Сергей Лукяненко
Спектър (17) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

В Русия е прието подобни места да се наричат академични градчета. Зад простиращата се до далечината симпатична жива ограда, която обаче не оставяше никакви шансове да се проникне вътре без разрешение, се криеха жилищни здания — ниски, построени без никаква грандомания корпуси на научни институти, паркове, горички и дори нещо, подобно на автопарк. Във всеки случай, докато наблюдаваше територията от стъклената будка на пропуска, Мартин не можа да намери друга аналогия. Водни каскади, басейни… добре си живееха научните работници на Аранк!

— Няма никаква възможност да ви пусна — съобщи му охранителят, след като приключи с проверяването на някакви инструкции. Това беше вече третият аранк, опитващ се да разреши проблемите му. И първият, който знаеше туристически. Останалите самоуверено се опитваха да се разберат с него чрез жестове.

— Но аз търся любимата си! — повтори Мартин легендата, която беше приета благосклонно след разпространяването й от Лергаси-кан.

Очевидно тук аранките не бяха толкова сантиментални. Или не си позволяваха да се отпускат в работно време.

— Невъзможно — каза охранителят с въздишка. — Ще нарушите хода на научните дейности. Елате вечерта и достъпът ще бъде свободен.

Организмът на Мартин и без това твърдеше, че сега е вечер. А може би дори и нощ. Или много ранна сутрин. Какво да се прави, смяната на часовите пояси е неизбежна и на Земята, и на Аранк…

Също както и бюрокрацията! Още не беше срещал цивилизована раса, която да не притежава тази забележителна особеност на разумните общества. Той смяташе за връх бюрокрацията на дио-дао, но те поне не бяха хуманоиди, а в такива случаи Мартин винаги проявяваше снизхождение.

— Добре — каза Мартин, улавяйки се, че изпитва лекото раздразнение на руснак, още повече — на московчанин, следователно — на човек, познаващ бюрокрацията във всичките й форми, проявления и дори извращения. — Разбрах. Не можете да ме пуснете до вечерта.

Охранителят веднага се отпусна и се усмихна. Схватката беше спечелена — или поне така смяташе той.

— Напълно вярно.

— Кажете, а при какви условия бих могъл да дойда денем? — попита Мартин, давайки си вид, че вече се обръща към изхода.

— Е, съществуват различни извънредни и неотложни ситуации, свързани с виталните потребности на организма, важни информационни съобщения — просветли го аранкът.

Няколко секунди Мартин се бори с изкушението да каже, че умира от остра спермотоксикоза и Галина Грошева му е нужна като най-близката жена от човешката раса.

Но охранителят можеше да реши да предупреди девойката за целта на посещението на Мартин, и това определено щеше да усложни запознаването.

Можеше да каже и че вярванията им изискват незабавно да се проведе този или онзи религиозен обред. Например да се помолят съвместно на Иван Плувеца: светията, придаващ на телата на вярващите положителна плавателност, древният покровител на всички, умеещи да се държат над водата. Веднъж това беше свършило работа пред едни земни — испански — бюрократи.

Но охранителят можеше да не е толкова образован, колкото младия Гати, и щеше да се наложи да му обяснява дълго какво е религия.

Затова Мартин избра най-лесния начин.

— Прекрасно! — каза той. — Тогава забравете за всичко, което току-що ви казах.

Охранителят примигна. Възрази неуверено:

— Как мога да забравя?

— Изразявам се алегорично — усмихна се Мартин. — Работата изобщо не е в Галина Грошева. Много по-важно е това, че разкрих тайната на древните руини, разхвърляни из всички планети на нашата галактика.

Охранителят отвори уста, но не намери какво да каже.

— И трябва незабавно да се консултирам с колежката Грошева по този повод — продължи да развива успешната си теза Мартин. — Можете да се свържете с нея и да й кажете, че един господин, дошъл от планетата Прерия 2, иска да обсъди с нея въпроса за корелацията между разположението на Станциите на пазителите и древните руини. Можете още да споменете кухините на местата на така наречените „олтари“. Много се нуждая от научна дискусия, тя ще стимулира полета на творческата ми мисъл!

