Кристофър Бар
Солдато (8)

8

САРА МИЪРС, 31-ГОДИШНА. ВИСОКА, С ПРАВИЛНИ ПРОПОРЦИИ, МАЛКО ШИРОКИ РАМЕНЕ. ДЪЛГА РУСА КОСА, ПОНЯКОГА НАКЪДРЕНА, ВИСОКИ СКУЛИ, ЗЕЛЕНИ КОТЕШКИ ОЧИ. ЖАДУВАЩА, ИРОНИЧНА УСТА. САРА МИЪРС НЕЖЕНЕНА, НЯМА ДЕЦА, СЛЕДВАЛА ТРИ СЕМЕСТЪРА ПРАВО, ПРЕДИ ПРЕЗ ОТПУСКАТА СИ ДА ЗАМИНЕ ЗА СИЦИЛИЯ И ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ С ВИТОРИО КАСАЛОНГА. СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО СИ НАУЧАВА ЗА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ПРАВДА И НЕПРАВДА ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ПРЕЗ ЦЯЛОТО СИ СЛЕДВАНЕ. СЛЕД КАТО КАСАЛОНГА Я ИЗОСТАВЯ, ТЯ СИ КУПУВА ПИШЕЩА МАШИНА. БРОЙ НА НАПИСАНИТЕ ДОСЕГА СТРАНИЦИ — 66, ШАНСОВЕ ДА ДОЧАКАТ ПУБЛИКУВАНЕ — НИКАКВИ.

 

 

Вертолетът неравномерно падаше от металносиньото небе като огромно водно конче. Той се спускаше над приведената трева прекалено бързо и все пак твърде бавно. Въртящите се перки шибаха въздуха. На заден план изплуваха зелените завеси на джунглата. Стрелецът на борда изстреля няколко откоса сигнални ракети във високата трева.

Той тичаше. Тичаше срещу вертолета. Сигналните ракети летяха към него като снежинки срещу мотоциклетист. Минаваха покрай него, а той тичаше. Потеше се целият. Ботушите му — тежки, тежки, тежки като олово — при всяка крачка затъваха все по-дълбоко в мочурестата пръст. Непрекъснато се страхуваше да не затъне и да не може да продължи повече. В устата си усещаше вкус на патина, а дъхът му с екот бучеше от дробовете в главата му. Блестящи капки пот пръскаха от лицето и врата му. От изтощение всичко му се виждаше прекалено светло, в светлозелени и жълтеникави картини, които искряха по краищата. Вертолетът се издигаше и спускаше и все още беше прекалено далеч. Той тичаше и с всяка крачка се движеше все по-бавно, като в кошмар, и не смееше да се обърне назад, защото след него идваха те. Цялото му лице беше разкривено от напрежение. Зелената трева го удряше в лицето, а той се спъваше и крещеше, крещеше с нечовешки глас на вертолета да не се вдига, а сигналните ракети му очертаваха пътя, по който можеше да тича. Техният животински крясък звучеше като вой в ушите му. Той хвърли оръжието си, но въпреки това ставаше все по-бавен и по-бавен. Те се приближаваха все повече и повече, а когато той вече протягаше ръка, вертолетът се издигна и ръката му увисна във въздуха, а след това се обърна. Те…

Джеймс Хиро се събуди. Изправи се в леглото облян в пот и потърси ключа на лампата. В продължение на няколко секунди гледаше пред себе си като заслепен, докато разбере къде е. Пое си дълбоко въздух и уморено отметна косата от челото си. Хвърли един поглед върху ръчния си часовник, оставен на масичката до леглото. Два часът и четиринайсет минути. Скоро щеше да стане два и половина. В Ню Йорк, не във Виетнам.

Успокой се. Ти успя да хванеш вертолета, той не е излетял под носа ти. Ръката ти не замахна в празното пространство и не е необходимо да гледаш жълтите лица със студени очи на убийци. Тези очи на убийци, тази маслинена кожа, тези малки корави фигури — не можеше да се освободи от тях. От време на време имаше кошмари. Но това не беше чак толкова лошо. Това беше един и същи сън, който идваше през нощта.

Хиро погледна към щорите, които не се затваряха добре. Стана и през една цепнатина надзърна към улицата. Небето над града все още беше червено — червено като небето над Сайгон. Хиро знаеше, че тази вечер повече нямаше да може да заспи. Понякога се питаше дали не е болен, дали войната не го е белязала завинаги. Но в клиниката не бяха забелязали нищо. Изследваха го и го пуснаха.

Отиде в хола и запали лампата и там. Очите му се спряха на снимката от сватбата. Той я гледаше безизразно, а след това погледна телефона, който никога не звънеше; ако искаше, той се обаждаше на някого.

Слънцето щеше да изгрее след два часа.

Хиро отиде в банята и започна да се мие. След това се облече.

 

 

Той се усмихна. А ето ви и вас, Солдато.

