Сергей Лукяненко
Спектър (40) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Човекът е всеядно същество. И при условията на мек, топъл климат, ниска двигателна активност и не много често използване на половата функция, той спокойно може да мине и само с растителна храна. А ако тя е в изобилие, мястото на физическия труд се заема от опитите да се постигне нирвана.

Човекът е хищник. Веднъж на Мартин му бяха разказвали за един индийски юноша, който спечелил поредния конкурс за индийско-руска дружба и го изпратили в приятелска Русия. И първото нещо, за което момчето разказало задъхано на посрещналите го руски приятели, било за „изумително вкусните кафяви питки“, с които го нагостили в самолета на „Аерофлот“. Когато разбрал, че разсеяната стюардеса го е нахранила с котлети, му станало много тъжно и обидно. Но това вече няма отношение към потребностите на организма, а говори само за силата на моралните устои. Отслабналият от вегетарианството млад организъм изобщо не протестирал срещу месото…

Мартин, може би, би отказал само кучешко. Отново изключително от морални съображения. Така че донесеният от сервитьора специалитет на заведението изобщо не го шокира.

— Конско месо? — попита той, гледайки червените късчета студено варено месо.

Сервитьорът кимна, очаквайки реакция. Освен конското месо, в специалитета на заведението „Умрялото пони“ влизаха късове варено тесто, оформени във формата на копито, малко твърдо сиренце, направено на топки, и някаква млечнокисела напитка. Мартин я опита и се възхити — истински казахски кумис!

— Прекрасно — каза той, докато посипваше обилно конското с горчица. Мнозина смятат, че конското месо е отвратително на вкус. Горките глупаци! Те ядат конското горещо, а може би дори пият бульона. А конското месо е хубаво само студено, тогава никакво телешко или свинско не може да се сравни с него…

— Не успя да те шокира — каза Ирина. — Такова му е чувството за хумор на кръчмаря. Понеже заведението е „Умрялото пони“, черпят всички новопристигнали с конско месо.

Мартин поклати глава, понечи да отвори уста, за да разкаже за целебните свойства на конското месо и за задължителното му използване при приготвянето на видовете пушени салами… Но си спомни за надписа „Сноб“ върху личното си досие и глътна подготвената реч заедно с парче месо.

— Предполагам, че това смущава новаците — предположи Ирина. — Но ти вече си бил на толкова светове… Мартине, чу ли за ключа?

Той кимна.

— Ето го — каза тя и му подаде една от верижките на шията си. Вече беше забелязал, че тя носи на врата си цели три верижки — една с кръстче, друга с жетона си на пътешественик, а третата беше сметнал за най-обикновено украшение.

Оказа се, че на нея виси „ключът“.

Той се оказа по-малък, отколкото си го беше представял. Даже не беше молив, а огризка от молив. Тънко прозрачно синкаво цилиндърче с мътни капки във вътрешността и отвор, през който беше прекарана верижката.

— Що за боклук? — попита риторично Мартин. Разбира се, пурпурният прашец не впечатляваше повече… но от него излизаше някаква неуловима аура за извънземност. А това нещо тук…

— Не ти ли харесва? — попита Ирина с усмивка.

— Стъклена дрънкулка — произнесе присъдата си той. — Ако в някой филм героят намери подобно нещо, веднага щеше да стане ясно, че това е ключът от най-главния сейф на извънземните. Или детонатор, останал от Големия взрив… Но ние не сме във филм. Ирка, това е просто стъклена дрънкулка!

— Вярно е — каза тя тихо. — Взех я от Станцията, когато дойдох тук. От кошчето за боклук.

Мартин се опули.

— Кой ще изхвърли ценен артефакт в боклука?

— Кой ти е казал, че това е ценен артефакт? — попита тя шепнешком. — Това си е боклук. Дори и да е чуждопланетен.

