Сергей Лукяненко
Спектър (23) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Това беше мъничък скромен купол — типично обиталище на самотен дио-дао. Кратко живеещите членове на расата не обичаха да се оковават, като се привързват към някого, и само малцина създаваха семейства.

— Трябва да е тук — каза Мартин, изучавайки сложния геометричен орнамент на вратата. — При тях не е прието да именуват улиците и номерират къщите, но…

— Толкова регламентирано общество, а нямат номерация на къщите? — смая се гедарът.

— Може би именно затова? — отговори с въпрос Мартин. — Да, изглежда, е тук.

Той подръпна дървената ръчка, подаваща се от стената. Зад вратата се чу приглушеният отговор на гонга.

— Дори и приятелят ти да е умрял, синът му трябва да те познава — отбеляза Кадрах.

— Това е съвсем друго нещо — поклати глава Мартин. — Много по-добре ще е, ако още не е родил. Тогава ще стана приятел на рода. Този, който се е познавал с няколко поколения.

Чакаха дълго — три-четири минути. По улицата минаха няколко дио-дао, загърнати с кожени якета. Поглеждаха чужденците с явно любопитство, но не задаваха въпроси.

— Застудява се — отбеляза Мартин, като тъпчеше на място. — Хайде, къде си…

Вратата се отвори.

Дио-дао, застанал на прага, беше стар. Дори вкъщи носеше дълго кожено наметало — явно му беше студено. Но и наметалото не можеше да скрие огромния корем, лежащ върху ниска количка — извънземният я тикаше пред себе си.

— Радвам се да те видя, Родени през есента — каза Мартин. — Живей.

Каза го — и сам се изуми от това, че гласът му трепна от вълнение. В краткото запознанство с младия дио-дао нямаше и не би могло да има истинско приятелство. Как да дружиш със същество, което живее половин година?

— Повярвай ми, аз също се радвам да те видя, Мартине — отвърна Родения през есента. — Живей!

И протегна напред ръце.

Мартин не се поколеба. Пристъпи напред и прегърна Родения през есента. Тежкото шкембе на кенгуруто потрепваше между тях — все още нероденото същество също искаше да види Мартин.

 

Къщата-купол беше разделена на две стаи. В по-малката спеше домакинът им. По-голямата служеше за гостна, кухня, баня — всичко накуп. Дори тоалетната беше оградена само с дървен параван. Всичко беше простичко, обикновено… и някак фундаментално, предвидено да съществува години и десетилетия.

— Исках да го нарека Роден през зимата — каза Родения през есента, докато бавно се движеше към масата. Походката му беше смешна, подскачаща — младите дио-дао наистина можеха да подскачат като кенгурута, но бременността беше оставила своя отпечатък. На количката заедно с търбуха имаше и кана с горещ чай и някакво ядене в купички. — Но сега размислих. Неговото ново име е Дочакалия приятеля. Съгласен ли си, синко?

Наметалото се полюшна. От гънките се подаде мъничка пухкава глава — при раждането си дио-дао бяха покрити с козина, тя опадаше едва в началото на половото съзряване. Детето погледна смутено Мартин и Кадрах.

— Не се стеснявай — каза Родения през есента. — Отговори.

— Да, родителю — отвърна тихо малкият дио-дао. И главата му отново се скри под наметалото.

— Той знае туристически? — възкликна Мартин. — Преминал си през Портал бременен?

— Не, предадох му познанията си за езика — отговори с усмивка Родения през есента. — Помогни ми, Мартине…

Те преместиха на масата каната и купите, после Родения през есента бавно се върна в кухненския ъгъл на стаята за нови припаси. Мартин не искаше да му натрапва помощта си — това можеше да го обиди.

— Времето на личния ми живот изтича — каза тихо Родения през есента, докато вадеше разни неща от шкафовете. — Предполагам, че ще завърши тази нощ. Но се радвам, много се радвам да те видя отново, Живеещи десетилетия…

В гърлото на Мартин отново заседна буца. Той искаше да каже нещо — но не намери думи.

Затова пък се обади Кадрах:

— Прости моята безцеремонност, Родени през есента. Мога ли да ти задам един оскърбителен въпрос?