Да. (Той рядко казваше нещо повече от да или не.)

Този път е жена. Това има ли значение за вас?

Не.

Казва се Сара Миърс.

Кога?

Още днес. Той пак се усмихна, но не от стеснителност или защото не се чувствуваше добре. Харесваше му да говори със Солдато и да знае, че той скоро ще превърне в действителност неговите представи. Робот — това беше Солдато. Без душа, без чувства. Той не можеше да се изразява с думи, а само с оръжие. За малко другият да го помоли за позволение да може да докосне Солдато.

Сега е полунощ. Устройва ли ви, ако тя умре до обяд? Бих искал да поспя още един час.

Изобщо не бях мислил за това, че вие също имате нужда от сън.

Защо не?

Те стояха един срещу друг на разстояние около два метра. Срещнаха се там, където винаги се срещаха — в коридора на една тренировъчна зала за боксьори. В коридора беше тъмно. Миришеше на пот и кожа, пудра и разпилени надежди. Светеха само три кръгли лампи от тавана, жълти като фарове в мъгла. Те хвърляха жълтата си светлина върху косите на двамата мъже, върху клепачите, носовете и скулите им. Останалата част от лицата беше само щрихована сянка.

Сама ли ще бъде?

Да, тя пише книга. Съвсем сама е в къщата. Убийте я така, че да изглежда като нещастен случай. Или като самоубийство.

Добре, ще го прочетете после във вестниците.

 

 

Беше паркирал колата на половин километър по-надолу в улицата и след това се прехвърли през зида. Сега проучваше терена. Мислеше за разговора с човека, който му възложи поръчката. Касалонга беше романтичен мечтател. Колкото по-високо стояха, толкова по-романтични ставаха. Винаги тази среща в боксовата зала — това си беше чиста мелодрама. Касалонга явно е гледал прекалено много гангстерски филми. Можеха да сключат сделката, без да се срещат лично. Все някога Солдато щеше да се откаже, но за да може да направи това, ще трябва да убие Касалонга. Щеше да бъде съвсем внезапно решение. В този момент той видя самия себе си като страничен човек. А така и мислеше. Солдато щеше да убие един човек, а после ще се прибере вкъщи, до следващия път, когато пак трябваше да убива.

Следващият път. Той вече знаеше името на жертвата — Милт Гудман, само трябваше да почака, докато хората на Касалонга го надушат. Както преследвачите на слонове правят това за важния бял ловец. Но това беше следващият път. Сега се отнасяше за жена, там горе, в тази къща. Беше пет часът сутринта. Слънцето още не се беше издигнало високо. Зидът хвърляше тъмна сянка върху зелената трева, а декоративните храсти се издигаха като нарисувани от земята. Те също хвърляха голяма сянка. Поддържана трева покриваше хълма, върху който се намираше къщата. Прозорците й блестяха на слънцето. Около къщата имаше дървета с огромни корони. Солдато не можеше да си представи, че Сара Миърс живееше сама в голямата вила. Но щом Касалонга го твърдеше, сигурно беше така. Все пак обаче Солдато не се осланяше много на това. Ако беше сама, добре. Ако ли не, за всеки случай се беше подсигурил. Сянката му се отдели от тази на зида и се плъзна нагоре по склона. Беше с антрацитно черния си костюм и черно поло, но без шапка. Беше бос. В кобура под мишницата си имаше италиански пистолет без заглушител. Притичваше приведен от един храст към друг. Босите му крака не издаваха никакъв шум. Вятърът повяваше над хълма и привеждаше тревата. Листата на дърветата шумоляха. Иначе беше тихо като пред атака.

Дърветата бяха много близо до къщата, така че тя беше обградена от сянка. Ако успееше да стигне до дърветата, значи е постигнал целта си наполовина, не можеше просто да мине през портата и да тръгне към вратата на къщата по алеята, защото не биваше да рискува някой да го забележи — пощенският раздавач или млекарят.

Единият от прозорците беше отворен. Вятърът духаше откъм къщата. За момент му се стори, че долавя стрелба на автомат, далеч, в някаква тъмна джунгла, за която му напомняше вълнистата трева на градината. Тя раздираше тишината на хиляди малки точки. В това време вече беше стигнал при дърветата и можеше да идентифицира шума. Беше тракането на пишеща машина.

Тя не спеше. Будна беше вероятно отпреди няколко часа, като него. Отново го обзе чувството на обвързаност, каквато той изпитваше много по-силно към жертвите си, отколкото към човека, възложил му поръчката. Това беше нежност, нежността на двама неми в една безизходна ситуация. Той изпитваше това чувство толкова силно, че беше неспособен да мисли или да говори. Трябваше да бърза напред и да заеме позиция, от която да може да произведе смъртоносните изстрели.

