Сергей Лукяненко
Спектър (33) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Градът го посрещна с проливен дъжд. Падащите косо струи се забиваха в локвите, вдигайки мръсни фонтанчета, от покривите течаха водопади, дъждът беше разгонил дори почти всички демонстранти. Само мъжът с плаката „Галочка, върни се!“ упорито стоеше пред Станцията. Чадърът му беше стар, унилочерен, с две-три счупени спици, и водата падаше във врата му и върху плаката. Оранжевият маркер, с който беше написан безнадеждният призив, вече се беше разтекъл, превръщайки старателно изписания текст в някакъв сложен калиграфски експеримент.

Мартин тръгна към един свободен пропускателен пункт. Пазителите така и не му бяха върнали обувките, така че той се стараеше да крачи по локвите колкото се може по-независимо и уверено. В края на краищата ходенето на бос крак е забранено само в метрото!

Спря за миг пред скърбящия мъж. Погледите им се срещнаха и мъжът леко кимна — някак ободряващо, сякаш бяха отдавнашни и добри познати, толкова добри, че вече не са необходими никакви думи — достатъчен беше само приятелски поглед.

— Желая ви успех — прошепна само с устни Мартин.

— Благодаря — отговори мъжът, също толкова беззвучно.

Мартин се приближи до граничаря, скучаещ под прозрачния навес. Подаде му паспорта си.

Впрочем, онзи дори и не погледна паспорта, веднага сведе поглед някъде под бюрото си.

— Да, аз съм Мартин Дугин — увери го Мартин.

— Нали няма да оказвате съпротива? — попита граничарят. Беше съвсем млад и, изглежда, се притесняваше. А може би напротив — стараеше се да вкара процедурата на ареста в някакво шеговито, житейско русло.

— Опазил ме Бог — отговори Мартин. — Защо да го правя?

Граничарят се поколеба. Вече беше натиснал някакъв бутон под бюрото, но охраната не се наканваше да излезе под дъжда. Бардак, навсякъде бардак…

— Оръжието ви? — попита граничарят.

— Пазителите ми го взеха — оплака се Мартин. — Хубав револвер, може да се каже, че ми беше любимият. И обувките… представяте ли си?

Граничарят послушно сведе поглед, изучавайки босите му крака, вече покрити с равномерен слой кал. Точно това беше моментът, в който Мартин можеше да го удари по темето и да избяга — ако изобщо имаше намерение да прави подобно нещо.

— Ама че изроди — искрено се учуди граничарят. — Защо пък обувките?

— И аз това се питам.

Най-накрая дойде охраната. Граничарят нещо съвсем се обърка и грубичко нареди:

— Елате с нас, гражданино. И без глупости!

— Да, аз съм самото послушание — изсумтя Мартин. За всеки случай сложи ръце зад гърба си и тръгна с конвоя си към управлението на граничната охрана, което заемаше първите два етажа на най-близката жилищна сграда.

 

Юрий Сергеевич дойде привечер, когато Мартин дояждаше затворническия си буламач. Е, не буламач — това му хрумна заради красотата на думата и за по-голям трагизъм. Всъщност се погрижиха прилично за задържания след излизането му от Станцията — осигуриха му чистичка единична килия по европейските стандарти, с тоалетна, легло и малко прозорче с решетка, а и го хранеха прилично — като в служебната столова. Все пак тук попадаха най-различни задържани — и западни туристи, решили на път към родината да посетят екзотичната Русия, без да са се погрижили за визата, и руски граждани, не от най-бедните, загубили по прашните пътеки на далечните планети задграничните си паспорти.

Така че Мартин изяде безвкусния, но хранителен рибен котлет, като остави гарнитурата от макарони за кофата за боклук; обърна внимание на „лятната салата“ — краставички и домати с олио, след което не се погнуси да изпие и чаша нес кафе с немислим цвят и миризма. Докато преглъщаше последните капки, го жегна сърдитият поглед на Юрий Сергеевич, който ловко се вмъкна през полуотворената врата и нареди на охранителя да ги остави насаме.

— Ох, а аз вече изядох всичко — извини се Мартин. — Остана малко гарнитура, искате ли? В затвора сега яденето е прилично, макар…

Юрий Сергеевич много грамотно го хвана за яката и го разтърси.

— Мамицата ти, какво правиш тук, проклетнико?!

Чекистът наистина беше ядосан, така че Мартин не успя да измисли нищо по-добро от това:

— Спасявам Вселената, доколкото ми е по силите. А как е навън, продължават ли да се разтварят бездни небесни?

Юрий Сергеевич веднага го пусна, успокои се и седна на грижливо застланото легло. Като предвидлив човек, Мартин веднага си беше оправил леглото, макар и да се надяваше да нощува в по-прилично място.

