Сергей Лукяненко
Спектър (10) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Мартин изпълни обещанието, дадено на пастирчето-страж, и най-напред тръгна към офиса на шерифа. Докато крачеше по улиците на града, го обзе странно усещане: около него имаше осъществени фантазии, оживели декорации и бутафория. Всичко беше абсолютно реално — и майките, разхождащи бебетата си в градинките покрай главната улица, и дървените тротоари в пресечките — централната улица все пак беше асфалтирана, и по нея се кипреха конници с винтовки на раменете. Повече от сто години Холивуд твореше митове — и ето че сега те бяха започнали да творят история. Зад стъклената витрина на аптеката хлапета с щръкнали коси търпеливо чакаха да им сложат сладолед във вафлена кофичка, параходът в пристанището изпусна кълбо пара и избуча протяжно, от бар „Свобода“ се изсипа мъртвопиян мъж с вид на каубой, потупа кобура си, за да провери дали пистолета е там, и се покатери на един послушен и меланхоличен кон. Липсваха само музиката на Енио Мориконе и Човека без име, захапал пура. После обаче Мартин си помисли, че заобикалящият го свят е прекалено подчертан дори за Холивуд. Тук по-добре би се вписал Андрей Миронов в ролята на стария Фест^[1] с прожекционен апарат и кутия с лента, дошъл да лекува каубойските души.

Впрочем, не се наблюдаваха престрелки и останалите безобразия. Хората от време на време го поздравяваха учтиво, а той безмълвно скланяше глава, вече разбрал, че запечатилите се в паметта му киноклишета са се съживили и сега неволно копира ту Андрей Миронов, ту Клинт Истууд.

Шерифът го чакаше на верандата на малка двуетажна къщичка, като с това неволно му напомни за пазителите. Як мъжага, сложил ръце на кръста. Виждаше се хромираният му револвер с дълго дуло, а шерифската звезда блестеше на гърдите му. Мартин спря пред него. Съжали за отсъствието на устна хармоника, затова започна да си подсвирква фалшиво мелодия на Мориконе.

Шерифът се изплю в прахта и промърмори:

— Шегаджия… От Земята?

Мартин кимна.

Шерифът се навъси, сякаш всички новопристигнали предизвикваха у него сериозни подозрения, огледа Мартин и попита:

— Журналист? Детектив?

— Детектив — призна Мартин.

Шерифът бавно слезе от верандата. Миришеше силно на пържен лук и едва доловимо — на скъп одеколон.

— Прерия 2 е суверенна територия. Но ти можеш да се ориентираш по американските закони — и няма да сгрешиш много.

Мартин кимна.

— Сега ти се струва, мамка ти — продължаваше шерифът, — че си попаднал в първокласен уестърн. Но веднага си избий тази мисъл от главата, мамка ти! Защото куршумът, който можеш да си изпросиш, ще се окаже съвсем истински, а не целулоиден.

— Това наистина ли се харесва на народа? — попита Мартин, като кимна неопределено с глава.

Шерифът се усмихна широко и отвърна:

— А ти да не мислеше, че сме се нагласили така специално за твоето пристигане? Кого търсиш тук и как се казваш, мамка ти?

— Казвам се Мартин. Майка ми се казва Антония Петровна. Никого не търся… по-точно — не знам кого именно търся. Един мой клиент загина на Библиотека, като преди смъртта си успя да ми съобщи само името на вашата планета. Надявам се да намеря някаква следа… но не знам точно каква.

В погледа на шерифа се появи любопитство. Каквото и да разправят, хората, живеещи в холивудски филм започват да уважават законите на жанра. Тайнствената история със загиналия клиент свърши неочаквано добра работа.

— Влез — промърмори шерифът.

Зад дървената стена се криеше напълно цивилизован офис, електрическо осветление, компютър, принтер и ксерокс, солидна кафе-машина и внушителна радиостанция. Шерифът най-напред натисна няколко бутона на кафе-машината, след което се пльосна в креслото и се вторачи в Мартин.

— Искате ли? — Мартин извади от джоба на раницата две пури в алуминиеви гилзи.

