Сергей Лукяненко
Спектър (22) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Гедарите можеха да пушат — тютюнът им действаше по различен начин, но все пак беше слаб наркотик за тях. Мартин почерпи Кадрах с цигара и двамата задимиха в тоалетната като ученици, избягали от контролно.

— Кхананите са предсказуеми — започна да обяснява Кадрах. — Предсказуемите същества обожават собствениците си. Те не могат да се променят. Лесно могат да загинат — нали в съзнанията им все още го няма разбирането за смъртта като край на съществуването. Но не и да се променят!

— Като кучетата — кимна Мартин.

— Вашите кучета са на границата на предразума — поправи го Кадрах. — Виждали сме ги, знаем ги. Ние делим един свят с кхананите десетки хиляди години. Разумът можеше да се падне на тях… а на нас — само зачатъци на разум.

— Защо твоят кханан е убил девойката?

— Някой е станал нов бог за него. — Върху лицето на Кадрах се появи усмивка. Мартин не си правеше илюзии относно чувствата, криещи се зад нея. — Някой го е заставил да пристъпи заветите ми.

Сега Мартин се усмихна накриво. Животно отстъпник, нарушило заповедите на личния си бог…

— Не знам кой е способен на такова нещо — каза Кадрах.

— Знаеш — възрази Мартин.

Върху лицето на Кадрах се мярна страдание.

— Да. Прости ми, лъжа. Знам кой е способен. Но пазителите не отговориха на въпроса ми.

— Те не отговарят на никого — съгласи се Мартин. — И все пак няма друга алтернатива. Само те са били в състояние да насъскат кханана ти срещу Ирина.

— Честта изисква да си отмъстя — каза тихо Кадрах. — Обещах на кханана защита и благополучие. Не изпълних обещанието си и съм длъжен да си отмъстя. Но пазителите са толкова по-силни от народа на гедарите, колкото аз съм по-силен от листните въшки. Нямам шансове.

Мартин разпери ръце. Отдавна вече смяташе, че не е минало без намесата на пазителите на Библиотека… а може би и на Прерия 2, и на Аранк. Но не бе възможно те да бъдат принудени да отговорят, да бъдат объркани и да бъдат измамени.

— Така че какво реши? — попита Мартин.

— Аз съм безсилен в Станцията — отговори спокойно Кадрах. — Но извън Станциите пазителите не са всесилни. Ако са решили да убият девойката чрез чужди ръце, значи е възможно да се борим срещу тях. Кажи, Мартине, защо продължи да странстваш из Вселената? Какво още търсеше?

Мартин се замисли за секунда и разказа на Кадрах за размножилата се в седем екземпляра Ирина Полушкина. Гедарът кимна:

— Предполагах нещо подобно.

— Защо? — заинтересува се Мартин.

— Ти не приличаше на човек, чието търсене е свършило.

Мартин сви рамене:

— Можеше да съм зает с какво ли не…

— В моя свят аз се занимавам с издирването на изчезнали, с наказването на пристъпилите заветите и с възпитаването на младите — каза гедарът.

— Частен детектив? — учуди се Мартин.

— Детектив — кимна гедарът, пропускайки определението „частен“. — Детектив, палач и учител на младите.

Известно време Мартин очакваше усмивката му, но после осъзна, че няма да има такава.

— За пръв път срещам чуждопланетен колега — каза той. — Щастлив съм от нашето запознанство.

Гедарът му протегна ръка, Мартин с охота я стисна и попита:

— А обучението на младежта… Как е свързано то с работата на детектива… и палача?

— Служителите на ТайГедар учат с добро — поясни Кадрах. — А палачите учат със зло. Аз разказвам на младите за съдбата на престъпилите заветите, обяснявам им как вършим работата си. Тях ги побиват тръпки — и после с радост слушат за доброто.

— Хм… има логика — съгласи се Мартин. — И така, ти разбра, че разследването ми не е завършило, и ме последва?

— Да. Пристигнах на Земята, но закъснях. Ти отново беше минал през Портала. Когато се върна, исках да дойда в твоя дом, но вашите палачи го наблюдаваха.

