Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memories of Ice, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 77гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Galimundi(2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- dave(2010 г.)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
Издание:
Стивън Ериксън. Спомени от лед
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005
ИК „Бард“, 2005
ISBN: 978–954–584–035–7
История
- —Добавяне
- —Корекция
2.
Воинството на Едноръкия кървеше от безчетните рани. Безкрайна кампания, последователни поражения, следвани от още по-скъпо струващи победи. Ала от всички рани, понесени от армията на Дужек Едноръкия, най-тежките бяха раните на духа…
Свит между порутените по склона на хълма камъни, ефрейтор Пикър наблюдаваше катерещия се с усилие по пътеката старец. Сянката му се плъзна над Бленд, но старецът не го забеляза. Бленд се надигна безшумно зад него и направи знак на Пикър.
Старецът продължи нагоре, без да забелязва нищо. Щом се озова на пет-шест крачки от нея, Пикър се изправи, вдигна арбалета и изръмжа:
— Дотук, старче.
Изненадан, старецът залитна назад. Един камък под крака му се изтърколи и той падна на земята, но успя да се извърти, за да не затисне кожената торба, вързана на гърба му. Плъзна се още крачка надолу по пътеката и се озова почти в краката на Бленд.
Пикър се усмихна и пристъпи към него.
— Не изглеждаш опасен, старче, но просто за всеки случай, тук има още петима стрелци, прицелени точно в теб. Тъй че имаш ли нещо против да ми кажеш какво в името на Гуглата търсиш тук?
Овехтялата дреха на стареца беше покрита с прах и пот. Широкото му, изгоряло от слънцето лице беше изпито, кривите му изпочупени зъби стърчаха и превръщаха усмивката му в свадлива пародия. Той бавно се изправи на тънките си, увити в кожи крака.
— Хиляди извинения — заговори задъхано, като се озърташе през рамо към Бленд. Потръпна от онова, което видя в погледа й, и припряно се обърна отново към Пикър. — Мислех, че това пътче е свободно — дори от крадци. Виждате ли, вложил съм всичко, което съм кътал цял живот, в това, което нося — пазач не мога да си позволя, дори и муле…
— По търговийка значи — изръмжа Пикър. — Накъде си тръгнал?
— Към Пейл. От Даруджистан съм…
— Това е ясно — отряза го Пикър. — Работата е, че Пейл вече е в имперски ръце… както и тези хълмове.
— Не знаех… за тези хълмове де. Разбира се, знам, че Пейл вече е в прегръдката на Малазан…
Пикър се ухили на Бленд.
— Чу ли го? Прегръдка. Това беше добро, старче. Майчина прегръдка, а? Е, какво има в торбата?
— Занаятчия съм — отвърна старецът и сведе глава. — Гравьор… ъъъ… дребни накити правя. Кост, нефрит, такива неща…
— Нещо вложено да има в тях… заклинания, такива работи? Благословии?
— Дарбата ми само, да отговоря на първия въпрос. Не съм маг, пък и работя сам. Извадих късмет обаче — получих благословията на един жрец над три гривни от бивни и…
— На кой бог?
— Трийч, Тигъра на лятото.
Пикър се озъби.
— Та той не е бог, глупак такъв! Трийчър е Първи герой, полубог, соултейкън асцендент…
— Ама му посветиха нов храм — прекъсна я старецът. — На улица „Плешивата маймуна“ в квартал Джадроуби — мене самия ме наеха да обкова кожената подвързия на Книгата за молитви и ритуали.
Пикър извъртя с досада очи към небето и сниши арбалета.
— Добре, дай да ги видим тия гривни.
Старецът кимна, смъкна торбата от раменете си и заотвързва каишката.
— Обаче внимавай — изръмжа Пикър. — Ако извадиш нещо гадно, десет стрели ще ти проветрят черепа.
— Това е торба, не са гащите ми — измърмори занаятчията. — Пък и нали бяха само петима.
Ефрейторката се намръщи.
— Е, увеличиха се — каза кротко Бленд.
— Точно така — кимна припряно Пикър. — Цели две отделения, скрити са и следят всяко твое движение.
С леко преиграна боязливост, старецът извади от торбата малък вързоп от сърнешка кожа.
— За тая кост разправят, че била много древна — заговори той с благоговеен тон. — От един космат звяр с дълги бивни, който някога бил любимата плячка на Трийч. Трупът на звяра бил намерен в замръзнала кал в далечния Елингарт…
— Това го остави — сряза го Пикър. — Дай да видим тия проклети накити.
Старецът вдигна възмутено рунтавите си бели вежди.
— Проклети!? Не! Това — никога! Мислите, че ще тръгна да продавам прокълната стока?
— По-кротко. Това си е само един проклет израз. Айде по-бързо, няма цял проклет ден да се разправяме тука с теб.
Бленд изсумтя, но сърдитият поглед на ефрейторката набързо я накара да замълчи.
Старецът разгъна вързопа и им показа три гривни, достатъчно широки, за да се носят над лакътя, всяка от цяло парче кост, без никаква украса по тях и излъскани до блясък.
— Къде са белезите от благословията?
— Няма, обаче всяка гривна беше увита в плат, изтъкан от космите на самия Трийч, при смяната на козината — за девет дни и десет нощи…
Бленд изсумтя.
— Смяната на козината — изкриви лице ефрейторката. — Отврат.
— Спиндъл едва ли смята така — промърмори Бленд.
— Три гривни — каза Пикър. — Една за дясната ръка, една за лявата, а третата за…
— Внимавай с приказките, старче. Деликатни цветенца сме ние с Бленд.
— Всички са за една ръка. Цели са, но се съединяват — така беше указано в благословията.
— Съединяват се, пък цели — това трябва да го видя.
— Това чародейство, уви, не мога да го покажа. Ще се случи само веднъж, когато купувачът ги наниже на дясната си ръка.
— Това вече си е пълна шашма.
— Тука го хванахме — рече Бленд. — Измамата хваща само ако има къде да се измъкнеш.
— Като в претъпканите пазари на Пейл. Е — ухили се Пикър на стареца, — само че ние не сме тълпата на пазара, нали? Колко искаш?
Търговецът се присви.
— Избрахте си най-ценното ми изделие…
— Колко, старче?
— Т-триста з-златни консула.
— Консули? Това новите даруджистански монети ли бяха?
— Пейл е приел малазанските джакати за стандартно тегло — рече Бленд. — Как се разменят?
— Проклета да съм, ако знам — изсумтя Пикър.
— С ваше позволение — намеси се търговецът. — В Даруджистан менят две и третина джаката за консул. Таксата на сарафите е поне джакат. Тъй че, по-точно, джакат и третина някъде.
Бленд се наведе и огледа костените гривни.
— Триста консула. Едно семейство ще живее охолно поне две години с толкова пари.
— Ами нали и аз за това — отвърна старецът. — Макар че, като живея сам и скромно, мислех да ми стигнат за четири-пет години, че и за материал за занаята ми да има. По-малко от триста консула и ще съм разорен.
