Сергей Лукяненко
Спектър (43) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Това не беше логика — добрата стара логика, най-добрият приятел на разума. Не беше и интуиция — сигурната патерица на разсъдъка.

А само усещане на границата между сън и реалност.

Трябваше да е така!

Всеки може да дойде и да получи всемогъществото си. Всеки трябва да носи в себе си паролата — и какво би послужило по-добре от кръвта?

От времето на първите малки богове, пред които са се кланяли най-отдавнашните ни предци. От времето на жестоките богове, толкова обичащи вкуса на кръвта.

Древната памет на човечеството е съхранявала тази истина — може би още от първото посещение на пазителите. И когато връзката между световете е била разкъсана, когато Талисман е станал недостъпен, все така се е леела кръв върху жертвениците и олтарите — в напразна молба към безмълвните небеса.

Мартин завинти каменния капак на „сейфа“. Нагласи часовника си да звънне след двайсет и четири и половина минути и легна по очи, стиснал в ръката си ремингтъна. Не знаеше дали аранките могат да следят действията му, но прекрасно разбираше, че ще се опитат да му попречат.

— Сигурен ли си, че всичко е толкова просто? — разнесе се глас откъм мъглата. При усилването на звука се губеше част от интонацията, но все пак Мартин успя да долови любопитство. Чистото любопитство на учен естествоизпитател.

— Сигурен съм — каза Мартин. — Е, какво, мир?

Доггар се засмя тъжно.

— Не мога. Ти отиде твърде далече. Не мога да кажа нищо лошо за теб, анкетата ти в нашата база данни е много положителна, но… ти не си аранк.

— Не съм аранк — съгласи се Мартин. — Извинявай.

— Нали разбираш, че няма да издържиш срещу трийсет професионалисти — продължаваше да го увещава Доггар. — Още повече, че зарядът в топлинната пушка вече трябва да е свършил.

— Ами ти провери — посъветва го Мартин. Развъртя цевта, опитвайки се да хване в оптическия прицел нещо различно от млечната пелена. По дяволите… той беше практически сляп. — Между другото, какво спомена за професионалисти? Не са ли млади учени?

— Специалистът е като мазол^[1] — отговори Доггар. — А хармонично развитата личност трябва да умее всичко. Мартине… имам едно добро предложение за теб.

— Е? — възкликна Мартин. И двамата печелеха време, а това можеше да означава само едно — към него се приближаваха невидими в мъглата хармонично развити аранки.

— Предай се. Ще ви запазим живота — на теб и на твоята жена. Временно изгнание… в някое приятно кътче на нашата планета. А когато осигурим всеобщ достъп до Талисман, ще бъдете освободени…

— Примамливо… — каза Мартин. В мъглата се появи едва забележима сянка и той я хвана на мушка.

— Е, какво решаваш?

— Не! — каза Мартин и натисна спусъка. Краткият вик го убеди, че движението не му се е привидяло.

— Какъв идиот си… — каза тъжно Доггар. — Нищо няма да постигнеш, като стреляш по моите хора.

— Улучих ли? — поинтересува се Мартин.

— Улучи — призна Доггар.

— Разбрах — каза Мартин. — А-четири!

И стреля в още една мярнала се сянка.

— Рани го — изкоментира Доггар. — Но засега не си убил никого. И все още имаш шанс.

— Защо протакаш? — възкликна Мартин, като се въртеше на място. — Не искаш да губиш хората си или не ти достига кураж?

Мъгла… навсякъде само бяла мъгла. И няколко капки кръв в „сейфа“ — с наивната надежда, че тя ще се превърне в детонатор.

— Не искам да те убивам — отговори спокойно Доггар. — Ти си ценен индивид. Добра се до тайната на Талисман. Пазителите явно се интересуват от теб… Тяхното мнение скоро ще изгуби значението си, но все пак… Защо да унищожавам врага си, когато мога да го направя приятел?