— Те не са палачи — успокои го Мартин. — Просто… нещо като детективи-възпитатели.

Гедарът кимна:

— Достойни хора. Добре, че не ги убих… И е много хубаво, че жената е жива и търсенето й не е завършило. Искам да те помоля за услуга.

— Каква? — попита бързо Мартин, защото добре съзнаваше, че гедарът може да има много странни разбирания за това какво е услуга.

— Бъди мой приятел.

— Защо? — беше единственото, което успя да попита Мартин.

— Използваха кханана, за да ти попречат да отведеш жената на Земята. Който и да е бил престъпникът, пазителите или друг, все още неведом враг, нейното връщане го е плашело. Ти нали каза, че жената още е жива? Ако ти помогна да я спасиш — ще смятам, че съм отмъстил.

Гедарът млъкна и зачака отговор.

А Мартин общо взето нямаше избор. Кадрах му беше предложил приятелство. Вероятно беше много прогресивен гедар — не се гнусеше да дружи с хората и на Библиотека.

Ако откажеше приятелството му, автоматично щеше да се превърне в негов неприятел. Враг. А да имаш подир себе си оскърбен гедар, който е готов да отмъщава дори на пазителите, не е като да имаш за врагове трима земни хулигани.

Още повече, че гедарът беше чул необмисленото подмятане за планетата Мардж и знаеше къде да го търси…

— Горд съм с честта да бъда твой приятел — каза Мартин.

— Кадрах Саган Тай Сарах — каза гедарът и го прегърна.

На Мартин не му беше трудно да съобрази как трябва да постъпи.

— Мартин Игориевич Дугин — отговори той, прегръщайки извънземния. От него прииждаше съвсем обичайна, човешка миризма на пот.

— Приех приятелството ти не по зова на сърцето, а заради изпълнение на дълга си — каза гедарът, отстъпвайки. — Признавам вината си, но ще постъпвам както е длъжен да постъпва истинският приятел.

— Аз също приех приятелството ти не по зова на сърцето си, а от страх — призна Мартин. — Признавам вината си, но ще ти бъда истински приятел.

— И двамата сме виновни, и това е хубаво — кимна гедарът. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.

— И двамата сме виновни, и това е хубаво — съгласи се Мартин. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.

Кадрах се намръщи.

— Ти повтаряш думите ми.

— Ти повтаряш думите ми — каза Мартин.

Кадрах сякаш чакаше нещо.

— Ти повтаряш делата ми? — предположи Мартин.

Гедарът се изкикоти:

— Мартине, това вече не е част от ритуала! Заветът ни завърши с обещанието да бъдем истински приятели. И край! Останалото е просто разговор!

Мартин се усмихна накриво.

— Откъде можех да знам? Гедарите не се сприятеляват толкова често с хора. Знам само, че вашето общество е много взискателно към символите и клетвите.

— Не чак толкова, колкото изглежда отстрани — възрази гедарът. — Ще си починем ли преди пътя или ще тръгнем още сега?

— Още сега — каза Мартин. — Нали отиваме при дио-дао. И все още имаме шанс да заварим жив един мой приятел.

— При дио-дао? — Гедарът като че ли беше шокиран. — Не са най-добрата раса във Вселената. Но щом трябва…

— Нали споменах за дио-дао, когато ти влезе в чакалнята? — напомни му Мартин.

— Ти говореше на родния си език. А аз не го знам — сви виновно рамене гедарът.

* * *

Пръв от вратите на Станцията излезе Мартин. Гедарът го следваше, сякаш доброволно приел ролята на подчинен.

На планетата Мардж ги посрещна зима.

Когато извършваш мигновени пътешествия из Вселената, не е трудно да забравиш за смяната на сезоните. Така се получаваше, че земните колонии, на които съдбата беше отвеждала Мартин, бяха все в светове с топъл, че и горещ климат. На Земята той предпочиташе да прекарва зимата някъде в топлите краища — в Ялта, на южното крайбрежие на Франция, в Мароко, и се връщаше в добрата стара Москва само за две седмици — „от Рождество до Рождество“^[1]. Подобно на всеки представител на руската интелигенция, и той с удоволствие отбелязваше и светските, и православните, и католическите празници.