— И ти какво, реши да измамиш златотърсачите? — вцепени се Мартин. — Ако научат…

— Никого не съм мамила — отговори Ирина с мила усмивка. — И говори по-тихо, за Бога! Аз, между другото, никога не съм заявявала, че съм намерила това нещо в „сейф“. Просто го показвах и казвах, че съм го „намерила“. А какво са си измислили хората не е мой проблем.

— Защо? — попита Мартин след кратка пауза.

— Ето какво мисля аз… — Ирина стана сериозна. — Талисман не е Библиотека. Тази планета не е мъртва. Тук има странна мъгла. Тук дори скалите под краката ни са електростанция. Тези сейфове работят… и повярвай ми, в тях намират не само прашец! Ако този свят е останал от предишната експанзия на пазителите, значи в него има нещо. Нещо много ценно. Може би това е център за управление на цялата им империя?

— Те нямат империя — промърмори Мартин, наливайки си още кумис. — Имат една уютна планета и хиляди кораби. И това е всичко! Ако тук беше някакъв техен център, нямаше да допуснат тълпи диваци да се ровят в земята.

Ирина не почна да спори.

— Но важен ли е с нещо Талисман? Важен е! Значи трябва да се узнаят тайните му. А кой е най-лесният начин?

— Да поживееш тук някоя и друга година. — Мартин огледа кръчмата замислено.

— Да се запознаеш с хора, живели много години на Талисман! — отсече Ирина. — Да станеш свой човек сред онези, които вече са се добрали до нещо. А какво е нужно за целта?

Мартин кимна.

— Разбирам. Да се направиш, че владееш равностойна тайна… Е, и как се справяш? Дойдоха ли при теб местните масони, приеха ли те в ложата си и споделиха ли информацията си?

Ирина поклати глава някак неопределено.

— Е… трудно е да се каже. Може и да са дошли. А може и да съм си го внушила.

— Местните масони. Братството на Талисмана… — размишляваше Мартин. — Многоуспешни и умни златотърсачи… Да речем, някой може да намери закономерност в работата на сейфовете… Какво пък, да играем. Ва банк, нали?

— Да, но как? — попита с любопитство Ирина.

Мартин взе „ключа“ заедно с верижката и ги скри в джоба на ризата си. После извади от раницата си обемист пакет и го сложи на масата пред Ирина.

— Какво е това? — попита тя.

— За пред околните — пари. Плащам за артефакта. А всъщност — съвсем обикновен комплект принадлежности за пътешествие: шоколад, подправки, патрони. После ще ми ги върнеш.

Ирина се усмихна.

— Поне шоколада може ли да запазя?

Доядоха си спокойно специалитета на заведението „Умрялото пони“. Останалите посетители поглеждаха към тях и размяната на „ключа“ срещу пакета не можеше да е останала незабелязана. Но засега всичко беше спокойно.

Мартин се приближи до кръчмаря и помоли за стая за един ден. Намери се стая на втория етаж на кръчмата, и дори цената не беше извънредно висока.

Най-радващото беше, че Ирина е в съседната.

Стените между стаите се оказаха дъсчени, облепени с простички хартиени тапети. Мартин разкъса тапетите, огледа стената и остана доволен от резултата. Кимна на Ирина, която наблюдаваше изследванията му, и каза:

— Прекрасно. Скоро ли ще се стъмни?

— След два часа. Към десет.

— А кога народът отива да си легне? — попита Мартин, поглеждайки часовника си. Деветнайсет часа и седемдесет и три минути… Той обикновено оставяше своя „Касио-Турист“ в режим „плаващ час“ — при това денонощието на всяка планета се делеше на двайсет и четири часа, но минутите можеха да бъдат най-различен брой. Режимът „плаващо денонощие“, в който часът се делеше на шейсет обичайни минути, но количеството часове в денонощието изобщо не беше регламентирано, беше много по-неудобен според него.

— След дванайсет. А долу ще пиянстват чак до сутринта.

Мартин кимна:

— Прекрасно. Ако някой наистина е повярвал в играта ти, тази нощ е последната, в която може да открадне ключа.

— Могат и да те причакат по пътя към Станцията. На сутринта.

