляващи се метални нишки. Зад тях се виждаха отблясъци от червена светлина и долитаха гласове — на туристически!

— Стойте! — извика Мартин, влизайки на бегом в храма на гедарите. — Стойте!

Те и без това стояха. Двама дио-дао с гедарско облекло — като оживяла карикатура, ехидна и удачна. И човешка жена — Ирина Полушкина, напълно гола, с купчина дрехи в краката. В ръцете си дио-дао държаха гедарски мечове, направени от разтопени керамични нишки, и цялата картина напомняше живо за обложката на някаква слаба фантастична книга, експлоатираща за пореден път темата „красавицата и звярът“.

— Не я докосвайте! — извика отново Мартин. И едва в този момент забеляза, че никой не държи Ирина, а дио-дао са хванали мечовете не за ръкохватките, а за остриетата. Освен ако не смятаха да посекат девойката с дръжките, значи тя не беше заплашена от нищо.

— Ти си развълнуван и объркан — каза много спокойно единият дио-дао. За миг мечът му се плъзна в ножницата на гърба му. — Какво те тревожи?

— Не слушайте девойката, тя е намислила глупост — каза бързо Мартин, приближавайки се към Ирина.

— Мартине, не съм молила за вашите съвети… и вашата помощ! — възкликна гневно Ирина.

Той вече изобщо не се учудваше, че го е познала. Хвана я за ръка и я дръпна на няколко крачки от двамата дио-дао. После повтори:

— Нейното предложение е грешка. Не бива…

— Откъде знаеш какво съм предложила? — попита Ирина.

— А ти откъде знаеш кой съм аз? — защити се Мартин. Девойката се сепна, а той отново се обърна към свещениците: — Девойката се е увлякла, ТайГедар няма да я съживи…

— Разбира се, че няма да я съживи — кимна единият дио-дао, облечен с дреха с лазурен цвят. Кимна към приятеля си, който беше с бледозелена дреха, и той тихо отстъпи встрани. — Никой няма намерение да я убива. Преброй до дванайсет наум, като при всяко число повтаряй „Тай!“.

Колкото и нелеп да беше съветът на жреца, Мартин се вслуша в него. И започна да брои наум: „Едно, Тай! Две, Тай!“.

Изглежда, едва сега Ирина осъзна, че се е оказала гола пред мъж от своята раса. Дръпна се, но Мартин я държеше здраво. Тогава тя застина и се изпъна като млад фотомодел, позиращ за „Плейбой“. Постъпи правилно, разбира се — няма нищо по-нелепо от гола жена, която се опитва да скрие голотата си с длани.

„Три, Тай! Четири, Тай!“ — произнесе мислено Мартин, оглеждайки се. От мокрите му дрехи по мозаечния каменен под капеше вода, но двамата дио-дао учтиво не забелязваха това.

Отвътре храмът на гедарите изглеждаше доста малък. Почти кръгла форма, драпирани с червено кадифе стени, никакъв олтар или икони. Само на купола на ниския таван Мартин забеляза стенопис, но толкова абстрактен, че му се струваше невъзможно да отгатне какво е изображението. Светлина, сенки, неясни силуети…

„Пет, Тай! Шест, Тай, Седем, Тай!“.

Мартин стисна китката на Ирина още по-силно. Погледна я в очите. Момичето издържа погледа му, дори го възнагради с презрително примигване.

„Осем, Тай! Само за бой е! Девет, Тай! Да се остави без сладко! Десет, Тай! Единайсет, Тай! Да й се вземе всичката козметика! Дванайсет, Тай!“

— Защо си съблечена? — попита Мартин и с удоволствие видя, че Ирина се изчерви.

— Жените нямат право да се намират в храма на ТайГедар с дрехи — отговори тихо жрецът дио-дао с лазурните дрехи. — Жената изобщо няма право да носи дрехи… Ние поискахме да се съблече. Не се безпокой, свързани сме с обет за целомъдрие и не можем да посегнем на твоята жена.

— Аз не съм негова! — извика Ирина, но дио-дао не обърнаха никакво внимание на думите й. И нищо чудно. Вярата на гедарите, която се изповядваше в този храм, оставяше на жените крайно малко права.