Мартин мълчеше. Доггар, изглежда, не лъжеше — ето къде беше бедата… и колко мъчително трудно беше в такава ситуация да се стреля по общо взето нелошите аранки…

— Мога да дам заповед — продължи Доггар — и всичко тук ще пламне. Разбираш ли? Дори няма нужда да пращам момчетата си на ръкопашен бой срещу теб. Един залп от плазмомет… и те уверявам, че стрелецът буквално го сърбят ръцете!

— Тогава какво чакаш? — попита Мартин. Оставаха още дванайсет минути. Почти вечност.

Някакъв слаб шум и приглушен, неясен разговор го накара да се напрегне. После Доггар заговори доста по-весело:

— Ситуацията се промени, Мартине. Твоята жена е в ръцете ни.

— Лъжеш — каза Мартин. Нали все трябваше да каже нещо.

— Ирина-кен, кажете нещо — помоли учтиво Доггар.

— Мартине, не излизай! — разнесе се в мъглата гласът на Ирина. — Те няма да ми направят нищо!

— Може би — каза Доггар. — Но сигурен ли е? Ти сигурна ли си?

— А това вече е гнусно! — извика Мартин. — Да вземате жена за заложник…

— Ако по този начин ще бъдат запазени два живота — защо не? — учуди се Доггар. — И така, предлагам ти да се изправиш и да тръгнеш напред. В ръцете ти не трябва да има оръжие.

Мартин затвори очи. Погали топлия камък на люка, под който узряваше детонаторът.

— Мартине! — каза Ирина.

— Тук съм — обади се той, без да отваря очи.

— Те наистина могат да те уцелят с плазмомет — каза тъжно Ирина. — „Хеликоптерът“ на Доггар е паднал върху скалите, до пропастта… много удобно.

— И какво предлагаш? — попита Мартин.

Тя се засмя.

— Обичам те! Не излизай!

Шум — съвсем лек — и настъпи тишина.

— Доггар-кен, нека Ирина да каже нещо — помоли Мартин и вдигна глава.

Доггар отговори с известно закъснение:

— Мартин-кен, наистина много съжалявам. Ирина не излъга. Ние сме на голяма височина. Тя… може би заради последствията от парализатора…

Мартин се опита да се прицели по звука. В душата му беше пусто.

— Наистина много съжалявам — повтори Доггар. — Тя скочи в пропастта. Виждам я оттук… смътно. Ако сега излезеш, ще се постараем да я вдигнем оттам. Нашата медицина…

— Тя помоли да не излизам — каза Мартин и откри огън.

Или късметът му изневери, или мъглата му пречеше да определи посоката — Доггар само въздъхна и каза:

— Много, много съжалявам…

А в следващия миг затракаха картечници.

Кой знае защо, той очакваше, че ще стрелят по него с топлинни пушки. Но или това оръжие не се ползваше с популярност сред аранките, или те бяха сметнали куршумите за по-надеждни — по камъните затрещяха откосите, като тежка лятна градушка върху ламаринен покрив. Повечето куршуми минаваха над главата му — височината, от която се стреляше, не беше чак толкова голяма — но право пред лицето му в камъка се заби тънка и дълга стрела от сребрист метал. Друга разкърти черния кристал на скалата, обсипвайки го с каменни отломки. Трета прониза лявата му ръка. Той не почувства болка, само пръстите му, сменящи пълнителя, се оказаха лепкави, окървавени.

И в този момент се стовариха мълниите.

Мартин сметна първия разряд за някакво ново оръжие, употребено от нетърпелив аранк. Над главата му като змия се завъртя бяла начупена линия, която се вряза високо в черната скала. Чу се гръм и от скалата се разнесе плътно бучене.

Вторият разряд се понесе хоризонтално над земята — красива, невиждана светлолилава мълния, простираща се от единия до другия хоризонт, сякаш бе пръстен около планетата. Замириса на озон и косата на Мартин запращя от статичното електричество.

