Сергей Лукяненко
Спектър (32) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Още от първобитни времена у всеки човек има страх от тъмнината. Някои са се избавили от него, други успешно се борят, а трети не могат да овладеят себе си в мрака и започват да се мятат панически.

Мартин просто не обичаше тъмнината. Не търсеше в тъмните ъгълчета очертанията на стаили се бандити и чудовища, обичаше да се разхожда из спящия град или да се къпе в ревящия нощен океан, когато единствените му ориентири са шумът на прибоя и звездите в небето. Но не му харесваше онова неизбежно отрицание, което донасяше мракът. Защото нали тъмнината е преди всичко лишаване от правото да виждаш.

И сега, докато седеше сред тъмната като в рог мъгла незнайно къде и чакаше незнайно какво, той не изпадаше в паника. Вече беше изучил чрез опипване килията си (а как другояче да се нарече малко затворено тъмно помещение?). Меки стени, еластичен под, до тавана не можеше да достигне, на стените — никакви процепи и никакви следи от врати.

Беше абсолютно уверен само в едно нещо — някъде зад меките стени имаше пазители.

А сега си мислеше за Ирина. И за истерията, в която беше изпаднала след нападението на черните кораби.

Честно казано, тази истерия беше странна. Разбирайки с разума си, че към тях се насочват хиляди гигантски кораби, всеки от които вероятно бе способен да унищожи цяла планета, той изобщо не се уплаши. Прекалено несъпоставими бяха мащабите. Насочено в лицето дуло, носеща се към теб кола или просто агресивен индивид, когото си срещнал в нощен час — това са поводи за страх; мощен, мобилизиращ силите и духа страх.

Но десет хиляди кораба с диаметър по един километър? Това дори не е смешно. Мащабът не съответства. Има много жени, изпадащи в паника при вида на мишка или паяк, но Мартин беше напълно убеден, че явления от космически мащаби не могат да уплашат слабия пол.

А Ирина беше изпаднала в истерия и все пак беше получила своето: полубезумният пилот Петенка беше изпълнил молбата й. Меките пашкули на местата за пътници наистина умееха да сплескват и разкъсват подопечните си.

Какво пък, за Ирина наистина в известен смисъл нямаше смърт. Поне засега. Двете останали копия (ако, разбира се, все още бяха живи) щяха да се сдобият с паметта на загиналата… неговата Ирина. Но нима това беше повод да се приключи животът със самоубийство?

Петте смърти на Ирочка Полушкина сега се въртяха в ума на Мартин.

Първата — побъркал се представител на кхананите, добродушни и почти разумни същества, с които децата на Библиотека дружаха като с кученца.

Втората — случайна престрелка и гибел от куршума на загадъчен „каубой“, явно симпатизиращ на Ирина.

Третата — отново случаен изстрел на приятел и съмишленик; изстрел, предназначен за Мартин.

Четвъртата — по-нелепо не можеше и да бъде! Подхлъзване в локва кръв и падане върху меча на гедар!

Петата — истерична молба, изпълнена от полуумна амеба.

Ако отначало Мартин подозираше зъл умисъл, да речем, от страна на пазителите, то третата, и особено четвъртата смърт на Ирина разколебаха това убеждение. Нима можеше да се допусне, че пазителите са способни да управляват случайностите, че са способни да заставят девойката да се подхлъзне и да падне на чужд меч? Та това вече не е могъщество, а всемогъщество! С такива възможности пазителите няма защо да насъскват срещу момичето кханан или да устройват престрелка на мирна колониална планета.

— Съдба — каза Мартин. — Фатализъм. Предопределение.

Помисли малко и добави:

— Орисия.

Има една такава дума — „пътник“. Употребяват я по адрес на неизлечимо болни, но понякога и съвършено здрави, свежи, цветущи хора предизвикват същото усещане. С предчувствията си относно такива хора обичат да се перчат така наречените екстрасенси и проповедниците от малки войнствени култове. Мартин винаги се беше отнасял със скептицизъм, дори с раздразнение към изказвания от рода на: „още когато капитанът на потъналия кораб влезе, аз разбрах, че е пътник“. Всички се оказват много добри пророци, когато става въпрос за отминали събития. Но сега той беше готов да признае, че подобни „пътници“ наистина съществуват. Навярно някои наистина усещаха грозящата ги участ.

Уви, наложи му се да преживее петкратно повторение, за да усвои урока.

Може би Юрий Сергеевич беше прав и самият Мартин беше катализаторът на фатализма въпреки всичките му опити да защити Ирина.

Възможно беше…

Сега седеше, заврял лице между коленете си, обхванал главата си с ръце. Мислеше… чудеше се какво да прави по-нататък. Макар и да не беше убеден в наличието на това „по-нататък“.