— Не. Не се разтварят… Просто летен порой… макар и силен. Локален, в Подмосковието грее слънце.

— А над останалите Станции? — попита Мартин.

— Проверихме, нормално е. В Новосибирск е ясно, в Краснодар пръскаше дъждец, но вече спря, в Щатите… — Юрий Сергеевич се запъна и се възмути: — Ама какво се отчитам пред теб! Къде беше? Какво прави?

— На най-първата Станция на пазителите — каза невинно Мартин. — Точно както ми намекнахте.

— Нищо не съм ти намеквал — отговори бързо Юрий Сергеевич.

— Добре де, аз неофициално… — успокои го Мартин. — Не сте намеквали — няма проблем. Значи никъде не съм бил и нищо не знам.

Юрий Сергеевич въздъхна.

— Какво става на Беззар?

— Всичко важно вече отмина — отговори Мартин. — Беззарийците бяха направили космически кораб и използвайки технологията на самите пазители, го прехвърлиха на Гама Капела.

— Защо там? — учуди се чекистът.

— Това е родният свят на пазителите. Амебите бяха решили да го унищожат… по-точно да приведат цялата вода на планетата в същата форма, в която е на Беззар. Това се казва диверсия, а?

Юрий Сергеевич стремително пребледняваше.

— Не се бойте — смили се Мартин. — Диверсията се провали. Намерихме същата онази флотилия от черни звездолети — те обикаляха около съседната планета, но аз застрелях беззарийците и…

— Моля? Как така сте ги „намерили“, кои сте „вие“ — извика Юрий Сергеевич.

— Аз, тя и двама беззарийци — каза невинно Мартин. — Две амеби, аз и Ирочка. Е, какво, ще поговорим ли на по-уютно място? Или да започна да си бия главата в стената, да искам адвокат и да пиша петиции до съда в Хага?

— Е, нали сте умен човек — не чак със заплаха, но с явен намек изрече Юрий Сергеевич.

— О, нищо няма да ми направите — каза Мартин. — Нито ще ме биете, нито ще ме тъпчете с наркотици. И знаете ли защо?

Юрий Сергеевич реши да си поиграе на пазител и не отговори на въпроса.

— Защото вие също сте умен човек — съобщи Мартин. — И ще повярвате на думите ми. Работата е там, че явно само аз имам шанс да спася Галактиката. Кой знае защо, се получи така… — добави той скромно, съобразявайки, че е започнал много да се надува.

— Какво искаш? — попита Юрий Сергеевич след кратка пауза и извади от джоба си малко тефтерче.

— Нов барабанлия, истинска сабя, червена вратовръзка, малко булдогче… — започна да изброява Мартин. — И да се оженя…

Юрий Сергеевич вдигна химикалката от хартията и се вторачи в новоизпечения Том Сойер.

— Сега искам да се прибера вкъщи! — позволи си да повиши тон Мартин. — За какво беше необходимо това задържане? Сякаш самият вие не ме подтиквахте да отида на Беззар. Аз какво, да не съм се крил? Да съм изпълзял през Портала в Ню Йорк и да съм поискал политическо убежище? Да съм се съпротивлявал на онова момченце на пропускателния пункт? Искам да се прибера вкъщи, искам да се изкъпя, да си пийна хубаво кафе и чашка коняк. А после — да си поговорим сериозно.

— Ако знаеше какво е това бюрократичен апарат, Мартине… и апаратни игри… — изрече с отвращение Юрий Сергеевич. — От четири часа уреждам да те пуснат… Да вървим… скапан Скайуокър…

 

Всеки човек, ако не страда от рядка форма на алергия към водата или не е почитател на малолетния мърльо от „Мойдодир“^[1], знае какво удоволствие е да се изкъпеш вкъщи след далечно пътуване.

И няма значение каква е банята ти. Мъничка, с олющена вана и на места изпопадали плочки от времето на Сталин и обръщането на северните реки^[2] или просторна, в която по цивилизован маниер са съчетани санитарен възел с хидромасажна вана, висяща тоалетна чиния, биде и душ-кабина, а по съвместителство и сауна? Какво пък, във втория случай безспорно ви е провървяло, но по-голямо ли удоволствие ще получите, ако застанете под силните струи гореща вода, щедро насапунисани, облеете се с ледена вода и после, седнали във ваната, известно време замислено наблюдавате краката си и усещате как умората се отдръпва от кожата ви? Уверявам ви, че е едно и също.