— Да — отговори простичко дио-даото.

— Вашето размножаване непременно ли е свързано със смъртта на родителя?

— Плътта на сина ми ще се отдели от моята свободно. И ние отдавна вече имаме достатъчно продоволствия, за да не се налага децата да следват традициите на семейния канибализъм. Но когато той се роди, часовникът на моя живот ще спре да отброява времето.

— Това биологичен механизъм ли е? — попита Кадрах. — Някакви хормони, ферменти… ако бъдат открити…

— А вие открили ли сте онези механизми, които ви карат да стареете? — опита Родения през есента. — Защо тялото ви остарява, грохва и умира?

— Но ако ти не беше забременял… — промърмори Кадрах.

— Щях да живея няколко дни повече. Седмица. Месец… — В гласа на дио-дао се прокрадна съмнение. — Има билки и лекарства. Хиляди години народът ни е търсил тайната на дълголетието. Велики учени и герои са се отказвали от размножаване… нареждали са да бъдат вързани, когато настъпи Нощта на извършването, че даже и са отстранявали репродуктивните си органи. Това не помага. Такава е природата ни, гедаре.

— Организмът на дио-дао изработва три яйцеклетки и порция сперма веднъж в живота — поясни Мартин. — Интервалът от време, в който е възможно зачеване, се нарича Нощта на извършването. Десет-дванайсет часа секс. Хормонална буря, на която е почти невъзможно да се устои. Но ако някой дио-дао не намери партньор… или успее да се въздържи… това означава само, че родът му ще се прекъсне. Няма алтернатива.

— Не бих искал да си отида от живота с един месец по-късно обаче, без да съм предал паметта си на сина си — каза Родения през есента, когато се върна на масата. — Имах интересен живот… Тази риба ти харесваше, Мартине, нали?

— Да, благодаря. — Мартин взе от ръката му чинийката. — Ти живееш вече шест месеца, Родени през есента?

— Шест месеца и осем дни — кимна Родения през есента. — Синът ми разбира… той се старае да не бърза. Вече споделих с него почти всичко, което можех. На него му е интересно, той е съобразително момче.

— А вътрешноутробният период… той не се ли брои? — уточни Кадрах.

— Обикновено — не — усмихна се Родения през есента. — Нали зависи от родителя кога ще започне да споделя с детето си разума. Мнозина оставят всичко за последния ден. Аз започнах почти веднага след зачеването.

— Странно и плашещо… — каза Кадрах. — Прости думите ми, дио-дао, но се опитвам да си представя какво е да получиш паметта на предците си още в утробата на майка си… да си едновременно и личност, и част от безкрайна редица…

— Паметта се предава избирателно — каза Родения през есента, докато се настаняваше до Мартин на нисичкия диван. — Старая се да предам на сина си всичко най-хубаво и интересно от преживяното от мен, но му оставям спомен и за грешките… съмненията… неуспехите. Защото те също са част от живота. Знаеш ли, че можем да предадем на децата половината от паметта си?

Кадрах кимна.

— В мен е половината памет на родителя ми — продължи Родения през есента. — Четвърт от паметта на дядо ми. И така до началото на времето. Паметта на най-далечните ми предшественици не съхранява техните думи и постъпки, само проблясъци от емоции. Някога и от моята памет ще остане само неразличим миг. Възможно е това да бъдат днешните ми емоции. Не знам. Аз нямам власт над това каква част от паметта на предците ми ще отиде у сина ми, и той няма да е свободен да се разпорежда с моята памет. Но ми се иска потомците ми да ме запомнят щастлив. Когато се обръщам към паметта на предците ми, ми се струва, че те са били щастливи — винаги, през целия си живот. Това е като нежна топлина, струяща през мрака на вековете. Това е много хубаво — да помниш топлината и да знаеш, че теб също ще те запомнят. Аз съм звено във веригата на поколенията. Аз съм повече от личност, аз съм цял род. Аз съм щастлив.

Кадрах поклати глава, сякаш не беше съгласен. Но премълча.

Родения през есента взе каната и сипа чай по чашите. Във вкуса на напитката нямаше нищо от този на земния чай, но Мартин по навик я наричаше с тази дума — както и всяка друга билкова напитка на всяка планета.

