Сергей Лукяненко
Спектър (34) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Никога не се напивайте като свиня, ако на другия ден ви предстоят велики дела.

Известно време Мартин лежа тихо, спомняйки си благородния дон Румата Есторски, моментално изтрезнял след безобразното напиване с барон Пампа^[1]. Опитваше се, борейки се с главоболието си, да си представи по какъв начин действа „спораминът“. Реши, че чудодейните таблетки ускоряват рязко метаболизма в организма, което би трябвало да помогне и за изцеляването на раните, и в борбата с продуктите от разграждането на алкохола. Надигна се със стон, добра се до кухнята, глътна един аналгин с известно количество минерална вода, надникна в кабинета — героичният гебеец спеше кротко на неразтворения диван, а до него, на пода, лежеше топлинната пушка на аранките.

Мартин поклати глава и отиде да си вземе душ.

Когато излезе от банята, Юрий Сергеевич бодро дрънкаше съдове в кухнята и си припяваше:

В първия свят той гледаше телевизия,

четеше Кастанеда, сушеше си чорапите,

от самота изтръгваше акорди

с тъпите зъби на сляпа тъга.

Във втория свят звезди и пеперуди

хрущяха като захар под ботуш.

И нямаше смисъл, нямаше смисъл

нито в едно, нито във друго.

А в третия свят стисна той зъби

и тръгна към мъртвите сталкерски зони.

Свали димящата си шуба,

минавайки през огнения хоризонт.^[2]

Мартин се спря на прага, гледайки чекиста. Онзи весело му се усмихна, докато прецизно чукваше с ножа поредното пъдпъдъче яйце и го пляскаше в тигана.

— Откъде са яйцата? — попита мрачно Мартин.

— Та ти нали вчера отказа да си тръгнеш от ресторанта, докато не ти продадат един пакет? — съобщи Юрий Сергеевич, прекъсвайки песента си.

— А каква е тази песен?

Юрий Сергеевич искрено се учуди:

— Та ти вчера я поръча на бис два пъти. Забрави ли?

— Спомних си — промърмори Мартин. — Така става, като пиеш с чекисти…

Юрий Семьонович изобщо не се обиди на „чекиста“, Държавна сигурност умееше да съхранява традициите.

— Стига де, ти се държа много добре. Хайде… яйчица с кетчуп, чайче с лимон…

Мартин седна на масата, загледа се тъжно в чинията. Въздъхна — искаше му се да съобщи на Юрий Сергеевич, че всички целебни свойства на пъдпъдъчите яйца се проявяват само когато яйцата са в суров вид… но си спомни за „сноба“ и се захвана да яде.

Чаят се поглъщаше по-леко. В главата като рикошет го удариха излишъците от изпитото предишната вечер.

— Омая ли се? — попита проницателно Юрий Сергеевич.

— Няма страшно, аз съм от стара коза яре… — обяви Мартин. — Защо си извадил топлинната пушка? Смяташе да постреляш?

— Ти самият я извади — съобщи чекистът. — Показваше колко небрежно боравят с оръжията децата на аранките.

— О, Господи… — прошепна Мартин.

— Нищо, аз контролирах ситуацията — успокои го Юрий Сергеевич. Погледна го със съчувствие и извади някаква опаковка с хапчета: — Глътни пет, ще ти олекне.

— А казваше, че няма никакви строго секретни хапчета! — възмути се Мартин, демонстрирайки, че нещичко от вчерашния ден се е задържало в паметта му.

— Те не са строго секретни. Най-обикновена кехлибарена киселина, по пет рубли опаковката във всяка аптека.

Мартин си дояде яйцата и изпи няколко хапчета кехлибарена киселина. Безропотно си взе една цигара от Юрий Сергеевич и я запали — сега просто нямаше сили за лулата.

— Къде смяташ да отидеш? — попита го Юрий Сергеевич. — На Шеали или на Талисман?

Мартин потръпна.

— Това задължително ли е?