И все пак, за радост на Мартин, неговата баня отговаряше по-скоро на втория образец. Макар че душ-кабината беше простичка, без никакви хитри дюзи, пръскащи към теб вода от най-неочаквани места, а хидромасажната вана изобщо не беше произведена от фирмата „Джакузи“ и поради компактните си размери изобщо не беше подходяща за любовни игри с интимната приятелка. Така или иначе, след като се завърнеше от пътешествие и влезеше във ваната или застанеше под душа, той си почиваше и телом, и духом.

Сега обаче реши да не измъчва прекалено Юрий Сергеевич и да не се плацика във ваната. Просто се изми под душа, но затова пък много старателно, като и помръзна, и едва не се ощави. Изтри се с кърпа, облече халата си и отиде в кабинета.

— Вече се боях, че сте се удавили — каза мрачно чекистът.

Иди после да правиш добро на хората!

— Бързах, колкото можах — каза Мартин. — Ако знаехте какво е това хигиената…

За учудване на Мартин Юрий Сергеевич се засмя и примирено вдигна ръце:

— Край, предавам се. Ти си прав.

— Дайте да се разберем, Юрий Сергеевич, на „ти“ ли сме, или на „вие“?

— На „ти“ — реши чекистът след секунда размисъл. — От какво още се нуждаете… нуждаеш? Вечеря? Надникнах в хладилника ти, намерих ябълка, зелени лимони, изгнило авокадо, пет пъдпъдъчи яйца и две-три глави лук. Не рискувах да сготвя нещо. Да поръчам ли вечеря?

— Няма нужда — намръщи се Мартин. Несъмнено Юрий Сергеевич щеше да се възползва от услугите на подчинените си и вечерята щеше да се състои от хамбургери или в най-добрия случай — от полуготова пица. — Засега са ми достатъчни конякът, лимонът и лулата.

— Коняк през сламка^[3]? — учуди се чекистът.

— Тютюн през лула — меко го поправи Мартин, седна зад бюрото и напълни лулата си. През това време Юрий Сергеевич донесе коняка и нарязаните лимони. — Е, какво, поред ли да разказвам?

— Да. — Юрий Сергеевич демонстративно извади диктофона си и го включи. — Ще направя запис на разговора.

Мартин само махна с ръка и започна да разказва, без да скрива нищо.

Добрият професионалист си личи по това как слуша. Понякога Юрий Сергеевич задаваше въпроси, но много грамотни и уместни, без изобщо да нарушават ритъма на разказа, а само придаващи му нови краски. Служителят на ГБ изпсува само веднъж — когато узна по какъв начин Ирина се е размножила в седем екземпляра. Така че Мартин довърши разказа за по-малко от час и като че ли не пропусна нищо важно.

— Значи те не са наставници — каза най-накрая Юрий Сергеевич. — Не се занимават с възнасяне.

— Възнасяне? — поинтересува се Мартин.

— Това е… термин от фантастиката… — намръщи се Юрий Сергеевич. — Е, прогресорство…

— А, разбрах — кимна Мартин. — Кой ги знае. Но според собствените им думи, на тях им е все едно какво правим с получените технологии и дали ще се самоунищожим, или не…

— Лъжат — заключи Юрий Сергеевич. — Не може такава целенасочена дейност да бъде безсмислена. Изпълняват или свой, или някакъв чужд план. Няма друг вариант.

— Разкажи ми — каза Мартин, като с известно усилие премина на „ти“ — каква всъщност е работата? Какви предположения имате?

— Цялата истина? — усмихна се чекистът. — Ами… ето за начало…

Той извади от джоба си лист хартия, разтвори го и го сложи на бюрото. Мартин го прочете и вдигна поглед към него.

— Аз не съм майор. Старши лейтенант от запаса съм.

— Сега си майор — рече тъжно Юрий Сергеевич. — Иначе не би имал достъп до информацията. Карай… прескачай през чин… Гагарин.

— Нямам намерение да работя за ГБ! — храбро заяви Мартин.

— А с какво се занимаваше през последните дни? — резонно отбеляза Юрий Сергеевич. — Виждаш ли това: „Временно, във връзка с държавните интереси и възникналите извънредни обстоятелства“.

— А ако не подпиша? — попита Мартин.

— Никой не ти и предлага да подпишеш президентския указ — успокои го Юрий Сергеевич. — Ще се подпишеш на договора за постъпване на служба.

— А ако…

— Това вече ще бъде държавна измяна — промърмори Юрий Сергеевич и Мартин не можа да разбере дали се шегува. За всеки случай реши, че е сериозен и затова се разписа на трите екземпляра на договора.

Юрий Сергеевич прибра грижливо книжата и каза:

— Удостоверението ти ще е готово до утре. Изобщо не ти трябва униформа… А, да. Ето.

