Сергей Лукяненко
Спектър (8) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Любителят на удоволствията в живота — или казано по-изискано, сибаритът^[1] — винаги подхожда сериозно към въпроса за вкусната и полезна храна. Има си удоволствие и в посещаването на ресторанти: класически, леко старомодни, с бели колосани покривки на масите, порцелан и кристал, честа смяна на сребърните прибори и солидни сервитьори мъже; в никакъв случай жени — своенравната и непостоянна женска ръка не бива да бъде замесвана в тайнството на приготвянето и сервирането на храна! Немалко радости се крият и в по-непретенциозните заведения, със свежи карирани покривки и съскащи зад открехнатата врата на кухнята тенджери, където усмихнати младежи и девойки ще ви нахранят с нещо необичайно и национално в компанията на преуспяващи чиновници, вечно бързащи юристи и шумни туристи, сраснали се с видеокамерите си. Ще отхвърлим решително заведенията за бързо хранене, каквото и чуждоземно име да са приели и колкото и вкусна пластмаса да са сложили в чинийката за еднократна употреба — не, не и не, на хлебчето с кюфте не трябва да се оставя никакъв шанс, ако се отнасяте сериозно към здравето си и към преходните земни удоволствия!

Но мерилото на кулинарните удоволствия, алфата и омегата на сибаритството, все пак си остава обядът в домашни условия, който си приготвил със собствените си ръце. Само там се разкрива истината, само там става ясно дали си треперещ придатък на непретенциозния си стомах, или имаш право да командваш този стомах, да се грижиш за него и да го глезиш, да не позволяваш на мързела, апетита и дори на кипящите стомашни сокове да се намесват в процеса на твоето хранене!

Този ден Мартин беше поканил чичо си на гости. Това не се случваше често, чичо му го оценяваше справедливо, но строго, и затова Мартин донякъде се вълнуваше. Не му беше останало достатъчно време — едва тази сутрин се беше върнал на Земята, — затова и се налагаше да импровизира. След като направи ревизия на хладилника, той за известно време дори се разстрои и започна да се чуди дали не може да купи една патица по пекински от ресторанта и да я представи за свое творение. Но отвращението към такава недостойна постъпка надделя над моментната слабост и той реши да се бори до края.

Извади от камерата на хладилника замразени сибирски пелмени — храна, която макар и непретенциозна, в умели ръце можеше да се разкрие от най-добрата си страна. О, колко унизени и опошлени бяха истинските пелмени от тези разкиснали се буци от тесто и субпродукти, които мръзнат под целофанените покрития по хладилните рафтове в супермаркетите! Не вярвайте на фалшивите усмивки на вечно гладните герои на рекламите, те охотно биха излапали и сурово кубче за бульон. Не се хващайте на думите за „ръчната изработка“ на пелмените, дори и да са изработени ръчно — вие виждали ли сте тези ръце?

Не, не и не!

Истинските пелмени човек трябва да сготви сам или с подбрани, сигурни приятели и роднини. Трите вида месо са желателни, но не са най-важното. Много по-важно е да се спази пропорцията на подправките, като особено трябва да се внимава с ароматния черен пипер и да се поръси по-свободно с червен пипер, макар че истинските познавачи изобщо не го използват. Тревичките, които щедро дарява на московчаните и петербургците влажната молдовска майка земя, биха били от голяма полза. Ако живеете в европейската част на Русия, трябва още от пролетта да се погрижите за необходимите посаждания в градината на вилата си. На сибирците им е по-лесно — могат да си излязат в зеленчуковата градина в двора, или да отидат до най-близките кедри, и пред тях ще се открие склад с подправки от тайгата. Е, още по-лесно им е на онези, които в детството си никога не са играли на снежни топки и живеят в Азия или в Крим — ето къде е волният живот, ето къде всичко, което не е отровно, става за подправка. И в никакъв случай не злоупотребявайте с готовите смеси от подправки, особено ако са полско или френско производство! Кажете ми, моля, какво разбират поляците или французите от руски пелмени?

Мартин обичаше пелмени; направи тестото с удоволствие, с ентусиазъм, на фона на пуснатия телевизор, по който бърбореха новините. После извая самите пелмени под съпровода на хубава класическа музика. Рокът придаваше на пелмените излишна острота на формите, а поп музиката водеше до появата на мутанти, които приличаха на всички свои най-близки роднини едновременно — и на узбекските манти, и на татарските ечпочмаки, и на смахнатите италиански равиоли.

