Сергей Лукяненко
Спектър (20) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Аристокрацията — истинската, с водещи дълбоко назад във вековете корени и признаци на аристократично израждане, а не купилите си титли американски милионери и руски крадци на държавни средства — винаги е имала добри кулинарни познания.

Когато разглеждаме гланцовите страници на кулинарните книги, е лесно да повярваме в красивата лъжа — царете и болярите в Русия още от памтивека са яли палачинки със зърнест хайвер, фарширани по сложен начин гъски, гуриевски пироги^[1], и сьомга. А любовта на Петър Първи към кашата от ечемичен булгур не може да се обясни по друг начин, освен със странностите и болестите на руския монарх.

А ето че новопоявилите се аристократи се тъпчат с храна, която, макар и вкусна, е тежка и мазна; не могат да си представят вечерта без алкохол и наивно се извиняват, че в Русия богатите хора винаги са яли така и не са имали проблеми — живеели си дълго и щастливо.

Опасна заблуда, водеща до стомашни разстройства, затлъстяване на черния дроб и нееротични гънки на хълбоците!

Не бива да се бърка празничната, тържествена храна, радваща очите и стомаха, но недопустима за всекидневно хранене, с простата, делнична, полезна за здравето храна, но при това не по-малко вкусна и възвишена. Истинските аристократи са знаели тази истина — и затова са доживявали до преклонна възраст.

Мартин стоеше до печката и си вареше оризова каша за закуска.

Не всички обичат „сарацинското просо“^[2]. Още от детството си хората намразват оризовата каша — горестният плач на малчуганите от детската градина се сменя от киселите физиономии на учениците, здравите псувни на непретенциозните войници и тъпата безнадеждност на примирилите се с живота глави на семейства, дояждащи неапетитното вариво, останало в паниците на капризничещите им деца. Слепилата се варена бяла гъста каша в чинията, понякога украсена с изстъргани корички от загоряло, които за маскировка са разбъркани и разпределени сред останалата смес… ужасна, срамна гледка. Наистина, тя пробужда в душата някакви светли чувства. Например състрадание към народите на Югоизточна Азия, хранещи се с ориз от сутрин до вечер. Но това е единствената полза от нея. Такава каша нито е вкусна, нито здравословна.

Малко по-добре стоят нещата с готовите каши в пакети и оризовите полуфабрикати. Те вече са развалени, преди да се заемем с тях, и не могат да станат по-лоши.

Не! Такъв ориз не ни е необходим!

Мартин измери двеста грама ориз — обикновена среднозърнеста „Иберика“, сорт, демократичен и достъпен за всеки трудещ се. „Ибериката“ имаше лека склонност да се слепва при варене, но при правилно приготвяне това можеше да се избегне.

Мартин готвеше кашата правилно.

Той заля сипания в тенджерата ориз с триста милилитра вряла вода. Водата, естествено, не беше от чешмата, а от обикновена петлитрова туба с изворна вода. Там, на прашните пътечки на далечните планети, Мартин беше готов да пие вода дори от дупка от копито на коза. Но вкъщи не биваше да се допускат такива падения! Тази истина винаги се съблюдаваше от английските джентълмени, отправящи се на пътешествие да носят бремето на белия човек, и в повечето случаи те също доживяваха до дълбока старост, ако не умрат от дизентерия.

Мартин затвори тенджерата плътно с капак и я остави да ври на силен огън. Електрическите печки са за американците — те са свикнали със синтетиката.

Кашата клокочи на силен огън точно три минути. Мартин следеше бдително капакът да не подскача и скъпоценната пара да не излиза. Но тенджерата също беше каквато трябва и задържаше парата вътре.

След три минути намали огъня и нагласи таймера на седем минути. Кашата започна да се успокоява и да се вари истински.

След това Мартин позволи на кашата за последни две минути да покъкри на съвсем слаб огън, който вече не затопляше, а само поддържаше температурата.

Дванайсет минути — не е толкова тежко, нали?

След като изключи котлона, Мартин, разбира се, не свали тенджерата от него и не махна капака. Запари бавно чай — зелен, много полезен за пушачите, недоспиващите си и изобщо — за водещите бурен живот. А и той хармонира доста по-добре с ориза, отколкото черната гъста запарка, която е прието да се пие в „цивилизования свят“.

В запарването на чая, включително и зеления, няма нищо по-особено. Взимаш хубава изворна вода, взимаш чайник с правилната форма и размери, наливаш вътре вряла вода, сипваш чай, като гледаш да има по лъжичка на човек и лъжичка — за чайника. Запарваш определено време — много е важно да не чакаш прекалено дълго, особено със зеления чай! И пиеш.

Но чаят е капризен и доста по-силен от кафето — много зависи от това кой го приготвя. Освен задължителните съставки вътре трябва да сложиш и мъничко от душата си. Едва тогава той става както трябва. А някои познати на Мартин, макар че използваха същия сорт чай, заливаха го със същата вряла вода и отмерваха времето по часовник, все не успяваха да получат божествената напитка! Уви, това е суровата истина на живота. В такива случаи по-добре да си пиеш „Липтън“ и да не мечтаеш за повече…

След като кашата постоя захлупена точно дванайсет минути, Мартин вдигна капака. Погледна ронливата, но същевременно гъста каша с усмивка, сякаш вижда стар приятел. Отряза от буцата масло късче с размера на една войнишка дажба — около трийсетина грама и го хвърли върху ориза. Грижливо разбърка кашата с лъжица — стремейки се внимателно да разбърква, но в никакъв случай да не мачка ориза.

Ето сега вече можеше да се захваща за яденето.

Усмихвайки се щастливо — невинаги му се удаваше да закуси спокойно и с удоволствие, — той изяде една чиния каша, сам си поиска допълнително и сам си го отпусна. Изпи чаша дъхав жасминов чай и си наля втора. После се обърна към прозореца, за да се наслади на чая на спокойствие, наблюдавайки как тече животът навън.

На улицата беше мрачно. Последните години времето се беше смахнало — за което някои не пропуснаха да обвинят пазителите. Зимите станаха по-топли, летата — по-жарки, но юни окончателно се превърна в дъждовен и хладен месец.

Ето и сега — все още не пръскаше дъждец, но вече се канеше. Няколко намръщени деца си играеха при люлките. Млада майка се разхождаше с количка, поглеждайки оценяващо дечурлигата — сякаш още отсега избираше приятели в игрите на детенцето си. Стариците от квартала изпълзяваха на бял свят, грижливо се преброяваха и заемаха пейките до входовете. Един възрастен господин от съседния вход отвори гаража си и огледа придирчиво антикварния си запорожец. Мартин мислено се присъедини към огледа му — той обичаше хората, увлечени по нещо, дори и да не споделяше интересите им. Съседът дълго и, общо взето, без да има особена нужда, загряваше двигателя на реликвата, после я изкара от гаража, направи кръг по двора и прибра колата. Грижовно избърса прозорците й, заключи гаража, отвори съседния и отпътува с един нов фиат.

Мартин пиеше чая си и се наслаждаваше на живота.

Канеше се след десет минути да позвъни на Ернесто Полушкин и да си уговори среща.

След десет минути го чакаше дълъг и тежък разговор, който щеше да му развали настроението за дълго време. Беше готов за това.

Но засега си пиеше чая, наблюдавайки с лека сантименталност младата майка — любопитните деца бяха наобиколили количката и жената вдъхновено им разказваше нещо.

До позвъняването все още оставаха десет минути.