— Може. Но традиционно действат през нощта. Като че ли не могат да я използват за други неща…

Кой знае защо и двамата замълчаха неловко. Мартин се изкашля и попита:

— Как мислиш, този кръчмар…

— Юрик? — Ирина поклати глава. — Не, не мисля. Достатъчна му е и неговата история. След такова нещо няма да тръгнеш да се ровиш в галактическите тайни…

— Но ти се ровиш.

— Ние бяхме само седем…

Мартин я хвана за ръката, но Ирина поклати глава:

— Не. Не бива, Мартине. Ти не мислиш за мен. А за предишната Ирка…

Това не беше съвсем така, но все пак беше достатъчно близо до истината, за да пусне ръката й и да каже:

— Тогава да отидем да се разходим. Какво интересно има тук, освен кръчмата, в която поднасят конско месо?

— Жилищните райони — охотно смени темата Ирина. — Няколко хиляди къщурки, където нощуват златотърсачите… Климатът тук е мек, не са необходими солидни постройки. Всичко е повече или по-малко смесено, макар че хората от различните раси се стараят да се държат близо едни до други. Има още две кръчми, но там се събират предимно извънземни.

— И още как — кимна Мартин. — Как иначе ще издържат конкуренцията с човек, на когото пазителите доставят стоките безплатно…

— Супермаркет със съсобственици човек и дио-дао, няколко оказиона за артефакти, хотел за куриерите, които разнасят стоките по други планети — продължаваше да изброява Ирина. — Научна станция на аранките…

— Даже научна станция? — оживи се Мартин. — Ето това е интересно. Те нямат много научни станции извън Аранк.

— Да, нямат. Значи този свят наистина е необичаен — съгласи се Ирина. — Аз ходих там веднъж. Опитах да се свържа чрез тях… със себе си на Аранк. Не се получи. А после вече не ми се ходеше.

— Да идем при аранките — реши Мартин. — Ще се намери за какво да си поговорим.

* * *

Талисман можеше така и да си остане неизследвана планета, ако не беше безплатното електричество под краката. И работата не беше дори в житейските удобства, които даваше то. Ориентацията в бялата мъгла беше практически невъзможна, магнитното поле на планетата се оказа прекалено неустойчиво и променливо, за да се използват компаси, радиодиапазонът беше запълнен със смущения, а местността беше твърде бедна на природни ориентири. Основните „пътища“ се осветяваха с фенери, но беше достатъчно човек да се отдалечи на десетина километра от Амулет, за да стане връщането му доста проблемно.

Ситуацията спасяваха „жалончетата“ — мънички автономни фарове, подобни на обърната буква V. Жалончетата се забиваха в огледалния камък — той беше твърд, но ронлив — след което започваше да работи малко проблясващо фарче на принципа на полупроводниковия лазер. Разликата в потенциалите между крачетата на фарчето беше достатъчна за няколко седмици работа. Подобни устройства се правеха и на Земята, и на други планети, но пазарът беше залят предимно с удобните и леки модели, произведени на Аранк. Интервалът и цветът на просветванията се регулираше в широки граници, така че всеки златотърсач можеше да нареди свое собствено трасе.

Ирина също имаше собствен комплект жалончета — наръч от петдесет леки сребристи „пергела“. Три сини просветвания, пауза, виолетово просветване, дълга пауза — синьо просветване. Както гордо каза Ирина, кодът на нейните жалончета се смяташе за много успешен и лесно запомнящ се. При това синият и виолетовият цвят се променяха много малко от мъглата, а това беше важно.

Освен това девойката мимоходом отбеляза, че на Талисман кражбата или повреждането на чужди жалончета се смята за едно от най-страшните престъпления. За такова нещо можеха да линчуват провинилия се — та нали махнатото жалонче означаваше загуба на нечий живот. Затова добрият тон изискваше всяко старо изгаснало жалонче да се премества на няколко сантиметра, към нов източник на захранване, а ако по някаква причина се е счупило — човек да слага вместо него свое жалонче, като го програмира на чисто бели просветвания.

