Сергей Лукяненко
Спектър (36) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Разпитът беше кратък и приличаше по-скоро на изпълнение на някакви ритуални формалности. Безупречно учтивият шеал помоли Мартин да изложи подробно всичките си действия — от момента, в който е видял „шокирания от разума“. С този донякъде високопарен израз полицаят назова спретналия касапницата безумец.

Мартин се опита да изложи и мотивите за своето поведение — как отначало не е разбрал какво става и се изплашил за беззащитните птичета, как се е опитал да отвлече вниманието на убиеца… Но полицаят му даде да разбере, че тези подробности изобщо не го интересуват. Само фактите. Последователността на действията. Станал, побягнал, скочил, извикал, стрелял…

— Виждам, чувам, мразя… — промърмори Мартин и се зае да размахва ръце, излагайки „фактите и само фактите“. Полицаят кимаше благосклонно. Честно казано, Мартин не изпитваше страх. Може би защото уютният кабинет в полицейския участък, отрупан с цветя, с широки прозорци — с изглед към храма, естествено — изобщо не приличаше на мрачна тъмница.

„Всичко е точно така и е потвърдено от свидетелите — каза полицаят, след като го изслуша. — Народът на Шеали няма претенции към вас.“

Мартин кимна с разбиране и даже си помисли, че народът на Шеали би трябвало да му благодари — за обезвреждането на маниака.

„Шокираният от разума болен ли беше?“ — попита той.

„Да — потвърди полицаят. — Той беше с болен разум.“

„Добре, че се оказах наблизо“ — каза дълбокомислено Мартин.

„Не, лошо — отсече полицаят. — Шокираният от разума произхождаше от закътано планинско селце. Той никога не е виждал пришълци. Когато ви е видял как седите на пейката като истински шеал, вътрешният свят на шокирания от разума се е взривил. Той не е знаел как да се държи в дадената ситуация. В него са били ритуалните му ножове, но той ви е сметнал за прекалено опасен и не се е решил да встъпи в бой с вас. Вместо това древните инстинкти са му подсказали неправилен в дадената ситуация модел на поведение — да убие няколко птичета и да избяга, докато хищникът изяжда телата им.“

Мартин седеше като наплют. Дишаше дълбоко през устата.

„Вие не сте виновен — съобщи полицаят. — Виновен е старейшината на селото, пуснал без предварителна подготовка шокирания в града. Той ще понесе наказание.“

„Аз не знаех…“ — каза Мартин.

„Разбира се. Вие не сте виновен.“

И все пак Мартин се чувстваше виновен. Спомняше си жълто-зеления пух, мачкан от струите на фонтана, розовата вода, застиналото момиче… Поклати глава, пропъждайки спомените. Край, отмина. Беше и го няма. Животът трябва да продължи. Мартин каза:

„Можете ли да ми помогнете? Търся жена от своята раса, пристигнала на Шеал преди седмица. Ето фотографското й изображение…“

„Това ще отнеме време — отговори полицаят, без изобщо да се учуди от такава молба. — Елате вечерта.“

Мартин кимна и каза:

„Тръгвам си. Ще дойда вечерта. Благодаря ви.“

„Да не забравите документа за птичето“ — полицаят му подаде кръгло картонче, изписано със ситни редове.

„Какъв документ?“ — учуди се Мартин.

„Вашата намеса е спасила едно птиче, което неизбежно е щяло да загине. Сега то не принадлежи на нашия град, а е член на вашето ято.“

Мартин вдигна ръце в знак на протест, осъзнавайки прекалено късно, че на жестомимичен туристически това означава крайна степен на възторг.

„Почакайте! Нямам нужда от птиче шеал!“.

„То вече не принадлежи на града. То е ваше.“

В продължение на десет минути Мартин спори с полицая. Макар че можеше ли да се нарекат спор два монолога? Мартин обясни, че в човешката култура не е прието да се взимат в робство или да се осиновяват спасени от смърт същества. Полицаят обясни, че културата на шеалите е основана на традициите и че спасеното от смърт същество „преминава в ново ято“. Мартин уверяваше полицая, че изобщо не си е поставял за задача да спаси някакво конкретно птиче. Полицаят го уведоми, че многобройните свидетели са потвърдили, че само неговата намеса е спасила живота на птичето. Мартин категорично отказа да вземе птичето на Земята, както и да се грижи за него на Шеали. Полицаят призна, че Мартин има това право — но тогава птичето ще остане самичко и ще загине. Мартин попита язвително дали има право да върши с птичето каквото си поиска? Полицаят потвърди, че непълнолетната личност, „изпаднала от гнездото“, не е защитена от законите.