А нали всички знаят много добре, че главната особеност на хубавите пелмени е вкусното тесто, в което трябва да се оформят джобчета и в тях месото да се вари като на водна баня, в лъжичка от собствения си гъст бульон. Проблемът е при пелмените, които се късат при варенето или са така безмилостно притиснати при слепването, че скъпоценният бульон се излива в тенджерата.

Мартин нареди скромна трапеза в кухнята, сипа в две купи гъста сметана — истинска руска сметана, а не европейските имитации със сгъстители, подобрители, антиоксиданти и други отрови. Скри кетчупа, за да не се изкушава; въпреки че имаше слабост към него, се боеше от справедливите подигравки на чичо си. Когато старият асансьор изтрака отвън, Мартин изсипа пелмените в кипящата вода и извади от хладилника бутилка „Руски стандарт“ — единствената водка, допустима за възрастния човек при неговия болен черен дроб. Бутилката не беше от половин литър, за да не се стигне до неизбежното продължение, и не беше от еднолитровите, които са разрешени само за младите и безгрижни хора. Седемстотин милилитра са подходящи за културните, пиещи умерено руски хора, които не възнамеряват да се заседяват до нощите и да плашат съседите с пеене на песни.

Чичо му оцени пелмените. Наистина, ядеше ги, без да бърза и без празни приказки, с което смути Мартин, но веднага щом привърши първата порция, погледна красноречиво към тенджерата. Така че се наложи незабавно приготвяне на втора порция.

След това започна разговор — умерено приятен, макар и на моменти шумен. Обсъдиха футбола — Мартин не беше голям запалянко, но се радваше на неочакваните успехи на националния отбор. Поспориха за последното заплащане на арендата на пазителите — хитроумните технологии за синтез на храна от дървесина наистина позволяваха да се победи глада, но се отваряше огромно количество допълнителни проблеми. Чичо му даже го изненада неприятно с излишната си разпаленост и недостойните си изказвания за ограничаването на раждаемостта в Азия и Африка. Впрочем, вече засрамен, той се отрече от фразите: „И на зайците обичаите им забраняват да планират семейство“ и „Сега със сигурност ще слязат от палмите, щом дърветата ще могат да се ядат“, но не се отказа от същността на изказванията си.

По някакъв хитър начин Мартин успя да насочи разговора в по-спокойно русло, а освен това се обади Женя — минавал наблизо и се зачудил дали да не се отбие.

Мартин се зарадва на посещението на малкия си брат, а и чичо му, макар че любимецът му беше Мартин, веднага разцъфна, започна да се перчи и устрои на новодошлия си племенник разпит — защо толкова рядко му се обажда и още по-рядко му гостува, от какъв дявол се е захванал с журналистика и дали не се е сдобрил с Олга.

Женя даде смислени отговори на всички въпроси, само дето дълго се опитва да си спомни коя е Олга, и говореше за одобряването неубедително, или с други думи — лъжеше като адвокат. Но чичо му днес беше миролюбиво настроен и предпочете да не забележи лъжите.

Мартин направи нови пелмени и извади от хладилника втора бутилка от седемстотин милилитра, защото не само че беше културен и пиеше умерено, но беше и умен руски човек. Виж, с пелмените вече беше зле, защото оставаше само една оскъдна порция, която беше чак смешно да се вари. Но и чичо му, и Женя се бяха наяли и не искаха повече пелмени — напълно ги задоволяваха „Руския стандарт“, леко киселеещите краставички и тънко нарязаното пушено месо. Самият Мартин почти се изключи от разговора, но с удоволствие слушаше дрънканиците на Женя и репликите на чичо му, поразяващи с ехидността си и с онова чувство за хумор, което се появява при умните възрастни хора, след като се пенсионират.

Когато наближи полунощ, чичо им се умори и започна да се готви за тръгване. Решително отказа на предложението да пренощува у Мартин, отказа и да го съпроводят, от принципни съображения не повика такси, като каза, че ще повърви петдесетина метра до кръстовището, там ще спре някоя минаваща кола и по този начин ще направи голяма икономия. Мартин понечи да спори, но после съобрази, че при кръстовището все още би трябвало да дежури милиционерски наряд, който, щом забележи пенсионера, веднага ще го настани в такси и ще нареди строго на шофьора да го откара до дома му. Затова се успокои и след като си взе довиждане с чичо си, извади от хладилника малка, половинлитрова бутилчица водка — нали беше не само културен и умен руски човек, но се отличаваше и с мързела си, който го караше да се запасява с продукти от първа необходимост. Но брат му показа кутия с хубави пури и основателно отбеляза, че се нуждаят от различен акомпанимент.