Той придърпа куфарчето си, отвори го и извади от него хартиен пакет със смътно познати на Мартин очертания.

— Какво е това? — попита недоверчиво новоизпеченият майор.

— Топлинният излъчвател, който ти подариха — рече с отвращение Юрий Сергеевич. — Такива усилия ми струваше да го измъкна… В арсенала имаме двайсетина, но… Абе взимай си го. Временно.

— За какво ми е на Земята? — учуди се Мартин.

— А кой ти каза, че ще останеш на Земята? — учуди се Юрий Сергеевич. — Хайде, майоре… трябва да полеем звездичките върху пагона.

Те изпиха коняка, но преди това Мартин прибра топлинния излъчвател в оръжейния сейф. Служителят на ГБ въздъхна, хапна си малко лимон и каза:

— Всичко, което ти изложих при предишната ни среща, е самата истина. Никой не е манипулирал Ирина. Девойката наистина е прочела случайно препоръките на баща си, възмутила се е и е минала през Портала… Това е истината.

— А откъде започват лъжите в такъв случай? — попита тихо Мартин.

— Не лъжи… а недомлъвки. Ние се страхуваме не от пазителите, които изведнъж може да вземат да изключат Земята от транспортната мрежа. Ще оцелеем, не се съмнявай! И в космоса ще излезем сами, благодарение на щедрите им подаръци… Но наистина смятаме, че те са последователи на друга раса, осъществила първата вълна на експанзия. И, волно-неволно, способстват за наближаването на нови катаклизми…

— И кой според вас ще нанесе удара? — попита директно Мартин.

Юрий Сергеевич отвърна с въздишка:

— Само ако знаехме… Всички са задействани — и нашите самоуки експерти по извънземни цивилизации, и теолозите от всички вероизповедания… Не изключваме от сметките и варианта с божествената намеса! „Вавилонска кула 2“, така наричаме случая в отчетите…

— И какво казват Божиите служители? — поинтересува се Мартин.

— А, нищо смислено. Протестантите в наши дни са почти като будистите… сигурни са, че има Бог, но и че Той не се проявява по никакъв начин и не устройва потопи. Католиците като че ли са се приспособили, дори кръщават извънземни, ако още не си чул… Ето, в Асизи са организирали общо богослужение с гедарите и локсо… Мюсюлманите пък си стоят здраво на позицията, че всички извънземни са рожби на шейтана…

— А нашите, православните?

— Нашите засега нищичко не са решили. В Библията всичко е мъгляво, светите отци нямат преки указания… Общо взето, не е изработена единна политика. — Юрий Сергеевич се усмихна. — Но в по-голямата си част те са единни относно едно: ако извънземните изчезнат, всичко ще е наред. Ще обявят посещенията им за дяволски измами…

— Юдеите? — попита с надежда Мартин. Като чистокръвен руснак (чак от времето на татаро-монголското иго) той твърдо вярваше, че евреите няма да се подведат, непременно ще сведат всичко до разумна и удобна форма.

— При евреите всичко е нормално — въздъхна Юрий Сергеевич. — Обявили са цялата извънземна храна за кашерна^[4], отнасят се дружелюбно с извънземните, търгуват с тях и се готвят за преселение на друга планета…

— Какво, всички накуп ли? — ахна Мартин.

— Аха. Нима не си чул? Избрали са си незаселена планета, според всички показатели — не най-добрата… едва после се изясни колко скрити достойнства има Ханаан, колко платина и уран има в недрата й, колко плодородна е почвата… Канят се да пренесат половината Йерусалим. И даже слой почва от целия Израел — с дебелина десет сантиметра.

— Невъзможно! — заяви Мартин, представяйки си дългата върволица от израилтяни, влизащи в йерусалимската станция с древни тухли, камъни и торби пръст на гърба.

— Те имат много писатели, ще си платят — предположи Юрий Сергеевич. — Добре, какво има да скърбим? Нека антисемитите ридаят, че след десет години ще им остане единствено да се обесят. Работата е там, че теолозите не могат да са ни в помощ. Дори най-разумните от тях. Няма информация, разбираш ли?

— Тогава да оставим версията за божествената намеса — предложи Мартин. — Явно става дума просто за друга раса, придвижила се в еволюцията по-далече от пазителите.

Юрий Сергеевич кимна.

— Очевидно. Та какви са пазителите? Образец за колективно-индивидуален разум.

Мартин само тракна със зъби и побърза да си налее коняк.

— Да, да… — кимна състрадателно Юрий Сергеевич. — Нима не си разбрал това? Казаното на един от тях става обществена информация. При това — мигновено. Проверили сме го… В същото време пазителите запазват своята индивидуалност… ако се абстрахираме от стандартните фрази, с които посрещат всички, различията между отделните личности са очевидни. Нашите си заработват честно хляба, можеш да си сигурен.

