Кристофър Бар
Солдато (7)

7

ФРАНК РОЯН, 37-ГОДИШЕН, КАПИТАН В УПРАВЛЕНИЕТО НА МАНХАТЪН-УЕСТ. ВИСОК, СТРОЕН, СИНИ ОЧИ, РУСА КОСА С РАНО ПОБЕЛЕЛИ КИЧУРИ. ЗАРАДИ ФОРМАТА НА ЛИЦЕТО МУ И ЧУВСТВЕНАТА УСТА ПОДЧИНЕНИТЕ МУ МУ БЯХА ПРИКАЧИЛИ ПРЯКОРА „ХЕНРИ ФОНДА“. РОЯН СЕ ДВИЖИ БАВНО И ПРОВЕРЯВА, РЯДКО ПОВИШАВА ГЛАС. ДОБРЕ ИЗРАЗЕНА ЛИНИЯ НА КАРИЕРАТА ВЪРХУ ДЯСНАТА ДЛАН. КУМ НА ХИРО И НЕГОВ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ. НЕПОСТОЯННИ ВРЪЗКИ С ЖЕНИ. НАЙ-НОВОТО ЗАВОЕВАНИЕ: ФЕЛИСИТИ ПАРКЪР ОТ „ФЪРСТ НЮ ЙОРК СИТИ БАНК“.

 

 

Франк Роян се качи в асансьора, натисна бутона за етажа и облегна гръб върху стената на кабината. В дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче, преметнат през лявата ръка — лек шлифер. Сутринта имаше изгледи за дъжд, но денят не спази обещанията на първите си часове.

Роян се чувствуваше изтощен. Беше десет часът вечерта. Четиринайсет часа се беше занимавал със случая по пожара в хотела и наемния убиец, без да постигне какъвто и да е резултат. Милт Гудман бе изчезнал също така безследно, както и убиецът. Междувременно Роян се усъмни дори в това, че приятелят му Хиро ще успее да се справи със случая.

Вратата на асансьора се затвори с прещракване и Роян също затвори очи. Качването с асансьора траеше по-малко от минута, но на Роян понякога му се струваше, че е минал цял час. Това беше странен феномен — като че ли, докато траеше изкачването до етажа, на който се намираше жилището му, нормалният ход на времето спираше за него. Той затваряше очи и размишляваше. Тук никой не можеше да го занимава. Нямаше нищо друго, освен четирите стени и усещането за изкачване. Тук можеше да бъде честен — човекът, който беше в действителност, а не човекът, за когото се представяше. Вече не можеше да си спомни откога двата му образа не съвпадаха. Някога нещо се беше променило като при лошо залепена ваденка и никой, освен него не беше забелязал.

Той вече не беше полицаят за пример, какъвто беше в началото на кариерата си. Изглеждаше така, като че ли все още е, но вече не беше. Понякога дори той самият не забелязваше кога поведението му и желанията му се променяха в тази посока под натиска на обстоятелствата. В други ситуации пък осъзнаваше това прекалено добре.

Вече не помнеше кога беше започнало всичко, но знаеше добре каква беше причината. По природа той беше слаб човек. Дълго време се беше опитвал да прикрива това дори от самия себе си, като се залови с професия, в която трябваше да бъде силен. Но той не беше. Не беше като Джими например. Забеляза по това, че при ежедневния си допир с престъпници се е заразил. Той самият никога не би извършил престъпление, но чувствуваше, че би могъл да бъде способен на това, ако си заслужава. Винаги е имал слабост към лукса, към неща, които се купуваха с пари, с много пари, които той нямаше й не би имал, ако не беше станал посредник.

Парите бяха ключът — това той вече знаеше, — ключът към неговата слабост. До това прозрение стигна при запознанството си с Фелисити. Те се сприятелиха с Фелисити само по една-единствена причина: тя се занимаваше с пари.

Всичко започна преди девет месеца, на новогодишния бал на висшите служители на нюйоркската полиция. Комисарят беше дошъл за няколко часа, появиха се и капитаните от управленията и цял куп лейтенанти. И, разбира се, жени — този вид жени, които се интересуват от ченгета или са женени за такива по познати причини. Това бяха жени, които копнееха за силен мъж, привличаше ги униформата или просто не се бяха запознали с някой нормален човек. Такъв вид жени по принцип не вълнуваше Роян.