— Сърцето ми плаче — рече Пикър и се обърна към Бленд. — Ще липсват ли на някого?
Бленд сви рамене.
— Я донеси три стотачки тогава.
— Слушам, ефрейтор. — Бленд заобиколи стареца и затича нагоре по пътеката.
— Моля ви — захленчи търговецът, — само не ми плащайте в джакати.
— Успокой се. Какво пък, днес Опонн май ти се усмихва — рече Пикър. — Сега се отдръпни от торбата. Длъжна съм да я претърся.
Старецът се поклони и отстъпи.
— Другото не е толкова ценно, признавам. Прибързана работа, неизпипано…
— Не търся да купувам друго — отвърна Пикър, докато ровеше в торбата. — Това ми е задължение.
— Аха, разбирам. Да не би някои стоки да са забранени в Пейл?
— Фалшиви джакати например. Местното стопанство е закъсало, а и даруджистанските консули не са много желани. Доста прибрахме последната седмица.
Старецът се опули.
— Ще ми платите с фалшиви пари?
— За жалост не. Вече ти казах, Опонн ти намига днес. — След като приключи с обиска, Пикър извади от кесията на колана си восъчна дъсчица. — Трябва да ти запиша името, търговецо. По тия пътеки минават главно контрабандисти, опитват се да избегнат постовете през Предела — ти си един от честните, изглежда. Умните контрабандисти накрая плащат десетократно по тукашните пътеки, всъщност имат по-голям шанс да се промъкнат през суматохата при поста.
— Мунуг.
Пикър записа.
Бленд се върна с три увити в парцали стълбчета монети.
Търговецът се взря в парите.
— Значи са консули?
— Ами да — измърмори Пикър. — Три по сто — ще се изгърбиш сигурно, докато ги мъкнеш до Пейл и обратно. Всъщност то май вече не ти трябва да биеш пътя дотам, нали? — Изгледа го изпод вежди, докато прибираше писалищната дъсчица в кесията си.
— Права сте — съгласи се Мунуг, уви трите гривни и ги подаде Бленд. — Но все пак ще ида до Пейл — да си продам другата стока. — Зашари нервно с очи и оголи щърбавите си зъби във вяла усмивка. — Ако късметът на Опонн се задържи, може да й взема двойна цена.
Пикър го изгледа.
— Алчността никога не води до добро, Мунуг. Готова съм да се обзаложа, че до месец ще те видя да се връщаш по същата пътека само с прах в джобовете. Какво ще кажеш? Десет консула.
— Ако загубя, ще ви бъда в дълг.
— Е, мога да приема и някоя от дрънкулките ти — имаш опитни ръце, старче, не ще и дума.
— Благодаря, но с цялото ми уважение, отклонявам облога.
Пикър сви рамене.
— Жалко. Остава ти още една камбана светло. Към билото има бивак край пътя — ако си по-упорит, можеш да го стигнеш преди залез.
— Ще опитам. — Той нарами торбата, надигна се с пъшкане, кимна колебливо и тръгна да подмине ефрейтора.
— Задръж малко — заповяда Пикър.
Коленете на Мунуг сякаш се подкосиха и той изхленчи смутено:
— Какво има?
Пикър взе гривните от Бленд.
— Първо трябва да ги сложа тия. Съединявали се, викаш. Без халкички?
— О! Да, разбира се. Заповядайте, моля ви.
Ефрейторката нави ръкава на прашасалата си риза и се видя вишневочервената подплата.
Мунуг ахна стъписано. Пикър се усмихна.
— Точно така. От Подпалвачите на мостове сме. Удивително какви неща може да скрие прахът, нали? — Надяна костените гривни на нашарената си с белези мускулеста ръка. Щом стигнаха между бицепса и рамото, се чу тихо изщракване. Пикър ги изгледа намръщено и изсумтя.
За миг Мунуг се усмихна широко, после се поклони и попита:
— Е, вече мога ли да си вървя?
— Върви, върви — разсеяно му отвърна тя, без да откъсва очи от лъскавите гривни на ръката си.
Намръщената Бленд зяпа цяла минута след отдалечаващия се прегърбен старец.
Скоро Мунуг стигна до отклонението. Погледна през рамо може би за десети път, за да се увери, че не го следят, после бързо се шмугна между двата килнати камъка.
След десетина крачки излезе на лъкатушеща пътека. Забърза по нея и сенките го погълнаха. Само една-две минути оставаха до заник-слънце и забавянето с Мостоваците можеше да се окаже фатално, ако не стигнеше навреме за срещата.
— В края на краищата боговете не са известни с особено милостив нрав — прошепна си той.
Монетите тежаха. Сърцето му тупаше силно в гърдите. Не беше навикнал на такова усилие. Беше човек на изкуството все пак. Без голям късмет напоследък, вярно, изтощен от двата тумора между краката, несъмнено, но талантът и въображението му, ако не друго, се бяха изострили въпреки цялата скръб и болката, които го мъчеха. „Избрал съм те точно заради тези слабости, Мунуг. Е, и заради дарбите ти, разбира се. О, да, ужасно ми трябват твоите дарби…“
Една божия благословия можеше да махне тези тумори. А ако не, то триста консула все щяха да му стигнат да плати лечението при денълски лечител в Даруджистан. Какво пък, не беше много разумно човек да разчита на един бог, че ще си плати за услугите. Разказът му пред Мостоваците за пазара в Пейл си беше съвсем верен — струваше си човек да предвижда нещата, да си има и други планове, ако едни се провалят — и макар ваянето и резбата да бяха по-слабите му дарби, не беше толкова скромен, та да отрича качеството на работата си. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с рисуването. „Нищо, нищичко.“
Крачеше по пътеката, без да обръща внимание на свръхестествената мъгла, която го загърна. След малко мина през портата на лабиринта, стръмнините и урвите на Източен Тахлин изчезнаха, а мъглата се разнесе и разкри пред очите му гола камениста равнина под болезнено сиво небе. По-навътре в равнината се издигаше самотна кожена шатра, а над нея се виеше дим, като морскосиня омара. Мунуг забърза натам.
Задъхан спря пред входа и драсна боязливо с пръсти по коженото покривало.
Отвътре се чу хрипливо кашляне и дрезгав глас каза:
— Влез, смъртни.
Мунуг се провря през ниския прорез. В първия миг гъстият лютив дим защипа очите, ноздрите и гърлото му, ала след първия дъх хладна изтръпналост обхвана дробовете му. Свел ниско глава и извърнал очи настрани, Мунуг спря до входа и зачака.
— Закъсня. — Гласът хриптеше на всяка сричка.
— На пътя имаше войници, господарю…
— Откриха ли я?
Художникът се усмихна, свел очи към чергата на пода на шатрата.
— Не. Претърсиха ми торбата, както си знаех, но не и мен.
Богът се закашля отново и Мунуг чу стърженето на мангала, издърпан по пода. Върху жаравата заподскачаха семена и димът се сгъсти.