— А ти да не смяташе да спреш на средата на пътя? — учуди се Юрий Сергеевич. — Да забравиш… за всичко?

Мартин се замисли и призна правотата му. После попита:

— С кого ще работя?

— Ще тръгнеш на път сам — каза тържествено Юрий Сергеевич. — Но по изключение — въоръжен. Така че накъде поемаш?

— Засега не знам — призна Мартин. — Ще постоя пред терминала… ще избера. Юра, какво да правя?

— Същото, каквото и по-рано. Опитай се да спасиш Ирина.

— Ние нали вече знаем как завършват тези опити… — каза Мартин. — Защо трябва да бъда сам? Ернесто Полушкин не иска ли да потърси дъщеря си?

— Ти наистина ли искаш това? — попита подигравателно Юрий. — Той няма да ходи никъде. Решил е, че ще се спаси само една Ирина. И никакви действия няма да променят ситуацията. Не иска да гледа безпомощно как умира дъщеря му…

— А ти? — попита го директно Мартин.

— Нима би тръгнал с мен на разузнаване? — възхити се гебеецът. — Не, Мартине. Не мога. Иска ми се, но не мога. Някой трябва да ти пази гърба. Нали разбираш, че висшето ръководство не одобрява действията ни?

— Юра, стига си си играл с мен — помоли Мартин. — Какво трябва да направя?

— Да убедиш пазителите, че транспортната им програма е опасна.

— Да убедя пазителите? — засмя се Мартин. — Това е просто… Опитвал ли си да убеждаваш същества, които не отговарят на въпроси и са способни да разбият цяла планета на пух и прах?

— Мартине, нищо друго не ни остава. Възможно е да имаме на разположение още десетина… или стотина години. А може и да изтичат последните минути. Ако пазителите продължават тъпо и упорито да свързват планетите в единна мрежа, светът ще загине.

— Те не смятат така… — каза замислено Мартин. — Ето къде е проблемът… те имат основания да вярват в това. Но не привеждат доводите си! Как да убедя пазителите, без да знам всичко, което знаят те?

— Трябва да узнаеш онова, което знаят те — усмихна се Юрий.

— Дори и да го узная… — Мартин отпи от чая си и погледна умолително мъчителя си. Юрий Сергеевич извади изпод масата бутилката с остатъците от снощния коняк и я сложи пред него.

— Благодаря… — каза прочувствено Мартин и щедро изля коняка в остатъците от чая си. — Юрий, нали разбираш, че знанията никога не гарантират победа в спора. В края на краищата всичко се решава от властта.

— Значи си длъжен да станеш по-силен от пазителите — каза невъзмутимо гебеецът. Мартин се задави с „адмиралския чай“, а Юрий погледна часовника си и каза: — Колата вече те чака. Обличай се.

— Няма ли да има коментари? — поинтересува се Мартин.

— Не.

Мартин въздъхна.

— Добре. За Талисман съм се наслушал. А какви са странностите около Шеали?

— Нашите аналитици… — започна Юрий. — Общо взето, не аналитиците, а Ернесто Полушкин в един-единствен екземпляр. Той смята, че шеалите са неразумни.

— Какво, какво? — засмя се Мартин.

— Той е умен човек — каза Юрий. — Ако е направил такива изводи, значи има основания. Но след произшествието с Ирина се отказа да ни сътрудничи. И не желае да аргументира предварителните си изводи.

— А не можете ли да му наредите?

Юрий Сергеевич поклати глава.

— Мартине, ако човек работи в структура като нашата, той лесно може да бъде управляван. Но само до определени граници…

— Нима той знае прекалено много, за да може да му се оказва натиск? — разбра Мартин. — Или някоя друга шпионска баналност… като сейф с документи в швейцарска банка?

Чекистът мълчеше. Мълчеше красноречиво.

— От вашата кантора никога не си тръгват съвсем — тихо каза Мартин.

— Има изключения — призна Юрий. — Всичко, което знам, е, че според Полушкин расата на шеалите не притежава разум. Изхождай от това при посещението си на Шеали.