— Няма да откажа — отвърна шерифът и с удоволствие измъкна пурата от гилзата. — Ние тук отглеждаме тютюн… само че вкусът му засега не е както трябва… не е както трябва…

Той прекара пурата под носа си, пое си дълбоко дъх и изпъшка. Не я запали, а я остави на масата и тупна с длан, сякаш дистанцирайки се от подаръка. После попита:

— Е, какво търсиш? И какви проблеми да очаквам от теб?

— Не знам — сви рамене Мартин. — Момичето умираше, тя дори не можеше да говори… успя само да съобщи с жестове „Прерия 2“. Сигурно е било много важно за нея.

— Посещавала ли е планетата ни?

— Доколкото знам, не.

Шерифът разпери ръце и каза:

— Е, покажи ми снимката й, щом си толкова умен.

Мартин извади увитата в найлон снимка и му я подаде. Шерифът се вторачи в портрета на Ирочка и лицето му постепенно започна да почервенява.

— Бъзикаш ли се? — попита той най-накрая.

— Познавате ли я?

Шерифът отвори дневника с мека кожена подвързия и прочете:

— Петък, дванайсети октомври, четиринайсет и трийсет. Ирина Полушкина, Русия. Та тя седеше тук, на твоето място! Възпитано момиче, дойде първо при мен, както и трябва.

— Гледай ти… — Мартин наистина се обърка. — Не знаех.

Той изведнъж осъзна, че на Библиотека дори не е уточнил кога именно е дошла Ирина. В петък? А дали не в събота?

— Представи се, разпитваше ме за планетата… Учтиво, добро момиче… — Шерифът, изглежда, му беше повярвал. — Веднага ли си е тръгнала? На мен ми се стори, че иска да остане при нас за по-дълго.

Мартин разпери ръце и попита:

— А какво точно я интересуваше?

— Индианците — изсумтя шерифът. — Развалините.

— Какви развалини? — настръхна Мартин.

— Преди три месеца в околностите близо до сребърния рудник следотърсачи откриха някакви руини. Или индианците са имали град там, или… — Шерифът не завърши, явно реши да не изрича баналности за Древните. — Нищо интересно, повярвайте. Съобщихме на Земята, дойдоха трима учени. Още се ровят там, но вече са с кисели физиономии. Всичко е много старо, разрушено… Тук-там каменни стени и някакви керамични съдове. Стори ми се, че девойката беше тръгнала нататък. Но явно си е отишла…

Шерифът се замисли.

— С кого другиго разговаря тя? — попита Мартин.

— Това тук не е село, а голям град — каза строго шерифът. — Двайсет хиляди души, и всеки ден идват по десетина нови!

Той не делеше населението на хора и извънземни и на Мартин това му хареса. Впрочем, шерифът веднага развали хубавото му впечатление, добавяйки:

— Освен това наоколо се мотаят няколкостотин индианци. Нима мога да контролирам всички?

— Разбрах — промърмори Мартин. — Е, това едва ли ще доведе до нещо, но ако нямате нищо против, все пак ще се опитам да узная с кого е влязла в контакт Ирина.

— Нямам нищо против — промърмори шерифът. — Не знам какво ще постигнеш… след като девойката вече е мъртва, но… успех!

Той се надигна и протегна ръка, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Мартин не почна да спори, сега имаше нужда да седне и спокойно да обмисли всичко. Когато вече беше на вратата, шерифът го повика:

— Ей, Мартин от Русия… Аз се казвам Глен.

Мартин кимна, усмихна се и излезе.

 

Сега, когато предсмъртните думи на Ирина бяха придобили логично обяснение, нищо не задържаше Мартин на Прерия 2. Стана ясно, че отначало Полушкина е дошла на планетата с намерението да разкрие тайната на древните руини. Но след като е поговорила с шерифа, е оценила трезво шансовете си и вместо да се занимава с изкопани от земята керамични съдове, е решила да разкрие тайната на Библиотека и е тръгнала обратно към Станцията.

Логично?

Напълно.