Но този удобен и комфортен ритъм на живот си имаше и своите недостатъци.

Мартин поклати глава и каза:

— Забравил съм. Два пъти съм идвал тук, но и двата пъти е било през лятото.

Кадрах премълча, само се загърна по-плътно с оранжевата си риза… впрочем, със същия успех дрехата му можеше да се смята и за дебело яке.

— Ще намерим тук магазин за дрехи — успокои той новия си приятел.

— Вярата грее по-добре от плата — отговори Кадрах. — Това ли е светът на дио-дао?

Мартин кимна.

Станцията на Мардж беше построена по традициите на дио-дао — купол върху колони, съединени помежду си с галерии. В кръг около Станцията обикаляше висока ограда от черен камък, в която имаше само два отвора — за вход и за изход. Ниското мръснозелено небе, забулено от сиви снежни облаци, сякаш захлупваше станцията отгоре. Оградата напълно скриваше от поглед града — при дио-дао не бяха на почит високите сгради.

— Върви след мен — инструктира Мартин гедара. — Гледай какво правя и прави същото.

— Ако направиш нещо оскърбително за честта на ТайГедар, няма да го повторя — предупреди го Кадрах.

— На тях са им безразлични ТайГедар, Христос и Мохамед — махна с ръка Мартин. — Дио-дао са толерантни и коректни към чуждите вярвания. Работата изобщо не е в това. Те са бюрократи.

— Знам — кимна Кадрах.

— Не, още не знаеш — усмихна се Мартин. — Трябва да го изпиташ на собствения си гръб… Да вървим.

* * *

Куполите на митническия и граничния контрол заемаха доста повече място, отколкото Станцията на пазителите. Разбира се, дио-дао не можеха да нарушат единственото изискване на пазителите — свободен достъп до Портала за всички желаещи, — но си имаха свои правила и изискваха строгото им спазване.

— Всичко това погранични застави ли са? — леко се учуди гедарът, когато излязоха от оградата и се насочиха към куполите. Свежият сняг хрущеше под краката им, наоколо не се виждаше жива душа, но на заскрежения пограничен стълб бдително проблясваше камера за видеонаблюдение. Не биваше да се отклоняват.

— Застава, хотел, магазин, приют за бездомници… — кимна Мартин.

— Защо хотел и приют? — усъмни се гедарът.

— А ти мислиш ли, че мнозина успяват да минат през всички формалности за един ден? — усмихна се Мартин.

Гедарът премълча, само ушите му се свиха и отново се отпуснаха. Това изглеждаше страшничко, но Мартин знаеше, че подобна реакция е аналогична на широко отворени очи и показва объркване.

В първия купол зад редиците подковообразни маси, около десетина чиновници дио-дао очакваха гостите. Тук беше топло, тихо звучеше някаква необичайна, но приятна музика, ухаеше на ароматно масло — покрай стените бяха наредени димящи триножници, от които прииждаха благовонни миризми.

— Добър ден, уважаеми — каза Мартин и се поклони. — Живейте!

Гедарът повтори точно думите му.

— Живейте! — отговориха в един глас дио-дао.

Тази раса не беше хуманоидна. Справочникът на Гарнел и Чистякова предпазливо ги определяше като „изправено ходещи псевдоторбести“. И наистина, най-голямо сходство имаха със земните кенгура, само че бяха с по-развити предни лапи, а тялото им беше покрито не с козина, а с кожа с бронзов цвят, подобен на загар. Зъбите в устата им не оставяха съмнение, че са най-малкото всеядни. Не отхвърляха дрехите, но във вътрешността на сградите носеха само къси полички, скриващи половите им органи. На закачалки до стените бяха грижливо наредени дълги кожени якета.

— При мен — нареди кратко един дио-дао.

Мартин и Кадрах получиха от него дебела брошура и прозрачна химикалка, пълна с оранжево мастило. Този дио-дао беше в последен стадий на износване на дете и се стараеше да не става, без да има нужда.

