Сергей Лукяненко
Спектър (18) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Колкото и пренебрежително да се беше изказал Лергаси-кан за Тириант, в местното кметство той беше самата учтивост.

Мартин седеше тихо отстрани и чакаше да завърши приветствената церемония. Двамата чиновници — Лергаси-кан и тириантският му колега — се държаха за ръцете и направо се заливаха с превзети комплименти. Или поне Мартин реши, че са комплименти: разговорът се водеше на езика на аранките. Накрая Лергаси-кан и тириантският чиновник се разцелуваха и с доволни изражения седнаха в креслата си.

Мартин чакаше.

— Приближете се към нас! — повика го весело Лергаси-кан. — Всичко е наред, подозренията срещу вас са снети.

Мартин опипа въздуха пред себе си и се убеди, че силовото поле, което го изолираше от света, е изчезнало. Изправи се, приближи се към Лергаси-кан и седна до него. После попита:

— А в какво ме подозираха?

— Незаконно притежание на топлинно оръжие — поясни Лергаси-кан. — Поведението ви в лабораторията беше признато за правилно и достойно веднага след като видеозаписът беше изгледан.

Мартин кимна. Какво пък, не се сърдеше на местната полиция. Дори не му бяха предявили обвинение, а само много настойчиво го помолиха да не си тръгва до изясняване на случилото се.

— Много тъжна история — каза Лергаси-кан, потупвайки го покровителствено по рамото. — Преследването на знания понякога може да доведе до загуба на моралните принципи… при вас не е ли така?

— Точно така е — призна Мартин.

Лергаси-кан кимна. Попита нещо колегата си и той отговори на туристически:

— Да, разбира се, би било неучтиво от наша страна… Мартине, вие сте признат за пострадала страна в резултат от действията на Адеас-кан. Получавате право на притежание над жена му — на екрана незабавно се появи изображение на симпатична, късо подстригана жена, — дъщеря му — компютърът показа щастливо усмихващо се детенце на две-три годинки — и имуществото му, включително спортния флаер и вилата му. Също така Адеас-кан е притежавал четири перспективни научни разработки, званието „майстор на ръкопашния бой“ и оранжева купа за точна стрелба. Всичко това е ваше.

Аранкът замълча, очаквайки с явно любопитство отговора на Мартин.

Мартин въздъхна, поклати глава, опита се да се усмихне и каза:

— Струва ми се, че званието „майстор на ръкопашния бой“ и купата по стрелба не помогнаха особено на Адеас-кан. Отказвам се от тях. Разбира се, отказвам се и от вдовицата и от дъщеря му… а също и от цялото му недвижимо имущество — в полза на жената и детето.

Двамата чиновници кимнаха и се усмихнаха. Очевидно очакваха такова решение.

— Що се отнася до научните разработки на покойния — продължи Мартин, — моля да бъдат предадени на руския консул.

Аранките се спогледаха. Тириантският чиновник погледна накриво екрана и каза:

— Не мисля, че ще ви е от полза технологията за преработка на влакна на монополен трикарбонат. Поне в близките петдесет години. Необходими са съответните мощности и съпътстваща технология. Но имате това право…

— Разбира се — съгласи се Мартин. — Още повече, че тези технологии може да са от полза за вас. И ние с удоволствие ще ви ги продадем.

Двамата чиновници радостно се закикотиха.

— Убеди ли се? — попита колегата си Лергаси-кан. — Много здравомислещ човек. Забележително решение! Мартине, не мисля, че държавата ви ще забогатее. Адеас-кан, уви, не беше гений, но ще изкарате нещичко. Поне за издръжка на консулството.

— Много приятно е да се служи на родината — каза скромно Мартин.

Лергаси-кан му се закани с пръст.

— Тази реч ще я произнесете пред своето правителство. Какво пък, радвам се, че се възползвахте от правата си толкова мъдро. Подпишете се за приемането на научните разработки и официален отказ от всичко останало.

Мартин подписа няколко бланки, след което, по молба на Лергаси-кан, произнесе пред камерата кратка реч за вдовицата. Обясни, че отказът му по никакъв начин не е свързан с личните й качества, че е възхитен от нейната красота и характер, но не иска със своето присъствие да й напомня за трагедията, случила се с Адеас-кан.