После забеляза слабата светлина, промъкваща се между пръстите му. Вдигна глава и видя на срещуположната стена тънък светещ правоъгълник — контур на открехната врата.

Бяха отворили килията.

Мартин се изправи, разтъпка изтръпналите си крака. Приближи се към светлия контур, опипа, не намери никаква дръжка и побутна вратата, която послушно се отвори навън.

Коридор. Светли, небоядисани дървени стени, дървен под, а по тавана — или прозорци с матово стъкло, или лампи, осигуряващи дневна светлина.

Той се огледа — беше облечен, но кой знае защо беше бос. Разбира се, револверът не беше в него.

— Може ли да изляза? — попита Мартин. Отговор не последва. — Хубаво. Ако някой се е объркал, аз не съм виновен.

Прекоси коридора, в края на който откри още една врата — този път с кръгла дървена дръжка.

— Чук-чук — рече Мартин, почуквайки с кокалчетата на пръстите по вратата. — Може ли да вляза? Добре…

Отвори и излезе на залята със светлина веранда. Не остъклена, а открита за лекия свеж ветрец.

Някъде недалече шумеше течаща вода. Не море, не ручей, а река — чуваше се равномерно силно бучене на буйна планинска река. Мартин видя дървета — не приличаха на земните, но все пак бяха със зелени листа и с подобия на стъбла и клони. Те скриваха реката от погледа му.

Затова пък насред верандата имаше голяма кръгла маса, отрупана с всевъзможна храна. Едното от двете дървени кресла с непривична форма беше празно.

В другото седеше висок и слаб пазител.

Мартин срещна замисления му поглед и се спря на прага. Впрочем, пазителят не позволи паузата да трае прекалено дълго.

— Тук е тъжно и самотно — каза той. — Поговори с мен, пътнико.

Не може да се каже, че Мартин се учуди особено.

Кой знае защо, не му се вярваше, че пазителите ще му организират разпит с изтезания. Още по-малко пък — доживотен затвор или разстрел.

— Мога ли да похапна? — попита той. — Последното, което ядох, беше бифтек от амеба. И то доста отдавна.

Разбира се, пазителят не отговори, но сипа в чашата си оранжева течност от гарафата.

Мартин седна на масата, твърдо решен да не задава въпроси — така или иначе това не би довело до нищо добро — и да не дава отговори, просто от неприязън.

Но пазителят като че ли и не държеше да започнат разговор. Седеше си, отпиваше от сока и го наблюдаваше.

А храната се услади на Мартин въпреки цялата напрегнатост и непредсказуемост на ситуацията. Тъй като дълбоко в душата си той бе доста консервативен, винаги опитваше извънземните екзотични ястия с известна предпазливост. Разбира се, ако нямаше друг изход, можеше да похапне и странни на вид мекотели, и бифтек от амеба, и отвратителни на вкус и цвят плодове. В края на краищата земната кухня също включваше изгнили тюленови плавници, престояли половин година в чукотската почва, както и леко запечен скакалец по бедуински, мозъци на живи маймуни по тайландски, знаменитите мраморни яйца и всякакви китайски буламачи.

А и дори най-обикновените, простички ястия можеха да се окажат не особено апетитни на несвикналите с тях. Мартин помнеше как един негов познат чужденец гледаше с ужас баналната елдена каша с добавка от месо; познаваше и едно момиче, което изпадаше в истерия при вида на черен хайвер; а любимият му чичо, човек с най-широки гастрономични убеждения и голям патриот, се отвращаваше от изконно руското ястие — овесена каша.

Предложената от пазителя трапеза беше едновременно екзотична и приятна за окото. Късовете нежно розово месо — кой знае защо, той реши, че това е риба — бяха леко запържени и залети с ароматен кисел сос. Дребните варени грудки можеха да се окажат картофи, само че по вкус леко напомняха прясно изпечен хляб. Апетитно изглеждаше и прозрачният бульон, в който плуваха кубчета разварени до пълна мекота непознати зеленчуци и дълги тънки ивици месо, възжилаво на вид — забележителен контраст между консистенция и вкус. Оранжевата течност се оказа сок, но не сладък, а соленичък, като доматения.

Дълбоко в сърцето си Мартин разбираше, че външността е измамна. Сокът можеше изобщо да не е с растителен произход, а да е остатък от някакъв гигантски пъпчив червей, жилавите ивици месо в бульона — сварена обвивка от личинки, а киселият сос — смлени и накиснати гъсеници.

Но той пропъждаше тези неприятни мисли, ядеше с апетит и беше възнаграден от думите на пазителя:

— Тази храна е максимално близка до човешката по вид, вкус и произход. Но и на мен ми харесва.

Мартин кимна с благодарност. Все пак понякога пазителите отговаряха… но само на неизказаните въпроси. Приличаха малко на глезени деца, които никога не биха изпълнили пряка молба, но в същото време могат да са мили и добри по собствена инициатива.