— Покажи ми я.
Художникът бръкна в гънките на грубата си вълнена риза и извади нещо, увито в плат — беше колкото книга. Разгъна го и се видя колода дървени карти. Все така без да смее да вдигне глава, Мунуг избута картите към бога и те се пръснаха по пода.
Чу как той затаи дъх, а след това — тихо шумолене. Когато богът заговори отново, гласът вече бе по-близък.
— Дефекти?
— Да, господарю. По един на всяка карта, както заповядахте.
— Великолепно! Смъртни, дарбата ти е ненадмината. Тези образи наистина са пълни с болка и несъвършенство. Окаяни, измъчени и скръбни. Терзаят окото и карат сърцето да кърви. И не само това — виждам хронична самота в тези лица, дето си изрисувал в сцените. — В тона му се долови суха насмешка. — Изрисувал си в тях собствената си душа, смъртни.
— Не съм познал в живота си много щастие, госпо…
Богът изсъска.
— И не бива да го очакваш. Не и в този живот, не и в още хиляда, които си обречен да изтърпиш, докато получиш спасение — стига да си страдал достатъчно, за да го заслужиш!
— Моля страданията ми никога да не свършват, господарю — изломоти Мунуг.
— Лъжа. Мечтаеш за сладък живот в охолство. Понесъл си това злато, с което вярваш, че ще го постигнеш, и искаш да продадеш таланта си, за да се сдобиеш с още — не го отричай, смъртни. Душицата ти знам — виждам алчността и копнежите й в тези образи. Не бой се, тези чувства ме разсмиват, защото тъкмо те са верният път към отчаянието.
— Да, господарю.
— А сега, Мунуг от Даруджистан, да се разплатим…
Старецът изкрещя, щом двата тумора между бедрата му пламнаха нажежени. Сгърчи се от непоносимата болка, рухна на мръсните черги и се сви на кълбо.
Богът се изсмя и ужасният му глас се накъса от дългия пристъп на късащата дробовете кашлица.
Болката, след малко осъзна Мунуг, започна да угасва.
— Ти си изцерен, смъртни. Дадоха ти се още годинки окаян живот. Уви, съвършенството за мен е нетърпимо, така трябва да бъде и за обичните ми чеда.
— Г-господарю, не усещам краката си!
— Боя се, че са мъртви. Това е цената на цяра. Художнико, изглежда, те чака дълго, изнурително пълзене, докъдето решиш да идеш. Не забравяй, чедо, ценно е самото пътуване, а не целта. — Богът се изсмя отново, с нов пристъп на хрипове.
Разбрал, че го пъдят, Мунуг се надигна, повлече натежалите си мъртви крайници през изхода и рухна, задъхан. Болката, която изпитваше сега, бе в самата му душа. Придърпа торбата си и отпусна глава на нея. Плувналото му в пот чело се опря в твърдите жълтици.
— Наградата ми — прошепна измъчено той. — Благословено е докосването на Падналия. Води ме, скъпи господарю, по пътищата на отчаянието, защото съм заслужил в безмерна награда болката на целия свят…
Хрипливият смях на Сакатия бог проряза въздуха от шатрата зад гърба му.
— Оцени този миг, Мунуг! От твоята ръка започна нова игра. От твоята ръка. Светът ще затрепери.
Мунуг затвори очи.
— Наградата ми…
Бленд продължи да се взира нагоре по пътеката дълго след като търговецът се скри от погледа й. Накрая каза:
— Този не беше, какъвто изглеждаше.
— С всички е така — съгласи се Пикър и опипа гривните на ръката си. — Тези проклети неща адски стягат.
— Ръката ти сигурно ще изгние и ще окапе, ефрейтор.
Пикър я погледна учудено.
— Смяташ, че са прокълнати?
Бленд сви рамене.
— На твое място щях да помоля Бързия Бен добре да ги огледа, и то час по-скоро.
— Кълна се в топките на Тогг, ако си имала подозрения…
— Не казвам, че съм имала, ефрейтор — нали ти се оплакваш, че те стягат. Не можеш ли да ги свалиш?
Пикър се намръщи.
— Не, проклета да си.
— О!
Пикър помисли дали да не я цапардоса, но тази мисъл я бе занимавала поне десет пъти, откакто ги сложиха двете на поста, и тя отново се сдържа.
— Триста консула, за да си платя да ми се скапе ръката. Страхотно.
— Мисли положително, ефрейтор. Това ще ти даде повод да поговориш с Дужек.
— Ама наистина те мразя, Бленд.
Бленд й отвърна с мила усмивка.
— Е, пусна ли камъче в торбата на онова старче?
— Да. Толкова стъписан беше горкият, че не беше трудно. Едва не припадна, като му казах да спре, нали?
— Тъй че Бързия Бен ще го издири и…
— Освен ако не изтупа торбата…
Ефрейторката изсумтя.
— Съдържанието на торбата го интересува по-малко и от мен. Не, ако носеше нещо ценно, криеше го под ризата си, съмнение няма. Все едно, ще пусне приказката, като стигне в Пейл — движението на контрабандисти през тези хълмове ще секне много скоро, помни ми думата, пари залагам — а му подхвърлих и че долу при Предела има по-добър шанс, докато ти беше за консулите.
Бленд се ухили.
— Хаос на кръстопътя, а? Единственият хаос там е какво да правят хората на Паран с иззетото.
— Я да приготвим малко храна — морантите ще са точни, както винаги.
Двете Мостовачки тръгнаха нагоре по пътеката.
Час след стъмване ескадрилата на Черните моранти пристигна. Снишиха кворлите към кръга запалени фенери, нареден от Пикър и Бленд. Един от тях возеше пътник, който скочи от седлото веднага щом шестте крака на кворла стъпиха на каменистата земя.
— Здрасти, Бен — подвикна Пикър.
— Какви, в името на Гуглата, ги вършите тук, ефрейтор? — изръмжа той.
Усмивката й увехна.
— Нищо особено, магьосник. Защо?
Мършавият тъмнокож мъж хвърли поглед през рамо към Черните моранти и сниши глас.
— Проклятие, бъркотията бездруго е пълна. Над хълмовете едва не паднах от това тъпо седло… тук долу се вихрят лабиринти, сила кърви отвсякъде… — Млъкна и очите му блеснаха. — От теб също, Пикър…
— Прокълнати са значи — измърмори Бленд.
Пикър изгледа ядосано приятелката си и се постара да вложи в гласа си колкото може повече сарказъм:
— Точно както си подозирал през цялото време, нали, Бен? Лъжеш като…
— Получила си благословията на асцендент — изсъска й Бен. — Идиотка! Кой е, Пикър?
Гърлото й изведнъж пресъхна и тя едва преглътна.
— Ъъ… Трийч?
— О, страхотно!
Ефрейторката се намръщи.