— Значи пазителите мислят заедно? — попита Мартин.

— Кой знае? Очевидно, в случай на необходимост могат да го правят. Но как става това… сливат ли се съзнанията им в свръхразум или осъществяват нещо като чудовищен по мащабите си брифинг? Не знам. Тук нещата са по-сложни. Но колкото и далече от нас да са отишли, те все пак са запазили индивидуалността си… А значи и в някаква степен — човечността си.

— А по-нататък? Единен разум? Юрий Сергеевич разпери ръце.

— Възможно е. Разбира се, дори тази свръхразумна раса да притежава безгранични възможности, тя по дефиниция не е Бог. Бог трябва да е началото и краят на всичко. Творецът на Вселената.

— А ако се повярва на дио-дао… — предположи Мартин.

— Неопределеният Бог? — кимна Юрий Сергеевич. — Е, като вариант. Или като груба аналогия, от която можем да се ръководим. Но не си струва да гледаме толкова далече в бъдещето. Ще поживеем — ще видим. Нека сега да мислим просто за невероятно могъщия свръхразум, който очаква всички цивилизации около него да се придвижват по сходен начин по стълбата на еволюцията. От индивидуален разум — към индивидуално-колективен. А оттам — и към колективен.

— И из Вселената ще се мотаят два свръхразума — намръщи се Мартин. — Или няколкостотин. Ужас! Или всичките ще се слеят в едно съзнание? И какво? А после накъде? И защо? Аз не искам!

Без да се наговарят, двамата чукнаха чашки и отпиха. Юрий Сергеевич каза леко завалено:

— Кой може да знае, че е проводник, докато не пуснат тока? Уви, Мартине, нас няма да ни питат. И няма да ни оставят избор.

— Точно това не ми харесва — призна Мартин. — Така, стига сме се наливали на празен стомах. Да идем да ядем.

— Къде? — полюбопитства Юрий Сергеевич. — Ти сигурно се ориентираш по-добре от мен в заведенията за хранене…

— Обади се, докато се преобличам — нареди Мартин. — Двеста четирийсет и пет, петдесет и едно, дванайсет. И с мазен глас запази маса. А ако всичко е заето…

— Тогава ще обясня каква организация представлявам — усмихна се Юрий Сергеевич. — Добре, недей да ме смяташ за пълен глупак. А това заведение…

— Аз черпя — каза твърдо Мартин. — Чии звездички поливаме все пак?

Юрий Сергеевич се намръщи.

— Свръхразумът знае чии. Засега всички звездички са в джобовете на пазителите…

 

Юрий Сергеевич седна смело зад волана, обяснявайки авторитетно, че картата му е в джоба, а и е свикнал да кара във всякакви състояния. Улиците в единайсет през нощта вече бяха опустели, така че старичката волга с рев и разплисквайки локвите се понесе по третото околовръстно, заобиколи Новодевичия манастир и спря пред непретенциозна сграда с надпис: „Отделение на милицията“.

— Ти какво, да не реши да ме предадеш на ченгетата? — поинтересува се Юрий Сергеевич. — За шантаж и… А! За там ли сме?

Той кимна към светещата в далечината реклама на ресторант „Мимино“.

— Не, грузинската кухня е за друго настроение — рече убедително Мартин. — А сега — европейска. Да вървим.

Продължаваше да вали, а те не носеха чадъри, така че отминаха с бърза крачка няколко милиционерски джипа и влязоха във врата под табела „Старата мансарда“.

— Надявам се, че има асансьор?

— Не ни трябва, към мазето сме — усмихна се Мартин.

— Но нали е мансарда? — смая се чекистът.

— Но нали е стара! — отговори му в неговия тон Мартин. — Културният слой израства, градът отива надолу…

Когато се спуснаха в полусутерена, наистина се озоваха в „мансарда“. Стари дървени греди, по стените — картини, изобразяващи селския живот, а около тях — окачени всякакви ръждиви железа, от катинари и подкови до мотики и лопати. От малките прозорчета с матови стъкла струеше абсолютно неуместна за толкова късния час дневна светлина.

— Шегобийци — изсумтя Юрий Сергеевич. — И не можеш да разбереш дали навън е ден, или нощ…

— Точно на това разчитат — отбеляза философски Мартин.

Не можеше да се каже, че идва често в този ресторант, но обичаше „Старата мансарда“ — заради хубавата кухня, заради атмосферата, заради интересната публика, сред която можеха да се забележат и бизнесмени, и артисти, и девойки с подходящата външност, свалили излишните грамове в съседния фитнес клуб и веднага решили да възстановят мазнините.

