Мария Семьонова
Вълкодав (17)

По неволя в безсмъртието вярваш, додето живееш.

Ако умреш — светът не ще усети, че те няма.

Не ще трепне луната, звездите не ще изтлеят,

ще окапе листото, но гората ще си остане.

 

Докато си дете, се смяташ за пъп на вселената,

венец, огледало, върхът на човешкото племе;

мислиш, че само за теб е светът сътворен,

ако изчезнеш — и той ще изчезне в същия ден.

Но ето че когато се отворят последните врати,

съзнанието угасва — а светът си е както преди.

 

Ти ревностно бълнуваш, прошепваш заветното име,

на чуждата сватба със чужди гости пируваш,

зает си със работа, нещо желано бленува

за бъдния ден разсъждаваш, сякаш е минал.

Сякаш цялата вечност пред теб предстои,

и изведнъж се препъва сърцето в твоите гърди.

 

Някой там, над звездите, отвъд последната граница,

не иска повече да брои миговете в твоя живот.

Идва край. Пустота под краката. Затворена страница.

И човекът го няма — а дали изобщо е бил?

И няма вече надежди, няма любовна мечта,

само поражение, над победите ти прежни надделяло.

Мислил си: сега ще полетя, та вече съм с крила!

А те са се прекършили, и мирозданието не е разбрало.