— Кошмар — каза Мартин и посегна към бутилката.

Но Юрий меко го измъкна иззад масата и съобщи:

— Време е, графе, очакват ви велики дела. Приготвих ти раницата. На четвъртия пропускателен пункт има наши хора, няма да те закачат за оръжието. Да вървим.

— Но аз сега няма да мога да измисля никаква смислена история! — примоли се Мартин. — Дайте поне една-две готови, нали имате запас!

— Не бива! — отсече Юрий, избутвайки го от кухнята. — Извинявай, но не бива.

 

Едва когато влезе в коридора на московската станция, Мартин си позволи да се отпусне. Спря се, помасажира смачканото си лице. Тръсна глава като мокър пес и се ухили, сякаш пред него все още стоеше любезният подполковник от Държавна сигурност.

— Мамка ви! — промърмори Мартин. — Гадове…

Но защо руските спецслужби с такава готовност използват метода с камшика и поничката, когато е достатъчно да поразговарят по човешки?

Юрий Сергеевич му беше симпатичен. Мартин дори можеше да се съгласи с повечето от възгледите му, а и не страдаше от алергия към службите. Като дете четеше книжки за разузнавачи и следователи, възхищаваше се в еднаква степен от Шерлок Холмс, Ниро Улф, Ераст Фандорин и Исаев-Щирлиц. Не обичаше Джеймс Бонд от патриотизъм. После за дълго време негови кумири станаха Богдан Рухович Оуянцев-Сю и Багатур Лобо^[3], той само не можеше да реши на кого да подражава — на простоватия, но храбър и силен Багатур или на нервния и проницателен Богдан.

Изглежда, че беше достатъчно Юрий Сергеевич да поговори с него, да го призове към патриотизъм и повече или по-малко откровено да изложи ситуацията. Но Мартин разбираше — в службите не са глупаци. И краткият престой в килията, и чудовищната разпивка, и завоалираните заплахи, и глупавото произвеждане в майор — всичко си имаше своя скрит смисъл.

Най-вероятно го имаше.

Преди да тръгне към пазителите, Мартин грижливо превъртя в паметта си цялата предишна вечер, после и нощта. Всичко, което беше говорил и правил. Всички спадове в настроението му и неясните реплики, изслушани внимателно от гебееца.

Добре е да имаш в кръвта си полученото от природата и от предците ти високо равнище на алкохолдехидрогеназа^[4]. Или, казано по-просто — да не се напиваш до безпаметност.

Впрочем, и Юрий Сергеевич можеше да се похвали с добра поносимост към алкохола. Той също не беше казал нищо — извън това, което искаше да каже. Не издаде защо спецслужбите са избрали именно него. Не си призна с помощта на каква хитра комбинация Мартин ще успее да убеди пазителите.

Или те изобщо не беше нужно да бъдат убеждавани и работата беше в нещо съвсем друго?

Мартин въздъхна. Засега беше абсолютно безполезно да гадае. Трябваше да намери Ирина и да се посъветва с нея.

А за целта първо трябваше да премине през Портала. Въпреки главоболието и общото му отвратително състояние.

— На нас само ни се струва, че живеем непрекъснато — каза Мартин, отпускайки се в креслото пред пазителя. — На фотона може би също му се струва, че е частица, но ние знаем, че той е и вълна.

— Любопитно — реши пазителят и се размърда. Беше дребен — или дете, или нисък по природа. Живият блясък на очите му кой знае защо накара Мартин да го сметне за млад.