Можеше да последва примера й. Можеше да пренощува в местния хотел и да си тръгне на другия ден. Колкото и да протакаше, щеше да му се наложи да съобщи на Ернесто Полушкин печалната вест.

Но нещо му пречеше да постъпи по най-естествения начин.

Отначало отиде в Първата международна банка на Прерия 2. Под бдителните погледи на двамата охранители той поговори с чиновника, изясни си, че земните пари изобщо не са в обращение тук, а са подходящи само кредитните гаранции на постоянното представителство на Прерия 2 в Ню Йорк — евфемизъм за обозначаване на посолството. Разбира се, Мартин нямаше кредитни гаранции, така че послуша съвета на служителя и отиде в градския супермаркет. Там, във финансовия отдел, почака на малка опашка — някакви мрачни на вид златотърсачи бяха дошли с плътно натъпкани кожени кесии; яка, уверена жена носеше две щайги с плодове и сушени треви; интелигентен юноша, оказал се животновъд, дълго спори по повод цените на говеждото. Когато дойде ред на Мартин, той сложи на масата част от тютюна и подправките, сладките неща и аспирина, презервативи и лампички за фенерче, карти за игра и последните броеве на „Дайджест“. Предложената цена напълно го устройваше — с получените пари можеше да прекара на Прерия 2 две-три седмици в охолство. Вероятно, ако беше обиколил по-малките магазини, щеше да продаде припасите си по-изгодно, но това не беше необходимо.

Ако сега някой го беше попитал защо се готви за продължително пребиваване на Прерия 2, нямаше да получи смислен отговор. Мартин щеше да се позове на пристрастието си към комфортния живот, невъзможен без натъпкана кесия, би разказал за деловата етика на частния детектив, изискваща да се проверят всички контакти на Ирина Полушкина в Ню Хоуп, би признал за интереса си към живота на най-голямата човешка колония, който не е възможно да се изучи за ден-два.

Но истинската причина беше доста по-прозаична.

Ирина Полушкина не можеше да излезе от главата на Мартин! Той си мислеше за момичето и когато се връщаше от Библиотека, и докато угощаваше чичо си с пелмени, и докато черпеше брат си с уиски, и когато тръгваше към Прерия 2. За пръв и последен път такова нещо се беше случвало в младостта му, когато, бидейки много хладнокръвен и дълбоко разочарован от живота младеж (както си е нормално за деветнайсетгодишна възраст), той изведнъж се влюби. И то как — със страдания, сълзи върху възглавницата, нощно блуждаене около дома на спокойно спящата девойка, досадни многочасови разговори по телефона и сладостни мечти за самоубийство! Тогава той разбра, с голямо учудване и обърканост, какво е човек да мисли за предмета на любовта си непрекъснато — докато седи на скучните лекции, пътува с метрото и си ляга да спи.

Всичко отминава. Мартин, както си беше редно, започна да мисли за причинителката на страданията си все по-рядко и по-рядко, заформи няколко леки, необвързващи авантюри, започна да гледа на живота още по-скептично и недоверчиво, но във всеки случай спря да си прави шеги с любовта. Сега се стараеше да избягва прекалено бурните чувства, странеше от жените-вамп на всякаква възраст, стоеше далече от младите девойки, готови да се влюбят до самозабрава.

Разбира се, имаше душевни увлечения, някои от които продължаваха с години, а други — с часове. Привличаха го сериозни жени на средна възраст, опитни в живота и секса, удовлетворени от семейния живот, но смятащи любовниците за негов атрибут, незаменим колкото съпруга, детето и уютната кухня със саксии с цветя по первазите. Не че беше решил да тръгне по стъпките на чичо си и да остане ерген, но не бързаше да създава семейство и не отреждаше ролята на съпруги на приятелките си. Напротив — достатъчно беше поредната му любима да започне да въвежда ред в жилището му, прекалено често да се оплаква от небрежния си съпруг или да му подари за някой празник красива копринена вратовръзка (несъмнено доста интимна вещ), и Мартин бързо и деликатно прекъсваше всякакви отношения.