Охранителят взе телефона. Разговорът, за смайване на Мартин, протече на езика на аранките, макар и да се забелязваше, че охранителят използва колкото се може по-прости фрази и от време на време повтаря казаното. Виж я ти тази Ирочка!

— Госпожа Грошева ще ви чака в лабораторията си — каза охранителят, оставяйки слушалката.

Мартин повдигна вежди. В своята лаборатория! Това не е като да скачаш върху каменни острови през каналите. Виж я ти нея!

— Вземете водач.

Мартин взе малкия прозрачен диск, в който свободно, като в развален компас, се въртеше стрелка. Охранителят се наведе над терминала, докосна някакъв клавиш върху сензорния панел — и стрелката в „компаса“ рязко се завъртя и фиксира посоката. Мартин не се сдържа и се обърна на сто и осемдесет градуса — стрелката не се поддаде на провокацията и се върна към правилното си положение.

— Не се отклонявайте по пътя — каза охранителят. — Местоположението ви се фиксира на пулта. Постарайте се да не разговаряте с никого, освен ако не се обърнат към вас.

— Дадено — съгласи се весело Мартин.

— Оръжието си оставете тук — каза охранителят, като гледаше в екрана. — Не разбирам как сте получили разрешение да носите топлинна пушка, но така или иначе то не важи за територията на Центъра.

 

Може би с цел разсеяните учени да поддържат спортната си форма, а може би по други причини, например естетически, но на територията на научния център нямаше движещи се тротоари. Оказа се, че няма никакви пътища, не предлагаха дори пътечки — еластичната сочна зелена трева не се мачкаше от стъпките.

— Много упорита трева — каза Мартин с удоволствие. — Вятърът не я превива…

Той крачеше вече от десет минути, като от време на време поглеждаше във водача. Впрочем, дискът пропищяваше леко веднага щом се отклонеше от курса с повече от петнайсет градуса. Мартин помнеше наставленията на охранителя и не започваше разговор с никого, макар че по пътя си виждаше множество интересни неща.

В една малка горичка например видя сцена, която би умилила дори Платон: възрастен аранк с прошарени коси разказваше нещо на група юноши. Ако халатите им бяха сменени с хитони, спокойно можеше да се снима филм за живота в Древна Гърция.

„Аквапаркът“, през който Мартин премина, се оказа съвсем не място за развлечения, а грандиозно научно съоръжение, макар и с непонятно предназначение. По улеите му течеше не вода, а лъскаво проблясваща гъста синя течност. От време на време по тях се плъзгаха и прозрачни мехури с диаметър около метър, във вътрешността на които се кълбеше бяла мъгла. Мехурите оставаха цели дълго време, след като попаднеха в басейните, а от време на време се пръсваха и газът от вътрешността им изтичаше във въздуха. Из територията на „аквапарка“ бродеха трийсетина аранки, но не беше ясно какво вършат.

Общо взето, разходката по територията на Центъра се оказа интересна, макар и само да разбуди любопитството на Мартин. И когато водачът изписука и се изключи при вратата на една от сградите, Мартин беше даже леко разочарован.

Лабораторията на Галина Грошева не впечатляваше особено на фона на околните сгради. Едноетажно здание с покрив от зелени керемиди, малък брой прозорци, без никакви технически пристройки, а до някои от другите здания се извисяваха огромни цехове, високи кули, хангари и други атрибути на голямата и скъпа наука.

Какво, да не би Ирочка тук да се занимаваше с преливане на разноцветни течности от една епруветка в друга? Или седеше, смръщила чело, над древен манускрипт, разкриващ всички тайни на Вселената?

Мартин почука. Почака малко и открехна вратата — тя се оказа незаключена.

В дългия бял коридор нямаше никого. Не се чуваха никакви звуци.

— Хей, стопанке, посрещай гости! — викна Мартин с престорена веселост.

Нито звук.