— Радвам се да ви видя — заговори отново Родения през есента. — Но аз не съм толкова наивен, че да повярвам, че моят дългоживеещ приятел Мартин е решил да ме навести в деня на моята смърт. И е още по-съмнително един горд гедар — дио-дао се усмихна, смекчавайки иронията на думите си — да е дошъл тук, за да си изясни особеностите на нашата биология. С какво мога да ви помогна?

Мартин и Кадрах се спогледаха. Очевидно и на „гордия гедар“ му беше неловко да моли за помощ един умиращ.

— Аз умирам и това не може да се промени — каза Родения през есента. — Разговорът с вас прави радостни последните ми часове. Но ако мога да ви помогна с нещо, това ще ме изпълни с възторг. Говорете.

— Нали помниш като какъв работя? — попита Мартин.

— Наемен полицай — кимна Родения през есента.

— Е… добре, така да е. Неотдавна, преди седмица… — Мартин се запъна, разбирайки колко неуместна е тази фраза в разговор с живеещо половин година същество, но вече беше късно да се поправя. — Преди седмица ме помолиха да намеря една девойка, преминала през Портал…

— Вашите полови партньори притежават разум и свободна воля? — учуди се Родения през есента.

— Разбира се.

— Ох, прости ми, бъркам ви с гедарите… — усмихна се Родения през есента.

Мартин погледна Кадрах. По лицето на гедара избиха червени петна и дишането му се ускори, но той не каза нищо.

— И така, аз тръгнах на път… — побърза да продължи Мартин.

Лесно му беше да разказва. Без излишни подробности Мартин уведоми домакина си за трите смърти на Ирина Полушкина, за това, че девойката е получила достъп до списък със загадките на Вселената, за своята догадка относно планетата Мардж, за гедара, присъединил се към него, за да си отмъсти на пазителите.

Изглежда, последното заинтересува Родения през есента повече от всичко останало.

— Все още никой не е успявал да отмъсти на пазителите — отбеляза той. — И може би това е добре. Ако интересите на пазителите наистина се окажат засегнати, каква ли ще бъде реакцията им? По силите им е да унищожават цели планети, а моралът им е непонятен за никого. Може би заради постъпката на един ще накажат цялата раса?

— Длъжен съм да отмъстя — отговори гедарът много сериозно. — Всеки мой съотечественик би ме разбрал и не би ме осъждал.

— Разпореждаш се с твърде голяма лекота със съдбата на биологическия си вид — отбеляза Родения през есента.

— Ако моята чест зависи от силата на врага, имам ли право да я наричам чест? — изрече студено гедарът. — Освен това не знаем със сигурност дали пазителите са замесени в случващото се. Ако не са — спасяването на девойката няма да ги засегне с нищо. Ако са замесени… то аз съм длъжен да помогна на Мартин.

Родения през есента кимна, но не беше ясно дали се съгласява, или е решил да не спори повече. После помоли:

— Донеси ми телефона, Мартине. В спалнята е.

Мартин му донесе телефона — тежък апарат от груба тъмнокафява пластмаса, навяваща асоциации с думата „ебонит“, с дълъг шнур в гумена изолация. Телефонът нямаше слушалка, фунията на микрофона и високоговорителят се крепяха на различни проводници. Нямаше също бутони или шайба.

— Конструкцията на човешките телефони е по-разумна — отбеляза Кадрах. — Микрофонът и високоговорителят са обединени заедно и…

— Знам — кимна Родения през есента. — Когато този телефон стане негоден, ще го заменят с нов модел. Но докато работи, защо да го сменят? Всяка вещ, създадена да смени стара, но не изкарала службата си до края, е време, откраднато от нечий живот.

Кадрах наведе глава, сякаш признавайки правотата му.

— А как са устроени вашите телефони? — попита Мартин.

— Никак — призна гедарът. — Ние едва неотдавна оценихме възможностите, които дава електричеството.

Родения през есента каза нещо в микрофона. После повтори фразата.

— При вас връзката още ли се установява от телефонисти? — отново не можа да се сдържи Кадрах. — Съществува комплект от бутони…

— Компютър — отговори Родения през есента. — Вече от осемнайсет поколения сме с компютри.