Падна им се уютна ъглова масичка. Мартин погледна въпросително Юрий Сергеевич, чекистът разбра въпроса и сви рамене.

— Бира.

Поръчаха две халби тъмно нефилтрирано пиво и — по препоръка на Мартин — две порции свински джолан. Донесоха бирата бързо.

— За твое здраве — каза Юрий Сергеевич. — Ще имаш нужда от него.

Мартин отпи от бирата и попита:

— Все пак защо аз?

— Не разбрах?

— Защо Ернесто Полушкин дойде именно при мен?

— Аз те препоръчах — призна Юрий Сергеевич.

— Защо? — упорито повтори Мартин. — Аз съм поласкан, разбира се… Но при наличието на Андрей Кузнецов, Льоша Филипов…

— Братя Бушуеви, Търсача, Тася Максимова… — кимна Юрий Сергеевич. — Съгласен съм, тяхната работа е впечатляваща.

— При това Тася и Андрей в този момент са били свободни — добави Мартин. — Проверих. А Пьотър Батуринцев, готов съм да се закълна, отдавна е на щат при вас. Защо си препоръчал именно мен?

Юрий Сергеевич въздъхна, с една глътка пресуши половината халба и погледна настоятелно към сервитьора. После грижливо избърса устни и каза:

— Защото към онзи момент ти беше стигнал най-далече от всичките.

— Как така? — настоя Мартин, който вече започваше да се ядосва.

— Не мога да ти обясня. За твое добро е — поклати тъжно глава Юрий Сергеевич. — Режи ме, печи ме — няма да ти кажа. Само проблеми ще имаш заради това, никаква полза.

— Вие следите всички, които пътуват често през Порталите — промърмори Мартин. — Разбирам… отчети… използвани сюжети… Изровили ли сте нещо?

Юрий Сергеевич мълчеше, мръщеше се мъченически, отбягваше погледа му.

— Скапан пазител — не се сдържа Мартин.

Сервитьорът донесе още една бира на Юрий Сергеевич и сложи приборите на масата. Двамата помълчаха известно време.

— Аз съм имал най-големи шансове да спася Ирина? — опита се да подходи от друга посока Мартин.

— Не… — Юрий Сергеевич се поколеба. — Макар че… и да, и не. Сега, когато знаем, че Ирина е успяла да се копира, мога да се гордея. Ти наистина се оказа идеалният избор. Но аз очаквах съвсем друго. Очаквах, че докато търсиш Ирина, ти ще посетиш няколко планети, ще изоставаш, ще вървиш по следите й… общо взето, представях си картината много по-проста.

— Работата не е само в Ирина, но и в мен — реши Мартин. — Да кажем, че сте искали между нас да се завърже роман… Затова сте отрязали Максимова и братята…

Юрий Сергеевич изсумтя.

— Сега вече няма да се успокоя, ще ровя до края! — не издържа Мартин. — Как мразя намеците и недомлъвките!

— Точно това е хубаво — успокои го Юрий Сергеевич. — Достатъчно, стига толкова за твоята уникалност. Ти не си уникален, просто се оказа на точното място в точния момент. Може би година по-късно бих изпратил Кузнецов да търси девойката. А година по-рано — Побързака.

— Володя Бързака ли? — учуди се Мартин. Той помнеше този интелигентен очилат младеж, който бързо си беше създал добра репутация и в разговор употребяваше прекалено често израза „да побързаме“, но преди половин година внезапно беше престанал да работи. — Не съм чувал да го наричат така. Чувал съм „Бързака“…

— Но в нашите разработки фигурираше като „Побързака“ — призна Юрий Сергеевич. — Обаче той вече не работи.

Сервитьорът донесе джоланите, пожела добър апетит и се отдалечи. Мартин с удоволствие огледа ястието: опушеното нежно свинско джоланче, сервирано със задушена с гъби елдена каша, със запържен в ароматно масло лучец и варено пъдпъдъче яйце в голяма матово блестяща кръгла бяла чиния. После каза:

— Знаеш ли, всяко ястие трябва да си има нещо, което да му придава своеобразие. Ето тук пъдпъдъчето яйце придава целия колорит!

— Вече забелязах, че не си равнодушен към пъдпъдъчите яйца — съгласи се Юрий Сергеевич, хващайки ножа и вилицата.

— И непременно — бира! Прясно тъмно пиво… А аз като „Скитника“ ли фигурирам във вашите разработки? — реши да блесне с ерудиция Мартин.

Юрий Сергеевич, който старателно дъвчеше парче месо с елда, измърмори:

— Ух… наистина е вкусно… Честно ли да ти отговоря?