— Тук е тъжно и самотно — рече незабавно пазителят, сякаш засрамил се от своята доброжелателност. — Поговори с мен, пътнико.

Мартин остави чашата със сока, кимна и каза:

— Искам да разкажа за осиротелите деца. Знаеш, че понякога се случват такива неща…

Пазителят мълчеше.

— Не знам точно защо са изчезнали родителите им — продължи Мартин. — Случва се. Катастрофа… Нечия зла воля… Общо взето, децата останали сами. Те изобщо не приличали на родителите си — светът се променял и единственото, което родителите им можели да им дадат, била способността да оцелеят в новия свят. И навярно спомени. За изчезналия свят, за изчезналите предци. За това, че са длъжни да са различни. Без значение дали по-добри или по-лоши — просто различни. И децата се обидили. О, колко страшно нещо е това, пазителю, — детската обида! По-лесно е да разбереш тайната на Библиотека, отколкото тайната на детската душа. Гордите гедари обучават кхананите, за да ги направят разумни същества, и повече от всичко на света се боят да не им позволят да се обиждат. Аранките, безстрашни и мъдри, не отказват нищо на децата си… може би са проумели какво въздействие оказват в бъдеще детските сълзи. Обитателите на Прерия 2 също са обидени на злите богове, напуснали предците им… но те само носят обидата в себе си… а осиротелите деца, за които разказвам, решили да изпратят предизвикателство на злите богове. Расата дио-дао, притежавайки наследствена памет, е загубила историята си и съхранява само закостенели ритуали, а тези деца помнели Армагедона, отнесъл със себе си родителите им.

Пазителят слушаше внимателно и неспокойно се размърда.

— Разбрах идеята. Няма нужда да се говорят излишни неща.

— Тогава ще премълча за Шеали и Талисман — рече отмъстително Мартин. — Беззарийците се оказали способни деца и достойни наследници. Те създали нова цивилизация — незабележителна, ненабиваща се на очи, но способна да отправи предизвикателство към най-силните обитатели на Галактиката. Придобили чувство за хумор — онова дребно нещо, по което винаги се отличават разумът и разсъдъкът. Те постигнали много… Не успели да постигнат само едно — да пораснат. Така и си останали захвърлени и изпълнени с жажда да отмъстят за родителите си. Понякога — импулсивни, често — войнствени, винаги — самоуверени… Отхвърлящи самата мисъл, че са смъртни. Готови да отмъщават за обиди отпреди хилядолетия и неразбиращи, че отмъщението ще породи само ответно отмъщение. Не мисля, че това е биологично свойство на расата им. По-скоро е социален стереотип. Тези, които са създали беззарийците, не са успели да ги възпитат.

— Възпитавал ли е някой някога хората или гедарите? — попита пазителят.

— Ние сме имали доста повече време — отговори Мартин. — Ние изминахме своя път. Ние пораснахме… доколкото можахме, но все пак пораснахме. А беззарийците още не са. И не знам дали вече имат шанс да пораснат.

— Ти се страхуваш за беззарийците — каза пазителят.

— Страхувам се — призна Мартин.

— Какво значение има за теб дали една цивилизация от разумни амеби ще умре? Какво общо имаш ти с това, човеко?

— Хареса ми конякът тяхно производство — усмихна се Мартин.

Пазителят помълча, после поклати глава.

— Тук е тъжно и самотно, пътнико…

— Не съм завършил — каза бързо Мартин. — Беззарийците са талантливи деца. С всичките юношески комплекси. Но едва ли ние, хората и гедарите, дио-дао и аранките, имаме поводи да се гордеем. По мерките на Вселената всички ние сме още в люлките си. И дори да сме се научили да пълзим из кошарката и да дърпаме дрънкулките, пак си оставаме някъде в началото на пътя.

— Вие вече не сте в кошарка — каза пазителят. — Вече сте направили първите си стъпки.

— Какво пък, нека да сме изпълзели на първото стъпало по стълбите, водещи към горния етаж — поправи се Мартин. — Имаме повод да се гордеем. Но ще се научим ли да ходим, ако започнат да ни носят на ръце? Ще започнем ли да отдръпваме ръцете си от огъня, ако скрият кибрита? Ще разберем ли какво е това ток, ако облепят розетките, ще вземем ли лъжица, ако ни поднасят яденето в устата, ще свикнем ли да дъвчем, ако ни дават храната на попара?