Мартин изскочи от полицейския участък почервенял и псуващ на висок глас.

Птиче-шеал! Член на „неговото ято“!

Представи си гигантското канарче, разхождащо се из московския му апартамент. Представи си как то възбудено размахва криле и съобщава: „Тате, тате, а децата на двора ми казаха, че съм осиновена!“

— Гадове! — изстена Мартин. — Идиоти! Дебили!

„Документът за птичето“ изгаряше ръката му. Мартин се усмихна отмъстително и се приготви да скъса картончето. После си спомни: „Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“

Ако не беше заговорил с малкото шеалче…

Впрочем, щеше ли да се хвърли да спасява шеалите, ако не беше поговорил с „момичето“?

— Глупак… — прошепна обречено Мартин.

Все пак правилата за туристите не бяха написани току-така…

Мартин прибра картичката в джоба си и хукна към фонтана. Кой знае защо си представи, че малката продължава да стои под струите вода — мокра, премръзнала, изведнъж станала самотна и беззащитна…

Момичето седеше на пейката. Мокра, разрошена и беззащитна. Мартин разбра, че е тя — останалите птичета бяха изведени от фонтана, а и всички следи от касапницата бяха изчезнали.

Той пристъпи напред. Седна до нея и я погледна.

„Колко глупаво се получи всичко — каза момичето. — Сега съм в твоето ято, нали?“

„Да“ — отговори Мартин.

Момичето попита:

„А вие изобщо имате ли ята?“

„Не. Имаме семейства… нации… държави… Но това е друго нещо“.

„Така и предполагах. Лошо.“

— Но какво да направя? — попита Мартин, без да се обръща към никого.

„На своя език ли говориш?“

„Да.“

„Извинявай, не разбирам, когато говориш на друг език. Ако ме вземеш със себе си и ме приемеш в ятото си, ще се постарая да го науча. Аз съм способна. Все още имам време да се уча.“

„А ти допускаш ли, че може и да не те взема?“ — попита Мартин с любопитство.

„Да. Ако нямате ята… аз принадлежа към друг биологичен вид… ще съм в тежест.“

„Полицаят дори не се поинтересува дали имаме ята…“

„Полицаят е възрастен. Те вече не умеят да мислят.“

Мартин кимна, после потрепна, осмисляйки чутото.

„Какво означава това, че не умеят да мислят?“

„Това, че не умеят да мислят, означава, че не умеят да мислят.“

„Ти мислиш ли?“

„Разбира се.“

„Другите деца?“

„Да.“

„А възрастните?“

Момичето изчурулика нещо. Изглежда, това беше местният аналог на смях.

„Извинявай, мислех, че знаеш. Разбира се, че не.“

„Ти затова ли избяга? Когато разбра, че съм възрастен?“

„Да. Обърках се. Не можах да съобразя веднага, че си пришълец и мислиш дори когато си станал възрастен.“

„Но вашите възрастни говорят — напомни й Мартин. — Те работят, минават през Порталите, управляват коли…“

„Те умеят тези неща. Това е…“ — момичето млъкна.

„Разсъдък?“ — подсказа Мартин.

„Разсъдък. Точно така. Те са се научили. Те са били деца, умеели са да мислят. Узнали са всичко, което им е необходимо за живота, и са престанали да мислят. Да се мисли е трудно. Да се мисли е болезнено и опасно. Ако в света няма неизвестни опасности — изобщо не ти е необходимо да мислиш.“

„Затова ли убиецът… обезумя?“

„Той не обезумя, той си върна ума — каза търпеливо девойката. — Той срещна нова опасност — теб. В детството му не са го подготвили за срещи с пришълци. Ти се държеше като шеал, но не беше шеал. Разсъдъкът не му беше достатъчен и той отново се зае да мисли. Той беше шокиран от разума. Той се разболя. Не успя да осмисли новото и започна да действа като първобитен шеал — да убива слабите, за да спаси себе си. Много ми е мъчно за него.“

„Как шеалите престават да бъдат разумни? — попита Мартин. — Бих искал да знам.“

Момичето го изгледа изпитателно.