— Аз ли бях този, който се ровеше в пясъка, загрижен за изграждането на кули? — попита Мартин. — Аз ли бях този, който не можеше да се оправи със закопчалките, когато сваляше първия сутиен на първата жена, и свърши преждевременно? Аз ли бях този, който зубреше нощем, тъпчейки главата си със знания, които няма да му потрябват никога? Аз ли съм този, който седи сега пред теб? Атомите на тялото ми са се сменили няколко пъти, всичко, в което съм вярвал, се оказа недостойно, всичко, което осмивах, се оказа единствено важното, аз всичко забравих и всичко си спомних… така че кой съм аз? Частица или вълна? Какво е останало в мен от момчето с къдравите коси, гледащо изпод вежди от старата снимка? Ще ме познае ли приятелят от училище, ще си спомни ли устните ми момичето от съседния клас, ще намеря ли за какво да си поговоря с учителите си? Вземете моето „аз“ на петгодишна възраст — та то има много повече сходства с всяко друго петгодишно дете, отколкото с мен! Вземете моето „аз“ на осемнайсетгодишна възраст — та то също мисли с гениталиите си, както всеки осемнайсетгодишен юноша! Вземете моето „аз“ на двайсет и пет годишна възраст — то още си въобразява, че животът е вечен, не е вдишало въздуха на чуждите светове. Тогава защо си мислим, че ни е даден един-единствен, непрекъснат живот? Най-хитрият капан на живота е нашата увереност, че още не ни се е налагало да умираме! Всички сме умирали много пъти. Момчето с невинните очи, младежът, веселящ се по цели нощи, даже този, възрастният Мартин, намерил място и етикет на всичко в живота си — всички те са мъртви. Всички те са погребани в мен, изядени и смлени, изхвърлени като остатъци от забравени илюзии. Малкото момче искаше да стане детектив — но нима мечтите му имат поне капчица сходство със сегашния ми живот? Юношата искаше любов — но нима е осъзнавал, че иска само секс? Възрастният планираше живота си чак до смъртта — но нима плановете му се сбъднаха? Аз вече съм друг… аз всеки миг ставам друг, върволицата от надгробни камъни се точи в миналото зад гърба ми — и никакви Библиотеки не са достатъчни, за да получи всеки умрял Мартин своя обелиск. И така е правилно, пазителю. Това е неизбежно. Един свят на мъдри старци би бил унил и безплоден, свят на възрастни — прагматичен и сух, свят на деца — безсмислен и нелеп. Детето, отхвърлящо детството, бързащо да живее, носещо се с весели подскоци към зрелостта, предизвиква у нас тъга и вина. Тъга и вина… сякаш нашият свят се е оказал прекалено жесток за детството. Възрастният, който скача заедно с децата и дивее на четирийсет и пет годишна възраст под звуците на хеви метъл, предизвиква у нас смущение и жалост. Смущение и жалост… сякаш светът ни се е оказал недостоен да пораснеш в него. Младеещите се старци, мъдруващите младоци — всичко това е упрек към света. Прекалено сложен свят, прекалено жесток свят. Свят, който не познава смъртта. Свят, който ни погребва във всеки миг. Ако ми бяха дали най-въжделената мечта на човечеството, ако ми бяха връчили безсмъртие, но бяха казали: „Цената ще бъде неизменност“ — какво бих отговорил? Ако в разкрилата се пред мен вечност съм обречен да остана неизменен? Да слушам една и съща музика, да обичам едни и същи книги, да познавам едни и същи жени, да си говоря едно и също с едни и същи приятели? Да имам едни и същи мисли, да не променям вкусовете и навиците си? Не знам как бих отговорил, пазителю. Но ми се струва, че това би било твърде висока цена. Страшна цена, с лихва, надхвърляща вечността. Бедата ни е там, че ние сме като фотона — дуални. Ние сме и частица, и вълна… езиче на пламък-съзнание, което танцува върху тежките нефтени вълни на времето. И не е по силите ни да се откажем от нито една от съставките — както фотонът не може да се спре или да изгуби една от своите съставки. И в това е нашата трагедия, нашият затворен кръг. Ние не искаме да умираме, но не можем да се спрем — спирането ще бъде само друга форма на смърт. Вярата ни говори за вечен живот — но чий живот се има предвид? На мен, момчето, може би най-невинния и чистия, който съм бил? На мен, юношата, романтичния и наивния? На мен — прагматичния и сухия? Или на мен, разбития от старчески маразъм и от болестта на Алцхаймер? Защото нали и това ще бъда аз… но какъв ще възкръсна във вечността, нима безпомощен и слабоумен? А ако съм със здрав ум и с пълната си памет — то с какво ще се е провинил загубилият паметта си старец? А ако възкръсне всяко „аз“ — то ще има ли място в рая поне само за мен?

