Мария Семьонова
Вълкодав (25)

Всеки иска да живее. Но случва се, повярвай

да отдадеш живота, всичко незначително забравил.

В дълбините на душата се пробужда звяр,

тъмен убиец. И за живота мислите си изоставил.

В сражението до рамото ти гибелта стоеше…

Ти от съдбата нищо не желаеше. Не се боеше.

 

Нехаем за живота, щом можем с чест да отмъстим.

Чест, способна да накара да се бият даже мъртвите ръце.

Какво, че ни очакват смърт и мъки, ако има

заради кого дори предсмъртни мъки с лекота да понесем?

Тези, дето им е все едно дали във битката ще се опазят,

случва се с оръжието си лично Боговете да ги пазят.

 

Когато свърши боят, едва тогава ще намериш време,

да слушаш като чудо звуците на диви зверове.

Дъждът света приспива, и дървото дреме,

синигерът със звънко чуруликане приятелката си зове.

Събужда пролетното слънце капките със своите лъчи.

Помисли за другарите паднали. И живей. Не плачи.