— Какво целомъдрие? — не издържа Мартин. — Вие имате наследствена памет, нима предпочитате да умрете, без да я предадете на потомците си?

— Служенето на ТайГедар е недостъпно за жените. Но ние не сме жени, а хермафродити — отговори гордо свещеникът. — Служенето на ТайГедар забранява телесната близост. Но ние оплождаме самите себе си — против това няма нито една забрана в Книгата на ТайГедар.

Мартин шумно си пое дъх. Да, вероятно това беше възможно. И почти със сигурност беше страшно извращение в морала на дио-дао.

Но тези побъркани дио-дао служеха на Бога на гедарите и се държаха като гедари.

— Ира, вземи дрехите си и ме изчакай отвън — помоли я Мартин.

— Не! — отсече тя.

Мартин реши да не настоява. Изведнъж си представи как излязлата от ефеса Ирина е хваната от друга група видиотени дио-дао, които я замъкват… например към пламтящата чаша.

— Какво искаше тя от вас? — попита Мартин.

— Тази нещастница — каза дио-даото и ръката на Ирина потрепна — искаше да изпита ТайГедар. Тя помоли за разрешение да умре в негово име, за да възкръсне съгласно древното обещание на ТайГедар.

— Но вие отказахте да й помогнете — отбеляза Мартин.

— Разбира се — кимна жрецът дио-дао. — Обещанието на ТайГедар не важи за жени, самките не могат да бъдат негови служители.

Мартин започна да се кикоти. Ирина го гледаше изпепеляващо, а дио-дао тихичко чакаха. Той обаче се смееше все по-силно и по-силно. Ето ви политическа коректност! Ето ви равенство между половете! Когато започвате експерименти с чужда философия и религия, първо се убедете, че имате всички необходими атрибути!

Мартин се смя, докато Ирина не се разплака. Тихичко, почти беззвучно. Кавалеристката Дурова^[1], поругана от целия кавалерийски полк…

— Ира, извинявай — каза Мартин, като спря да се смее. — Прости ми. Но аз тичах насам като идиот… Боях се, че ще те намеря вече мъртва… отново.

— Ти си глупак! — Тя го погледна гневно, без да престава да плаче. — През цялото време ми пречиш!

— Къде съм ти попречил? — възмути се Мартин. — На Библиотека, където прострелях убиеца ти? На Аранк, където приятелят ти за малко да ме застреля? На Прерия 2, където ти скочи под куршумите? Ти се залавяш ту за една тайна, ту за друга. Опитваш се да решиш по лесния начин загадки, с които се мъчи и ще продължава да се мъчи човечеството! Защо не можеш да седиш мирна! Ти си млада, умна, красива девойка, защо се държиш като глупачка…

— Ти не разбираш! — прошепна Ирина, хапейки устни. — Времето изтича, всички вие не разбирате…

Мартин успокоително я потупа по рамото — и веднага се улови, че това, което му се иска, не е да я успокоява…

— Ирина, сега ще си тръгнем оттук и ще ми разкажеш всичко — помоли той. — Става ли? Ще ти повярвам. Честна дума. Ще ти помогна. Нали виждаш — с ТайГедар не излезе нищо, и аз нямам нищо общо тук. Нали?

Девойката кимна неохотно.

— Ами ето — усмихна се Мартин. — Ще видим с колко време разполагаме и какво трябва да се направи. Сигурен съм, че ще се получи.

После се обърна към дио-дао и се поклони.

— Благодаря ви, служители на ТайГедар! Благодаря за проявеното снизхождение към самката от моята раса.

— Тя нямаше никакви шансове — повтори служителят. — Освен всичко останало, с чудото на възкресяването се даряват онези, които вярват в ТайГедар, а не учени-фанатици, тръгнали на смърт заради научното любопитство.

— Логично — кимна Мартин. — Можем ли да си тръгваме? Нали не съм ви оскърбил с внезапната си поява? Нали жената не е засегнала чувствата ви?