Мартин неволно започна да се любува на Ирина, която му разясняваше тънкостите на живота на Талисман. Девойката беше сменила роклята си с дънков гащеризон, на колана й проблясваше наръчът жалончета и висеше сериозен на вид револвер. Изобщо, тя изглеждаше тук на мястото си — опитна и умела покорителка на тайнствената планета.

— А забеляза ли колко странна е мъглата? — продължаваше Ирина. Вървяха по добре осветена пътечка към станцията на аранките, построена на известно разстояние от селището. — Сякаш е влажна, нали?

— Да.

— Но ако се разхождахме от един час в обикновена мъгла, дрехите ни вече щяха да са мокри. А тук сякаш съществува някакъв ограничител. Понамокриха се малко — и спряха.

— Странен свят — съгласи се Мартин. — А помниш ли Беззар? Еластичната вода?

— Аха! — засмя се Ирина. — Рядко удоволствие — да се разхождаш по водата като по суша!

Тя млъкна и погледна с упрек Мартин.

— На Беззар не бях аз.

— Ти беше — каза Мартин. — Престани да се самонавиваш. Ти беше на Аранк. Ти беше на Беззар. Всичко е наред.

Ирина не отговори, известно време двамата вървяха безмълвно. В мъглата проблясваха в различни цветове жалончета, водещи извън Амулет.

— Мнозина смятат, че колкото по-надалече си от селището, толкова по-интересни са находките в сейфовете — каза Ирина. — Но някои от опитните златотърсачи казват, че това са пълни глупости, че шансовете навсякъде са еднакви. Друг е въпросът, че близо до селищата всички хубави сейфове вече са разграбени…

— Кои са хубавите сейфове?

— Тези, които са близо един до друг и не съвпадат по фаза. За да можеш да ходиш между десетина сейфа и да ги проверяваш подред. Има места, където сейфовете са струпани на куп. „Златната поляна“, „Уолстрийт“, „Златната уличка“, „Сребърното копитце“…

— Не особено богато въображение — усмихна се Мартин.

— А как ти се струват „Бездънно ведро“, „Стой и гледай“, „Лобното място на тъщата“, „Брадата на джуджето“?

— Това вече е по-добре — съгласи се той.

— „Издрайфани черва“, „Бойни протези“, „Спирачен път“?

— Добре, добре, съгласен съм — кимна Мартин. — Фантазията на местните златотърсачи е безгранична… Какво е това?

— Научната станция на аранките — каза Ирина доволно. На него му хрумна, че нарочно го е баламосвала, за да може станцията да му се разкрие отведнъж и в цялото си великолепие.

Помнейки академичното градче в Тириант, Мартин очакваше да види нещо подобно — грандиозно и величествено или рационално и целесъобразно, но все пак обичайно от човешка гледна точка.

Но научната станция на аранките наподобяваше по-скоро сграда на дио-дао. Струпване от кафяви мехури с диаметри от два-три до десетина метра, някои отделно, други — прилепени заедно. Мехурите заемаха не по-малко от акър площ. До един от тях, чийто кръгъл люк на входа беше осветен, стоеше охрана — двама млади аранки. Единият с топлинна пушка — очевидно това оръжие се ползваше с популярност. Другият — с грамаден агрегат, състоящ се от раница и свързана чрез дебел кабел с нея тръба с мерник. Охранителите бяха облечени не с традиционните мъжки халати, а с някакви проблясващи футуристични гащеризони.

— Виж ти… — прошепна Мартин. — Нима тук има опасни форми на живот?

— Редът си е ред — отговори весело Ирина. — Разбира се, те са пълни фаталисти. Но нямат намерение да рискуват напразно… този с раницата държи плазмомет. Може де изпепели цяло футболно игрище за двайсет секунди.

— Горките футболисти… — въздъхна Мартин.

Ирина помаха на напрегналите се охранители и извика:

— Атера, гаста! Ирина!