— Цялата работа е там — обясни Лергаси-кан, — че точката от закона за наследяване на сексуалните партньори произлиза от класическите ситуации на любовен триъгълник, съперничество заради мъже или жени. Ако се бяхте отказали от госпожа Адеас, без да й обясните причините, щяхте да я унизите и да й нанесете тежка психологическа травма. А вие нали не изпитвате неприязън към нея?

— Ни най-малка — съгласи се Мартин. — Но мисля, че тя изпитва неприязън към мен. И ако се бях съгласил да стана неин съпруг, тя непременно щеше да поиска развод.

— Разбира се — кимна Лергаси-кан. — Но на вас вече щеше да ви се наложи да плащате издръжка за дъщеря ви. Така че — мъдро решение!

Влезе младеж с поднос. Постави пред всички чаши, няколко малки чайничета и купи със сладки.

— Опитайте този чай — посъветва го Лергаси-кан. — Пил съм земен чай и мога да сравнявам… Този е най-близък по вкус.

Мартин отпи от ароматната билкова запарка. Да, напитката беше приятна.

— Какво да правим с тялото на госпожа Грошева? — попита тириантският чиновник.

— Полушкина. Тя е дошла тук под чуждо име… казва се Ирина Полушкина. Трябва да се погребе, желателно е в земята, а не да се кремира.

— Може — великодушно се съгласи чиновникът. — Това ще бъде забележителност на Центъра за глобални изследвания. В нашия град има един човек, който проповядва земен религиозен култ… — Той погледна към екрана. — Ксендз^[1]. Това подходящо ли е?

Мартин сви рамене:

— Знаете ли, мисля, че в голяма степен е подходящо. Той ще ви обясни как трябва да стане всичко.

— Сътрудниците на госпожа Ирина ще вземат участие в погребението — кимна чиновникът. — Тя успя да увлече по идеите си много младежи… колко жалко, че хипотезата й се провали.

— Искате да узнаете по какво се отличавате от другите раси? — попита Мартин.

Аранките се спогледаха.

— Честно казано — рече Лергаси-кан, — щеше да е крайно неприятно за нас, ако Ирина се беше оказала права. Аз се запознах с теорията й… и изпаднах в ужас. Фактически успехът на експеримента щеше да означава, че съществува нещо непонятно за нас… по принцип непонятно…

— Бог — подсказа Мартин.

— Да, именно. И би излязло, че ние сме единствените разумни същества във Вселената, лишени от душа. — Чиновникът разпери ръце. — Щеше да си го бива това откритие, нали?

— Страшничко — съгласи се Мартин. — Но не мисля, че Ирина е имала и най-малък шанс за успех. Не разбирам дори как е успяла да стигне до идеята за този експеримент — нейните собствени религиозни представи бяха крайно повърхностни.

— Във всеки случай се радвам, че е сбъркала — каза Лергаси-кан. — Или поне, че в настоящия момент на развитие на науката можем да смятаме теорията й за погрешна.

— А ако експериментът беше успял? — поинтересува се Мартин. — Ако приборите бяха регистрирали, че в момента на смъртта на Ирина нещо се е изменило… от нейното тяло се е отделила някаква фина субстанция, която вие не притежавате?

Аранките отново се спогледаха.

— Разбрах — каза Мартин. — Можете да не отговаряте.

— Дългът ни пред нашата раса би ни принудил да скрием това откритие — каза Лергаси-кан. — На всяка цена. Извинявайте, Мартине. Бихме се постарали да запазим живота ви, но щяхме да ви изолираме… на някой тропически остров, например.

— А после щеше да ни се наложи да сложим край на собственото си съществуване — добави тириантският чиновник. — За да изключим риска от изтичане на информация. А и какъв би бил смисълът да съществуваме, знаейки, че животът ни е краен, докато останалите раси са безсмъртни?

— Доста егоистично — кимна Мартин. — Но разбрах опасенията ви. Горката Ирочка. Тя дори не се е замисляла какъв шок може да предизвика откритието й.

Те допиха чая и поговориха още малко на най-различни теми — от времето навън до перспективите на приятелските отношения между Земята и Аранк. Дадоха на Мартин жетона на Ирина — вече третия в колекцията му — и той разбра, че е време да се сбогува. Помоли Лергаси-кан да поздрави малкия Гати и да му разкаже за случилото се. Лергаси-кан и колегата му, който така и не благоволи да се представи, се сбогуваха сърдечно с него и го поканиха пак да посети Аранк.

