Сергей Лукяненко
Спектър (16) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Докато пътуваше към летището, Мартин не спря да мисли за разговора си с Лергаси-кан. Чиновникът го снабди с флаер и му даде един от референтите си за пилот и охранител. Младият Гати, макар и да не криеше огорчението си, също реши да изпрати землянина, но не започваше разговор.

Разбира се, зад думите на Лергаси-кан стоеше не само психологията на расата му. Можеше колкото си искат да считат тази раса за странна, но ето че той беше под стремително летящите флаери, в чудесен град — един от многото градове на Аранк. Град, в който имаше огромни здания в съседство с празни, сякаш преднамерено изоставени паркове; град, задоволяващ огромна част от потребностите на жителите си безплатно; град, в който престъпленията бяха рядко срещани, а жителите — дружелюбни… Дори опитът за покушение не разколеба уважението на Мартин към тази раса.

Така че с какво да се перчат земляните, гледайки спокойните, уверени, щастливи братя по разум? С хилядолетните размишления за това какъв е смисълът на живота? Ох, колко кръв се е проляла заради тези размишления, докато в същото време аранките са изграждали света си… С високата духовност, позволяваща да се вярва в Бога и да се размишлява за необяснимото? Само че къде са резултатите от тази духовност…

Щеше да е по-лесно, ако аранките се бяха оказали неемоционални и коравосърдечни. Щеше да е по-лесно, ако не познаваха любовта и състраданието, не умееха да дружат и да мечтаят… Но нали всичко това го имаше при тях, не по-малко, отколкото при хората! Технократите намираха на планетата на аранките въплъщение на мечтите си, натуралистите се възхищаваха на безкрайните простори на дивата природа и патриархалните нрави на селскостопанските райони, учените завиждаха на великолепните лаборатории, комунистите надаваха викове, че Аранк е светът на победилия развит социализъм, авантюристите не се уморяваха да дават за пример космическата програма на аранките, която въпреки здравия разум не е била прекъсната след идването на пазителите. Дори изолационистите и ксенофобите от всякакъв вид се изказваха одобрително за предпазливостта, с която аранките подхождаха към даровете на пазителите!

Тогава какво излизаше — че историята на всички останали цивилизации в Галактиката е грешка? И че само аранките, които не задаваха въпроси за смисъла на живота, бяха успели да открият същия този смисъл? В това имаше нещо от римските стоици и от древногръцките киници^[1]… Но аранките сякаш оставаха в онова щастливо и безоблачно детство, когато човек още не вярва в собствената си смърт, не задава въпроси за бъдещето, не помни миналото и е щастлив с настоящето…

— Гати — обади се Мартин. Седналият между него и пилота малчуган го погледна въпросително. — Щом се увличаш от ксенопсихология, трябва да знаеш за съществуването на религията.

— Да, разбира се — оживи се момчето. — Вярата в Твореца на съществуващото е много любопитен феномен. Тя е свойствена на всички раси, с изключение на пазителите, за които няма никаква информация, и нашата цивилизация, която по свой начин е уникална.

— И какво е твоето отношение към религията? — попита Мартин.

— Много е интересно! — въодушеви се Гати. — Разбира се, че вярата е тясно свързана с понятието смисъл на живота, именно по тази причина нашата раса никога не е имала своя митология. Подхождайки към този въпрос от научна гледна точка, сме принудени да признаем принципната непознаваемост на дадения проблем. И тъй като въпросът няма никакво решение, то би било излишно да се задълбочаваме в него. За повечето раси вярата е мощен психотерапевтичен и възпитателен фактор, затова е положително явление.

— А ти самият не вярваш в Бога, в задгробния живот… — предпазливо започна Мартин.

— Ако умра, но продължа да съществувам като личност, въпросът ще бъде решен за мен — обясни спокойно Гати.

— Може би тогава си струва да вярваш… — Мартин се поколеба, търсейки аргументи — за всеки случай? Ако Бог съществува, тогава ще се окажеш в по-изгодна ситуация?

— Да, тази идея ми е хрумвала — призна си снизходително Гати. — Но проблемът е там, че съществуват прекалено много религии. Дори само на вашата планета, нали така? Християнство, ислям, будизъм, гачер…

— Гачерът е вярване на гедарите — сухо го поправи Мартин.

— О, пак забравих… — смути се Гати. — Ами ето, ако религиите са толкова много и всяка от тях твърди, че е единствената истинска, то възниква въпросът за критериите на избора. Да сгрешиш би било много по-опасно, отколкото изобщо да не вярваш в Бог. Нали така? Защото всяка религия е много по-агресивно настроена към еретиците, отколкото към хората, които не вярват изобщо. Нали така?