— Атера — отговори оживилият се охранител с топлинната пушка. Пристъпи напред и огледа внимателно Ирина. — Доггар-кен. — После мина на туристически: — Ти знаеш езика ни?

— Малко — кимна Ирина. — Но приятелят ми не го владее.

— Затова пък той носи наше оръжие — каза смаяно охранителят. Беше дори по-млад от Мартин и както всички аранки — добре сложен и с правилни черти на лицето. На Земята без колебание всеки семитски народ — от евреите до палестинците — щеше да го приеме за свой.

— Разрешено ми е — каза бързо Мартин. — От кмета на Тириант.

— Какво ли не се случва в живота! — възхити се охранителят малко фалшиво. — Добре дошли, приятели. Заблудили ли сте се, или идвате специално при нас?

— Специално. — Мартин деликатно избута Ирина встрани. — Ние изучаваме Талисман… и бихме искали да обменим мнения с вашите учени.

Охранителят се замисли за секунда и му подаде ръка.

— Доггар-кен.

— Мартин.

Охранителят леко се обърка.

— Ти нали нямаш деца, Мартине? — попита Ирина.

Мартин поклати глава.

— Тогава Мартин-кен — учтиво го поправи тя.

Охранителят явно се зарадва и отново подаде ръка.

— Тогава може просто Доггар… Да вървим, тъкмо трябва да ме сменят. Аз ръководя една от научните групи и можем спокойно да обсъдим всичко.

Въпреки цялата бдителност на аранките, не се наложиха никакви други формалности. Мартин и Ирина влязоха заедно с Доггар през люка и се озоваха в просторен купол. Мартин предпазливо докосна стената — беше топла и мека.

— Това са живи сгради — съобщи Доггар. — Много удобно за колонизирането на други планети, нали? Достатъчно е да донесеш със себе си едно семенце и да го засадиш…

Мартин въздъхна. Защо детските мечти на човечеството са въплътени от извънземни?

Дойде още един млад аранк. Взе от Доггар оръжието, размени две-три думи с него и излезе навън.

— Да вървим — каза Доггар весело. — Мразя тези дежурства, но би било още по-неудобно да държим тук взвод охрана. Така — всеки дежури по три часа на четири дни. Знаем две и двеста…

— Нима тук има опасности? — попита Мартин, докато вървеше след него по пустите коридори на станцията. Обикновеното пресмятане показваше, че тук живеят трийсет и двама аранки. Или почти толкова.

Разбира се, ако едновременно дежуреха само двама души. Но можеше да има още вътрешни постове и патрули… И, разбира се, ако Доггар не лъжеше.

— Вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата… — отговори сериозно Доггар. — Странна планета, твърде много разумни същества от най-различни светове… Гладни ли сте?

— Не, току-що похапнахме — каза Мартин, като наблюдаваше Доггар с нарастващо любопитство.

— Тогава да отидем в стаята ми…

След няколко минути, през които така и не срещнаха никого, те отидоха в стаята на Доггар. Много уютна, с голям прозорец, от който се откриваше изглед към голям град на аранките.

— Носталгия — въздъхна Доггар, докосвайки малкия панел за управление до прозореца. Пейзажът се смени с идилично пасторален. Полянка, река, водопад… пасящи крави, толкова ниски, сякаш са кръстоска с дакели… — Всеки мечкар си хвали мечката. А вие отдавна ли бяхте на Аранк?

— Съвсем наскоро.

— Как ви завиждам… аз вече половин година не мога да се наканя да си взема отпуска… — въздъхна Доггар. — Ей сега ще дойда, само да се измия. Чувствайте се като у дома си!

Сякаш в потвърждение на тези думи той тръгна към вратата на банята, като в движение разкопчаваше гащеризона си. Голотата изобщо не беше табу за аранките. Впрочем, Доггар се съблече напълно чак зад вратата.

Ирина и Мартин се спогледаха с усмивка. Все пак нищо не сплотява повече на друга планета от странностите в поведението на чужда раса. Дори на Майката Земя богатият руски индустриалец с лекота ще се разбере с бедния руски студент, ако съдбата ги заведе заедно някъде в чужбина. И тема за разговор ще станат естествено „тези изроди“, които се държат по непривичен начин, предизвикващ или раздразнение, или завист.