„Извинявай, едва сега повярвах, че си разумен. Ти прие новото веднага. Извинявай, че се съмнявах.“

„Няма проблем. Ще ми разкажеш ли как шеалите престават да бъдат разумни?“

„Да. А ти ще ме вземеш ли в ятото си?“

„Е, нали не мога да те изоставя тук? Та тогава ще умреш!“

„Ще се опитам да оцелея. Умна съм, ще измисля нещо. Може да отида в гората и да живея като диваците. Там има хищници, но аз ще направя…“

„Гладна ли си?“ — попита Мартин.

„Много“ — отговори мигновено момичето.

„Какъв глупак съм… Да вървим.“

* * *

… Слава Богу, тя не кълвеше донесената от сервитьора каша, а я кусаше с нещо като лъжичка. Ако беше започнала делово да почуква с клюна по чинията, имаше опасност и Мартин да бъде „шокиран от разума“.

Но момичето-шеал се държеше като най-обикновено земно девойче, което е прегладняло и се е нахвърлило върху вкусна храна. Работеше енергично с лъжичката и с удоволствие си пийваше от някакъв плодов сок. Мартин реши да опита кашата, но от предпазливост попита сервитьора какъв е съставът й. Не можеше такива едри създания като шеалите да се хранят само с житни растения!

Подозренията му се оправдаха — покрай зърната в кашата влизаше и кайма от „живеещите в почвата“. Вероятно ставаше въпрос за някакви местни зайци, обитаващи дупки. Но след като прецени, че в почвата може да живеят и червеи, Мартин реши да не уточнява първоначалния облик на каймата, отказа се от кашата и си поръча чаша сок.

Момичето грижливо избърса клюна си със салфетка и погледна Мартин:

„Благодаря. Много вкусно беше.“

„Просто главата ми не го побира — какво да правя с теб?“ — призна Мартин.

„На твоята планета ще ме приемат ли за човек?“

„Човекът е двуного без пера — печално цитира Мартин Аристотел. — Няма да те лъжа — винаги ще те гледат с опасение. Но няма да ти навредят. Земята се посещава от много извънземни.“

„Няма проблем — каза момичето. — Ще свикна. Ще успея да си изработя нови инстинкти.“

„А задължително ли е и ти да изгубиш разума си?“

„Още не съм мислила над това — призна момичето. — Ако при вас всички са разумни… Не, не е задължително. Но нали иначе е много трудно?“

„Да бъдеш истински човек винаги е трудно — каза Мартин, отново прибягвайки до безотказната мъдрост на цитатите. — Но нима ти искаш да изгубиш разума си?“

„От това не боли — съобщи философски момичето. — Рано или късно се случва на всички. Ето сега си мисля дали мога да изживея целия си живот, като запазя разума си — и ми става страшно. Как е да живееш и да мислиш? Непрекъснато, чак до смъртта? Нима не искаш всичко да стане просто и лесно? Да не се налага да се страхуваш, да се съмняваш, да страдаш, да се отчайваш, да се колебаеш, да се разкайваш?“

„Веднъж слушах един старец — каза Мартин. — Даваха го по телевизията, в едно шоу… в което събират всякакви чудаци за забавление на публиката…“

„А ние нямаме такива шоута — съобщи момичето. — Нямаме възрастни чудаци. Извинявай, че те прекъснах.“

„Та този старец твърдеше — продължи Мартин, — че всички беди на Земята са заради любовта. Нали знаеш какво е любов?“

„Знам. Това е вълнуващо емоционално състояние, едно от свойствата на разума. Аз също обичам едно момче.“

Мартин се усмихна.