И, разбира се, не възнамеряваше, по примера на много мъже, да намери млада девойка и да възпита от нея бъдеща съпруга. Такива експерименти завършваха удачно само за именити писатели и прославени диригенти, едри бизнесмени и популярни шоумени. На един здравомислещ мъж петнайсетте години разлика във възрастта трябваше да внушава оправдан страх и съмнение в силите му.

Но фактът си оставаше факт, дори и да не го признаваше. През цялото време си мислеше за Ирочка. Мислеше си с такава натрапчивост, че вече започваше да се тревожи. И най-разумният начин да прогони тези мисли, беше да продължи разследването.

Отиде в хотел, „Дилижанс“, който му беше препоръчан от младия помощник на шерифа, и остана доволен. Стаите се оказаха малки, но уютни, в стил „кънтри“, с масивни мебели местна изработка, чисти чаршафи, радиоприемник — в Ню Хоуп за щастие още не се беше появила телевизия. Вече наближаваше пладне, но го нагостиха с безплатна закуска — вкусни пържени яйца, пресен шуплест хляб, меко жълто масло и възгорчив чай от местни треви. Тази напитка му хареса най-много от всичко — в нея се долавяше нещо просторно, необуздано, свободно. Мартин реши, че трябва да вземе от тези треви на Земята, за колкото му стигнат парите.

След като се подкрепи, той тръгна на разходка. Времето беше хубаво, напомняше циганско лято в Подмосковието: може би с нежната, лека топлина, а може би с изобилието от оранжево и жълто наоколо. Тук-таме, разбира се, имаше гордо насадени земни дървета, а пред вилите зеленееха задължителните тревни площи. Но местните растения не се смущаваха от такова съседство и не бързаха да отстъпват от позициите си.

Мартин вървеше, без да бърза, и сякаш безцелно. Всъщност той се вживяваше в образа на Ирина Полушкина. Подобно на начина, по който беше избрал от списъка с планети Библиотека, той избираше сред градските забележителности интересните за Ирина места. Разходи се до парахода, хвърли поглед на разписанието — той щеше да отплава утре сутринта. Но нищо в душата му не откликна и Мартин реши, че разходките по реката не са интересни за Ирина.

Няколко малки магазини също бяха отхвърлени, вариетето отпадна с още по-голяма сигурност. При това у Мартин се появи силно подозрение, че под невинното название се крие обикновен публичен дом.

Но при бара „Предпоследен приют“ на края на града се задържа. Нещо го спря. Дали беше забавното наименование, или неочакваното за бар оформление на огромното стъкло на витрината — там беше изложена цяла колекция от плюшени мечета? Не се задълбочи в размишленията, а влезе вътре.

С известни уговорки барът можеше да мине за каубойски салон. Дървени мебели в стил кънтри, потъмнели от времето маси и здрави столове. Бутилките над бара бяха малко, но затова пък имаше някои прилични напитки. Телевизорът работеше. Мартин се опули срещу него: откъде тук можеха да предават бейзболен мач, откъде този пълен с народ стадион? Но веднага разбра, че дават запис — за настроение, нещо обичайно за колониите… Посетителите не бяха много, но се виждаха няколко колоритни личности с шапки с широки периферии и с револвери на кръста. Възрастният барман беше умерено мрачен и небръснат. Мартин се приближи към бара и доброжелателно се усмихна:

— Добър ден.

— Добър да е — съгласи се барманът без особен интерес. — Гробището е на сто метра, зад градската ограда.

— Толкова зле ли изглеждам? — учуди се Мартин.

Барманът въздъхна.

— Вие сте новак в града. Сега ще помолите за бира, а после ще попитате защо барът има толкова странно име. Обяснявам — по-нататък по пътя е градското гробище. А тук е предпоследният приют.

— Логично — съгласи се Мартин. — Бира?

Барманът безмълвно напълни от крана халба с внушителни размери и погледна към него с някаква срамежлива тъга.

— Само светло. След месец ще започнат да варят тъмно.

— Обичам светлото — съгласи се Мартин. — И изобщо не ме смущава екзотичният вкус.

Барманът го наблюдаваше с любопитството на естествоизпитател как предпазливо отпива първата глътка.