— Да — призна мрачно Мартин.

— Та затова не се занимавам с този въпрос по-задълбочено. — Че би било много обидно да повярвам в Аллах и да съблюдавам всички необходими обреди, а след смъртта да се натъкна право на меча на ТайГедар! Или да повярвам в християнството…

— Достатъчно, разбрах общата идея — прекъсна го Мартин.

— Засегнах ли религиозните ти чувства? — досети се Гати. — О, извинявай. — Той се замисли за секунда и изведнъж попита подкупващо: — Мартине, а може би ще ми разкажеш повече за своята вяра? Ще се постарая да разбера, наистина!

Мартин неволно се разсмя:

— Не. Ти си малък хитрец, Гати… но така или иначе няма да те взема със себе си.

Гати се нацупи и замълча. Едва след като флаерът излезе от пределите на града, момчето каза:

— Въпреки това ти си мой приятел. Искаш ли да те науча да боравиш с топлинната пушка?

Референтът погледна накриво момчето и промърмори:

— Само не вдигай предпазителя.

Мартин разгъна продълговатия пакет, който му бяха връчили в приемната на Лергаси-кан. Топлинната пушка приличаше на пистолет с много дълга цев или на много скъсена пушка с подрязан приклад. Абсолютно херметична, сякаш излята изцяло от сивкавосин метал, дори дулото беше покрито с метална мембрана; имаше широк спусък, блещукащ червено-бял индикатор и овален бутон в задната част на цевта.

— Това е предпазителят — каза Гати, без да докосва бутона с пръст. — Това е спусъкът. Пушката генерира високочестотни колебания, нагряващи всякаква материя на разстояние около два километра. Мишената трябва да се намира в зоната на видимост — всякакви прегради, дори стъкло или клони на дървета, ще задържат енергията и ще бъдат поразени най-напред. Индикаторът показва останалото време на работа на оръжието. Сега тук има заряд… — Той се замисли. — За две или три минути.

— Мощността на изстрела не се ли регулира? — уточни Мартин.

— Пет степени в зависимост от силата на натискане на спусъка. Ще почувстваш с пръста си щракането на спусъка при преминаването към всяка следваща степен…

След като съобщи това, Гати спокойно пъхна пръст в скобата и натисна спусъка. Мартин застина от ужас — дулото беше обърнато към момчето.

— Ето така — обясни спокойно Гати. — Чу ли леките изщраквания?

— Ти си идиот! — извика Мартин. — Защо натисна спусъка!

Пилотът потрепна и го погледна смаяно. Гати също изглеждаше объркан:

— Но предпазителят не е вдигнат! Нали виждам!

— Веднъж годишно и незаредената пушка стреля! — продължи да негодува Мартин, трескаво загръщайки оръжието в мекия опаковъчен найлон.

— Как така? — изуми се Гати.

Мартин погледна пилота и настоя:

— Поне вие му обяснете! Той можеше да изпепели и себе си, и вас!

Референтът изглеждаше объркан и смутен. Огледа и двамата и се усмихна неуверено.

— Но нали предпазителят не беше вдигнат? Гати е разумно дете и разбира каква е опасността от изстрел с топлинна пушка.

— Дотолкова ли се доверявате на своята техника? — попита Мартин с посърнал глас. — Но… нали всяка случайност…

— Пушка, сложена на предпазител, не стреля — обясни Гати успокоително, сякаш говори на болен. — Там има много надеждна многостепенна блокировка. Предполагам, че не обясних добре.

— Да, да — повтори Мартин. По-лесно му беше да се съгласи, отколкото да обяснява земното отношение към оръжието, със сигурност произтичащо от същия този непонятен смисъл на живота и от останалите човешки заблуди. Изпотен, напрегнат, отчасти дори изплашен, той не отрони нито дума чак до летището. Спътниците му, явно смаяни от инцидента, също мълчаха.

 

Първо преведоха Мартин през залата за регистрация — общо взето, нищо шокиращо, всичко много приличаше на най-големите световни летища. Купиха му билет за обикновен пътнически полет — не до Тириант, а до някакъв друг град, и го преведоха през контролния пункт — на Аранк на изпращачите се разрешаваше дори да се качват в самолета.

Вече на пистата, Гати и референтът, без да се уговарят, помъкнаха Мартин надалече от автобуса. Пробягаха по пистата цял километър, игнорирайки кацащите самолети — на Мартин през цялото време му се налагаше да си напомня, че аранките изобщо не са лишени от инстинкт за самосъхранение. Право на пистата стоеше малко самолетче с тесни крила и отворен люк на салона.