— ТайГедар е безмилостен към злото, но е снизходителен към грешките. — Върху лицето на дио-дао се появи усмивка. — Идете си и не позволявайте на разума си да се разпилява. Различавайте глупавото от доброто и мислете по четири пъти, преди да извършите нещо.

— Отсега нататък ще мисля по дванайсет пъти — съгласи се Мартин.

Изглежда, най-накрая му беше провървяло.

Той кимна на Ирина и тя много неловко, без да се навежда, а клякайки сред разбърканите си дрехи, се зае да ги събира. Мартин деликатно се извърна, но веднага след като девойката се изправи, отново я хвана здраво за ръката.

— Простете, достойни — каза Мартин и я поведе към изхода. — Извинявайте, че поизцапах тук.

И в този момент се случи онова, от което вече беше спрял да се страхува.

Металическите нишки слабо иззвънтяха, завесата се отдръпна встрани и в залата влезе Кадрах. Лицето му беше почти бяло — удивително е как сивата кожа може да побледнее толкова.

— Кадрах, всичко е наред, успях — изрече бързо Мартин.

Гедарът само кимна слабо и плъзна безизразен поглед по голата девойка. Отиде насред залата. И тихичко рече:

— Кощунство.

Мартин застена мислено. Само мислено. Сега не биваше да показва дори сянка на съмнение.

— Кадрах, те не са виновни в нищо! — възкликна той.

Дио-дао с лазурната дреха се приближи към гедара и тихо каза:

— Ти си целият изтъкан от гняв, братко мой. Позволи ми да очистя душата ти.

— Шакрин-кхан! — изкрещя Кадрах, ръката му се стрелна към дръжката на меча, но веднага се отдръпна. Гедарът сякаш клюмна, прегърби се. Погледна към Мартин и с мъртъв глас преведе: — Гадост… Прости ми, приятелю. Казах, че има граници, през които не мога да прекрача. По-добре излез.

— Какво те засегна, братко? — попита свещеникът все така меко.

Кадрах се закикоти:

— Какво ме е засегнало? Мечът на ТайГедар в душата ми! Аз виждам зло, стоя сред зло, ще прочистя злото!

Гласът на дио-дао сякаш се наля с гняв:

— По-внимателно, учителю. Тук няма неразумни, на които да трябва да се предаде урок. Тук е ефесът на ТайГедар, Сянката на Светлината!

— Ти разбираш цветовете, ти си прочела Книгата на Тай Гедар, ти си си купила меч, но това не те прави гедар! — изсъска Кадрах. — Ти стоиш в езически храм, ти се подиграваш с вярата ми, ти тъпчеш сянката на ТайГедар!

— Аз разбирам езика на дрехите, аз познавам Книгата, аз сам си направих меча! — Сега гласът на дио-дао гърмеше в целия храм. Той се изправи и се оказа, че е едва ли не по-висок от Кадрах. Веднага се видя, че е бременен. — Това е истински ефес на ТайГедар, издигнат в негова чест и за негова прослава, и сянката на ТайГедар лежи на раменете ми! Нима ТайГедар е казал, че само гедарите носят неговата истина? „Всички сте недостойни да ми служите и всеки има право да ми служи!“.

— „Даваща живот няма да застане под моята сянка, носеща живот не ще влезе в ефеса на моя меч!“ — контраатакува Кадрах. — Ти си бременна!

— Аз не съм жена! — изрева жрецът дио-дао. — Аз съм служител на третата нишка на меча, името ми е Корган, живея за слава на ТайГедар!

— Ти си по-лоша от жена, защото си надарена с лъжлив ум! — закрещя Кадрах. — Ти си бременна, ти си хермафродит, ефесът е осквернен!

— Отсечи гнева си, Кадрах!

— Шиидан! — нададе вой Кадрах и с неуловимо движение измъкна мечовете си.

Ето сега вече Мартин си позволи да застене на глас. Впрочем, това не му попречи да сграбчи Ирина в прегръдката си и да се хвърли към далечния ъгъл на храма.

Кадрах и Корган стояха един срещу друг. Корган също беше извадил меча си, а в погледа му се четеше искрената ярост на несправедливо обвинен.