— Честно — помоли лекомислено Мартин.

— Не, при нас фигурираш като „Сноба“.

Никога не се беше чувствал толкова унизен. Ако Юрий Сергеевич го беше хванал и беше притиснал лицето му в задушената елдена каша с ароматно масло, лучец и сварено пъдпъдъче яйце, унижението нямаше да е толкова голямо.

— Не се обиждай — помоли Юлий Семьонович. — Това е било още преди моето включване…

— А ти би ли избрал друго име? — попита Мартин.

— Честно ли? — попита гебеецът.

Мартин поклати глава и се вторачи в чинията си. Голямата матово блестяща кръгла бяла чиния.

— Какво значение имат имената, с които ще ни назоват? — попита Юрий Сергеевич. — По-важно е как ще се назовем ние. Когато сме сами и единствено Бог и дяволът могат да ни чуят…

Мартин вдигна поглед към него и попита:

— Сигурен ли си, че в твоя род не е имало пазители?

— Психиатър, поп, счетоводител, уличен в злоупотреби… — започна да изброява Юрий Сергеевич. — Между другото, психиатърът е бил алкохолик, а попът към края на живота си е бил разпопен… на предците ми не им е вървяло. Както си му е редът, били са татарин и евреин. Преди един век се е набъркал и един червен латишки стрелец… Пазители не е имало.

Мартин неволно се усмихна и попита:

— А ти как би озаглавил собственото си досие?

— Кълвача — каза Юрий Сергеевич, без да се замисля. — Не защото много кълва… а защото упорито дълбая в една точка. Понякога вадя вкусни личинки. Най-често — непотребни неща.

Той акуратно отряза парче месо и го налапа. Сдъвка го и каза:

— Вкусно е, честна дума. Благодаря. Да бъдеш сноб е много приятно занимание.

— Мислиш ли, че не ми се е налагало да гладувам или да разделям последния си сухар така, че да имам за три дни? — попита Мартин. — Да пия вода от локвите, да ям плодове, от които може да те хване диария за цяла седмица, ако не опнеш направо петалата?

— Знам — каза простичко Юрий Сергеевич. — Не казвам, че бих озаглавил досието ти с името „Сноба“.

— А как би го озаглавил тогава?

— „Денди“.

Мартин сви рамене.

— „Джентълмена“ е прекалено дълго. А и думата е донякъде опошлена — поясни Юрий Сергеевич. — Английският денди не е ходел постоянно с фрак. Ако се наложело, е отивал в Индия, за да боледува от малария в чест на кралицата. Когато трябва, всичко е било „комилфо“^[5], а когато се е налагало, не се страхувал от потта и кръвта… и водата от локвите. Знаеш ли какво е това комилфо?

Мартин кимна.

— Нашата руска беда — неочаквано премина към извисени неща гебеецът — е именно в това, че обичаме крайностите. Или немит прост мъжага с многодневен махмурлук и лъхащо зловоние от устата, или самодоволен новобогаташ, боящ се да не си изцапа пръстчетата и презиращ „селянията“. А Европа отдавна е разбрала — бъди джентълмен, ако има дори най-малка възможност, а когато няма възможност — превъзмогвай всичко. Затова рафинираните английски джентълмени са построили цяла империя…

— Джентълменът на запад от Суец не отговаря за това, което прави джентълменът на изток от Суец… — промърмори Мартин.

Юрий Сергеевич засия.

— Именно! Това може да изглежда цинично, но е истина. Светът е твърде разнообразен, за да бъде неизменен. Нямаме такова право! Благодарение на нашите велики литератори от деветнайсети век, властелините на думите, Достоевски и Толстой, Куприн и Бунин… и останалите — безброй са. Ако е хуманизъм — ще е всеопрощаващ, ако е справедливост — ще е веднага, наведнъж за всички. Готвачката-царица… Нали Александър Сергеевич е предупреждавал как завършват експериментите с изпълняването на желанията на готвачките… но не! Решиха да построят рай на Земята — и като резултат се получи комунизъм. Развратиха и управляващите класи, и низшите класи… заради което загинаха в чужбина, станаха огледала на революцията или прослойка между сърпа и наковалнята. Така им се пада! Колко се радвам, Мартине, че сега почти нямаме писатели, всички преминаха към съчиняване на истории за пазителите.

Мартин се намръщи.

— Прекалено сурово ли е? — попита Юрий Сергеевич, отпивайки от бирата си. — Твърде жестоко? С тази наша руска любов към крайностите сами си изкопахме яма. Благодарение на пазителите сега можем някак да дишаме. Иначе страната щеше да тръгне надолу… през две хиляди и петнайсета според всички прогнози щеше да настъпи пълен колапс. Така че аз напълно одобрявам твоята страст към хубавата храна, хубавите дрехи и приятната музика, слушана на скъпа уредба. Защото ти си заработваш това право с пот и мръсотия, кръв и нерви. Както е и редно да се заработват… джолани с пъдпъдъчи яйца… — Той сведе поглед към чинията. — Да минем ли на нещо по-силно?