„Прекрасно. Старецът изброяваше всякакви беди, случващи се заради любовта. Казваше, че любовта кара хората да извършват странни нелогични постъпки, да жертват жизнения си покой, а понякога — и самия живот. Той съветваше никога да не обичаме, а когато се получи — да не се размножаваме, или да се размножаваме по изкуствен път. Казваше, че някога опитал да прави секс…“

„Аз знам какво е секс“ — рече спокойно момичето.

Мартин изхъмка:

„Аха. И, общо взето, сексът не му харесал… Някакъв такъв смешен старец. И докато говореше, дори някои от нещата звучаха логично. Та нали хората наистина често страдат от любов… ако се погледне отстрани. Аз го гледах и се чудех в какво не е прав. Случват се и такива неща — някой не е прав, но не можеш да разбереш веднага в какво. Можеше да се каже, че любовта е и радост, но не бива да се привежда радостта в противовес на тъгата! Защото се получава нещо като везни, на които измерваш плюсовете и минусите на любовта. А после осъзнах — този клет старец не разбира най-важното. Когато страдаш от любов, това е светло страдание. Това е и радост, дори когато любовта не е взаимна, когато ти носи само тъга и мъки. Важното е, че я има. А при този старец… може би нещо в ДНК-то му е било неправилно, не знам. Или изобщо е бил лишен от всякакви чувства, освен вкусовите рецептори на езика си и удоволствието от мекия диван под задника му. Общо взето, да опиташ да му обясниш, е все едно да обясняваш на слепец какъв е цветът на дъгата… Така е и с разума, момиче. Той, разбира се, е коварно нещо, и може да донесе много беди, но е щастие сам по себе си. И може да го разбере само онзи, който го има.“

„Този старец е говорил като нашите възрастни — отбеляза момичето. — Може би и при вас има хора, които са престанали да мислят, на които им е достатъчен разсъдъкът?“

„Може би“ — съгласи се Мартин.

„А ти обичаш ли някого?“

Това беше странен разговор. Малко ресторантче на чужда планета, с посетители, които сякаш не забелязваха Мартин. Със събеседница — извънземна птица. И тема на разговора — разумът и любовта. Нещата, до които се свежда всичко…

„Обичах — каза откровено Мартин. — Като че ли обичах. А сега… — Той се поколеба. И завърши честно: — Не знам“.

„Значи обичаш“ — заключи момичето.

Мартин се усмихна.

„А ти спиш ли през деня?“

„През последните трийсет години — не. — Мартин погледна внимателно момичето и се плесна по челото. — Наистина съм глупак. Спи ли ти се?“

„Ние спим през деня. Докато сме малки“ — призна момичето.

„Да вървим. Наблизо е.“

„Наблизо“ беше доста смело казано, но след половин час наближиха хотела. Мартин погледна нагоре — слънцето все още беше доста високо над хоризонта. Какво пък, можеше да сложи момичето да спи и тихичко да излезе, за да отиде при добрия полицай за информацията относно Ирина.

Чувствайки се нещо средно между Хумберт Хумберт и убиеца Леон от стария филм, Мартин премина покрай портиера, като водеше момичето за ръка. Дланта, която стискаше, изглеждаше съвсем човешка и той дори престана да забелязва лекото шумолене на перата. Портиерът посрещна появата им с равнодушен поглед, но все пак привлече вниманието им с тихо крякане:

„Във вашата стая ще има жена“.

„Момиче. Тя е от моето ято“ — мрачно отговори Мартин.

„Добре.“

Едва когато завари вратата на стаята си открехната, Мартин осъзна, че с портиера са имали предвид различни жени.

— От сутринта те ча… — започна Ирина Полушкина, скачайки от диванчето. — О, кой е това?

— Момиче — отговори обречено Мартин.

— Добре поне, че не е момче… — заключи Ирина, разглеждайки ги с явно смайване. После прочувствено издекламира: — Днес намина педофил междупланетен, водеше си личност малолетна…

— Вторият стих куца — каза Мартин. — Ирина, няма защо да се подиграваш. Попаднах в глупава ситуация.

— Да, на теб ти се случват такива неща… — каза тя, като още го оглеждаше със съмнение.

— Аз спасих живота на това птиче — обясни Мартин. — И по законите на Шеали я дадоха на мен!

