Сергей Лукяненко
Спектър (2) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Всеки от времето на Александър Сергеевич^[1] насам знае, че да се навестяват възрастните роднини, е ако не неотменим дълг, то поне задължение на възпитаните хора. Мартин не пренебрегваше това. Освен учтивостта на него му беше и приятно да види чичо си, да поседи с него в кухнята на чашка кафе и да поговори за нещо дребно, незначително, или напротив — за философски проблеми, които човечеството до момента не е разрешило. В редовните посещения имаше още една малка човешка радост — в много компании вече се обръщаха към Мартин по бащино име, което той никак не обичаше. А и как един руски човек да обича такова нелепо съчетание — Мартин Игориевич? Но чичо му никога не се обръщаше към него по бащино име и изобщо нямаше такова намерение. Когато беше в добро настроение, му казваше Март, а когато беше в лошо (което, между другото, не се случваше често), го наричаше жлъчно Идън. Явно преди малко повече от трийсет години между бащата и чичото на Мартин беше избухнал някакъв лют роднински скандал по повод името му. Чичо му беше заклет ерген, на въпросите относно децата отговаряше с „не съм запознат“, но кой знае защо смяташе за свое законно задължение да взема възможно най-пълно участие в живота на племенника си. Всъщност той беше загубил само една битка — тази по повод името, — но пък по всички останали въпроси винаги успяваше да наложи позицията си. Понякога Мартин му беше благодарен от все сърце за това — например за провалените планове да го учат още от бебе да свири на пиано, за разрешението да тръгне на многодневен поход или да отиде с приятели в Петербург на автостоп. Всички опити на родителите му да спорят с чичо му завършваха с тежък поглед изпод вежди и с въпроса: „Вие мъж ли възпитавате, или естраден певец?“ Той никак не обичаше естрадата, а от всички певци уважаваше само Кобзон и Леонтиев, като дори за тях добавяше виновно: „Заради гласа и характера“.

Впрочем, при цялата си суровост, чичо му не беше лишен и от дребни човешки слабости, проявили се особено силно през последните десет години, когато животът на цялата планета беше тръгнал на зле. В него се бяха пробудили дремещите преди кулинарни наклонности и ако по-рано можеше да изкара цяла седмица на пържени яйца и евтина бира, то сега прекарваше половин ден край печката, а вечер или канеше гости, или самият той отиваше на гости. Мартин харесваше тази му слабост, защото тя правеше посещенията му още по-приятни. Ето и сега, след като се чу предварително с чичо си и разбра, че за вечеря е предвидена патица „Вайдахуняд“^[2], Мартин мина през магазина при метрото и придирчиво избра вино. Разбира се, в случая беше редно да се пийне унгарско. Нека естетите и патриотите да се подсмихват при споменаването на „унгарско вино“, нека да възхваляват сладникавия сотерн^[3] и тръпчивия тавел^[4], а други да спорят за качествата на масандровското и унгарското токайско вино. Мартин отдавна се беше убедил, че всяка храна си има нещо, с което върви, и това е обусловено от историята и географията. Към варените картофки и солената сельодка не е измислено нищо по-добро от обикновената руска водка, на пикантната пастърма й приляга гъстият арменски коняк (макар че заради широката кавказка душа пастърмата върви и с водка), за нежните стриди е бялото френско вино, прохладно и леко, а за мазните и вредни за организма кренвирши най-подходяща е чешката или баварската бира.

Така че той не се поколеба при избора на вино. След като изчака на малка опашка — пред него две капризни пенсионерки, които дълго време избираха парчета „по-ароматен“ испански пушен бут, поискаха да им го нарежат на по-дребни парченца, — Мартин купи бутилка бяло балатонско и бутилка червено егерско и побъбри малко с уморената млада продавачка. За щастие зад него никой не чакаше. Момичето беше симпатично и умничко, следваше в университета, а вечер поработваше в магазина, за да събере пари за лятна екскурзия из Европа. След минута Мартин с безпогрешния си инстинкт разбра, че девойката, макар и да няма нищо против да си побъбри с него, не възнамерява да завързва сериозно запознанство — вече си имаше добър и верен приятел. Наложи му се да си вземе довиждане и да си тръгне, тихичко потропвайки с бутилките, завити с гофрирана хартия и прибрани в здрава торбичка.