— А телефоните са останали от старите времена? — уточни кадрах. — Вие сте научили машините си да разбират говора само за да запазите старите телефонни апарати?

— Това беше признато за по-удобно — кимна Родения през есента.

Мартин наблюдаваше с любопитство този диалог. Гедарите, при всичките им нелепости по отношение на социалното устройство на обществото, пищните церемонии и странните закони, бяха близки на хората в много отношения. Те с удоволствие приемаха — или се опитваха да приемат — техническите постижения на човешкото общество. Постиженията на аранките им харесваха още повече, но затова пък решително не ги устройваше техният мироглед.

Дио-дао бяха различни.

Краткият живот не им пречеше да развиват науката. Бащата-учен предаваше знанията си на сина си — и изследванията продължаваха. Почти винаги професионалните знания на дио-дао се предаваха по наследство на едно от децата и то вече не можеше да се откаже… а и не искаше. Неговите братя — обикновено дио-дао износваха две, че и три деца — бяха по-свободни в избора си, но и те обикновено продължаваха семейната традиция.

Но виж, с внедряването на научните си постижения в практиката, дио-дао изобщо не бързаха. В много къщи имаше телевизори, но мнозина не виждаха нужда от телевизията. Дио-дао развиваха успешно космонавтиката и стартиращите веднъж на няколко години космически кораби бяха успели да посетят и четирите планети на звездната им система, но това не предизвикваше никакви сътресения в обществото им. Дио-дао се ползваха от услугите на пазителите без колебания, бяха създали редица колонии, но експанзията им беше бавна, сякаш правеха на някого услуга, заселвайки пустите светове. Ето че вече почти сто години на планетата им работеха ядрени реактори, но по-голямата част от енергията им продължаваше да се изработва в топлинни електроцентрали и хидроелектростанции. Говореше се, че дио-дао са разработили абсолютно безопасен, екологично чист и много мощен термоядрен реактор, но засега дори не бяха пристъпили към строителството му. Компютрите в жилищата бяха нечувана рядкост, но съществуващите машини превъзхождаха всякакви земни аналози, а според слуховете — дори и компютрите на аранките.

Когато животът е толкова кратък — няма смисъл да бързаш.

Ако няма да успееш да износиш дори една риза, няма да те е грижа за модата.

И макар че дио-дао бяха безкрайно далече от хората, Мартин можеше да ги разбере. Гедарът имаше по-големи трудности.

Родения през есента заговори по телефона. На туристически — или от учтивост, или за да избегне превода, който щеше да е напразна загуба на време.

— Живей, Мислещ дълго. Родения през есента се обажда. Да, още съм жив. Довечера, вероятно. Благодаря. Посети ме един приятел от друг свят, човекът Мартин. Да. Той ме моли за помощ, а аз моля теб. Преди около седмица при нас може да е пристигнала жена-човек, името й е Ирина Полушкина. Така ли е?

Паузата в разговора беше съвсем кратка. Родения през есента погледна Мартин и каза:

— Прав си, тя е при нас… Благодаря, Мислещ дълго. Кога жената-човек е минала границата? Толкова бавно? Да? Толкова скоро? Благодаря, Мислещ дълго. Сбогом.

Родения през есента върна микрофона и високоговорителя в гнездата им и каза:

— Жената Ирина е преминала през граничния контрол за три дни. Тя има проблеми с организираността, Мартине.

— Със сигурност е така — съгласи се Мартин.

— След това незабавно е тръгнала към Долината на Бог.

— Какво е това?

— Място за поклонение на нашия религиозен култ — поясни невъзмутимо дио-дао.

— У девойката явно се е пробудил интерес към религията — каза Мартин. — Тя търсеше душата на аранките, сега се е заела с вашата теология… Не съм запознат с вярата ви, Родени през есента. Ти казваше, че уважавате чуждите религии, но не си ми разказвал за своята.

— Аз мога да ти разкажа — обади се неочаквано гедарът. — Те не са религиозно търпими, а са политеисти и вярват във всички богове едновременно. Което ме дразни.