— Това е служебен самолет на кметството — поясни референтът. — Ще ви откарат в Тириант… И успех в борбата ви за любовта!

В гласа на референта имаше и разбиране, и съчувствие, и възхищение пред храбрия влюбен. Мартин реши да не спори и силно стисна ръката му.

— Може би все пак… — каза жално Гати.

Мартин се усмихна, потупа момчето по главата и се мушна в люка. Той бавно се затвори зад гърба му, а от малката, неотделена от салона пилотска кабина, се подаде възрастен сериозен аранк и на развален туристически — веднага си личеше, че го е учил сам — рече:

— Сядайте, излитаме!

В самолета имаше само шест кресла — огромни, масивни, способни да предизвикат завист у пътниците от първа класа на Земята, а между тях беше разположена малка кръгла масичка. Мартин хвърли раницата си и калъфа с карабината на рафта за багаж, седна до един илюминатор и махна с ръка на изпращачите. Тъжният Гати стоеше, хванал за ръка референта и като че ли хлипаше. Референтът махна с ръка на Мартин и със сериозно изражение заговори нещо успокоително на момчето.

Мартин се облегна назад в креслото и затвори очи. Сложи опакованата топлинна пушка на съседната седалка.

Самолетът се засилваше стремително. За разлика от флаерите, които се задържаха във въздуха с помощта на някакво поле и можеха да летят само над градовете, самолетът беше по-традиционен, но просто много съвършен. Това се казва самолет с хиперзвуков правопоточен въздушно-реактивен двигател…

— Как успяват да се справят без смисъла на живота? — промърмори Мартин. — Как?

Но дори и да го имаше Онзи, който можеше да отговори на този въпрос, Той обичаше да отговаря не повече от пазителите.

Лек тласък — самолетът сякаш подскочи, насочвайки се към небето. За половин минута земята отиде далече надолу, след още няколко минути небето стана неестествено хомогенно, като на екрана на хубав телевизор, включен на празен канал с избран син фон. Мартин си помисли, че в аналогията има по-дълбок смисъл — небето наистина не изпращаше на жителите на Аранк никакви сигнали… После тъмната синева се смени със синкавочерна и на Мартин му се стори, че вижда звездите. Само след минута се убеди, че не му се е сторило. Някъде в опашката на самолета успокоително виеше двигателят.

— Може да ставате! — обяви весело пилотът, влизайки в салона.

Мартин надникна зад рамото му — да, пилотът беше сам, в кабината не беше останал никой. Кормилото със странна форма лекичко се поклащаше, извършвайки някакви маневри.

Разбира се, ако Мартин беше обяснил на пилота своето отношение към безопасността, аранкът би се върнал към управлението на самолета. Просто от съчувствие към чуждопланетния гост, несвикнал да се доверява на техниката.

— Благодаря, много меко излитане — каза учтиво Мартин. — Къде тук е тоалетната?

Когато се върна от кабинката в опашката на самолета — там имаше не само тоалетна, но и малък душ, както и мъничка стаичка с подозрително широко и меко легло — пилотът вече беше приключил със сервирането на обяда. Оказа се, че на масата има и разнообразна храна, и бутилка някакво местно вино. Дори мъничък стъклен светилник с три фитила, който горяха с червен, син и зелен пламък.

— Много мило — каза Мартин. — Благодаря.

— Ще летим дълго — поясни пилотът. — Три часа. Тириант… — той се замисли — е най-далечната точка.

— На другото полукълбо на планетата, нали? — попита Мартин. — Колко интересно се получи…

 

Да знаеш чужд език е огромна сила. Започваш да разбираш и хода на мислите на чужденеца. Някои раси изобщо избягваха да обучават чужденците на своята реч, макар че самите те с охота учеха чужди езици.

Аранките не бяха сред тези излишно предпазливи или нетърпими към чужденците раси. На Земята се продаваха самоучители по техния език, имаше и курсове. Мартин знаеше, че по време на обучението не възникват особени проблеми, а мнозина хвалеха езика на аранките за строгата му логическа структура и за простата граматика.

Но туристическия, подаряван на всички при преминаването им през Портал, не оставяше на нито един език шанса да се превърне в галактически. Да, той беше сложен, но не се налагаше да се изучава…

— Ще премина през Порталите — обясняваше пилотът на Мартин, като си пийваше безгрижно от виното. — Непременно. Може да се научи, може да се говори. Да се говори с всички. Това е добре.

— Не ви ли е страх, че няма да можете да намерите втора история за връщане? — попита Мартин. С първата история ситуацията най-вероятно беше идентична при всички раси — пазителите ценяха автобиографиите.