Зад прозореца-екран една крава вдигна глава и тъжно замуча.

— Много развита раса… — каза Мартин, загледан в прозореца.

— Иска ми се да се бях родила на Аранк — съгласи се Ирина.

— А какво пречи да се емигрира там? Те са много гостоприемни…

— Да се емигрира е съвсем друго. Трябва да си се родил там. Да бъдеш като тях. Да живееш с убеждението, че само така трябва да се живее.

Мартин кимна.

Доггар излезе от банята, завързвайки халата си, и каза бодро:

— Изгарям от желание да чуя разказите ви! Може би на чашка коняк?

— Може — одобри Мартин.

— И аз ще пийна — каза Ирина.

— А така! — каза Доггар и отвори обемистия бар. — И малко вкусни ядки… а за уважаемата Ирина — плодови кристали… Та какво ви доведе на Талисман?

— Ключът — каза Мартин наслуки.

Ръката на Доггар едва забележимо потрепна, покрай широката сплескана чаша се разля малко коняк.

— Ох, колко съм несръчен… — огорчи се той. — Какъв ключ?

— Планетата-ключ — изтърси Мартин.

Доггар внимателно сложи чашките на ниската масичка, седна в креслото и кръстоса умерено косматите си крака.

— Седнете — покани ги той. — Каква планета-ключ?

— Талисман — каза Мартин, като седна срещу него и игнорира смаяните погледи на Ирина. — Само не ми пудрете мозъка, уважаеми Доггар.

— Как така? — смая се Доггар. — Как да ви пудря мозъка? С какво?

— Вие познавате много добре земните пословици — учуди се Мартин. — Нима този израз не ви е познат?

Доггар се усмихна и вдигна ръце.

— Предавам се! Точно този израз не го знам. „Не ме баламосвайте“ ли означава?

— Точно така. Вие изобщо не сте учен. Отговаряте за безопасността на станцията.

Доггар се замисли и попита:

— Защо решихте така, Мартин-кен?

— Защото един обикновен аранк никога няма да употреби израза „вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата“. Защото се доверявате безрезервно на техниката си и няма никаква необходимост да дежурите на входа. Значи сте излезли специално, когато приборите ви са открили, че се приближаваме. Значи вие сте този, който се занимава с общуването с чужденци.

— Не с чужденци, а с хора — поправи го Доггар. — Мислите, че разбирам от всички раси? Ха… — Той отпи от коняка. — За целта трябва да имаш глава колкото кофа… И изобщо — не сте прав. Да, аз отговарям за безопасността, но само по отношение на хората. И съм учен. Безопасността е втората ми специалност. Всички тук сме разностранни специалисти. Разумна икономия на ресурси.

— Значи сте съгласни, че Талисман е ключова планета? — настоя Мартин.

— Зависи какво разбирате под „ключова“ — усмихна се Доггар. — Особена планета. Важна. Но не сме наблюдавали тук някакви артефакти, руини, проходи към други светове. Пазителите не живеят тук и едва ли са живели някога…

— Уважаеми Доггар-кен — каза Мартин, — ние с Ирина посетихме редица светове и Талисман е последният от тях. Убедени сме, че тук се крои нещо много важно.

Доггар въздъхна.

— Така няма да мога да ви помогна. Споделете догадките си и…

Мартин погледна Ирина, кимна и предложи:

— Разкажи му. В края на краищата това засяга общите ни интереси.