— Ще помогна на приятеля си да попълни анкетата — каза Мартин. — Нали това не е забранено?

— Не е забранено — каза чиновникът след кратък размисъл. Дори туристическият език, който звучеше като роден език от устата на почти всички разумни същества, при него имаше странен металически акцент. — Но анкетата трябва да бъде попълнена от неговата ръка. Маса номер шест.

Мартин отведе Кадрах на шеста маса. Двамата седнаха един до друг, Мартин въздъхна и отвори брошурата.

— Къде е анкетата? — попита Кадрах.

— Ето я. — Мартин потупа по брошурата. — Попълвай внимателно, допускат се не повече от четири поправки, а втори екземпляр дават срещу заплащане… което не е малко…

Гедарът изсъска през зъби някаква ругатня и отвори брошурата. Зачете се… и вдигна изпълнен с недоумение поглед към Мартин.

— За какво е това?

— Първия въпрос ли имаш предвид? — попита Мартин. — Просто отговори.

— Защо? — повтори настойчиво гедарът.

— Ако си достигнал възрастта на полова зрялост, имаш правото да се придвижваш свободно из планетата. Иначе към теб ще бъде прикрепен гид-възпитател. Срещу солидно заплащане.

— А вторият въпрос? — попита напрегнато гедарът.

— Забранява се да се задоволяват естествените потребности извън специалните помещения. На Мардж максималното време, през което можеш да достигнеш до най-близката тоалетна, е три часа и половина. Оттук и въпросът: „Способни ли сте да издържите три часа и половина, без да ходите по голяма нужда?“

— За какво е всичко това? — малко поразшири въпроса си гедарът.

— Шокиращите и дразнещи въпроси нарочно са изнесени на първите седем страници — обясни Мартин. — За да се определи доколко туристът е сдържан и спокоен.

— Ще отговоря на всички въпроси — реши гедарът. — Но дио-дао са ненормални.

— Там ще има въпрос смяташ ли расата дио-дао за умствено непълноценна — успокои го Мартин. — По-добре отговори с „да“. Изобщо — бъди искрен. Дио-дао са съставили този въпросник не за да забранят на някого достъпа до световете си.

— А за какво?

— За да знаят от кого какво да очакват — усмихна се Мартин. — Можеш да заявиш, че ги мразиш, но ако омразата ти не се изразява в действия, дио-дао няма да имат нищо против. Те даже не налагат на туристите някакви извънредни ограничения. Просто искат да знаят всичко за теб.

Следващият час премина в мълчание. В анкетите не се изискваше да се пише много, в повечето случаи беше достатъчно да се сложи отметка срещу необходимите отговори. Понякога Кадрах изпадаше в недоумение и питаше Мартин: „А ако не знам дължината на червата си?“ или: „Не знам какъв е броят на сексуалните партньори на майка ми, какво да отговоря?“.

В първия случай Мартин го посъветва да посочи „по-малко от 100 метра“, а във втория — „поне един“.

След два часа Мартин учтиво помоли дио-дао за вода. Донесоха им поднос с кана с чиста вода, две конусовидни стъклени чаши и чинийка с тъмносиви сламки.

— Хубаво нещо — препоръча Мартин, докато слагаше в устата си няколко сламки. — Това е не просто храна, а лек стимулатор.

— Ти не си молил за него! — отбеляза подозрително гедарът.

— Ако не ти дадат храна в отговор на молбата да пиеш, значи не уважават госта.

Гедарът се изкикоти.

— Най-смешното е, че те ни уважават — съобщи Мартин. — Толкова, колкото могат. Между другото на тази планета се препоръчва да се яде месо само в краен случай и то добре сварено или изпечено. Има твърде много биологично активни вещества.

След още час анкетите бяха попълнени. Кадрах почти не изостана от Мартин и допусна само две поправки — първо се запъна на въпроса: „Кога планирате да умрете?“, а после на: „Бихте ли могли да изядете разумно същество, ако нямате други източници на храна?“. На втория въпрос Кадрах отначало отговори с „не“, но после по съвет на Мартин промени отговора на „не знам“.