Тя още пишеше. Значи не го беше забелязала. Той бързо измина последните метри до боядисаната в бяло вила. Сега вече държеше оръжието в ръка. Зидът беше от тухли, които вече бяха затоплени от слънцето. Покривът беше покрит с червени керемиди. Прозорците бяха големи, за да може човек, седнал отвътре, да се наслаждава на панорамата на разкошната градина.

Той се приведе и се промъкна покрай предната страна на градината, придържайки се плътно под первазите на прозорците. Вдигна веднъж глава, за да погледне в къщата. Веднага забеляза русата жена. Тя седеше на едно голямо бюро, наведена над машината. Беше с бяла блуза и тъмносиня пола. Седеше с гръб към него. Освен нея в къщата не се виждаше и не се чуваше никой. Само шумът от пишещата машина се чуваше навън.

Явно Касалонга правилно го беше информирал. Тя беше сама. Солдато продължи да се промъква, докато стигна до ъгъла на къщата. След това се изправи и тръгна към вратата. Внимаваше да не го види някой откъм портата. Тежкият пистолет висеше в дясната му ръка.

Натисна звънеца. Ако имаше прислужник, той щеше да отвори. Ако тя дойдеше до вратата, значи беше сама.

Той чакаше. Чукането на машината вече не се чуваше. Вятърът все още шумеше в дърветата. Тогава изпука домофонната уредба.

— Кой е? — попита тя.

— Телеграма — каза той. Надяваше се, че няма да е необходимо да казва още нещо. В такива ситуации му бе трудно да говори. Причиняваше му болка. Но тя не попита нищо повече. Вратата се отвори.

Тя изглеждаше много добре. Лицето й имаше въпросителен израз. Погледът на зелените й очи срещна неговия. Устата й бе полуотворена. Тя протегна ръка, за да получи телеграмата.

Той вдигна оръжието, което в този момент като че ли беше леко като перце. Младата жена реагира бързо. Искаше отново да затръшне вратата. Той се хвърли с цялата си тежест срещу нея и отхвърли жената назад. В следващия миг се озова в осветения от утринната зора коридор, със свободната си ръка притисна жената към стената и затвори вратата след себе си.

Устните на жената трепереха. Лъхна го фин аромат на италиански парфюм и прясно мляко. Рамото й беше топло и твърдо.

— Кой сте вие? — попита тя.

Той поклати глава. По лицето му не трепваше нито един мускул. Не можеше да отговори на въпроса, защото сега не беше нищо повече от пълномощник на пистолета в ръката си. Той беше почти абстракция. Измерение на смъртта.

С оръжието си той даде знак на жената да се върне обратно в стаята, в която беше писала. Тя леко се възпротиви, но накрая се подчини. Безмълвно като в балет те се движеха през стаите един зад друг. Миришеше на кафе. Жената се страхуваше. Тя трепереше и дишаше учестено като животно, чиято муцуна се намира близо до човешко ухо.

Едно слънчево петно се отразяваше върху светлокафявия килим на луксозно обзаведената стая.

— Изпратил ви е Виторио — каза жената. — Той…

— Не говорете — процеди през зъби Солдато. — Това ще развали всичко.

Те стояха един срещу друг в средата на стаята. Слънчевата светлина ги обсебваше, както смолата приковава двойка насекоми към кората на някое дърво. После Солдато хвана жената за рамото, безчувствен към потръпването на устните й, и я обърна така, че плещите й да докоснат гърдите му. Бързо опря дулото на пистолета в слепоочието й и натисна спусъка. Главата й клюмна встрани, а той отскочи, за да не го изпръска бликащата нагоре кръв.

Вече беше мъртва, въпреки че тялото й още потръпваше на пода. Кръвта се просмукваше в светлия килим. Солдато избърса дръжката на пистолета с носната си кърпа и го сложи в ръката й.

Без повече да поглежда трупа, той се приближи до пишещата машина, превъртя пет реда на валяка и грижливо написа:

НЕ МОГА ПОВЕЧЕ НЕ МОГА ПОВЕЧЕ

След това безшумно напусна къщата. Вън избърса краката си, защото между пръстите му се виждаше малко кръв. Откъсна няколко снопа трева и се изтри. След това пред него като удар с чук изплува картината.

Той бавно се изправи. Не беше възможно. Сара беше сама в къщата. Той бързо се обърна и изтича към вратата, но тя се беше затворила. Той блъскаше тежката бронзова дръжка, която имаше формата на роза. След това обиколи къщата, докато стигне до прозореца на стаята, в която я беше убил. Притисна лице до стъклото. Сара беше сама. Лежеше по очи, с разперени ръце, а от главата й все още течеше лъскава кръв. Той плъзна поглед из цялата стая. Можеше да види всеки ъгъл. Стаята беше празна.

Той се обърна. Това беше налудничава мисъл. За секунди му се бе привидяла друга картина на случилото се в стаята, като прозрачно фолио. Малко момиче с големи очи бе стояло мълчаливо до бюрото.

Солдато се спусна по хълма с механични движения.