Ирина заговори с въздишка:

— Уважаеми Доггар-кен! Преди известно време в мен попадна един документ…

Мартин си наля още коняк. Облегна се назад в уютното кресло и се заслуша. Винаги е полезно да погледнеш собствените си догадки отстрани…

Пазителите деликатно, но неотклонно цивилизоват всички достъпни ни светове, свързват ги в единна транспортна мрежа, развиват технологиите и изтърпяват ксенофобията… Този процес може да доведе разумните раси до отказ от по-нататъшна еволюция — тъй като всичките им потребности ще бъдат задоволени… Подобни действия вече са се извършвали преди хиляди години, но били прекъснати от вълна от катаклизми, които върнали цивилизациите в първобитното общество… Отгласите от отдавнашната катастрофа довели до това, че редица цивилизации изработили „защитни механизми“ — включително до частичен отказ от разум или до спиране на техническото развитие — но действията на пазителите неутрализират тези механизми… Съществува някаква сила, притежаваща свободна воля или сравнима със законите на природата, която не допуска подобно спиране на еволюцията… В някакво обозримо бъдеще, след минута или след сто години, без значение кога, въпросната сила отново ще прекъсне действията на пазителите…

— Какво е нашето място в дадения процес? — попита Доггар-кен. Беше станал много сериозен.

— Не мога да докажа думите си — отговори Мартин, — но ми се струва, че вашата раса е извършила някакъв крайно радикален акт на самозащита. При всички различия помежду си, разумните раси имат някакъв потенциал за по-нататъшно развитие. За простота може да се нарече „душа“.

Доггар-кен се усмихна.

— Не настоявам за религиозно разбиране на тази дума — каза Мартин. — Още повече, че за вас това биха били само думи… най-пълна абстракция. Но тази „душа“ дава на всички цивилизации странни неща като религиозното чувство, мистични преживявания… отчасти и интуицията, както ми се струва… А вашата цивилизация… само не се обиждайте, господин Доггар… е твърде технологична. В това е силата й — вие сте създали великолепен свят, много рационален, удобен, комфортен. Не сте изгубили нито емоциите, нито разума си, но сте се отказали от нещо по-голямо. Разбира се, може би това ще ви защити от новия апокалипсис…

— Защото ние вече нищо не означаваме. За Бог или за мирозданието… — промърмори Доггар. — Така ли?

Мартин кимна.

— Може би трябва да създадем синтетична душа? — попита Доггар. Усмихна се и продължи: — Добре, да допуснем, че сте прави. Включително и относно нашата защитеност… бих искал да вярвам в нея. Споделям вашата загриженост, Мартине, и тревогата за съдбата на родния ви свят. Така че какво означава Талисман в тази история?

— Какво означава той за вас? — попита Мартин. — Ние споделихме това, което знаем. Сега е ваш ред.

Доггар въздъхна.

— Отначало ни заинтересуваха три особености на Талисман. Удивителната структура на мъглата му, непрекъснатото генериране на енергия от скалните руди и така наречените сейфове.

— Именно в този ред ли? — попита Ирина.

— Точно така. Всички тези въпроси получиха отговорите си. Така наречената мъгла представлява сложна молекулярна суспензия, абсолютно неутрална по отношение на живите организми и изпълняваща ролята на защитен екран. Мъглата поглъща интензивното излъчване на звездите, превръща го в енергия и го подава към скалните руди. Пред нас е просто една електростанция… наистина, с размерите на планета.

— Охо! — възкликна Мартин. — А тези данни… достъпни ли са?

— Публикувани са някъде — сви рамене аранкът. — Тук няма нищо за криене. Засега изглежда невъзможно да се повтори тази технология, пък и бихте ли поискали да обгърнете планетата си със слой мъгла? Енергията може да се получава във всички точки на Талисман, което и правят всички желаещи.

— А „сейфовете“? — попита Ирина.

— „Сейфовете“ според нас — тук гласът на Доггар загуби мъничко от своята увереност — са не друго, а синтезатори на материя. Работата е там, че огромното количество енергия, хвърляно в скалите, трябва да се утилизира. И най-удобният начин за това е синтезирането на материя — крайно трудоемък процес.

— За хиляди години всички „сейфове“ щяха да са натъпкани догоре! — каза недоверчиво Ирина.