Така че десет минути по-късно, след като нахвърляха в съдомиялната машина мръсните чинии, те седнаха в гостната с тежки широки чаши с уиски „Гленморанджи“, отлежало петнайсет години в бъчва от мадейра, и запалиха пури под съпровода на любимите и на двамата „Пикник“.

„Пикник“ пееха за това, че от някой си щяло да излезе нещо смислено, защото е голям познавач на райския газ. Мартин не беше съгласен с тези толкова прости диагностични методи, но потропваше с обутия си с пантоф крак в такт с музиката, а на думите „това щастие се пада на един от сто“ дори започна тихичко да подпява.

— Март, с какво се занимаваш сега? — попита брат му, размахвайки пурата, сякаш се опитваше да пише с дима във въздуха.

— С всякакви тъпотии — призна Мартин. Брат му беше единственият от семейството, осведомен за естеството на заниманията му, но рядко навлизаха в детайлите, освен че понякога обсъждаха някои забавни истории, които не са опасни за никого.

— Занимаваш ли се с някой сериозен случай? — не се предаваше брат му.

— Завършвам един — каза Мартин. — Почти го приключих. Нищо сериозно. Едно момиче избяга от къщи и загина нелепо на чужда планета.

— И какво е останало недовършено? — продължаваше Женя.

Като се замисли, Мартин реши, че няма да има особена вреда, ако разкаже това-онова.

— Девойката успя да ми съобщи нещо. Вече не можеше да говори… така че използва жестомимичния туристически. Най-вероятно не означава нищо, но реших да проверя нещата докрай. Не ми се иска да ходя при родителите й, докато не ми се изясни всичко.

— Разпитваха ме за теб — каза брат му. — Един човек… уж случаен разговор… Но така се случи, че знам това-онова за него. Той работи в службите.

— Кука? — попита Мартин без особена изненада. Напълно възможно бе правоохранителните структури да наглеждат Ернесто Полушкин.

— ГБ^[2].

— И какво искат от мен? — възмути се Мартин. — Плащам си налозите, не се занимавам с шпионаж, ако попадна на нещо интересно — докладвам!

Мартин наричаше „налози“ измислените истории, за които се предполагаше, че може да се харесат на пазителите. Властимащите негласно препоръчваха на всички, на които съчиняването на такива истории се удаваше, да измислят по три-четири годишно за нуждите на държавата. Даже плащаха някакви дребни пари за услугата и Мартин не клинчеше и не хитруваше, а четири пъти годишно честно сядаше до масата и се опитваше да измисли нещо достойно. Съдейки по това, че историите му се приемаха с благодарност и жив интерес, като служителите не изискваха от него допълнителни количества, явно някои от тях влизаха в употреба, а други биваха отхвърляни от пазителите. Общо взето — както и в нормалния живот. Мартин пишеше докладите си нередовно, но ако реалното положение на нещата на някоя планета се различаваше рязко от данните в справочниците и вестниците, изпращаше информацията за това в Университета за галактически изследвания — структура, която официално се водеше обществена, но в действителност беше правителствена.

— Наистина не знам — каза Женя и отпи от уискито. — Обаче ми се стори, че ги интересуват именно настоящите ти дела. Не се набърквай в политиката, за Бога!

Мартин за малко да каже нещо ехидно и наставническо, като „не учи батко си как се правят деца“, но съобрази навреме, че малкият му брат го беше изпреварил доста точно по този въпрос и спокойно би могъл да му прочете някоя и друга лекция. В много отношения Женя беше безгрижен и небрежен, но затова пък в отношенията си със слабия пол беше концентриран, сериозен и безпощадно ефективен. Затова Мартин отсече:

— Нямам намерение да се набърквам в нищо, братко. А на теб ти е време да престанеш да бъдеш вечен студент и да се захванеш за някаква работа.

След като получи такъв предателски удар под кръста, Женя се нацупи и спря да чете морал.

Наложи се да си сипят втора порция уиски, за да бъде възстановен мирът и разговорът на свой ред да потръгне.