— Какво е това? — възкликна Доггар. Картечният трясък стихна — аранките очевидно смятаха, че той е отговорен за случващото се.

И Мартин се засмя — защото си беше така.

Талисман беше заработил.

Древният завод беше получил нова програма. И беше започнал производството на нов детонатор — за хора…

Или само за него?

Мълниите станаха по-малки, затова пък сега удряха непрекъснато. Небето се покри с огнена мрежа, ревеше и се гневеше като Гръмовержеца Зевс. Черните скали заискриха с матова, дразнеща зрението светлина, мъглата стана малко по-прозрачна. Задуха вятър — рязък, но неуверен, изобщо нежелаещ да определи посоката си. От ударите на мълниите се зароди бясно въртящ се вихър, който се понесе със скоростта на експрес.

Отново затрака картечница — но някак неуверено, фалшиво, сякаш се стесняваше да мери сили с буйстващата стихия. Мартин погали каменния люк — беше горещ.

И в този момент в него се забиха едновременно три куршума. Първият проби ръката му при китката, заковавайки я за люка, вторият го прониза в гърба — под дясната лопатка, третият го клъвна в крака.

Много му се искаше да закрещи, но прехапа устни до кръв и се сдържа.

Нали Ирина не беше закрещяла, скачайки в пропастта — към своята седма и последна смърт…

— Ти не ни остави изход… — каза Доггар…

Мартин погледна часовника си. Доггар също следеше времето — не можеше да не го следи. Нямаше да му остави шанс да се добере до детонатора. Оставаха още четири минути…

Мълния — разклонена и разкошна, в стил барок, с финтифлюшки и завъртулки, с гроздове от кълбовидни мълнии, с проблясващи сини огньове, разлетели се като птици из небето — удари точно над главата му.

И Мартин видя много ясно как цифрите на неговия „Касио-Турист“ ускориха хода си и за миг прескочиха четири минути напред.

Тогава се засмя.

Люкът беше хлъзгав от кръвта и ръцете му се плъзгаха. Една-единствена жалка навивка му отне повече от минута.

Преди да махне каменния капак, му се наложи да отпочине малко.

— Предай се! — долетя до него гласът на Доггар. — Твоята жена още може да бъде спасена. Стани, дори няма да те докоснем!

— Руснаците не се предават — промърмори Мартин и избута рязко люка.

На дъното на „сейфа“ потрепваше кълбо от жълто желе. От него струеше вътрешна светлина — чиста и ясна, сякаш отгоре му бе паднал лъч от истинското, земно Слънце.

Мартин хвана кълбото — то сякаш самичко се търкулна в дланта му. Детонаторът за хора се оказа топъл и мек, леко бодящ пръстите. Мартин се обърна по гръб.

Бялата мъгла над главата му кипеше. Мълнии се разклоняваха и удряха във върховете на черните скали. От време на време в мъглата се появяваха процепи и бясно въртящи се смерчове. Бодящата светлина на злата звезда се мярна в едно от разкъсванията на мъглата и го прониза в очите.

Той отвори уста и хвърли златистото кълбо върху езика си.

По гърлото му се спусна топла вълна.

— Мартине, даваме ти три секунди! Едно!

Най-лошото беше, че не знаеше колко бързо ще подейства детонаторът. Ден, час? Дори и минута да беше…

— Иринка, все не успявам… — промърмори Мартин, по тялото му премина гърч и той изведнъж видя чуждото слънце през облаците.

— Две!

Стори му се, че се обръща с вътрешностите навън — сякаш отхвърляйки неканеното угощение, протестирайки, хващайки се с всичките си инстинкти за простотата и безметежността на човешкото съществуване. Сви се, за да потисне гаденето.

— Три!

Сърцето му изтуптя глухо в гърдите — и застина. Той лежеше и гълташе жадно ненужния въздух.

А на върха на хълма се чу познато шумолене и мъглата над главата му избухна.