Мартин веднага си представи Ирочка, висяща с въже през шията. Или застинала с изцъклени очи, а във вкочанената й ръка — епруветка с току-що синтезирана отрова. Или убита от безумен робот, който е решил да изучи сам тайните на Вселената…

Мартин измъкна от калъфката „осата“ — нож, който по принцип не беше предназначен за сериозен бой, но беше полезен в умели ръце. Остави на прага раницата и калъфа с карабината… Ех, да можеше да изчовърка „дъвката“ от цевта…

Тръгна по коридора, като отваряше вратите една след друга.

Кухня. Чиста и уютна.

Спалня. Завивката беше смачкана, разбутана.

Ясно. Значи Ирина не само работеше, но и живееше тук. Напълно разумен подход.

Две стаи бяха заети от лаборатории. Едната — с епруветки и термостати, съвсем като във фантазиите на Мартин. Другата — с прибори и компютри, даже с работещ автоматичен струг — резецът се въртеше бясно, пълзейки в сложна дъга около здраво фиксиран детайл. Мартин понаблюдава струга и реши, че от пластмасовата заготовка се оформя нещо като кухненски черпак. Занимателно, но Ирочка я нямаше и тук.

Още една от стаите явно имаше връзка с науката, само че оставаше открит въпросът с коя точно наука. Изглеждаше абсолютно празна, с черни огледални стени, в които светлината потъваше. В центъра на стаята от тавана на тънки нишки висеше бял диск с диаметър два метра. Върху диска също нямаше нищо.

Мартин затвори вратата — кой знае защо, тази стая му направи неприятно впечатление.

Едва в края на коридора, зад една дървена врата, той се срещна с Ира Полушкина.

Това беше кабинет — много хубав кабинет, веднага предизвикващ у човек желание да работи или поне да си придаде работен вид. Солидни шкафове с книги, монументално дървено бюро, а на него — огромния екран на компютър, нощна лампа под зелен абажур и кръгъл аквариум с лениво плуващи разноцветни рибки. На пода — мек килим. През прозореца се виждаше малка разцъфнала градинка, закриваща гледката към съседните сгради. Всичко беше толкова подредено и благоприлично, че на Мартин му стана неудобно заради небрежната му външност… и още повече — заради ножа, който стискаше в ръката си.

Ира Полушкина стоеше до прозореца и гледаше Мартин. Чакаше го… почти със сигурност в коридора имаше някакви незабележими видеокамери.

— Мартин — каза девойката. Това не беше поздрав или въпрос. Просто констатиране на факта. „Мартин“.

— Добър ден, Ира — отговори Мартин. Прибра ножа и виновно се усмихна. — Извинявайте, малко ме изплаши… обстановката.

Ирочка Полушкина изглеждаше прекрасно. Беше облечена не по аранкската мода, а с обикновена бяла рокля с яка и къси ръкави. Мила млада девойка, готвеща се послушно да се разходи с родителите си… Мартин неволно се усмихна.

— Мартин — каза още веднъж Ирина. — Защо ме преследвате?

— Не мога да си представя откъде знаете името ми, Ира — отговори Мартин. — Но вие нещо бъркате. Не ви преследвам. Аз съм обикновен частен детектив, нает с обикновена молба — да ви намеря и да попитам нуждаете ли се от помощ.

— Кой ви нае? — попита напрегнато Ирина.

— Баща ви. Ако присъствието ми е нежелателно… ще си отида. Но напишете на родителите си поне кратка бележка! Обяснете, че не искате да се връщате, съобщете, че с вас всичко е наред.

В очите на Ирина се плискаше цяло море от подозрения. Тя изсумтя и попита:

— А Прерия 2?

— Това исках да попитам — възрази Мартин. — Разбира се, не е моя работа, но коя беше онази девойка? И коя сте вие?

— Какво се е случило с нея? — попита Ирина, без да си прави труда да отговаря.

— Случи й се да се забърка в каубойска престрелка. Опита се да разтърве две враждуващи страни… и получи по два-три куршума от всяка от страните — отговори сурово Мартин.

Не, лицето на Ирина не потрепна. Тя знаеше за смъртта на Ирина от Прерия 2.

— Искате да кажете, че не сте я убили вие?

Тук беше ред на Мартин да се опули:

— От къде на къде? Аз съм детектив, разбирате ли? Не съм най-добрият човек на света, невинаги съм в съгласие със закона, налагало ми се е да стрелям… но не убивам девойки, колкото и грубо да се държат с мен!