Навън беше приятно. Над Москва се беше спуснала вечер — първата истинска топла лятна вечер след дългата прохладна зима. Това, че беше петък, само правеше нещата още по-приятни. Потокът от коли с тръгнали към вилите граждани вече беше пресъхнал, беше тихо. Малкото останали в града за почивните дни деца се носеха по тротоарите върху тротинетки, в градинката при метрото малка джаз група настройваше инструментите си, а първите пенсионери вече бяха насядали на пейките, за да послушат музика, да поклюкарстват и да потанцуват. Старият девететажен блок, в който живееше чичо му, беше наблизо; Мартин тръгна към него не по пешеходната алея, а напряко, през занемарена стара градинка. По пътя за малко да изплаши двама влюбени, които се прегръщаха на една пейка, но навреме чу разгорещения шепот и премина съвсем тихо, придържайки торбичката с бутилките пред себе си, за да не вдига шум.

Пристигна навреме. Чичо му отвори вратата, промърмори нещо като поздрав и се втурна към кухнята — да извади патицата от фурната. Мартин, както обикновено, обу ластичните пантофи за гости и отиде в гостната. Чичо му живееше скромно, в малък двустаен апартамент, и нямаше намерение да се изнася оттам, като заявяваше, че на шейсет и седем години е още рано да се мисли за гробище, и е вече късно да се мисли за преместване. По всички стени в спалнята — която по съвместителство беше и кабинет — имаше стари библиотечни рафтове, на които бяха наредени не по-малко стари книги, затова пък гостната беше мебелирана съвременно, дори модерно, в „хай-тек“ стил, с изобилие от витрини с никелирани рамки и нечупливо стъкло, нова видео- и аудиоапаратура, с тежкарски стъклени френски колонки „Водопад“ — ценени от познавачите заради отсъствие на призвук на корпуса. Докато чакаше чичо си, Мартин порови из дисковете, избра Бетовен в изпълнение на Емил Гилелс, а после свали сакото си и се настани до масата.

Чичо му не го кара да чака дълго. Появи се след минута в гостната с прочутата патица на фурна — цвърчаща в тавата, ухаеща ароматно, заобиколена с дребни сармички, добре напоени с мазнината. Мартин веднага скочи, втурна се да отваря бутилките, ругаейки се, че не е дошъл по-рано — добре е виното да подиша половин час, да се освободи от миризмата на тапата и да разкрие аромата си във всичките му нюанси. Но чичо му и така похвали виното, след което двамата се отдадоха на гастрономични удоволствия, като междувременно си подхвърляха реплики, които не бяха точно празни приказки, но биха представлявали интерес само за близки познати — говореха си за родителите на Мартин, които прекарваха вече втори месец на слънчевите кубински плажове; за лекомисления му по-малък брат, който, едва завършил един институт, постъпваше в друг, тъй като беше успял да се разочарова от юристите и тяхната професия, обаче бе обзет от необяснима симпатия към изконните им врагове — журналистите. Поговориха и за чичото на Мартин — за болния му черен дроб, на който, естествено, нямаше да му хареса настоящото угощение; за разправиите с преизчисляването на пенсията му, заради което нямаше да може да осъществи детската си мечта да посети Мадагаскар. Мартин с удоволствие забеляза, че чичо му не унива, грижи се за себе си и дори не го е домързяло да си сложи вратовръзка за вечерята, което за един ерген си бе истински подвиг. После чичо му започна да го разпитва за работата му — много фино и внимателно, надявайки се да завари племенника си неподготвен и да го накара да се разприказва. Но Мартин беше нащрек, измъкваше се с общи приказки, не казваше „да“ и „не“, не се поддаваше на ласкателства и намеци, така че чичо му изостави разпита и наблегна на патицата.

В този момент през прозореца се чу тихо бучене, което обаче заглуши Патетичната соната, и ниско над сградите се понесе летяща чинийка, готвеща се за кацане. Децата нададоха радостни крясъци, алармата на някаква кола се задейства и половин минута ги обливаше с неприятни за слуха трели.

Това дребно произшествие обаче, моментално смени темата на разговора. Приказките на масата веднага се насочиха към по-сериозни, държавни дела и чичо му започна реч, осветляваща неговото мнение за извънземните. Мартин отдавна знаеше съдържанието й, но редовно я изслушваше.

Не можеше да се каже, че отбягва тази тема, но все пак той имаше свое мнение по въпроса, а не му се искаше да спори с чичо си. Така че двамата претупаха остатъка от вечерта, под съпровода на монолога за извънземните, и когато най-накрая дойде време да си вземат довиждане, племенникът почувства известно облекчение. Добре беше, че има и уважителна причина — на следващия ден отиваше на „командировка“ и нямаше никаква представа колко ще продължи тя.