— Че какво му е на Трийч? Идеален е за войник — Тигърът на лятото, Господарят на битката…
— Преди пет века! Трийч е приел облика си на соултейкън преди стотици години и оттогава не е мислил нито веднъж като човек! Не глупост, това е пълно безумие, Пикър!
Бленд се изкиска.
Магьосникът рязко се обърна към нея.
— А ти защо се смееш?
— Нищо. Извинявай.
Пикър нави ръкава си да покаже гривните.
— Тези са, Бързак. Можеш ли да ми ги махнеш?
Като видя гривните, магът се дръпна ужасен, после поклати глава.
— Да беше някой разумен асцендент, може би… някаква сделка щеше да е възможна. Все едно, да не ти пука.
— Да не ми пука? — Пикър го стисна за яката и го раздруса. — Лигав червей такъв… — И изведнъж млъкна и се ококори.
Бързия Бен я изгледа с вдигната вежда и попита кротко:
— Какво правите, ефрейтор?
— Ъъ… извинете, магьосник. — И го пусна.
Бързия Бен въздъхна и оправи пелерината си.
— Бленд, отведете морантите до склада.
— Слушам. — Тя тръгна към чакащите воини.
— От кого е доставката, ефрейтор?
— Гривните ли?
— Стига с тия гривни. Консулите от Даруджистан. Кой ги донесе?
— А, това беше много странно. — Пикър сви рамене. — Появи се огромен впряг — ей така изведнъж, отникъде. Допреди миг пътеката беше празна, в следващия — впряг от шест коня и каляска… Магьосник, по тази пътека една двуколка не може да мине, да не говорим за каляска. Стражите бяха въоръжени до зъби и нервни — то си е логично, след като караха десет хиляди златни консула.
— Тригали — изсумтя Бързия Бен. — Тези хора вече ме изнервят… — Помълча и поклати глава. — А сега — последният ми въпрос. Последният следач, когото си отпратила… къде е?
Пикър се намръщи.
— Не знаеш ли? Камъчетата са твои, магьосник!
— На кого си го дала?
— На един резбар на накити…
— Като тия на ръката ти ли, ефрейтор?
— Е, да, но само тези струваха нещо. Огледах и другите — добри бяха, но нищо особено.
Бързия Бен хвърли поглед към облечените в черни брони моранти, които товареха кворлите си с увити в кожа монети.
— Е, едва ли е отишъл далеч. Просто ще трябва да го проследя и да го намеря. Няма да трае дълго…
Отдалечи се на няколко крачки и седна на земята. Въздухът вече се захлаждаше, западният вятър откъм планините на Тахлин се усилваше. Звездите бяха станали по-ярки.
— Бленд, виж да останат две свободни седла до това на магьосника — подвикна Пикър.
— Ясно.
Град Пейл не беше кой знае какво, ала нощите поне бяха топли. Пикър вече застаряваше, не можеше да спи нощ след нощ на студената твърда земя. Седмицата чакане на доставката бе утаила в костите й тъпа болка. Но поне щедрият принос на Даруджистан щеше да помогне на Дужек да осигури продоволствие на армията си.
С късмета на Опонн, до седмица щяха да тръгнат на поход. „Към поредната целуната от Гуглата война, сякаш не ни е втръснало. Кълна се в копитото на Финир, кой или какво между другото е Панион Домин?“
Откакто бе напуснал Даруджистан преди два месеца, Бързия Бен беше зачислен като помощник-командир в състава на Уискиджак, със задачата да помага в консолидирането на въстаническата армия на Дужек. Бюрокрацията и дребните чародейства като че ли по някакъв странен начин се бяха съчетали. Магьосникът бе затънал до гуша в работа със заплитането на мрежа от връзки из Пейл и прилежащите му околности. Десятъци и данъци, за да осигурят финансовите нужди на войската, както и налагането на контрол, който да облекчи прехода от окупация към владеене. „Поне засега.“ Воинството на Едноръкия и Малазанската империя се бяха разделили, но чародеят неведнъж се беше удивявал на странно имперските по дух отговорности, които му бяха възложили.
„Бунтовници сме, нали? Как не. Колкото Гуглата сънува бели овчици, подскачащи по зелени пасища.“
Дужек просто… изчакваше. Армията на Каладън Бруд бавно се придвижваше от юг и само преди ден беше стигнала до равнината северно от Пейл — с Тайст Андий в ядрото, наемници и Илгрест Баргаст на единия фланг, и ривите с техните огромни стада бедерини на другия.
Но война нямаше да има. Не и този път.
„Не, кълна се в Бездната, този път всички сме решили да се сражаваме с нов враг, стига преговорите да минат гладко — а щом и управителите на Даруджистан вече преговарят с нас, изглежда вероятно. Нов враг. Някаква теократична империя, която поглъща град след град, в някаква неумолима вълна на фанатична ярост. Панион Домин — защо ме гризе лошо чувство? Все едно, време е да намерим моя изтърван следач…“
Притворил очи, Бързия Бен разхлаби веригите на душата си и се изхлузи от тялото си. В първия миг изобщо не можа да усети дребното камъче, което бе натопил в личното си гъмжило от магии, тъй че нямаше друг избор, освен да започне издирването си по външна спирала, с надеждата, че близостта рано или късно ще опари сетивата му.
Което означаваше, че ще трябва да продължи слепешком, а ако имаше нещо, което магьосникът да мразеше повече…
„Аха… спипах те!“
Удивително близо, все едно че бе преминал през скрита преграда. Пред погледа му се откри пълен мрак — ни една звезда не светеше, — а земята под него бе равна като тепсия. „В лабиринт съм, добре. Тревожното е, че не мога да го разпозная точно. Познат ми е, но някак… сбъркан.“
Различи някакво смътно червеникаво сияние, вдигащо се от земята. Съвпадаше с мястото на следача. Душният въздух миришеше на сладникав дим. Безпокойството на Бен се усили, но той все пак се приближи към сиянието.
Червената светлина струеше от някаква дрипава шатра. Магьосникът не можа да долови какво се крие вътре.
Стигна до шатрата, присви се да влезе, но се поколеба. „Любопитството е най-голямото ми проклятие, но признаването на един недостатък не го поправя, уви.“ Дръпна настрана покривалото на входа и надникна вътре.
До отсрещната страна на шатрата, на по-малко от три крачки, седеше изгърбена загърната в одеяло фигура, приведена над мангал, от който се къдреха ивици лютив дим. Дишаше шумно, с изнемога. Едната й ръка — всичките кости като че ли бяха счупени — се вдигна и направи жест. Глас изхриптя изпод мръсното одеяло:
— Влез, магьоснико. Мисля, че имам едно от твоите…
Бързия Бен посегна към лабиринтите си — можеше да удържи само седем, макар да имаше достъп до повече. Силата го заля на вълни. Направи го с неохота — разбулването едновременно почти на всичко, с което разполагаше, го изпълни с шепота на всемогъществото. Но знаеше колко опасна и дори фатална е тази илюзия.