— Не е така — каза кротко Родения през есента.

— Тогава ме поправи — озъби се Кадрах.

— Ние вярваме в Единствения Бог, Твореца на Вселената — каза гордо Родения през есента. — Но смятаме Бога за неопределен.

— Непознаваем? — уточни Мартин. — Така е във всяка религия…

Родения през есента поклати глава:

— Не. Именно неопределен. Ние смятаме, че Бог е финалният етап в развитието на разумния живот във Вселената. Казано много опростено… — Той за миг се запъна. — В далечно бъдеще разумните същества ще престанат да бъдат сковавани от физическите си тела. Всички разумни раси ще станат единни и в същото време разнообразни в избора на форма на своето съществуване. Без да изгубят своята индивидуалност, отделните разуми ще се слеят, за да образуват свръхсъзнание, несковано от рамките на пространството и времето. И това ще бъде Бог: Творецът на всичко, Алфата и Омегата, Началото и Края, Общото и Единното. Той ще побере в себе си цялото битие. Той ще сътвори Вселената.

Кадрах изсумтя презрително.

Мартин се изкашля и отбеляза:

— Но всички религии представят Бог по различен начин…

— Защото Бог не е определен — потвърди Родения през есента. — Да, Той съществува, Той е създал света, Той е вечен и се намира извън времето. Но за нас — живеещите във времето — Бог още не е определен. Ако възтържествува вярата на хората, Богът ще стане човешки, такъв, какъвто Го виждате вие. Ако се разпространи вярата на гедарите — Бог ще бъде техният Бог.

— А ако победи идеологията на аранките? — попита Мартин.

— Тогава няма да има Бог — кимна Родения през есента. — Ти схвана същността!

— Глупости — промърмори Кадрах. — Има Бог — аз знам. И сянката, хвърлена от Неговата светилна — пророкът ТайГедар — е живял в нашия свят преди по-малко от хиляда години. Бог е твърде велик, за да го разберем, и затова е дошъл ТайГедар, Роденият от светлината, сянка на стената на битието, гедар и Бог, достъпен за нашето разбиране и поклонение. Той творил чудеса, изобразени от очевидци, предсказанията му са се сбъдвали и продължават да се сбъдват. Има един Бог, и ТайГедар е Неговата сянка!

Родения през есента кимна.

— Да, има Го само Богът на гедарите и ТайГедар е Неговата сянка. Мечът на ТайГедар е отделил пространството от времето, реда — от хаоса. Мечът на ТайГедар ще отсече нишката на нашия живот и по острието Му всички ние ще се отправим към новото битие. Но го има и Богът на хората и Неговият син е отишъл на Земята, има го и Богът на оулуа и топлите води на Неговия син…

— Спри! — възкликна Кадрах. — Можеш да вярваш във всякакви глупости, но няма да ти позволя да богохулстваш!

— Мълча — съгласи се Родения през есента. — Така или иначе разбрахте общата идея.

— А имате ли собствено вярване? — попита Мартин.

Родения през есента кимна:

— Разбира се. Вече го изложих.

— Не — поклати глава Мартин. — Ти изложи философските основи на вашата вяра. Разбрах, че допускате правотата на всяка една религия. Но нали вие сте вярвали в нещо и преди появата на пазителите, Порталите, извънземните?

— Да, разбира се — каза Родения през есента след кратко колебание. — А на теб наистина ли са ти интересни подробностите? Искаш ли да приемеш нашата вяра?

— Не особено — призна си Мартин. — Тоест, много ми е интересно, разбира се, но да не губим сега време за това. Непременно ще си изясня всичко по-късно. По-добре ми обясни какво е това Долината на Бог?

— Това е голяма долина в планините, където са разположени храмове на най-големите религиозни култове в Галактиката — поясни с усмивка Родения през есента. — Много е просто, както виждаш.

— Можеш ли да предположиш защо Ирина е тръгнала нататък?

Родения през есента се замисли и каза:

— Може да е решила да приеме някое рядко вероизповедание. Ако контактът с расата, придържаща се към тази вяра, е труден, най-удобният начин е посещението в Долината на Бог.

— Значи там има и служители на култовете? — изуми се Мартин.