Сега нито Кадрах, нито Корган си правеха труда да говорят на туристически. Впрочем, разговорът им не трая дълго.

— Аш гаррза-хра Тай, анжар Шиидан, Кадрах! — изкрещя свещеникът и Мартин си помисли, че може би най-голямата му грешка е била да назове гедара по име. Последната капка в чашата на гнева на Кадрах. Гедарът по никакъв начин не можеше да признае на „фалшивия свещеник“ правото да говори с него като с равен…

— Аш Шиидан-кхан! — изрева Кадрах.

Ирина се размърда в прегръдката на Мартин и тихо каза:

— Край… след като го нарече слуга на дявола…

Мечовете се срещнаха.

Може би приелият вярванията на гедарите дио-дао наистина владееше добре оръжието. Може би той наистина беше изучил тайното изкуство на плетене на меча от разтопени каменни нишки.

Но той нямаше никакви шансове срещу професионалния гедарски палач. Дио-дао изобщо не използваха режещи оръжия — много повече им пасваха раздробяващите и метателните, като боздугана и прашката.

Още на третия удар Кадрах изби меча на дио-дао. Застина за секунда, съпровождайки с поглед отлетялото към стената оръжие — сякаш смаян от това, че не е успял да го счупи. Обезоръженият Корган не се опита да избяга, а гордо изправи глава, гледайки право в лицето на гедара, и устните му беззвучно зашептяха нещо.

Мечовете изсвистяха, разсичайки въздуха, и кръвта заля лазурната дреха на жреца дио-дао. На Мартин му се стори, че отначало Кадрах се канеше да отсече главата на Корган, но в последния миг размисли — и нанесе два удара в гърдите. Очевидно това беше по-позорна смърт, единствената, за която бе достоен помагачът на дявола.

— Ефесът ти е очистен, ТайГедар! — възкликна Кадрах. С две бързи движения той изтри мечовете в дрехата на Корган и ги прибра в ножниците. Гедарът се правеше, че не забелязва втория свещеник, който беше застанал встрани и изобщо не се намеси в схватката. Очевидно защото онзи не беше бременен.

— Какво направи, Кадрах — прошепна Мартин, докато се изправяше. — Какво направи…

Гедарът го погледна сурово.

— Прости ми, приятелю. Трябваше да излезеш. Не можех да не накажа осквернителя на ефеса.

Той се приближи към Мартин и Ирина и подаде ръка на девойката:

— Стани. Аз съм приятел на Мартин и се радвам, че си спасена.

— Убиец — прошепна Ира. — Жесток убиец!

Гедарът въздъхна и отдръпна ръката си.

— Все пак и вашите самки не са съвсем разумни… Изведи я оттук и я облечи, приятелю Мартине. Аз трябва да се помоля в очистения храм.

Мартин не отговори — той гледаше тялото на Корган, което вече не беше толкова неподвижно.

От окървавената купчина дрехи изпълзяваше детенцето.

Съвсем мъничко — ако беше човешко дете, Мартин би го сметнал за две– или тригодишно.

Дебелата пъпна връв се точеше подире му и пулсираше, трепереше в бесен ритъм, като силно опъната струна. Очите на детето бяха широко отворени и без да мигат, гледаха в Кадрах.

Сякаш почувствал този поглед, той се обърна. Посегна към мечовете си — и безсилно ги отпусна. Прошепна:

— Храмът е осквернен завинаги…

Ирина се надигна, видя детенцето, изпищя и притисна длани към лицето си. Гледката наистина не беше приятна.

Детето се надигна, застана на силните си задни лапи. Замислено прехвърли поглед върху пъпната връв. Пулсирането престана. По сивосинкавата връв сякаш в него се просмукваха последните буци съсирена кръв.

После устните на детенцето се отвориха и слабичкото гласче изрече:

— Сбъдна се обещанието на ТайГедар… аз загинах и възкръснах в нова плът…

Жрецът с бледозелените дрехи падна на колене.

— Не си възкръснал! — изрева Кадрах. — Прехвърлил си цялата си памет в детето! Гавриш се с вярата ми, отново се гавриш!

Той извади мечовете си от ножниците.