— Вкусно — каза Мартин след няколко секунди. Барманът вдигна вежди.

— Ечемикът местен ли е? — попита Мартин. — А хмелът, изглежда, е от Земята…

Лицето на бармана леко се проясни.

— Ще имаме хмел след три месеца. Отглеждахме хмел, но индианците… — Той махна с ръка.

— Нападнаха и изгориха реколтата? — изуми се Мартин.

— Изядоха я — каза мрачно барманът. — Те чергаруват, разбирате ли? Мина много голяма орда… заобиколиха града, в това отношение всичко беше наред. А полето… изобщо не могат да проумеят, че растенията може да принадлежат на някого. Никакво понятие за земеделие.

Мартин кимна със съчувствие. Бирата беше средна работа, но извън Земята рядко се срещаше дори такава.

— Една част изядоха, друга стъпкаха… — продължаваше да се вайка барманът. — Успяхме да ги прогоним от полетата с пшеница и ечемик. Картофите не забелязаха. А хмела, царевицата и доматите изгубихме. Сега слагаме ограда.

— Как изглеждат туземците? — попита Мартин. Барманът безмълвно кимна и Мартин се обърна.

Туземецът седеше в далечния ъгъл на бара. На вид — почти човек. Жълтокож, с дръпнати очи, с дълги коси, сплетени на плитки. Носеше само яркозелен саронг и сандали, изплетени от кожени ремъци. Туземецът издържа погледа на Мартин стоически, като истински индианец. Пред него стоеше почти празна халба бира и някакво неугледно мезе, наподобяващо чипс.

— Това е Джим — каза барманът. — Той живее при нас отдавна. Добър индианец, цивилизован. Помага ми в къщната работа, а аз го храня и поя. Пращам го, ако трябва да изтича донякъде, да вземе нещо, нещо да донесе. Изобщо, те са работливи момчета.

След кратко забавяне добави:

— Алкохолът им действа нормално. Даже те самите… произвеждат кумис^[2]. Така че не си мислете, че ги напиваме.

— Защо трябва да си помисля така? — учуди се Мартин.

Барманът въздъхна и рече:

— Вие не сте американец. Значи веднага ще си помислите — дошли са американците на чужда земя и веднага са се заели да напиват индианците. Нали?

— Има нещо такова — усмихна се Мартин. Барманът му харесваше, само дето не намираше никакво обяснение за тъгата в очите му. — Извинете за безцеремонността, но имате ли някакви проблеми?

Отговорът беше дълга въздишка.

— А вие да не сте специалист по разрешаване на проблеми?

— Ами… — обърка се Мартин.

— Добре — каза барманът. — Изглежда сте достатъчно опитен човек. Наблизо има склад с уиски, но аз не мога да отида там сам. В склада се е настанила бандата на Кървавия Джон. Донесете ми каса уиски и ще ви дам много полезен артефакт.

— Какво? — попита Мартин, имаше чувството, че някой тук полудява.

— Не обичате компютърни игри — каза барманът с въздишка. — Шегувам се, добри човече. Не го взимайте навътре. Тук няма никакъв склад, никакво уиски и никакъв Кървав Джон.

— И все пак? — попита Мартин, окончателно объркан.

— Обичам клиентите си — обясни барманът. — Обичам работата си. Вярвате ли ми?

Мартин кимна.

— И виждате ли какво съм длъжен да предлагам на посетителите? — възкликна скръбно барманът. — Местна бира! Ечемичено уиски, което всъщност не е уиски, а направо домашна ракия! Имам две каси с напитки от Земята, но кой може да си позволи да ги купи? Кой ще помоли да му направя коктейл? Кой тук пие „Опит за бягство“ или „Бракуване“, кой ще поръча „Пръстенът на мрака“ или „Вълча природа“^[3]? Дори банален джин с тоник, дори „Стъклено море“ са немислим разкош за Прерия. Ужасно е, млади момко! Тази седмица един поръча „Линията на бляновете“^[4], така се зарадвах, че при мен се намери дори бяло „Бюсо“, че и гренадин, и грапа… А той после взе, че мина на домашнярка!