— Разбира се. Боговете не живеят в празни храмове.

— Мда-а-а… — промърмори Мартин. От Ирина Полушкина можеше да се очаква и най-неочакваната постъпка, но той някак не беше в състояние да я заподозре в пристъп на религиозност. — А други версии?

— Може да се е увлякла от теологията — предположи Родения през есента. — А Долината на Бог е най-удобното място, за да се изучат различните вярвания.

— Ще ни се наложи да отидем там — каза навъсено Кадрах на Мартин. — Това не ми харесва, приятелю. Изобщо не ми харесва.

— Защо?

— Това… — Кадрах се поколеба. — Това е прекалено близко до кощунство. Дио-дао, кажи, в тази… долина… има ли ефес на ТайГедар?

— „Ефес“ вашето наименование за храм ли е? — уточни Родения през есента. — Един от моите предци е изучавал народа ви, но е било много отдавна и в мен са се запазили само зрънца от знания… Със сигурност има. Не съм ходил там, но в Долината на Бог има храмове на над седемстотин религиозни култа.

Кадрах със свистене си пое дъх, опря брадичка в дланта си и потъна в размисъл.

— Сложна ситуация — изказа съчувствието си Родения през есента, поглаждайки корема си. — Кажи, Мартине, и ти ли ще бъдеш шокиран, ако срещнеш в Долината на Бог свои едноверци?

— А те дио-дао ли са? — уточни Мартин.

Родения през есента кимна.

— В някаква степен ще бъда — призна Мартин. Той си представи кенгуру, облечено с расо и стоящо при портала, и се смути. Погледна накриво Кадрах. — Разбира се, няма да се нахвърля срещу тях с меч и крясъци за светотатство…

Кадрах въздъхна тежко и рече:

— Приятелю, не бива да ме призоваваш към търпимост. Мога да се смиря с много неща! Но има граница, която не мога да пристъпя. Ако видя, че дио-дао изопачават вярата ни, гаврят се с подвига на ТайГедар и пародират свещените обреди… дългът ми ще надделее над търпимостта и снизхождението.

— Повярвай ми — каза Родения през есента, — че никой в Долината на Бог не би се гаврил с чужда вяра. Видяното може да ти се стори странно и оскърбително, но ако си направиш труда да проумееш — гневът ти ще се уталожи.

— Добре — кимна Кадрах. — Ще опитам да бъда обективен. Как да се доберем до тази долина?

— Няма да можете сами. Нужен ви е водач — каза Родения през есента. — Мисля, че това ще бъде Дочакалия приятеля. Синко?

От процепа в наметалото се подаде мъничка глава. Дочакалия приятеля смутено каза:

— Слушам те, родителю. Ще помогна на пришълците да попаднат в Долината на Бог. Но аз почти не мога да чакам повече.

Ръката на Родения през есента нежно погали пухкавата главица на детето.

— Знам, синко. Потърпи още няколко минути. Времето на раждането ти настъпи.

Главицата кимна и се скри в торбата. Мартин потрепери — и това не убягна на дио-дао.

— Не се нуждая от помощ при раждането, Мартине — каза Родения през есента. — Но ако ми правиш компания през този миг, ще ми бъде много приятно. А ако след това помогнеш на сина ми да погребе тялото ми — също ще бъде голяма услуга.

— Ще помогна — каза Мартин. Потърси някакви подходящи думи и промърмори: — Знаеш ли, гордея се с познанството си с теб. Сега нещо ще ми липсва.

Родения през есента кимна и се усмихна.

— Помогни ми да стигна до спалнята. Отслабвам.

Мартин помогна на Родения през есента да върви — той наистина беше започнал да залита. Силите му си отиваха. При отвора на вратата, преграден само с плътна тежка завеса, Родения през есента се обърна:

— Прощавай, гедаре. Живей и помни.

— Прощавай, дио-дао — каза Кадрах. Явно се чувстваше неловко — едър, силен, агресивен, горд гедар. Пред лицето на умиротворения умиращ дио-дао, в нощта на смърт и раждане, всичките принципи на гедара изглеждаха неуместни и наивни, като детска игра на войници насред изпепелено полесражение.