Отначало над него премина електромагнитна вълна. Смени всички цветове на дъгата и премина в онези части на спектъра, които на хората не беше съдено да видят. После се понесе поток от интензивно излъчване. Мартин вдигна ръка и подложи длан под потока гама-лъчи. Усети как те барабанят по кожата му като дъжд.

Едва след това въздухът закипя и плазмата го удари.

Мартин се изправи…

… докосна Ирина, съединявайки разкъсаните тъкани, карайки сърцето й да затупти, изчиствайки от тялото й продуктите на разпад. Част от невроните

Библиотека, и обяснява на бившия завхоз, че разшифроването на имената в некропола е не по-продуктивно, отколкото гадаенето по птичи кости…

… сплесквайки плазмомета в идеален куб, стъпквайки го

… изплаши се…

в „душата“ от албума „The Ultra Zone“ от 1999 година, не се сдържа — и чу песента на живо…

… отхвърляйки цялото това глупаво, пламтящо, деструктивно, което

… надникна в апартамента на чичо си — той стоеше пред седнал в креслото човечец с цивилни дрехи и вдъхновено обясняваше според кои алинеи

вършееше наоколо, разтапяше камъните, опитваше се да изпепелява…

… с упрек поглеждайки в лицата на аранките и леките

на конституцията не е длъжен да отговаря на въпроси за любимия си племенник…

… отпивайки глътка студена бира в „Умрялото пони“ слушаше как виси във въздуха акордът, виртуозно изсвирен от Стив Вай в композицията „Прозорци“

все по-плътно и по-плътно, така че атомите изскърцаха недоволно…

… изплаши се…

вече бяха загинали — и той едва-едва отстъпи по оста на времето, копирайки тяхната структура и създавайки отново…

… най-накрая си изясни по какъв начин натикват в тубата трицветната паста за зъби…

ритници, придавайки им правилния вектор на движение — към Станцията на пазителите…

… намери на Небесносините далечини застаряваща, грозновата и не особено умна жена на име Галя, която за стотен път се опитваше да разкаже на пазителите нещо смислено, и тихо-тихо, за да чуе

написаният роман „Тримата мускетари“ с много сходен сюжет…

… изплаши се…

… прочете втория роман на Дочакалия приятеля — „Четиримата следователи“ — и реши да не огорчава Ди Пи с известието за отдавна

деветдесет и седма година, които все не се решаваше да купи — не му се искаше да дава…

… въздъхна, установявайки, че мъничкият Гати стои срещу директора Клим, в селището Енигма на

… опита „Шато Лафит“ от деветдесет и четвърта и „Шато Тенак“ от

само нейното сърце, разказа историята за мъжа, който ден след ден стои пред московската Станция с плакат…

… огледа организма си, остана недоволен от някои неща и внесе промени…

Всичко веднага,

едновременно и

разбъркано.

Защото времето вече нямаше значение.

А после Мартин се спря и погледна в небето.

В очите на пазителите.

И чу техния глас — хор от хиляди гласове:

„Какво ще правиш сега, Мартине?“

„Не знам.“

„Ти разбра, че можеш всичко. Дори да създадеш свой собствен свят. И знаеш, че това е задънена улица. Но можеш да станеш един от нас.“

„Но аз не знам кои сте вие.“

„Тогава пожелай да узнаеш.“

И Мартин разбра, че сега знае отговора.

„Реши ли вече?“

Той пожела да стане тихо — и стана тихо. Толкова тихо, че замлъкна дори пращенето на реликтовото излъчване, плаващо през пространството от момента на Сътворението.

И той се заслуша.

На мъничката планета Талисман, създадена преди петдесет и четири хиляди триста шейсет и две години, три месеца, два дни, четири часа, осем минути, пет секунди и шестнайсет неделими единици време, сред пламтящите скали стоеше бившият човек на име Мартин. И времето чакаше търпеливо той да направи избора си.