Мартин обеща.

* * *

Станцията на пазителите в Тириант беше построена в урбанистичен стил. Пирамида от стъкло и метал, пробягващи по прозрачните стени огънчета, проблясващ някъде на стометрова височина фар — не особено необходим на толкова цивилизована планета, но упорито издиган от пазителите над всяка Станция.

Мартин се издигна към един от входовете на Станцията по движеща се спираловидна рампа. На входа към него полъхна топъл, приятно ухаещ въздух, пълзящите във вътрешността на полупрозрачния под светлинни указатели го насочиха към свободен пазител. Тук, в голямата и оживена Станция, огромната зала беше изпълнена с мънички маси с две места, като в ресторант. На всяка маса седеше скучаещ пазител и чакаше интересни истории.

Мартин се приближи до една маса, покрай която в матова плочка на пода се въртеше подобният на сперматозоид указател. Настани се удобно в креслото, погледна тъжните очи на пазителя и започна речта си:

— Имало едно време един човек…

— Винаги ми е харесвало това начало — изказа одобрението си пазителят и побутна към него чиста чаша и бутилка с вино. Мартин си сипа и повтори:

— Имало едно време един човек, а после, както си му е редът, умрял. След това огледал себе си и много се учудил. Тялото му лежало на кревата и постепенно било започнало да се разлага, а на човека му била останала само душата. Гола, абсолютно прозрачна, така че веднага се виждало всичко. Човекът се разстроил — без тяло било някак неприятно и неуютно. Всичките му мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му, можели да се вземат и разгледат. Сред тези спомени имало красиви и добри, които да ти е приятно да докоснеш. Но имало и страшни и противни. Той се опитал да отдели от душата грозните спомени, но по никакъв начин не успявал. Тогава се постарал да сложи отгоре онези, които са по-приятни и добри — как се е влюбил за първи път в живота си, как се е грижил за старата си болна леля, как е плакал, когато умряло кучето му, как се е радвал на изгрева, който успял да види в планината след продължителна и страшна снежна буря.

И тръгнал по отредения му път.

Бог погледнал бегло човека и не казал нищо. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени: как е изневерил на любимата си, как се е радвал, когато леля му умряла и му оставила апартамента си, как докато е бил пиян, е изритал подмилкващо му се куче, как е ял в тъмната студена палатка скрития шоколад, докато гладните му приятели са спели, и много други неща, за които изобщо не му се искало да си спомня. Човекът се зарадвал и отишъл в рая — тъй като Бог не затворил портите пред него.

Изминало известно време, трудно е да се каже колко, защото там, където попаднал човекът, времето течало по съвсем различен начин от този на Земята. И човекът се върнал при Бог. „Защо се върна — попитал Бог. — Нали Аз не затворих пред теб портите на рая?“ „Господи — казал човекът, — чувствам се зле в Твоя рай. Боя се да направя и крачка — прекалено малко добро има в душата ми, и то не може да прикрие лошото. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош“. „Какво искаш?“ — попитал Бог, тъй като Той бил творец на времето и имал на разположение достатъчно от него, за да отговори на всеки. „Ти си всемогъщ и милосърден — казал човекът. — Ти си видял какво има в душата ми, но не ме спря, когато се опитах да скрия греховете си. Смили се над мен, вземи от душата ми всичко лошо, което има там!“ „Очаквах съвсем друга молба — каза Бог. — Но ще направя това, за което ме молиш.“

И Бог взел от душата на човека всичко, от което той се страхувал. Заличил спомените за предателствата и изневерите, страхливостта и подлостта, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но когато забравил за омразата, човекът забравил и за любовта; забравяйки за своите падения, забравил и за възходите си. Душата му стояла пред Бог и била празна — по-празна, отколкото е била в мига, когато се появил на белия свят…

Мартин отпи от виното.

Пазителят сви рамене и каза:

— Тук е тъжно и самотно. Слушал съм много такива истории, пътнико.

— Не съм свършил — отговори Мартин. — Душата стояла пред Бог и била празна — по-празна, отколкото в мига, когато човекът се появил на белия свят. Но Бог бил милосърден и върнал обратно в душата всичко, което било в нея по-рано. И когато човекът попитал отново: „Какво да правя, Господи? Щом доброто и злото в мен са били така свързани, къде да отида? Нима в ада?“ „Върни се в рая — отговорил Творецът, — защото Аз не съм създал нищо, освен рая. Ти носиш ада в себе си.“

Мартин погледна пазителя.