Мартин се замисли и поръча бутилка „Тъламор Дю“.

Седяха още дълго време и си говориха за каквото им хрумне, само не и за работа.

Някъде в дълбините на космоса черните кораби на пазителите летяха към сигналите от неведомите радиомаяци, включвайки все повече и повече планети към галактическата транспортна мрежа. Двете последни Ирочки Полушкини търсеха начин да спасят Вселената. В кабинетите на ГБ дежурните подготвяха документите на Мартин Игориевич Дугин, новоизпечения майор, по-рано познат под кодовото име „Сноба“.

А Мартин и Юрий Сергеевич си пийваха от знаменитото ирландско уиски. Юрий Сергеевич обеща да отведе Мартин в друг московски ресторант, също построен в мансарда — този път сериозен, в истинска мансарда в белоруското посолство, което е в Китай-град. Мартин обясняваше объркано, че повече от всичко на света обича обикновените руски събирания в кухните, а на всички тези ресторанти се ходи или за разведряване, или от любопитство. Чекистът разказа за излизанията си извън Земята — старателно заобикаляйки конкретиката, затова пък въодушевено разказвайки за забавните детайли от чуждопланетния бит. Частният детектив, без да споменава фамилии, разказваше за най-интересните си случаи: за слепия пътешественик и неговото куче-водач — Мартин беше готов да се закълне, че решенията за избора на поредната планета се взимаха от кучето; за третокласника, избягал от къщи и преминал през пет Станции, преди Мартин да го догони и да го уговори да се върне — помогна само даденото под клетва обещание, че най-накрая ще му подарят ролкови кънки. От ролковите кънки разговорът лесно премина към обсъждане на различните марки коняк. Ресторантът затвори и те излязоха в прохладната влажна нощ — дъждът все пак беше спрял. Когато седна зад волана, Юрий Сергеевич за миг изтрезня. Мартин поиска от него строго секретните чекистки хапчета за изтрезняване, но Юрий Сергеевич го увери, че става въпрос единствено за продължителни тренировки и вярност към дълга. Подчинявайки се на инерцията на запоя (секретната руска формула: времето за разпивка е равно на задушевността на разговора, разделено на количеството изпит алкохол), те отидоха в „Точката“. Нощният клуб, един от най-старите в Москва, също приключваше работа. Тийнейджърите бяха мирясали и си бяха тръгнали, напили се с енергийните си коктейли, влюбените двойки се бяха уморили от танци. В огромната зала с бетонен под бяха останали четирийсет-петдесет души. Някои играеха вяло на несериозните миниатюрни билярдни маси, други допиваха питиетата си на бара. Мартин и Юрий Сергеевич също седнаха на високите въртящи се столове и си поръчаха по чаша уиски — не си струваше да смесват напитките, особено към сутринта.

На естрадата някакъв застаряващ мъж с китара пееше:

Не на място се получи книгата,

прилегна към въженцето сапунът.

Препрочетох Кинг и осъзнах,

че точно тъй си е било.

От сивите есенни нишки,

от трафалгарските сажди

създадох форнит^[6]

и го заселих в китарата.

Юрий Сергеевич се закани на Мартин с пръст.

— А ти къде си заселил своя форнит?

— Той отдавна си тръгна — отговори вяло Мартин.

Юрий Сергеевич поклати глава.

— Лъжеш, лъжеш… Всеки, който умее да разказва истории, има свой форнит. По-рано са били музи, но те се смалили… мутирали са във форнити.

— Само ако разказваш истории на хората — отговори Мартин. — А аз ги подхвърлям за употреба на пазителите…

— А знаеш ли защо те искат да им се разказват истории? — попита заговорнически Юрий Сергеевич.

— Защо? — настръхна Мартин.

Обаче чекистът изведнъж изтрезня и с усмивка поклати глава.

Певецът продължаваше да дрънка по струните, изтръгвайки простичкия акомпанимент. Свиреше и пееше:

Той понякога е смел и светъл,

друг път е различно.

Сърди се на всички на света,

напива се и плаче.

И ето че под злите ветрове

той отново бърза да помогне.

Аз помня неговото име,

надявам се, и ти ще си го спомниш.^[7]

Мартин изръкопляска въодушевено, макар и пиянски. В празната кънтяща зала аплодисментите му прозвучаха безпомощно, като халосни изстрели.