Пазителят тихо се засмя и каза:

— Ще се научи ли детето да пази равновесие, ако му подарят в началото велосипед триколка? А ако иска да се научи да лети — да го пускаме ли от покрива? Успокой се, Мартине. Това, между другото, просто е пример за двусмислеността на всякакви аналогии. Вие не сте деца, а ние не сме възпитатели. Никой няма намерение да ви бъде опекун. Никой не ви взема играчките. Никой не предъвква кашата ви. Замеряйте се с ядрени дрънкулки, копайте в пясъка в търсене на съкровище, унищожавайте генома си. Нима сме ви забранявали нещо? Нима не сме ви позволявали да разглобявате подарените играчки или да преправяте мотиките си на копия?

— Но… — започна Мартин.

— Да, за децата е свойствено да се сърдят на родителите си за излишната опека — продължи пазителят. — Но още по-свойствено е да виждат надзор там, където го няма и не го е имало.

Мартин гледаше пазителя, напразно опитвайки се да улови поне намек за мимика… лека усмивка… подигравка или презрение… Нищо. Неподвижна маска под гъстата черна козина.

— Какво пък… — каза Мартин. — Тогава ще продължим да си играем с кибритените клечки. Докато не дойдат онези, които ще вземат опасните играчки от всички ни.

— Толкова ли си сигурен, че играта с кибрит води до пожар? — попита пазителят.

— Сигурен съм само в това, че игрите с огъня приключват с потоп — отговори Мартин. — Не мога да те убедя в това… само моля да не бъдат наказвани децата, задето са се обадили на пожарната.

— Те не са се обаждали, Мартине — каза пазителят. — Те решиха да изгорят всички клечки накуп… без да разбират, че пожарът, побран в един-единствен миг, е взрив.

Пазителят млъкна. Сега седеше съвсем като човек, потънал в размисъл, подпрял главата си с ръце, и Мартин изобщо не можеше да се отърве от усещането, че пазителят разговаря с някого… обсъжда думите му… взема решение…

После пазителят вдигна глава и каза:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Мартин мълчеше и не помръдваше. Не задаваше безполезни въпроси, но и не ставаше.

— Родителите могат да напляскат немирните деца — каза тихо пазителят. — Още повече, ако това са изоставени деца… изоставени от тях, когато не е имало друг изход… Не забравени, но оставени на произвола на съдбата… Родителите могат да напляскат децата, но няма да тръгнат да им късат главите. Не се бой за беззарийците, Мартине.

— По дяволите… — въздъхна той. — Вие…

— Тези, които са налели водата на разума в нов съд, сами са избрали пътя си — продължи пазителят. — Те не са искали да оставят Беззар безжизнена синя пустиня. Те са забравили много неща, но и много са научили. Не се тревожи за шегаджиите, обитаващи Беззар. Продължи по пътя си.

— Ирина — каза Мартин. В главата му беше пълна каша, разбираше, че е безполезно, но не можеше да не зададе въпроса. Ирина-пет означаваше за него много повече, отколкото всички клиенти… отколкото първите четири девойки, носещи същото име.

Пазителят не отговори. Наведе глава и впери поглед в пода.

— Вие не сте всесилни — каза Мартин. — Нали? И сега сте се сблъскали с онова, което не е по силите на вашата раса… така че защо продължавате да си играете на всемогъщи богове? Защо не ни подадете ръка… е, нека не е на нас… на аранките… на дио-дао… или поне на своите собствени потомци? Ако не сте защитници, не сте наставници и надзиратели… нима не можете да ни станете приятели? По-големи братя?

Пазителят мълчеше. После погледна Мартин в очите и човекът разпозна в погледа му ирония, горчивата и уморена ирония на мъдрец, заобиколен от глупци.

После пазителят изчезна.

— Аудиенцията е приключена — каза Мартин малко объркано. Досега не бяха прибягвали до такова приключване на разговора.

 

Той не тръгна веднага обратно по коридора — кой знае защо, знаеше, че Порталът е точно там, на мястото на краткото му затворничество. Първо излезе от къщичката и я разгледа отвън. Тя беше малка уютна дървена постройка, напълно сливаща се с гората — дори върху покрития с трева покрив растяха мънички дръвчета. Само от още десет крачки разстояние обраслите с мъх, оплетени с филизи стени вече не биха се различавали от обкръжаващата ги гора. Едва ли пазителите се нуждаеха от подобна маскировка на своята родна планета… дори и тази маскировка да беше заблудила беззарийците.

По-скоро им харесваше да живеят така.

Мартин отиде до реката и се полюбува на носещия се откъм планините поток. Водата беше прозрачна и кристалночиста, в нея се мяркаха бързи рибки, които изобщо не се смутиха от появата му и се потопиха в дълбините едва след като приключиха с перченето.

Тук наистина беше хубаво…

Мартин се върна при малката къщурка, премина през пустия коридор и се изправи пред пулта. Терминалът се оказа обикновен, земен. От любопитство той се опита да отдели в списък няколко планети едновременно — но непланираната възможност вече беше отстранена.

Тогава избра Земята и Москва.