— А грубо ли се държаха с вас?

— Подиграваха ми се — уточни Мартин. — Надсмиваха ми се. Иронизираха ме. Наречете го, както ви е угодно.

Ирина се отдалечи от прозореца. Приседна зад огромното бюро — и Мартин забеляза, че скри нещо, което беше стиснала в юмрука си, в отвореното чекмедже.

Виж ти! Бил е само на косъм от смъртта.

— Ако не лъжете, то аз ви моля за извинение — каза Ирина. — Но всичко, което знам, е, че сте били с… Ирина в мига на смъртта й.

— Да, при това вече два пъти — промърмори Мартин. — Ще разрешите ли да седна?

Ето сега вече му се удаде да я изкара от равновесие!

— Как… два пъти?

— На Библиотека. Момиче на име Ирина Полушкина загина… Нападение на див звяр — съобщи Мартин, сядайки пред бюрото.

— Там няма диви зверове! — възмути се Ирина.

— Има. По-точно — имаше, поне един. Подивял кханан, донесен на Библиотека от гедарите. Той нападна… — Мартин се поколеба и завърши с твърд тон: — вас. Вие умряхте в ръцете ми, като успяхте да кажете само „Прерия 2“. Можеше да се смята, че мисията ми е провалена… но аз отидох на Прерия 2. Реших да изясня какво ви свързва с тази планета. И отново ви срещнах.

— Не съм била там — възрази вяло Ирина. В очите й се беше появил страх.

— Бяхте! Това бяхте вие, именно вие! Или ваше копие — каква е разликата? Поговорих с вас, получих писмо до родителите ви, и в този момент започна една нелепа престрелка. Вие се опитахте да защитите дребния плешив каубой, с когото се бяхте сприятелили през първите няколко дни…

— Дребен плешив каубой? — попита Ира вече с нотка на паника в гласа.

— Да! Дребен! Плешив! Каубой! От руски произход! Не бяхте спали с него, както ми се стори, но се бяхте сприятелили. И се опитахте да го защитите от шерифите, ловците на глави. В резултат загинахте. Но преди това ме попитахте дали не съм ви срещнал на Аранк. Затова… — Мартин разпери ръце и завърши, вече по-спокойно: — Затова съм тук. Може би ще ми обясните нещо?

— Как се добрахте дотук? — попита Ирина.

— С проблеми — отбеляза жлъчно Мартин. — В мен стреляха скоро след пристигането ми на планетата. Но успях да оцелея…

— Бях сигурна, че сте убиец! — каза Ирина с нещо средно между предизвикателство и отчаяние. — Как се добрахте…

— Попаднах на добри хора… аранки… Услужиха ми с частен самолет.

Ирина се огледа безпомощно. Придърпа към себе си екрана и започна да набира нещо.

— Нали под мен няма да се отвори люк към мазе, пълно с отровни змии? — попита Мартин.

— Млъкнете, опитвам се да ви спася… — промърмори тя. — Боже… каква глупачка съм…

— Значи нападението… е ваше дело? — попита Мартин.

— На мой приятел… асистент. Един от асистентите. Когато научихме за случилото се на Прерия… — Ирина се запъна. — Мислехме, че сте наемен убиец. Във всички Станции на Аранк отидоха мои приятели и започнаха да ви чакат там.

— Благодаря, че променихте мнението си — каза Мартин.

— Още не съм го променила. — Ирина безмълвно взе от бюрото лист хартия, смачка го и го хвърли към Мартин. Той неволно се отдръпна, но хартиеното топче падна в средата на бюрото. — Между нас има силово поле — поясни Ирина. — Очаквах, че ще ме нападнете.

— Лудница — каза Мартин прочувствено. Присви очи и раздвижи глава, опитвайки се да разгледа разделящата ги бариера. Не, нищо не се виждаше.

— Влезте ми в положението… — промърмори Ирина.

— Обяснете ми какво става и ще вляза — обеща Мартин.

Девойката продължаваше да се взира в компютърния терминал. После поклати глава и каза:

— Проблем. Телефонът му не отговаря.