— Така значи… — сега тя го погледна много странно. Объркано…

— Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред… — кимна девойката. — Горкото дете… — промърмори тя с онази интонация, която напълно еднозначно отделя девойките от жените. — Мъничката… ти поне нахрани ли я?

„Това ли е жената, която обичаш?“ — попита простодушно момичето.

Простодушно ли? На Мартин му се стори, че в очите на птичето се мярна лукава искрица.

„О, извинявай, че не те поздравих, не очаквах, че знаеш туристически…“ — каза бързо Ирина. Мартин неволно се усмихна. Все пак разговорът с жестове изглеждаше нелепо.

„Знам го, минавала съм през Портал, докато бях в яйцето. А ти също ли си от нашето ято?“

„Понякога“ — каза Ирина, поглеждайки накриво Мартин.

— Слушай, какво си й наговорил? Та тя е още дете, на десет-дванайсет години по нашите мерки…

— Ако съм разбрал правилно, след няколко години с нея няма да може да се говори изобщо — опипа почвата Мартин.

— Да, те губят разума си горе-долу на тази възраст — кимна Ира. — Вече си изясних това…

Тя отново се обърна към момичето и попита:

„Сита ли си? Добре ли си?“

„Да, Мартин ме нахрани.“

Момичето произнесе името на глас, и то много сполучливо.

— Колко е смела… — умили се Ирина. — Ама че си закъсал… Представяш ли си какви проблеми те чакат на Земята?

— Е, няма да я оставя сред тези безмозъчни шеали.

Ира кимна и попита момичето:

„Имаш ли нужда от нещо сега?“

„Да спя. Твърде много впечатления. И още…“ — Девойчето погледна накриво Мартин и каза нещо, криейки ръцете си от него.

„Ела“ — каза Ирина, хвана момичето за рамото и двете отидоха в тоалетната.

Мартин въздъхна, седна на диванчето и извади шишенцето. После каза на глас:

— Знам с какво животът се различава от приказките. Палечка и Снежанка никога не пишкат…

— Простак! — отговори иззад тънката врата Ирина. — Птичетата трябва да повърнат след ядене!

— Да, и на Пепеляшка не й се е повдигало на сутринта след бала… — съгласи се Мартин.

— На теб не бива да ти се поверяват деца! — възкликна гневно Ирина, извеждайки момичето от санитарния възел. — Простак… и алкохолик!

— Да ти оставя ли от коняка? — попита невинно Мартин.

— Остави ми! — отговори тя и се скри в спалнята. — И нарежи лимона.

Мартин погледна раницата си — не изглеждаше да е ровено в нея. Откъде Ирина знаеше, че вътре има лимон?

Когато след десетина минути тя излезе и тихичко затвори вратата след себе си, всичко беше готово: конякът — налят в най-подходящите чашки, лимонът — нарязан и посипан със захар и кафе. За всеки случай Мартин извади и шоколад — разбира се, беше пошлост да се замезва конякът с шоколад, но нали трябва да се проявява снизходителност към жените.

— Заспа — каза тихо Ирина. — Ти съвсем си я измъчил!

— Аз не съм орнитолог — промърмори Мартин. — И нямам деца.

— И слава Богу, че какъв ли татко ще се получи от теб…

— А от теб каква майка? — Погледна я и бързо добави: — Не, не се сърди. Аз самият едва не си изгубих разума, когато ми връчиха говорещо пиле… Не за това говорим, Ира.

Девойката кимна и седна до него. Погледна го в очите и попита:

— Как умрях?

— Пашкулът против натоварвания те смаза. По команда на амебата Петенка, но по твоя молба — рече сурово Мартин.

Тя затвори за миг очи и каза:

— Това го помня… Как изглеждах после, Мартине?

Той сви рамене.

— Откъде да знам? Изгубих съзнание и когато се свестих, вече бях на планетата на пазителите. А нали знаеш колко са словоохотливи…

— Слава Богу… — въздъхна Ира. На лицето й наистина се изписа облекчение.

— Какво имаш предвид?