— Да не си посмял!

Мартин не забеляза кога Ирина е успяла да вдигне от земята меча на свещеника. Опита се да я хване, но дланите му се плъзнаха по голата кожа и девойката се изтръгна, а той се подхлъзна върху окървавените камъни и падна в краката й. Ударът на Ирина беше неумел и тромав, така замахват с тояга, а не с меч, и гедарът, естествено, усети надвисналото над главата му острие. Той се обърна, озъби се — Мартин усети какви сили му коства да се сдържи, — но той все пак се сдържа и не удари Ирина, само подложи мечовете си под нейния.

Мечът на свещеника се плъзна по мечовете на Кадрах и счупи единия от тях при самата дръжка.

Острието влезе в рамото на гедара, разсичайки с лекота дрехите и тялото.

— Майчице… — прошепна Ирина, изпускайки меча.

Острието остана да си стърчи от тялото на гедара, кръвта бликаше на тласъци от раната му. Гедарът поглеждаше замислено ту раната си, ту счупения си меч. Разтвори дланта си — ефесът с парче от острието падна в краката му.

— Не исках… — прошепна Ира.

— Ти просто беше мечът на ТайГедар… — каза гедарът и рухна на колене.

— Прости ми! — извика Ирина и се наведе над Кадрах. — Прости ми!

Мартин видя как се случи, но вече не можеше да направи нищо.

Ирина се подхлъзна в кръвта и падна. Успя да се опре на ръката си, но все пак остана надвиснала над гедара.

Над гедара, който така и не беше пуснал втория меч.

На гърба на Ира сякаш израсна хълмче, което след миг се пръсна, и от отвора се подаде острието на меча и мъничко кръв. Девойката изпищя слабо.

— Не… — простена гедарът. С последно усилие той измъкна меча от Ирина, погледна умолително към Мартин и прошепна: — Не исках! Не го направих аз!

Пълзейки в кръвта и даже без да се опитва да се изправи, Мартин достигна до него на четири крака. Подхвана Ира от ръцете му.

— Помогни… ми… — прошепна девойката.

Мартин притисна с длан пулсиращата рана. Беше късно да й помогне. Мечът на гедара беше преминал през сърцето й.

— Ние сме още три — каза Ирина, гледайки го в очите и сякаш отгатвайки неизречените му мисли. — Поне… една… е длъжна… Пазителите… те нямат власт…

— Къде са те? Къде са те, Ира? — извика Мартин.

— Търси… на… — прошепна девойката. Изкашля се — някак много тихо, културно. И очите й се затвориха.

— Аз те подведох, приятелю — каза гедарът. Той също умираше, от тялото му шуртеше кръв. — Те са по-силни… Те използваха и мен. Моя гняв. Виновен съм.

Малкото дио-дао се приближаваше към тях. Новороденият свещеник погледна тъжно девойката и попита с тънко гласче:

— Тя нуждае ли се от обреда на ТайГедар?

Мартин поклати глава, люлеейки на коленете си неподвижното тяло.

Малкият дио-дао се обърна към умиращия гедар:

— Сърцето на ТайГедар е милосърдно… Приеми съдбата си, Кадрах.

Застанал на колене, Кадрах леко се поклащаше и на Мартин му се стори, че сега, в последен пристъп на ярост, гедарът ще се хвърли срещу новородения дио-дао. Но Кадрах само попита:

— Ще ми простиш ли… Корган?

— Както е повелята на ТайГедар — изпищя малкият дио-дао и нежно положи ръчички върху окървавеното рамо на гедара.

Мартин вдигна Ирина, стана и тръгна към изхода. Отслабващият Кадрах стоеше на колене пред новородения дио-дао, който с тънко гласче му говореше нещо на езика на гедарите. От време на време Кадрах отговаряше, от време на време клатеше глава. Младият свещеник застана на колене до него и сложи в ръката му меча си.

Иззвънтя металическата завеса.

— Да вървим, Мартине — каза му някой. — Те ще направят с тялото каквото е необходимо.

Мартин се обърна — малкият Ди Пи стоеше зад гърба му и гледаше тъжно умиращия Кадрах и мъртвата Ирина.