Пилотът се мръщи известно време, после кимна:

— Не, не. Не ме е страх. Мога да избера интересен свят. Да гледам, да говоря, да мисля. Да мисля и пак да мисля. История ще има.

— Да, съгласен съм — кимна Мартин. Първото пътешествие извън родната планета обикновено носеше толкова впечатления, че оформянето им в разказ не изискваше усилия. Проблемът беше само в това да се избере интересна планета, а интересните планети обикновено бяха и опасни.

Но аранките не се бояха от неслучили се опасности.

Самолетът летеше вече повече от два часа. Прекосиха океана — Мартин дълго се любува на архипелага от мънички острови, разположени на хиляди километри от голямата суша. Пилотът се опита да разкаже с какво е знаменит този архипелаг, но речниковият му запас го подведе. Мартин разбра само, че много отдавна тук е имало континент, а сега над водата се подават само върховете на планините. Какво пък, всяка уважаваща себе си планета трябва да има своя Атлантида…

Разтопената кабина на информаториума вече почти се беше изтрила от паметта му след вихъра от нови впечатления. Може би философският подход на аранките се беше оказал заразен — Мартин реши да не се затормозява с непонятната опасност. В края на краищата сега имаше наистина мощно оръжие. Пък и щеше да е по-предпазлив… макар че каква полза от предпазливост, ако смъртта може да дойде с прелитащ на два километра флаер? Оставаше му само да се надява, че следите му са достатъчно добре заличени и невидимият враг го е изгубил.

Скоро пилотът се извини и отиде в кабината си. Мартин даже не знаеше дали това го радва или не, като си даваше сметка колко вино е изпил аранкът. Впрочем, като че ли и кацането беше на автопилот, а ролята на пилота всъщност се свеждаше до функциите на стюард.

Самолетът се приближи към земята със същата стремителност, с която беше излетял. Едва на петдесет метра от повърхността двигателят изрева напрегнато и самолетът застана хоризонтално. Мярна се бетонната писта, насреща се понесе излитащ лайнер: огромно издуто туловище без илюминатори, очевидно товарен самолет. Непрекъснато излитаха и кацаха самолети, във въздуха плуваха сребристи пури като пасаж риби в аквариум.

Изглежда, град Тириант, пренебрежително наречен от Лергаси-кан клоака, се отличаваше със завидни въздушни комуникации.

 

Едва при навлизането в града — Мартин се качи на обикновен микробус, доколкото на Аранк имаше обикновени микробуси — стана ясно каква е причината за подигравките над Тириант.

Тириант се оказа промишлен град. Вероятно най-големият промишлен център на планетата. Мартин нямаше под ръка нито актуалния пътеводител „Ла Пети“, нито остарелия, но обстоятелствен справочник на Гарнел и Чистякова. Разбира се, аранките се грижеха за екологията. Над проточилите се край пътя корпуси на заводите нямаше облаци дим. И все пак във въздуха се усещаше нещо — лек възкисел привкус на самата граница на достъпните за човек усещания.

Настанил се удобно в широкото меко кресло, Мартин гледаше носещите се покрай него заводи и си мислеше за Ирочка Полушкина. Какво ли търсеше тя тук? Центърът за глобални изследвания на аранките… Какво може да прави в него седемнайсетгодишна девойка?

Каквото си иска.

Не биваше да забравя, че тази девойка се намираше на три планети едновременно. Не биваше да забравя, че две Ирини вече бяха загинали — макар и по наглед случайни и нелепи начини. Мартин се намръщи. Не биваше да забравя също, че ГБ се беше заинтересувала от изчезването й от Земята.

За миг безумно му се прииска да изостави издирването. Да се върне на Земята, да даде на Ернесто жетоните, да му разкаже всичко, включително и за неуспешното покушение срещу него, и категорично да се откаже от по-нататъшни издирвания. Господин Полушкин беше премълчал нещо — Мартин ни най-малко не се съмняваше в това. А клиентът, укрил от детектива важна информация, автоматично преставаше да бъде клиент. Но нещо го възпираше да постъпи така. Може би тревогата за момичето. Колкото и нахална да беше тя, седемнайсетгодишните девойки не заслужават случайни куршуми в каубойски престрелки и кокалено копие в шията…

А може би го тласкаше напред онова неуморимо и безпричинно безпокойство, което е познато само на изоставащите раси, замислящи се за смисъла на живота. Някъде около Мартин живееше една тайна. Истинска тайна, напълно сериозна, от онези, които изпадат на човек веднъж в живота, и то не на всеки, а само на малцина късметлии.

Мартин не се смяташе за късметлия. И нямаше намерение да изпуска най-голямото приключение в живота си.