— Вече разбираш — продължи с тежко хриптене загърнатата в мрак фигура, — че трябва да си го прибереш. За такъв като мен да поддържам връзка с удивителните ти сили, смъртни…
— Кой си ти? — попита магьосникът. — Какъв си?
— Прекършен. Разбит. Окован към тресящия се труп под нас. Не съм се молил за тази орис. Не съм бил винаги наказан с болка…
Бързия Бен опря ръка на земята извън шатрата, впримчи силите си и затърси. Очите му се разшириха, после бавно се затвориха.
— Заразил си я.
— В това селение съм като рак. И с всеки ден ставам все по-опасен. Тя не може да се пробуди, докато аз се разраствам в плътта й. — Фигурата леко помръдна и изпод гънките на мръсното одеяло се чу ръждивото дрънчене на верига. — Вашите богове ме оковаха, смъртни, и мислят, че са изпълнили задачата.
— Искаш услуга в замяна на моя следач — рече Бързия Бен.
— Да. Щом аз трябва да страдам, то боговете и техният свят — също.
Магьосникът отприщи гъмжилото от лабиринти. Силата се изля на вълни през шатрата. Фигурата в дъното изкрещя и се сгърчи. Одеялото лумна в пламъци, а с него — и дългата чорлава сива коса на създанието. Бързия Бен се втурна в шатрата след последната вълна на магическата стихия, едната му ръка се стрелна напред, пръстите му се забиха в очите на фигурата и главата й се отметна назад. Другата му ръка ловко улови камъчето, затъркаляло се по чергите.
Силата, изригнала от лабиринтите, угасна. Бен отскочи и изхвърча навън, а окованото същество изрева от гняв. Бързия Бен побягна.
Вълната го блъсна в гърба и го просна на горещата димяща земя. Магьосникът изкрещя и се сгърчи. Помъчи се да запълзи напред, но силата беше неимоверна и го теглеше назад. Пръстите му се впиха в земята, задращиха и Бен отчаяно загледа браздите, които оставяха, и тъмната кръв, с която се пълнеха те.
„О, Бърн, прости ми.“
Невидимата хватка неумолимо го теглеше назад към шатрата. Глад и ярост излъчваше фигурата вътре, и увереност, че свирепата й страст скоро ще бъде утолена.
Бързия Бен беше безпомощен.
— Ужасна болка ще изпиташ! — изрева богът зад него.
И тогава нещо се пресегна отдолу. Някаква огромна ръка го стисна в шепата си, като ръка на дете гигант, стиснало парцалена кукла. Бързия Бен отново изкрещя, щом невидимата ръка го притегли надолу, в кипналата димяща земя. Устата му се напълни с горчива пръст.
Яростният рев отгоре смътно отекна в ушите му.
Остри камъни заразкъсваха тялото на магьосника, докато ръката го теглеше надолу и все по-надолу в плътта на Спящата богиня. Мракът бавно обгърна ума му.
А след това… кашляше и храчеше мазната кал, напълнила устата му. Дробовете му се напълниха с топъл сладък въздух. Избърса пръстта от очите си и се надигна. Ехо на скръбни стонове го връхлетя, коравата земя под него бавно се издуваше и свиваше, сякаш дишаше. Бързия Бен внимателно си пое дъх. Кръв капеше от разкъсаната плът на душата му, а дрехите му бяха раздрани — ала беше жив. Вдигна очи.
И едва не извика.
Над него се извисяваше смътно наподобяваща човек фигура, поне петнайсет пъти по-висока от собствения му ръст — туловището й стигаше почти до куполестия таван на огромната пещера. Плътта — тъмна глина — беше отрупана с груби късчета диамант и те проблясваха и святкаха при всяко движение на създанието. То като че ли не забелязваше Бен, макар магьосникът да знаеше, че тъкмо това чудовище го бе спасило от гнева на Сакатия бог. Ръцете му бяха вдигнати към тавана, дланите чезнеха под тъмния, оцапан с червени петна свод. Огромни смътно бели дъги сияеха по тавана, разположени равномерно, също като ребра на гръден кош. Дланите като че ли стискаха две такива ребра, а може би бяха слети с тях.
Едва видимо зад това същество, навярно на хиляда крачки по дължината на пещерата, клечеше друго привидение, също тъй с вдигнати нагоре ръце.
Погледът на Бързия Бен се плъзна към другия край на пещерата. Още слуги — видя четирима, или пет — все така вдигнали нагоре ръце към тавана. Пещерата всъщност представляваше огромен тунел, извиващ се в далечината.
„Та аз наистина съм попаднал в Бърн, Спящата богиня. Жив лабиринт. Плът и кости. И тези… слуги…“
— Имате благодарността ми! — извика той на съществото, извисяващо се над него.
Плоската уродлива глава се изви надолу. Две очи от диамант се взряха в него, блеснали като звезди по залез.
— Помогни ни.
Гласът бе като на дете, изпълнен с отчаяние.
Бързия Бен зяпна. „Да помогна?“
— Тя вехне — простена съществото. — Майката вехне. Умираме. Помогни ни.
— Как?
— Помогни. Молим те.
— Не знам как.
— Помогни.
Бързия Бен се изправи с усилие. Глинената плът пред очите му се топеше, стичаше се на кални вадички по дебелите мишци на гиганта. Късчета диамант се откъртваха и падаха. „Сакатият бог ги убива, отравя плътта на Бърн.“ Умът му заработи трескаво.
— Слуга, дете на Бърн! Колко време остава? Преди да е станало късно?
— Не много — отвърна съществото. — Наближава. Мигът наближава.
Паника стисна гърлото на магьосника.
— Колко? Можеш ли да си по-точен? Трябва да знам с колко време разполагам, приятелю. Опитай се, моля те!
— Много скоро. Няколко… Няколко десетки години, не повече. Мигът наближава. Помогни.
Чародеят въздъхна. За такива сили вековете, изглежда, бяха като дни. Въпреки това отчаяният вопъл на съществото го съкрушаваше. Както и самата заплаха. „Какво ли ще стане, ако Бърн умре? Беру да не дава дано, не мисля, но искам да го разбера. Е, добре, значи това е моята лична война.“ Огледа калната земя и намери следача.
— Слуга! Ще ти оставя нещо тук, за да мога да те намеря отново. Ще намеря помощ — обещавам ти — и ще се върна при теб…
— Не при мен — отвърна великанът. — Аз умирам. Друг ще дойде. Може би. — Ръцете му бяха изтънели, диамантената броня вече почти се беше смъкнала. — Аз умирам. — Започна да се свива. Червените петна по тавана бяха стигнали до ребрата, за които се държеше, и по тях вече се появяваха пукнатини.
— Ще намеря отговор — прошепна Бързия Бен. — Заклевам се.
Махна с ръка, отвори лабиринт и без да поглежда назад — за да не скъса гледката сърцето му, — пристъпи вътре и изчезна.
Нечия ръка разтърсваше рамото му. Бързия Бен отвори очи.