— На кого?

— На този, който стреля по вас. Между другото той трябваше само да ви сплаши… Да ви предупреди…

— Удаде му се — призна Мартин. — Какво правите на Аранк, Ирина?

Девойката се поколеба, но все пак спря да се занимава с екрана и го погледна.

— Търся несъществуващото.

Очевидно на лицето му се изписа цялата му любов към главоблъсканиците, защото тя незабавно поясни:

— Разбирате ли, съществува странна теория… на границата между теологията и психологията… В течение ли сте, че цивилизацията на аранките е по свой начин уникална?

— Разбрах — каза Мартин. — Търсите душата им?

Ирина се изчерви, но отговори предизвикателно:

— Да. Може да се смеете, но опитите да се намери финия компонент на разума продължават непрестанно.

— Имало ли е успехи? — поинтересува се делово той.

— Не, защото не се знае какво именно се търси. Но има една теория, че аранките са разумни същества, лишени от душа.

Мартин изпадна във възторг.

— А получихте ли благословия от Църквата за изследванията си, или това е частна инициатива?

— Частна — отговори Ирина, изчервявайки се все повече и повече.

— Е, и как е? — продължи Мартин. — Имате ли успехи?

— Не ни се удаде да открием някаква разлика с останалите живи същества — отговори Ира. — Може би ще ни се усмихне късметът при изследването на някой умиращ аранк… по-точно — при сравнението на умиращ аранк с умиращ човек.

— Има ли вече доброволци? — поинтересува се Мартин.

— Да, имаме договор с местната болница… аранките са много толерантни по отношение на изследването на покойници.

— А там много хора ли се лекуват?

Ирина мълчеше.

— Нима на мен трябваше да се падне тази рядка чест? — попита Мартин.

Ира извърна поглед.

— Нека да отгатна — продължи той. — Там има една странна стая с огледални стени… Те са заети изцяло от детектори, нали? Регистрират всичко, което е възможно да съществува. Възнамерявали сте да сложите там умиращ аранк и да го изследвате. А после — да повторите процедурата с умиращ човек. И ако в момента на смъртта на човека има изригване на някакво излъчване, значи — „фю!“ — Мартин разпери ръце, — душата е отлетяла? Нали?

— Ако ме бяхте нападнали… — прошепна Ирина.

— … Тогава вие, надеждно скрита зад силовото поле, щяхте да ме простреляте. При това — да се постараете да ме раните смъртоносно. Щяхте да ме отмъкнете в лабораторията и да включите апаратурата…

Усети как го побиват тръпки. Гледаше в Ирина, като тайно се надяваше да чуе поне някакво възражение.

Тя мълчеше.

— Вие сте зло момиче — каза Мартин. — Извинявайте, но се съмнявам, че имате душа.

— Смятах ви за убиец — повтори Ирина. — Професионален убиец, пратен подир мен.

— Пратен от кого? — попита Мартин. — От родителите ви?

Ирина енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Защо сте три? — продължи разпита си той.

— Не сме три… Мисля, че сме седем. — Усмихна се тя виновно.

Ставаше все по-зле! Той се размърда на стола си и попита:

— Колкото е броят на смъртните грехове?

— А те седем ли са, не са ли десет? — поинтересува се Ирина.

— Вие сте забележително образована за човек, опитващ се да открие душата — отбеляза Мартин след кратка пауза.

— Аз съм учен, а не богослов! — възмути се Ира.

— Никакъв учен не сте! — повиши глас Мартин. — Ученият не захвърля перспективна хипотеза, ако е невъзможно да я докаже мигновено. Ученият преди всичко работи. А вие… скачате из Галактиката и от вас като фонтан извират сурови идеи. Коя сте вие?

Не можеше да не признае, че се държи прекалено сурово с девойката. Но малцина са способни да запазят спокойствие, когато научат, че им е била отредена ролята на опитно зайче върху лабораторната маса.

— Аз се опитвам да спася Галактиката! — неочаквано повиши тон Ирина. — Вие нищо не разбирате, набъркали сте се случайно във всичко това, така че не усложнявайте ситуацията… Адеас, не!