Пазителят се забави, въртейки чашата в ръка. После каза:

— Тук е тъжно и самотно.

— Не съм свършил — повтори Мартин. — „Върни се в рая — отговорил Творецът, — защото Аз не съм създал нищо, освен рая. Ти носиш ада в себе си.“ И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново се изправил пред Бог. „Творецо! — казал човекът. — Чувствам се зле в Твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден, Ти ми прости. Но аз самият не мога да си простя. Помогни ми!“ „Очаквах тази молба — отговорил Бог. — Но това е камък, който Аз не мога да повдигна.“

— Би ми било интересно да узная какво се е случило по-нататък — отбеляза пазителят.

— На мен също — съгласи се Мартин. — Но това е камъкът, който аз не мога да повдигна.

Пазителят кимна и рече:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

— Благодаря. — Мартин допи виното си и се изправи.

— Запознаването с жизнената философия на аранките определено ти е направило впечатление. — Пазителят едва забележимо се усмихна.

Мартин сви рамене и отвърна:

— Да, разбира се. Но се радвам, че те имат душа.

— А не искаш ли за разнообразие да разгледаш версията, че и вие, и те нямате души? — поинтересува се пазителят.

Мартин поклати глава.

— Не. Това е много мрачна версия.

Пазителят се усмихна и каза:

— Твоята вяра съдържа предание за допотопните времена, когато Синовете Божии са слизали от небето и са вземали за съпруги човешки жени, които раждали деца от тях. То смутило много богослови, защото Синове Божии били наричани само ангелите, а е прието да се смята, че ангелите нямат пол. И все пак е любопитен въпросът дали потомците на хората и ангелите са имали души.

— Би ми било интересно да чуя твоята версия — каза предпазливо Мартин.

Пазителят само се усмихна.

— Някой някога чул ли е от вас поне един отговор на свой въпрос? — възкликна Мартин.

Пазителят се усмихна още по-широко.

 

Мартин не тръгна веднага към Земята. Първо се наспа — главата му щеше да се пръсне, чудно беше даже, че пазителят прие съчинената на момента история. Събуди се пред разсъмване, похапна и поседя до прозореца, наблюдавайки нощния Тириант.

Високо горе плуваха разноцветните искри на флаерите, сияеха прозорците на небостъргачите. Нямаше реклами — и това много му харесваше. Той даже отвори прозореца и вдиша от топлия чист въздух. Отдолу, от улицата, долиташе смях и нечии весели гласове. Животът тук не замираше нито за миг. Ако Тириант се славеше като клоака на Аранк, какви ли бяха другите градове? Мартин беше на Аранк за втори път, а беше успял да види и да разбере толкова малко…

А в небето, едва различими сред светлините на илюминациите, блестяха далечни и чужди звезди. Някои от тях беше посетил, други щеше да посети, а на трети никога нямаше да отиде.

Сърцето му се беше свило и му беше тъжно — толкова тъжно, колкото е само след най-тежките несполуки. Неговото преследване на Ирочка Полушкина беше завършило. Не можеш да обходиш всички звезди. Всяка планета, включена от пазителите в транспортната мрежа, беше забележителна поне с нещичко. Къде можеше да са другите четири Ирини? На древната планета Галел, където биологът Давид беше успял да види оживял спътник? В безумните светове на дио-дао? На пустинна мъртва планета, където неуморни учени са изкопали поредния артефакт? Как да намери общото между лингвистичните упражнения на Библиотека, археологичните разкопки на Прерия 2 и търсенето на душата на Аранк?

Не можеше да обходи всички светове.

И най-тъжното беше, че вече нямаше никакви съмнения — над Ирочка Полушкина тегнеше някаква зла прокоба. Три смърти подред, три нелепи смърти — това вече не беше случайност.

Щеше да има още четири.

Макар че защо беше решил, че останалите Ирини са още живи?

Погледна жетона. Какво пък, време беше да отиде при Ернесто Семьонович с доклада си. Не беше успял да изпълни задачата, но тя едва ли беше в човешките възможности.

И все пак поседя до прозореца, докато не се съмна, вдишвайки въздуха на чуждия свят и размишлявайки за пазителите, аранките и Ирочка Полушкина.