— Проклет да си, магьоснико — изсъска Пикър. — Вече почти се съмна. Трябва да отлитаме.
Магьосникът простена, размърда изтръпналите си крака и се остави на ефрейторката да го вдигне.
— Прибра ли го? — попита тя, докато го мъкнеше към чакащия кворл.
— Кое?
— Онова камъче, кое.
— Не. В беда сме, Пикър…
— Винаги сме били в беда…
— Не. Искам да кажа — всички. — Спря и я изгледа. — Всички.
Онова, което видя на лицето му, я стресна, но тя все пак каза:
— Добре. Сега обаче трябва да тръгваме.
— Да. И няма да е зле да ме вържете — няма да мога да стоя буден.
Стигнаха до кворла. Морантът, седнал в предното хитиново седло, извърна глава и ги изгледа мълчаливо.
— Кралице на сънищата — промърмори Пикър, докато овързваше ръцете и краката на Бен с кожената сбруя. — Никога не съм те виждала толкова уплашен, магьоснико. Само като те гледам, готова съм лед да пикая.
Това бяха последните думи, които Бързия Бен запомни тази нощ. Но ги запомни добре.
Гъноуз Паран беше обсебен от видения как се дави. Давеше се, но не във вода. Давеше се в мрак. Мяташе панически ръце и крака в някакво непознато и невъобразимо място. Затвореше ли очи, въртопът го сграбчваше, вътрешностите му се стягаха на възел и той сякаш отново се превръщаше в малко безпомощно дете. Изпълнена с ужас и неразбираща, душата му се гърчеше от болка.
Капитанът си тръгна от барикадата при Предела — последните търговци за деня още чакаха пред малазанските войници и писари. Облагането с мито и обиските на фургоните бяха осигурили значителни приходи, макар че според донесенията вземанията намаляваха. Беше въпрос на тънък баланс таксите да се държат на такова ниво, че търговците да могат да ги понесат, и да се пропуска достатъчно контрабанда, за да не пресъхне съвсем потокът от стоки между Даруджистан и Пейл. Паран се справяше, но с доста усилия. Ала това бе най-малката от трудностите, които му тежаха.
След погрома в Даруджистан капитанът се чувстваше като понесен от течението, лашкан накъде ли не от хаотичното преображение на Дужек и неговата ренегатска армия. Котвата на малазанците беше отрязана. Крепежните греди бяха рухнали. Бремето, паднало на плещите на офицерския корпус, беше смазващо. Близо десетте хиляди войници изведнъж бяха изпаднали в почти детинската нужда някой да ги утеши.
А тъкмо утехата беше нещо, което Паран не можеше да им даде. Бъркотията в самия него се беше усилила. Струи зверска кръв течаха сега в жилите му. Откъслечни спомени — много малко от тях лични — и странни видения терзаеха нощите му. Дните минаваха като в объркана мъгла. Несвършващите проблеми със снабдяването и транспорта, с които трябваше да се справя, безкрайните трудности около ръководенето на операцията, всичко това напираше през усилващия се поток на физическото терзание.
Вече от седмици се чувстваше зле и имаше някои подозрения на какво се дължи това. „Кръвта на Хрътката на Сянка. Съществото, скочило в селението на Мрак… но мога ли да съм сигурен в това? Чувствата, бликащи от тази точка… по-скоро като на дете. На дете…“
За пореден път изтласка тази мисъл, макар да знаеше много добре, че тя скоро ще се върне — също както и болката в стомаха му отново щеше да кипне, — и след като погледна още веднъж към застаналия на поста си Тротс, продължи нагоре по склона.
Тази болка и това страдание го бяха променили — вече можеше да наднича в самия себе си, да оформя видяното в образ, в сцена, едновременно странна и мъчителна. Имаше чувството, че душата му се е смалила до нещо окаяно — проскубан, плувнал в пот плъх, затиснат от каменна лавина, плъх, който се гърчи и цвърчи из цепнатините в отчаяно търсене на място, където натискът — огромната, хлъзгаща се надолу и надолу тежест — ще намалее. „Пространство за дишане. И болката около мен — тези остри камъни, слягат се и се слягат, кухините между тях изчезват… тъмнина, надигаща се като вода…“
Всички победи, които бе постигнал в Даруджистан, сега му се струваха нищожни. Спасяването на цял един град, спасяването на Уискиджак и неговия взвод, разбиването на плановете на Ласийн — всичко това бе рухнало, бе станало на прах в ума му.
Вече не беше онова, което бе доскоро, и новото му превъплъщение изобщо не му допадаше.
Болка затуляше света. Болката объркваше. Превръщаше плътта и костите в затвор, от който нямаше спасение.
„Зверска болка… а тя шепне за свобода. Шепне за изход — но не от тъмнината. Не. Навътре в тази тъмнина, където отиде Хрътката, дълбоко в недрата на прокълнатия меч на Аномандър Рейк… тайното сърце на Драгнипур.“
Едва не изруга на глас при тази мисъл, докато се катереше нагоре по пътеката на хълма над Предела. Денят вече гаснеше. Вятърът, разчорлил тревите, вече затихваше и хрипливият му глас потъваше в тих шепот.
Шепотът на кръвта бе само един от многото — и всички те настойчиво привличаха вниманието му, всеки от тях предлагаше противоречиво обещание — различен път за избавление. „Но винаги избавление. Бягство. Свитото от страх същество не може да мисли за нищо друго… въпреки че тежестта се сляга… и сляга.“
Беше объркан. „Всичко, което виждам около себе си… сякаш е чужд спомен. Трева, разрошена по ниски хълмове, скали по билата, а щом слънцето залезе и вятърът захладнее, потта по лицето ми засъхва и идва тъмнината — и аз я пия, все едно че е най-сладката вода. Богове, какво ли означава това?“
Объркването в душата му не заглъхваше. „Спасих се от света на този меч, но чувствам как веригите му ме притеглят все по-силно.“ А в това напрежение се съдържаше очакване. За отстъпление, за поражение… очакване да се превърнеш в… какво? „Да се превърна в какво?“
Баргастът седеше във високата жилава трева на билото над Предела. Дневният поток търговци беше изтънял от двете страни на барикадата, облаците прах се слягаха над разровения от коловози път. Някои вече устройваха биваците си — проходът се беше превърнал в неофициална крайпътна спирка. Ако положението се запазеше такова, тази спирка щеше да пусне корени, да се превърне в селце, после в голямо село.
„Но няма да стане. Твърде неспокойни сме за това. Дужек вече е очертал като на карта близкото ни бъдеще, загърнато в прахта на тръгнало на поход воинство. Още по-лошо, гънки има по тази карта, дупки, и ми се струва, че Подпалвачите на мостове много скоро ще паднат в някоя от тях. Дълбока, при това.“
Останал без дъх, капитан Паран спря до полуголия татуиран воин.
— Наежил си се като бедерин още от сутринта, Тротс. Какви сте ги намислили пак с Уискиджак?