— Страх ме беше, че си ме видял мъртва. Петдесет и пет килограма кървава кайма в пластмасов пакет. Как щеше да ме целуваш след това…

— Женска логика… — успя да прошепне Мартин, преди устните им да се срещнат и всякакви пазители, шеали и беззарийци да се разкарат за известно време. Ръцете й започнаха да го разсъбличат, а той погледна накриво притворената врата на спалнята и напипа ципа на полата й. Кожата на Ирина беше гореща и в отговор на докосването му настръхна…

— Аз те помня… всичко помня… — прошепна тя. — Аз… и не аз… Тя с теб… едва не полудях…

Не можеше да се каже, че той в момента имаше време и желание да мисли. В такава ситуация напълно би се справил само с разсъдъка или с инстинктите си. Но все пак му се мярна мисълта, че е права.

Тя беше друга. Малко по-различна. Не наивната девойка, загинала на Библиотека. Не романтичката, умряла на Прерия 2. Не пресметливата Ирина от Аранк. Не екзалтираната личност от Мардж. Не онази войнствена и упорита жена от Беззар.

Всичките заедно — и още нещо.

Всичките заедно — и съвсем различна жена.

— Това си ти… — прошепна Мартин.

След половин час той лежеше на диванчето и чакаше Ирина да излезе от банята. Искаше му се да запали цигара, но щеше да заприлича на сцена от холивудски филм.

Затова се задоволи с глътка коняк.

Ирина излезе само с кърпа около бедрата. Погледна го и с тихо ръмжене започна да се прокрадва към дивана.

— Ирка, ще разбудиш птичето… — опита се да я укроти Мартин.

— Ох, как ми се иска да кажа нещо вулгарно… — отговори тя, протегна се и каза: — Тогава изчезвай под душа!

И той изчезна.

Впрочем, след две-три минути тя се промъкна в банята подир него.

 

Момичето се събуди чак привечер, когато Ирина и Мартин вече изглеждаха като съсредоточени изследователи на чужди светове, а не като страстни любовници.

Само дето от време на време се кикотеха и се споглеждаха, усмихвайки се заговорнически. На Мартин никога не му беше харесвало такова поведение, демонстрирано понякога от влюбените двойки — в погледите и намиганията се усещаше фалш, демонстриране на отношения вместо истински чувства. Но сега с удоволствие си разменяше с Ирина хитри погледи и гримаси, без изобщо да се смущава.

„Събудих се — съобщи момичето, като влезе в стаята. — При вас всичко ли е наред?“

Те се усмихнаха един на друг.

„Хубаво е, когато в ятото всичко върви добре“ — каза момичето.

— Струва ми се, че тя не е спала през цялото време — каза Мартин, след това се обърна към птичето: „Всичко е чудесно. Говорим си за вашия народ. Ще ни разкажеш ли как губите разума си?“.

„Ще разкажа.“

— Аз знам в общи линии — каза Ирина. — И даже се досещам какво искат от теб пазителите.

— Така ли? — учуди се Мартин. Вече й беше разказал за всичките си приключения, но не беше успял да изслуша ответния разказ. — И какво искат?

— Локален Армагедон.

— Точно от това се страхувах — отговори Мартин. — Те не се захващат с по-дребни неща.

— Предполагам, че няма да има жертви…

— Значи със сигурност ще има. Поне една — изтърси той и се сепна.

Ирина кимна и добави с тъга:

— Ако първо беше отишъл на Талисман…

— И какво щеше да промени това? — настръхна Мартин.

— Струва ми се, че от нас седемте ще остане жива само една — каза простичко Ирина. — Последната, при която отидеш. Аз те чаках… и все пак ми се искаше да дойдеш по-късно. След Талисман.

— Иринка…

Девойката се усмихна.

— Престани. Прекрасно разбираш всичко. Моята постъпка е нарушила нещо. Някакви закони… които изобщо не са измислени от пазителите. Някакви природни константи, отнасящи се до разума. Нали така? И баща ми разбира това. И твоят наблюдаващ от ГБ.

— Мога да отида в Станцията и да тръгна към Талисман — промърмори Мартин.

— И така да убиеш другото ми „аз“? — уточни Ирина. — Не бива, Мартине. По-добре да си поиграем на апокалипсис на една отделна планета.