Мартин замълча за миг, тайно надявайки се, че пазителят ще каже нещо.

Но пазителите никога не даваха отговори. Този се въртеше в креслото, гледаше го внимателно и мълчеше.

— Само илюзията за непрекъснатост ни дава живот, без да забелязваме онези от нас, които като сенки падат в краката ни — каза Мартин. — При всяка крачка, при всяко вдишване. Ние умираме и оживяваме, ние оставяме на мъртвите да погребват своите мъртъвци. Ние вървим, знаейки, че сме частица, но надявайки се, че сме вълна. И нямаме избор, както няма избор фотонът, носещ се от звезда към звезда. И може би трябва да сме благодарни за това, че нямаме избор.

Мартин млъкна.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин кимна, но остана на мястото си.

— На фотона, изхвърлен от някоя свръхнова, може и да му се струва, че е частица. Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят — каза пазителят и се усмихна, оголвайки гладките бели пластинки на зъбите си. — Но и той някой ден ще завърши пътя си. Без значение дали в ретината на окото ти или във фотосферата на друга звезда. Така или иначе няма да изчезне безследно.

Мартин кимна и се изправи.

— Хареса ми твоята аналогия — каза пазителят. — Никога не забравяй — ти не си само частица, ти си и вълна.

— Пазителю! — възкликна изумено Мартин. Но пазителят не млъкна, а стана от креслото. Оказа се съвсем нисък, стигаше едва до рамото му. Смешно рунтаво късокрако същество с дълбоки тъмни очи…

— Най-хитрият капан на живота е увереността, че ти предстои да умреш — каза пазителят, без да откъсва поглед от него. — О, колко лесно и просто би се живяло, ако знаеш, че си смъртен! Колко волно би се чувствал, ако си само елементарна частица, носеща се през вечния мрак. И колко елементарно би било да си вечна вълна, неизменна не само в пространството, но и във времето! Но всяка крайност е гибелна, Мартине! Отхвърляйки вечността, ние губим смисъла на съществуването си. Но отхвърляйки изменчивостта, ние губим самия смисъл на вечността…

Пазителят пристъпи към Мартин, който разтреперан усети как малките космати ръчички го докосват по китките.

— Страхът е черупка на разума, уплашен от непознатото — прошепна пазителят. — Страхът е свойство на всяка личност. Но се случва и да стане свойство на цяло общество… Ти не бива да се боиш, Мартине. Защото страхът убива разума. Страхът е онази малка смърт, която води след себе си пълното унищожение…

Мартин се намръщи и продължи:

— Аз ще посрещна страха си и ще го приема. Ще му позволя да мине по мен и през мен…^[5]

Пазителят се усмихна широко.

— Отиди на Шеали, Мартине. И направи онова, което е съдено да бъде направено.

Той изчезна толкова мигновено и безследно, че съзнанието не се съгласи да приеме веднага това изчезване. Мартин сведе поглед, за да се отърве от фантомното усещане — дланите на пазителя върху китките си.

— Да се гръмнеш направо — промърмори той, осмисляйки случилото се. — Това просто не може да бъде!

Току-що беше получил нареждане от пазител!

Той, новоизлюпеният сътрудник на Държавна сигурност на Русия, беше призован на служба на всемогъщите пазители!

— Майчице, защо изобщо тогава вдигнах телефона? — прошепна Мартин. — Защо не останах на Хляб, защо не отидох в града за отвара от редките водорасли?

Но в тези думи имаше твърде много страх, за да му се иска да продължи темата.