Широката уста на баргаста се изкриви в някакво подобие на усмивка, но тъмните му очи останаха приковани в гледката в долината.
— Свършва студеният мрак — изръмжа той.
— Ха, свършвал, Гуглата да го вземе дано — слънцето след малко ще залезе, омазан с гранясала мас глупак такъв.
— Замръзнал и вкочанен — продължи Тротс. — Сляп си за света. Аз съм Сказанието, неизричано дълго. Но повече не. Меч съм аз, който скоро ще излезе от ножницата. Желязо съм и дойде ли светлият ден, всички ви ще заслепя. Ха.
Паран се изплю в тревата.
— Малът ми спомена за внезапната ти… словоохотливост. Спомена ми също, че никаква файда нямало от нея, тъй като с появата й си изгубил и малкото ум, дето го имаше.
Баргастът се удари в гърдите и те изкънтяха като барабан.
— Аз съм Сказанието, и то скоро ще се изрече. Ще видиш, малазанецо. Всички ще видите.
— Слънцето ти е изсушило мозъка, Тротс. Нищо, тази нощ ще се приберем в Пейл — макар че Уискиджак би трябвало вече да ти го е казал. Ето, Хедж идва, да те смени от поста. — Паран се надигна, прикривайки болката, жегнала го от движението. — Е, аз да си довърша обиколката.
И се затътри отново.
„Проклет да си, Уискиджак, какви сте ги забъркали с Дужек? Панион Домин… струва ли си и задника на един катър да се занимаваме с тези нафукани фанатици? Тези неща изтляват. Винаги. Пръскат се. Писачите се заемат с тях — винаги, — започват нескончаеми спорове за заплетените подробности на вярата. Възникват секти. Избухва гражданска война и ето ти го поредното мъртво цвете, стъпкано по безкрайния път на историята.“
„Е, да, сега е толкова ярко и разцъфнало. Но цветовете избледняват. Винаги.“
„Един ден Малазанската империя ще се озове лице в лице със собствената си тленност. Един ден мрак ще падне и над Империята“.
Присви се от поредния пристъп на болка, която опари стомаха му. „Не мисли за Империята! Не мисли за чистката на Ласийн! Разчитай на Тавори, Гъноуз Паран — сестра ти ще спаси дома. По-добре, отколкото щеше да се справиш ти. На сестра си разчитай…“ Болката леко се облекчи, капитанът вдиша дълбоко и продължи да слиза към барикадата.
„Давя се. Кълна се в Бездната, давя се.“
Хедж се изкатери на билото като скална маймуна с кривите си крака, застана зад Тротс, дръпна го рязко за перчема, после залегна до него в тревата.
— Ха! Много ми харесва как се пулиш, като те оскубя.
— Сапьоре — изръмжа баргастът, — ти си говното под камъка в потока, в който е нагазило стадо болни свине.
— Малко е дългичко, но става. Е, завъртя ли главата на капитанчето?
Тротс не отвърна нищо, вперил поглед към далечните планини Тахлин.
Хедж свали кожената си шапка, зачеса няколкото косъма, останали на темето му, и изгледа приятеля си.
— Иначе номерът не е лош. Благородно и загадъчно. Впечатлен съм.
— Как иначе. Знаеш, такива пози не се поддържат лесно.
— При теб е естествено. Е, защо объркваш Паран?
Тротс се ухили и оголи два реда синкави зъби.
— За по-смешно. Освен това Уискиджак е тоя, дето ще обясни нещата.
— Само че засега не обяснява нищо. Дужек иска да се връщаме в Пейл, събира каквото е останало от Мостоваците. Паран сигурно ще се радва, че получава отново цяла рота, вместо две разбити отделения. Уискиджак каза ли нещо за предстоящите преговори с Бруд?
Тротс кимна.
— Е, и какво?
— Предстоят.
— О, много благодаря. Между другото, официално си освободен от поста, боец. Долу ти пекат един бедерински труп. Казах на готвача да го напълни с говна, щото така го обичаш.
Тротс се надигна.
— Един ден може да изпека теб, сапьоре.
— И да се задавиш с блажените ми ребра.
Баргастът се намръщи.
— Предложението ми беше искрено, Хедж. За да ти окажа чест, приятелю.
Сапьорът го изгледа примижал, после се ухили.
— Кучи син! За малко да се хвана!
— За малко. Ха-ха.
Уискиджак го чакаше при барикадата. Доскоро сержант и вече помощник-командир на Дужек Едноръкия, побелелият ветеран беше пристигнал с последния полет на морантите. Стоеше със стария взводен лечител Малът и двамата гледаха как десетина войници от Втора армия товарят секвестираното от последната седмица на гърбовете на кворлите. Паран се приближи предпазливо, за да скрие болката, която го мъчеше.
— Как е кракът, командире?
Уискиджак сви рамене.
— Тъкмо това обсъждахме — намеси се Малът, лицето му бе зачервено. — Изцерил се е, но лошо. Иска сериозно внимание…
— Друг път — изръмжа брадясалият командир. — Капитан Паран, съберете отделенията до втора камбана. Решихте ли какво да правите с остатъците от Девета?
— Да. Всички влизат в останалото от взвода на сержант Анци.
Уискиджак се намръщи.
— Да чуя имена.
— При Анци отива ефрейтор Пикър и… момент… Спиндъл, Бленд, Деторан. Тъй че с Малът и Хедж, Тротс и Бързия Бен…
— Бързия Бен и Спиндъл вече са кадрови магове, капитане. Но все едно, ще ги зачислим в ротата ви. Мисля, че Анци ще е доволен…
— Доволен? Анци? — изсумтя Малът. — Той не знае какво значи тази дума.
Паран присви очи.
— Доколкото схващам, Мостоваците няма да са в похода на Воинството.
— Няма да сте… но това ще го обсъдим в Пейл. — Сивите очи на Уискиджак изгледаха за миг капитана, след което се плъзнаха встрани. — От Подпалвачите на мостове останаха само трийсет и осем бойци — няма да е кой знае каква рота. Ако решите, капитане, можете да откажете поста. На няколко роти елитна морска пехота не им достигат офицери, а и са свикнали да ги командват благородници…
Паран замълча. Мракът се спускаше, сенките на долината се надигаха по склоновете на околните хълмове, няколко смътни звезди вече блещукаха на небесния купол. „Казва ми, че могат да ми забият нож в гърба. Мостоваците мразят знатните офицери.“ Допреди година щеше да каже всичко това на глас, с убеждението, че е добре неприятните истини да се оголват. „Подвеждащото убеждение, че точно така постъпва добрият войник… докато всъщност добрият войник прави точно обратното. В свят, пълен с ями и клопки, стъпваш на пръсти. Само глупците тръгват с рогата напред — и не живеят дълго.“ Бяха забивали ножове в тялото му. Беше имал рани, които трябваше да са фатални. Пот изби по челото му при тези спомени. Заплахата не можеше да се отхвърли, като се правиш на млад и зелен, и на смелчага. Знаеше го, а и двамата мъже срещу него също го знаеха.