Мартин се обърна.

На вратата стоеше млад аранк — малко по-голям от Ирина. И се целеше в гърдите му с топлинна пушка.

— Включено ли е защитното поле? — попита аранкът.

— Не стреляй, Адеас! — Ирина скочи. — Той не е убиец! Това беше грешка!

— Той прекоси цялата планета, за да те намери. Установих, че е професионален наемник, извършвал убийства на разумни същества — каза Адеас, без да повишава глас.

— Аз съм частен детектив, защитавам невинните, но понякога съм принуден да се отбранявам! — каза бързо Мартин. — Изслушайте ме и тогава решете.

— Включено ли е полето? — попита аранкът със същия монотонен глас.

— Адеас, аз му вярвам, той е невинен! — Ирина понечи да пристъпи към аранка, но спря, сякаш натъкнала се на невидима преграда. — Стой!

— Включено е — усмихна се аранкът.

В следващия миг Мартин скочи и запрати с ритник стола в лицето му. Аранкът натисна спусъка и столът избухна в ослепителен бял пламък. Въздухът в кабината мигновено стана горещ и сух като в сауна. Аранкът насочи оръжието си срещу Мартин.

Нямаше време за размишления. Аранкът беше прекалено далече, за да може Мартин да се хвърли върху него. Затова грабна аквариума от бюрото — и го запрати насреща му в мига, в който онзи стреля…

Парчетата стъкло със свистене се понесоха из стаята, врязвайки се в книгите, стените и телата им. Мартин успя да се извърне, сви глава между раменете си, защитавайки шията си, и ненапразно — в гърба му се забиха няколко парчета. Кабинетът — по-точно половината от кабинета — се изпълни с гореща пара, сауната мигновено се превърна в руска баня. Аранкът закрещя — в момента на взрива аквариумът беше по-близо до него, отколкото до Мартин, и нагорещената пара беше обгорила лицето му.

Мартин се хвърли върху врага си. Удари го по ръката, избивайки топлинната пушка, подсече го и го просна на пода. Ирина крещеше страшно и пронизително. Силовият екран изчезна с пукот и парата се разпръсна из цялата стая. Веднага стана по-лесно да се диша.

— Ти се оказа силен противник — каза аранкът. Зениците му пулсираха странно — сякаш в такт с учестения му пулс… Мартин го огледа и потрепна. Дълго и тънко парче стъкло се беше забило отляво в гърдите му.

Доколкото му беше известно, разположеното отдясно сърце се срещаше при аранките не по-често, отколкото при хората. Той се изправи и поклати глава. Беше му жал за клетото момче. Въпреки всичко.

— Адеас-кан, не си струваше да стреляш — прошепна Ирина, навеждайки се над аранка. — Дръж се, ще извикам помощ…

— Късно е, умирам — прошепна аранкът. — Ирина-кан, беше интересно да работим заедно.

Мартин потрепери.

— Сърдечните ципи са разрязани, мозъкът ми ще умре след две-три минути — каза спокойно аранкът. — Узнай имам ли душа. — Той изведнъж се усмихна. — И ако се намери — помоли се за мен на вашия бог.

— Адеас!

— Отнеси ме в детекторната… — Гласът на аранка отслабваше. — И… това е подарък… последният…

Той вдигна ръка и Мартин видя дребен металически предмет в дланта му. Дребен предмет с миниатюрно дуло, насочено към него…

Секундата изведнъж се разтегна до вечност. Мартин гледаше тесния канал на цевта и се питаше каква ли ще бъде смъртта.

— Не! — Ирина изведнъж стисна силно дланта на аранка. — Не!

— Напразно… — прошепна аранкът и очите му се затвориха. Ръката му се отпусна безволева, дребният металически предмет, който дори не приличаше особено на оръжие, се търкулна на пода.

Ирина се изправи. Беше бледа като платно, но гласът й отново стана твърд:

— Помогнете ми!

— Какво?

— Не го ли чухте? Имаме само две-три минути. Това е последната воля на умиращия!