— Вие не сте американец — каза Мартин. — Вие сте от Одеса!

— От Херсон^[5] съм, младежо — възкликна барманът и изпъчи гордо гърди. — Това изобщо не е Одеса, а е по-хубаво! А вие откъде сте?

— От Москва.

— Къде ли човек не среща земляци — отбеляза философски барманът и стисна ръката му. — С какво мога да помогна?

Мартин извади снимката и я показа на бармана.

— Виждал съм я — отвърна барманът, едва хвърлил поглед на снимката. — Кога беше тук… дано да си спомня… в петък? Или в събота?

— В петък — каза Мартин.

— Не, май беше в събота… — размишляваше барманът. — Или в неделя? Знаете ли какво, поговорете с оня господин до прозореца. Момичето си приказва с него доста време.

Господинът до прозореца се оказа нисък мъж на около четирийсет години. Кръглата шапка, небрежно спусната назад върху тила, разкриваше благородна плешивина върху високото чело на мислител и по-голямата част от темето. Мъжът беше слаб, но жилест, обут с протрити дънки и риза от светлокафяв велур. Ако барманът правеше впечатление на тъжен човек, то господинът с кръглата шапка изглеждаше като събирателна точка на вселенската скръб. Изглежда цивилизацията се беше провинила много сериозно пред него и той не очакваше нищо добро от заобикалящите го. За колана му беше прикрепен кобур със солидни размери, в който имаше огромен никелиран револвер, на масата имаше преполовена бутилка абсолютна домашнярка. Именно в този момент господинът се готвеше да отпие поредната глътка — мръщи се дълго време, вглеждайки се подозрително в чашата, отвръщаше се и гнусливо помирисваше буламача, но в края на краищата все пак отпи. Дори йога, сложен насила върху постеля от пирони, не би понесъл мъчението по-стоически.

— Как се казва? — попита Мартин.

— Виж, това никой не знае — усмихна се барманът. — Поговорете, може би ще ви се представи?

Мартин кимна с благодарност, взе бирата си и тръгна към каубоя, който все още осмисляше порцията алкохол.

— Извинете, може ли?

— Сядай — отговори мрачно каубоят. Напълни чашата до ръба и я подаде на Мартин.

Какви жертви се налага да правят частните детективи понякога!

Мартин изобщо не помириса. Разбира се, видът на тайнствения „господин“ изобщо не беше реклама за напитката, но едва ли в бара сервираха явна отрова. Той изпи чашата на екс и моментално посегна към халбата с бира.

Не, това наистина не беше уиски. Домашна ракия. Впрочем, качествена домашна ракия, не по-лоша от руската домашна водка.

— Е, разказвай — каза мъжът, явно сметнал изпитанието за успешно издържано.

— Казвам се Мартин…

— А аз не мога да ти кажа името си — печално отвърна каубоят.

— Защо? — поинтересува се Мартин.

— Ще ме убият. На място.

В погледа на плешивия каубой имаше такава дълбока убеденост, че Мартин не почна да спори.

— Добре, както ви е удобно. Търся едно момиче…

— Я да видя. — Каубоят протегна ръка, взе снимката, изучава я няколко секунди. — Да. Хубаво момиче. Много добра, прекрасна. Поговорихме с нея.

— Родителите на девойката ме наеха, за да я намеря — поясни Мартин. — Можете ли да ми разкажете за какво си говорихте?

— Дали ще е честно? — попита каубоят. — Ако момичето е напуснало дома си…

— Тя е мъртва — каза Мартин. — Аз се опитвам само да науча някои неща за нея през последните два дни. Господине…

Каубоят поклати глава и попита:

— А защо този барман е толкова сигурен в руския ми произход?^[6]

— Защото самият той е руснак? — предположи Мартин.

— О, не ме разсмивайте! — махна с ръка каубоят. — Да емигрираш на петгодишна възраст от Украйна и да се смяташ за руснак? Добре, обръщайте се към мен както искате. Господин, сеньор, мистър…

Той наля в чашата си малко уиски, побутна я към Мартин и взе бутилката.