— Все пак — заговори Паран, загледан как мракът поглъща пътя на юг, — приемам за висока чест да командвам Подпалвачите на мостове, сър. Може би, след време, ще намеря възможност да се окажа достоен за такива войници.
— Ваша работа, капитане — изсумтя Уискиджак. — Все пак предложението си остава открито, в случай че премислите.
Паран го изгледа и командирът се усмихна.
— Е, с време ще разполагате.
От сумрака изплува тъмна сянка, оръжията и бронята й подрънкваха. Като видя Паран с Уискиджак, жената се поколеба, след това се обърна към командира:
— Наблюдението е прекратено, сър. Всички се събираме, според заповедта.
— Защо го казваш на мен, войник? — избоботи Уискиджак. — Докладвай на непосредствения си началник.
Жената се навъси и се обърна към Паран.
— Наблюдението е…
— Чух, Деторан. Мостоваците да си събират багажа и да се строяват.
— Има още камбана и половина, преди да тръгнем…
— Знам, войник.
— Слушам, сър.
Жената си тръгна.
— Та за предложението… — въздъхна Уискиджак.
— Възпитателят ми беше напанец — каза Паран. — Още не съм срещал напанец, на който да му е ясно какво значи думата „уважение“, и Деторан не прави изключение. Също така ми е известно — продължи той, — че тя не е изключение и сред Подпалвачите на мостове.
— Възпитателят ви, изглежда, ви е учил добре — измърмори Уискиджак.
— Какво искате да кажете? — намръщи се Паран.
— Набил ви е собственото си неуважение към ранга, капитане. Вие току-що прекъснахте командира си.
— О, моля за извинение. Все забравям, че вече не сте сержант.
— Аз също. Точно затова ми трябват хора като вас, които да сложат ред. — Ветеранът се обърна към Малът. — Запомни какво ти казах, лечителю.
— Да, сър.
Уискиджак отново погледна Паран и добави:
— Войниците обичат да ги пекат на бавен огън.
Паран го изчака да се отдалечи към караулката, след което обърна към Малът.
— Трябва ли да знам нещо за разговора ви с командира?
Малът примига сънено.
— Не, сър.
— Добре. Можете да се върнете в отделението си.
— Слушам, сър.
След като остана сам, Паран въздъхна. „Трийсет и осем негодуващи, сърдити ветерани, вече на два пъти предадени. Нищо общо нямах с измяната в Пейл, а прокламацията на Ласийн, че ни поставя извън закона, включваше колкото тях, толкова и мен. Нищо от това не може да ми се вмени във вина, но го правят.“
Потърка очи. Сънят бе станал нещо… твърде нежелано. Нощ след нощ, още от бягството им от Даруджистан… болка… и сънища — не, кошмари. Богове подземни… В тъмното броеше часовете, свит под одеялата, а щом най-сетне се унесеше, сънят идваше накъсан, пълен с бягане. И пълзене. После — давене.
„Това е от кръвта на Хрътката, която тече в тялото ми. Това трябва да е.“
Много пъти се беше опитвал да си каже, че именно кръвта Хрътката на Сянка е източникът на параноята му. Тази мисъл предизвикваше кисела усмивка. „Не е вярно. Това, от което се боя, е твърде реално. Още по-лошо… Това огромно чувство за загуба… без да можеш да се довериш… на никого. А без доверието що за живот ме чака? Нищо освен самота и значи — нищо, което да си струва. А и всички тези гласове… които шепнат за бягство. Бягство.“
Тръсна глава и изплю жлъчта, насъбрала се в гърлото му. „Мисли за другото. За онази сцена. Самотна. Стъписваща. Паран, не забравяй гласа, който чу. Беше гласът на Татърсейл… тогава не се усъмни, защо се съмняваш сега? Тя е жива. Все някак магьосницата е жива…“
„О, тази болка! На дете, пищящо в тъмното, на Хрътка, виеща скръбно. Душа, прикована в сърцето на рана… а аз мисля само за себе си! Богове, де да можех!“
Уискиджак влезе в караулката, тръшна вратата след себе си и закрачи към масата на писаря. Подпря се на нея и изпъна болния си крак. Въздишката му бе като развързване на безброй възли и секна треперливо.
След малко вратата се отвори.
Уискиджак се обърна и изгледа навъсено Малът.
— Нали капитанът ви заповяда да се строявате…
— Паран е по-зле и от вас, сър.
— Това го прикрихме. Пази гърба на момчето… Или си наумил нещо друго, Малът?
— Не ме разбрахте. Току-що огледах около него… лабиринтът ми настръхна, командире.
Чак сега Уискиджак забеляза колко е пребледнял лечителят.
— Настръхна ли?
— Да. Никога не се е случвало. Капитанът е сериозно болен.
— Тумори? Рак? Бъди по-точен, Гуглата да те вземе!
— Нищо такова, сър. Поне засега. Но ще се появят. Все едно че е глътнал дупка — зейнала е в стомаха му. Всичко, което таи, предполагам. Но и нещо друго има… трябва ни Бързия Бен. У Паран са избуяли магии, като плевели след дъжд.
— Опонн…
— Не. Шегаджиите-близнаци отдавна ги няма. Пътуването на Паран към Даруджистан… нещо го е сполетяло по пътя. Не, не нещо. Много неща. Но може и да греша, сър. Трябва ни Бързия Бен…
— Чух те. Кажи му, като се приберем в Пейл. Но бъди дискретен. Няма смисъл да усилваме притесненията на капитана.
Малът се навъси още повече.
— Сър, просто… Дали е в добра форма да поеме командването на Мостоваците?
— Мен ли питаш? Ако искаш да говориш с Дужек за притесненията си, имаш всички права. Ако смяташ, че Паран е неподходящ за длъжността… направи го, Малът.
Мъжът помълча дълго и накрая въздъхна.
— Все още не. Той е упорит също колкото вас… сър. Гуглата да ме вземе, сигурен ли сте, че не сте роднини?
— Адски сигурен — изръмжа Уискиджак. — Дори лагерните ви са с по-чиста кръв от семейното ми родословие. Добре, да оставим това. Поговори с Бързака и Спиндъл. Виж какво можете да разберете за тези скрити магии — ако някой от боговете отново дърпа струните на Паран, искам да знам кой е, след което ще размислим защо.
Малът изгледа командира с присвити очи.
— Сър, в какво се въвличаме?
— И аз не съм сигурен — призна Уискиджак, намръщи се и размърда болния си крак. — С късмета на Опонн, няма да ми се наложи да вадя меча си — командирите обикновено не го правят, нали?
— Ако ми отделите време, сър…
— По-късно, Малът. Сега трябва да помисля за преговорите. Бруд и армията му са вече пред Пейл.
— Ясно.
— А капитанът ви сигурно се чуди къде в името на Гуглата си изчезнал. Тръгвай, Малът. Ще се видим отново след преговорите.
— Слушам, сър.