— Той повярва — промърмори Мартин, докато излизаше след Ди Пи от ефеса на ТайГедар. — Той повярва!

— Показаха ми пътя, но твърде късно. Свещеникът загина и възкръсна, така ли? — попита тъжно Ди Пи.

Мартин кимна. В главата му беше пълна каша.

— Не съществуват чудеса, които не оставят свобода на избора — каза тихо Ди Пи. — А ако съществуват, те не са от Бог.

— Какво имаш предвид, Ди Пи? — попита Мартин.

— Заветът за незабавното възкресяване е догма на гедарите — отговори Ди Пи. — Той не бива да се тълкува еднозначно… в случая с дио-дао. Това вече се е случвало в нашата история.

— Как така? — извика Мартин. — Значи вие сте способни да прехвърлите цялото си съзнание в бебето? Да прекопирате цялата си личност?

Ди Пи кимна и уточни:

— Това… това е невъзможно да се направи нарочно. Изкушението би било… Би било прекалено силно. Но се е случвало. Понякога. Ако умиращият е бил сигурен, че животът му е по-важен от продължаването на рода. Ако това е било… много важно. Ако бебето още изобщо не е развито и не притежава собствена личност. Прекалено много „ако“, Мартине!

— Не е било чудо — прошепна Мартин. Сам не знаеше какво изпитва — облекчение или тъга.

— Не е било — потвърди Ди Пи. — И в същото време е било. Свещеникът наистина е вярвал в ТайГедар и свещеникът е възкръснал в ново тяло… Кадрах ли го уби?

Мартин кимна.

— Бременността на свещеника… Кадрах не можа да я понесе. Прието е да се смята, че самките от техния вид изобщо не притежават разум.

— Глупаво — каза Ди Пи. — Догмата се е оказала по-силна от разума. Догмата е убила Кадрах и е възкресила свещеника… — Той прехвърли погледа си върху Ирина. — Кой я уби?

— Случайност — отговори Мартин. — Тя се подхлъзна и падна върху меча на Кадрах… като преди това го рани смъртоносно.

Ди Пи поклати глава.

— Трябваше да се свържа по-рано с теолозите… Да узная какво разрешение може да се намери. Да те предупредя, да успокоя гедара… Горката жена.

Мартин кимна. Ръцете му бяха в кръв, целият беше в кръв, а мъртвото тяло страшно тежеше. Четвъртото копие на Ирина Полушкина беше загинало от случайна насилствена смърт. Отново пред очите му. Той отново не беше успял.

И този път се оказа без никакви нишки.

Трите Ирини, все още странстващи някъде из Галактиката, можеха спокойно да умират в самота. Мартин Дугин нямаше да им носи повече нещастие.

— Струва ми се, че аз съм причина за смъртта й — каза Мартин. — Всеки път. Аз не успявам да помогна. Аз… нещо в мен не достига.

Той хвана жетона на Ирина, дръпна го, скъса верижката и го прибра в джоба си.

Това вече се беше случвало. Но нямаше да се случи повече.

— Не се укорявай — помоли го Ди Пи. — Ти се стараеше. Ще напиша книга за това как се стараеше. Книга за това, че догмата е по-силна от разума и вярата.

— Повече би ме зарадвала друга книга, Ди Пи — каза Мартин.

— Мога да измисля щастлив финал — отговори Дочакалия приятеля. — Но нима мога да измисля друг живот?

 

Мартин дойде на Станцията на пазителите след два дни.

Зад гърба му беше останало официалното разследване на инцидента — помогна му това, че Дочакалия приятеля, като единствено дете на Родения през есента, беше наследил длъжността старши следовател по престъпленията, свързани с чуждите раси.

Зад гърба му беше останало погребението на Ирина Полушкина. Свещеникът от църквата Иконите на светилата на твърдта небесна отслужи панихида за Ирина. Погребаха девойката в малко гробище зад храма, под съпровода на тъжния звън на камбаните от ниската дървена камбанария. Дойдоха служителите от храма на ТайГедар, дойдоха дио-дао от Събора на всички стигматици, дойдоха няколко протестанти и будист с оранжева тога.