В гласа й имаше нещо. Неочаквана сила и истинска мъка… Мартин дори не извади от гърба си парчетата стъкло. Двамата бързо замъкнаха аранка в стаята с черните огледала и го положиха върху белия диск. Изскочиха в коридора, Ирина затвори вратата, прекара длан по стената — и в нея незабавно се отвори екран.

— Още е жив — прошепна тя. — Мозъкът му умира, но е още жив…

Стената сякаш леко завибрира. Ирина погледна към Мартин и поясни:

— Готово, силовите полета са включени. Тази стая е изолирана от останалата част на Вселената… доколкото това изобщо е възможно. Ако на света има технология, способна да улови душата — ние ще я уловим.

— Първо извадете стъклото от гърба ми — помоли я Мартин.

— Обърнете се.

Мартин стоически изтърпя няколкото секунди болка. Ира изтръгна стъклените игли без никаква жалост — и към него, и към себе си. От пръстите й също струеше кръв.

— Няма да ви обвинят в убийство… всичко, случило се тук, е записано… — каза Ирина, сякаш без да забелязва окървавените си ръце.

— Благодаря — отговори Мартин. Цинизмът, с който Ирина възнамеряваше да изследва последните мигове на приятеля си, го шокираше.

— Край, той умря — каза Ирина, поглеждайки екрана. — Ще почакаме няколко минути… за да сме сигурни.

— Какъв боклук сте! — не издържа Мартин. — И защо го спряхте? Трябваше да стреля и щяхте да разполагате и с умиращ човек.

— Той стреля — отговори Ира, гледайки в екрана.

— Как? — Мартин почувства как изстива. — Как така е стрелял?

Ирина протегна към него ръката си. От дланта й като малко блестящо трънче стърчеше тънък метален шип.

— Там има токсин, който убива до десет минути след попадането му в кръвта — поясни Ирина. — Аз закрих дулото с длан.

— Вие сте луда!

— Сигурно сте прав. — Ирина се усмихна горчиво. — Сега ще изнесем тялото и аз ще заема мястото на Адеас-кан. Вие ще натиснете този бутон. Всичко е автоматизирано; ако има някакви различия между моята смърт и смъртта на аранка, на екрана ще излезе съобщение. Знаете ли езика им?

Мартин поклати глава в знак на отрицание.

— Ще го настроя на туристически…

— Ирина, повикайте лекар!

— Не съществува противоотрова — отговори спокойно тя. — Повярвайте, истина е.

Мартин я погледна в очите и разбра, че не лъже.

— Ирина, защо сте седем? Къде са останалите?

— Мартине, няма да ви кажа нищо — отвърна девойката твърдо. — Не си струва да се забърквате в тази история, виждате до какво води.

— Аз съм длъжен…

— Не сте длъжен. — Раменете на девойката потрепериха. — Аз съм глупачка. Набърках се случайно. Сама не зная защо — и натворих куп глупости. Но сега е късно да спра. А вие не се забърквайте! Простете ми и не повтаряйте моите грешки.

— Прощавам ви — каза Мартин и почувства, че е напълно искрен. — Глупаво момиче, какво си направила?

Ирина се люшна към него, сякаш искаше да го прегърне — и веднага отскочи. В очите й се появи уплаха.

— Аз вече усещам нещо… но обещаха, че ще бъде безболезнено… Помогнете ми, Мартине, моля ви! Вие сте прав, аз не съм никакъв учен… но поне този експеримент ще доведа докрай!

Двамата изнесоха тялото на аранка от детекторната зала. Ирина зае мястото му върху белия диск. Мартин затвори вратата и натисна нарисувания върху екрана бутон.

Стените отново завибрираха, изолирайки стаята. Мартин стоя и чака, докато тя умря. Това отне не десет минути, а почти четвърт час, и през последната минута девойката тихо стенеше.

После компютърът съобщи, че не са регистрирани никакви значими различия между смъртта на аранка и на човека.

Третата научна хипотеза на Ира Полушкина се беше провалила още по-успешно, отколкото първите две.

Мартин пренесе тялото й в спалнята. Пренесе там и трупа на Адеас-кан.

След това отиде в кабинета и след кратка борба с терминала успя да повика службата за охрана.