— За момичето, мир на праха му.

На Мартин му се наложи отново да пие. Дори печално си помисли, че с такива темпове няма да узнае нищо — скоро ще падне под масата.

— Как е загинала? — попита каубоят, помирисвайки ръкава си.

— Случайност — отвърна Мартин след кратко колебание. — Нападение на животно.

Каубоят поклати глава.

— Виж ти… Ние с нея се запознахме в неделя. Гледам — тъгува девойката, скучае над бирата, заговорих я…

Мартин реши да не го поправя. Събеседникът му продължи замечтано:

— Прекрасно момиче. Бих й помогнал, но какъв помощник става от мен? Само ядове бих й навлякъл… Тя искаше да изследва руините — онези при сребърния рудник. Аз, колкото можах, се опитах да я разубедя — виждал съм тези руини, няма нищо интересно. Но тя имаше някаква хитра идея. Демек тези руини всъщност не били никакви руини.

— Как така? — учуди се Мартин.

Каубоят сви рамене и отвърна:

— Изобщо не разбрах. Момичето постоянно се смееше, разправяше, че е успяла да изиграе пазителите. Навярно е минала през Портала с нищо и никаква история… А после каза, че всички ние сме слепци. Че всички ние сме почти богове. Че светът скоро ще се промени, и то как!

— Колко ли сте изпили… — промърмори Мартин. Разказът на каубоя не предизвика никакво учудване в него, на седемнайсетгодишна възраст и на момчетата, и на момичетата им е позволено да мечтаят за коренна промяна на мирозданието. Но Ира му изглеждаше по-хладнокръвна личност.

— Тя изпи халба бира — отговори уклончиво каубоят. — Аз съм много добър събеседник. Жените и децата ми се доверяват.

— Тя каза ли нещо друго? — попита Мартин.

— И вие ли искате да промените света? — усмихна се каубоят. — Всякакви празни приказки. Като че ли й се искаше да каже повече, но се сдържаше. Просто някакви дрънканици… — Той погледна през прозореца. — О! Виж!

Покрай бара бавно преминаваше микроавтобус. Когато видя на прозорците му детски личица, Мартин с учудване се запита дали в такъв малък град има нужда от ученически автобус.

Каубоят веднага разсея съмненията му:

— Докарват фермерските деца от училище… Ира също го видя, засмя се и попита: „Автобусът да не е общински?“ Аз й отговорих, че май да, техниците тук са малко, с нефта също вечно има проблем… нискокачествен е… И девойката казва: „Така, така!“ Някак тържествуващо, сякаш е направила откритие.

Мартин съпроводи автобуса с поглед, сви рамене и каза:

— Значи така, видели сте Ирина само веднъж, в събота?

— В неделя — каза твърдо каубоят. — Бях се върнал от църквата. — Това прозвуча така, сякаш той излизаше от кръчмата само за неделната проповед. — И тогава тя дойде. Видях я и онзи ден, но само бегло, махнахме си с ръце, дори не разговаряхме.

Мартин погледна недоверчиво каубоя.

— Грешите. Онзи ден Ира загина.

— Значи съм я видял преди това — отговори каубоят невъзмутимо. — Тя тръгна към руините, все пак не успях да я разубедя. Питай ей този индианец… той й показа пътя.

След като помълча известно време, Мартин се изправи. Каубоят го погледна насмешливо, сякаш чувстваше неизказаното недоверие.

Мартин се приближи към индианеца. Кимна и рече:

— Мир на тебе, Джим.

— Мир и на теб — кимна индианецът. Говореше на доста приличен туристически, макар че веднага си проличаваше, че го е учил сам.

— Виждал ли си тази жена? — попита Мартин и извади снимката. Срещаха се раси, неспособни да свържат изображението с оригинала, но туземците от Прерия изглеждаха достатъчно човекоподобни.

Индианецът погледна снимката, кимна бавно и отвърна:

— Да.

— Кога? — продължи Мартин.

— Онзи ден я отведох в стария град — каза индианецът. — Разделихме се по пладне.