— Все пак това е подигравка — изрече преднамерено високо гедарът, измервайки с ръка тежестта на попълнения талмуд.

— Помисли си само, че преди три месеца тези дио-дао още не са били родени — отговори Мартин, кимайки на невъзмутимите „кенгура“. — И че след три месеца вече няма да ги има. Същества с толкова кратък живот трябва да се придържат към много регламентирани норми на поведение.

Кадрах леко се смути.

Двамата дадоха анкетите си на дио-дао и по къс коридор преминаха в следващия купол. Там внимателните и придирчиви митничари проучиха цялото им снаряжение. Не последваха упреци, но всичко, до последното пакетче чай в раницата на Мартин и най-малкия орех в чантата на Кадрах беше преброено, описано и нанесено в декларациите. В копията на декларациите Мартин и Кадрах бяха длъжни да отбележат всички използвани за лични нужди или за търговия предмети. Също така им издадоха солидно на вид удостоверение, служещо за временен паспорт на територията на дио-дао. Загубата на удостоверението се наказваше със сериозна глоба и депортиране на територията на Станцията.

В третия купол беше най-лесно. Група лекари изясни каква е чувствителността им към различни методи на изследвания, след което ги подложи на рентгеново и ултравиолетово сканиране. Както Мартин, така и Кадрах се отказаха от гама-сканирането и ендоскопията.

Дио-дао не настояха.

Почти всички извънземни бяха с коремчета, повече или по-малко солидни. На някои даже торбите бяха започнали да им се отварят и оттам от време на време проблясваха любопитни детски погледи. Мартин очакваше от Кадрах поредния наивен въпрос — например защо тук работят толкова женски особи. Но Кадрах мълчеше. Вероятно знаеше, че дио-дао са хермафродити.

Не се наложи да използват хотела или приюта за бездомници — справиха се с формалностите доста бързо.

Последният купол беше търговски център. Мартин продаде онези от стоките си, които заинтересуваха дио-дао — на първо място красивите цветни картички със земни изгледи и червен пипер. Дори на извънземните са им интересни редките подправки. Кадрах продаде част от орехите си, от които се състоеше неговата „храна за походи“. Доколкото Мартин знаеше, растящите само на родната планета на гедарите орехи наистина се ценяха в цялата галактика. Нищо изискано откъм вкус, но с почти неограничен срок на годност и огромна хранителна стойност… Плюс това бяха подходящи за всяка белтъчна раса. По-добра можеше да бъда само синтетичната храна. Но изкуственото никога не е по-добро от естественото.

С парите на дио-дао в джобовете двамата преминаха граничната линия. Гедарът все пак си купи кожено яке, като благоразумно реши да не разчита само на силата на духа си. Мартин реши, че са му достатъчни и собствените му дрехи, само облече пуловер под якето.

— Забавна архитектура — съобщи Кадрах, като се огледа.

Мартин споделяше иронията му. Вече се беше стъмнило, имаше лека виелица, но не беше трудно да се долови общата идеология на града. Куполи върху колони, понякога свързани с проходи, понякога стоящи отделно. Най-високата сграда не надвишаваше четириетажна къща. Тесните улички бяха с настилка от шестоъгълни каменни плочки. Пред всяка къща имаше малък фенер — и това беше цялото улично осветление.

— Минимализъм — съгласи се Мартин. — Мисля, че това също е свързано с краткия им живот.

— Запознат съм с особеностите на расата дио-дао — каза сухо Кадрах. — Не ме смятай за невежа. Но въпреки това съм изумен как успяват да съществуват и да развиват цивилизацията си.

— Ще разбереш — успокои го Мартин. — Трябва да си намерим подслон за през нощта.

— Хотел?

— Много е скъпо. Хотелът при митницата е много по-евтин. Но аз имам познат сред дио-дао. Ако е още жив…

— Да вървим — веднага се съгласи Кадрах. — И да не се туткаме, защото той може да умре всеки момент, нали?

— Точно така — потвърди Мартин. — Да тръгваме.