Отец Амвросий, със светско име Ежедневна радост, произнесе кратка проповед след службата. Той владееше църковнославянски съвсем свободно и изживяваше гибелта на Ирина наистина много дълбоко. Мартин се смути само от едно. Отец Амвросий, ако се съди от някои негови подмятания, се надяваше, че мощите на Ирина Полушкина ще станат нетленни и църквата Икони на светилата на твърдта ще се сдобие със собствена светица.

Мартин много се съмняваше в това.

После пое към най-близкия град, в който имаше Станция. Ди Пи го съпроводи и те сърдечно се сбогуваха. Дочакалия приятеля все още си оставаше малък, но беше забележимо укрепнал и възмъжал.

Мартин беше наясно, че най-вероятно никога повече няма да го види. И това го караше да изпитва тягостно чувство — подобно на онова, което изпитваме след посещението при умиращ приятел.

Навярно това смесено чувство за незаслужена вина и истинска жалост ограждаше света на дио-дао от останалите раси доста по-силно, отколкото скучните визови формалности, контраста между най-новите технологии и архаичния бит и останалите особености. Мартин даже си помисли, че е невъзможно да се преодолее това чувство. Ако се отнасяш към дио-дао като с равни, като със същества, с които е възможно да работиш и дружиш, никога няма да се примириш с бързо минаващия им живот.

Когато влезе в Станцията на пазителите, той мислено се прости с Ди Пи, както и с Ирина Полушкина.

 

— Тук е тъжно и самотно — съобщи дребният, някак прегърбен пазител. Мартин не беше срещал сакати пазители, но всяко нещо си има първи път. — Поговори с мен, пътнико.

— Имам дълг — каза Мартин.

Противно на очакванията си, той не чувстваше нито омраза, нито дори неприязън към пазителите. Може би не беше сигурен във вината им. А може би да се гневи на тях беше също толкова нелепо, колкото да се гневи на ураган или епидемия.

Пазителят кимна и отвърна:

— Знам. „А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това мъжът разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери“.

Мартин кимна и дребният пазител, който пиеше от висока чаша нещо, което подозрително приличаше на мляко, му се усмихна.

— На човека му се наложило да измине още много пътища — каза Мартин. — Той се нахвърлял на всичко, за което му се струвало, че носи в себе си смисъл. Опитал да воюва, опитал да строи. Обичал и мразел, творял и рушал. И едва когато животът му започнал да клони към заник, той разбрал главната истина. Животът няма смисъл. Смисълът винаги е липса на свобода. Смисълът — това са жестоки рамки, в които се вкарваме взаимно. Казваме — смисълът е в парите. Казваме — смисълът е в любовта. Казваме — смисълът е във вярата. Но всичко това са само рамки. В живота няма смисъл — и това е неговият висш смисъл и висша ценност. В живота няма финал, до който си длъжен да се добереш — и това е по-важно от хиляди измислени смисли.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико — кимна пазителят. — Мини през Портала и продължи пътя си.

— Това беше само завършекът на историята — напомни му Мартин. — Мислех, че за да платя за входа, ще ми се наложи да разкажа още една.

Дали така му се стори, или пазителят се усмихна?

— На мнозина не им стига цял живот, за да разкажат дори само тази история. Всеки ден я започват, но така и не узнават финала… Мини през Портала и продължи пътя си.

— Можех ли да спася Кадрах? — попита Мартин.

Пазителят гледаше в празното пространство и пиеше млякото си.

— Не обичам да съм длъжен — каза Мартин. — Искам да разкажа за онези, които търсеха смисъла на живота. За гедара — учител и палач, който не успя да се откаже от смисъла. За един дио-дао, променил смисъла на живота на своя род…

— Спри — каза пазителят и Мартин млъкна на средата на думата. — Спри, Мартине. Засега не можеш да завършиш тази история. Продължи по пътя си.

Мартин се изправи и кимна. Изведнъж по него изби пот. Стори му се… може би само му се стори, че едва не е преминал невидима, но не безопасна граница.

— Благодаря, пазителю — каза той. — Доскоро.