— Но те не само синтезират материя. Те също така я разрушават. Безсмислена работа, нали? Ние смятаме, че планетата е била преобразувана от някаква неизвестна древна раса, но не от пазителите, и е превърната в огромен автоматичен завод… за производство на „каквото си поискате“. А когато необходимостта от завода е отпаднала, той е бил пуснат на празен ход. Това се оказало по-лесно, отколкото да се спира процесът. Планетата продължава да изпълнява някакъв много отдавна стартиран цикъл — произвежда на конвейер непонятни и в голямата си част ненужни за нас вещи, след което ги унищожава. Открихме пряка зависимост между слънчевата активност и честотата на появата на артефакти в „сейфовете“. Когато звездата излъчва повече енергия, находките се срещат по-често. — Доггар-кен се усмихна. — Тук дори не са необходими сложни изследвания. Достатъчно е да се сметне корелацията по данните от откритите за достъп източници — количеството златотърсачи, количеството находки и активността на звездата. Веднага всичко става очевидно!

— Колко е просто… — каза разочаровано Ирина. — И това ли е всичко? Какво правите още тук тогава?

— Разбира се, опитваме се да намерим метод за управление на „сейфовете“! — възкликна Доггар. — Та това е рог на изобилието, Ирина! Но ние нямаме намерение да присвоим за себе си тази тайна, когато успеем да я разгадаем. Можете да ми повярвате, че една планета ще е достатъчна за всички известни раси!

— Но засега нямате резултати? — попита Мартин.

Доггар поклати глава.

— Никакви. Разбирате ли, Мартин-кен, тук не може да съществува някакво единно управление на „завода“, откъдето се регулират всички „сейфове“. Това е прекалено голяма структура. Всичко трябва да е по-просто — приближаваш се към сейфа, правиш нещо и получаваш желаната вещ… — Доггар разпери ръце. — Само че какво трябва да се направи? Да се произнесе парола? Да се приложи към сейфа някакъв особен ключ?

Мартин въздъхна и бръкна в джоба си. Сложи пред Доггар стъкленото цилиндърче.

— Ето го. Можехте да попитате направо… Това нещо Ирина представя за намерения от нея ключ…

Доггар погледна цилиндърчето с недоумение, после рече бавно:

— Това не е ключ. Не се обиждайте, но си е обикновен боклук. Това е изхабена батерийка. Наша батерийка. Слагаме такива в пушките си… и в почти всички аранкски прибори, изискващи висока мощност.

— Ето какво било! — зарадва се Ирина. — Намерих това нещо в кошчето за боклук на Станцията на пазителите. Значи е ваша играчка…

Доггар я погледна и кимна.

— Разбрах. Правите се на притежател на ценен артефакт, за да спечелите пари… не, едва ли. По-скоро за да придобиете висока социална значимост на Талисман и да узнаете неговите тайни!

— Именно — кимна девойката.

Доггар въздъхна.

— Жалко. Въпреки че нито за миг не съм вярвал в материалността на „ключа“ за управление на „сейфовете“, вашата находка ме заинтересува…

Той посегна към бутилката и им наля по още малко коняк. После продължи:

— Какво пък, ще търсим. Това ни е работата… Ако искате, можете да се присъедините към нас.

— Значи това е всичко, което знаете за Талисман? — попита с огорчение Ирина.

— Аз знам за Талисман много повече — отвърна Доггар. — Структурата на кората, състава на черните скали, формулата на мъглата, топографията, малобройните растителни и животински форми, които обитават планетата… Между другото ние смятаме, че всички те са въведени изкуствено. Но не знам кой е превърнал тази планета в завод, не знам как се управлява този завод и нямам подозрения за други тайни, криещи се в Талисман. Особено свързани с еволюцията на разума… Нали за това искахте да ме питате?

— Много е приятно да се говори с някой, който е толкова точен във формулировките — каза Мартин. — Какво пък, благодаря за почерпката. Имате отличен коняк.

— Заповядайте пак! — рече Доггар прочувствено и се изправи. — Винаги е приятно да се общува с интересни хора. Разочаровах ви, нали?

— Засега още не знам — призна Мартин.