Фелисити Паркър седеше сама на една маса, нещо, което малко след полунощ вече означаваше твърде много. Беше пила доста и гледаше към дансинга с искрящ поглед. Там ревящи мъже се притискаха към кискащи се жени, над раменете на танцуващите, чиито лица изглеждаха обезобразени от светлината на червените прожектори, летяха ленти и конфети.

Оркестърът свиреше румба. Дори и в полумрака се виждаше, че Фелисити Паркър сега копнее най-много за това, да се числи към жените, които се носеха по паркета на гимнастическата зала. Беше с бяла рокля, като на първо причастие, със забодена в косите червена роза от хартия. Ръцете й нервно си играеха с полупразната чаша шампанско.

Роян я наблюдаваше. Той скучаеше, а когато му беше скучно, започваше да наблюдава хората. Той призна пред себе си, че търси нещо само за леглото. Опитът го беше научил, че най-добрите партньорки в леглото са тези, които остават самотни на танците, защото позволяват да се прави с тях всичко, а освен това са и благодарни.

Той заговори Фелисити и й поръча още една чаша шампанско. Завързаха разговор, в хода на който под влияние на алкохола тя му разказа целия си живот. Той със задоволство установи, че пак беше попаднал на подходящ обект: самотно момиче. Заведе я на дансинга, а след това и в леглото си.

На следващата сутрин научи, че тя работи като главна секретарка в една банка. Пари — за него това беше като подрънкване на кастанети. Подрънкването се превърна в мелодичен звън. И изведнъж го обзе чувството, че съдбата му дава шанс. Главна секретарка в банка. Той все още не знаеше за какво може да му послужи това, но почувствува, че тази връзка може да му бъде от полза само ако Фелисити станеше зависима от него.

И той направи това. Тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка и продължаваше да се държи така дори и след като отдавна й беше станало ясно, че той беше всичко друго, но не и влюбен в нея.

Роян поклати глава. Излезе от асансьора и тръгна към вратата на жилището си по зеления мокет. Мушна ключа в ключалката. Лампата в коридора светеше ден и нощ. Роян отключи вратата и влезе.

Лампата в коридора светеше. Телевизорът работеше.

— Фелисити? — извика Роян.

Не получи отговор. Вероятно пак беше заспала пред телевизора. Роян сложи шапката си върху рафта в гардероба и закачи лекия си шлифер на една закачалка. Разхлаби виненочервената си вратовръзка и съблече сакото на сивия фланелен костюм.

Комфортното четиристайно жилище на Роян беше на хубаво място и бе обзаведено с много вкус и значителни разходи. Бежови килими, тъмни, модерно изработени мебели, шведска кожена гарнитура, картини от съвременни художници по стените и цветя в големи бели сандъци във всяка стая.

Фелисити лежеше на кушетката, облечена в тъмносин раиран халат. Беше заспала. Полупразна чаша с вино стоеше върху ниската масичка. По телевизията вървяха новини. Роян изключи апарата и си направи един коктейл от бутилките върху количката с напитките. Една лампа с матово стъкло хвърляше мека светлина. С чаша в ръка той седна до Фелисити и загледа спящата жена.

Беше с две години по-млада от него. Имаше черна къдрава коса и изкусно изписано кукленско лице, което в съня бе приело сериозно изражение. Фелисити имаше собствено жилище, но обикновено след работа идваше при него, като за целта използваше втори ключ. Тя работеше като секретарка на директора в един филиал на „Фърст Ню Йорк сити банк“. Досега вече няколко пъти му беше давала съвети, които се бяха оказали полезни при спекулациите с акции и ценни книжа.

Фелисити го обичаше. Той никога досега не бе обичал някоя жена, освен майка си. Винаги бе имал бегли любовни връзки, които бяха също толкова краткотрайни, колкото и незадоволителни. Затова бе съветвал Джеймс да не се жени за Катерина и беше имал право. Още едно основание повече за него да стои далеч от една по-задълбочена връзка.

Фелисити му беше закрепостена, но за него тя не означаваше нищо. Добре беше да знае това. Всичко, от което един мъж действително се нуждаеше, е чаша кафе и цигара, се казваше в един уестърн, който Роян веднъж беше гледал по телевизията. Точно така — това и един добър приятел, някой като Джеймс например.

Откакто Роян се бе издигнал до капитан в управлението, много пъти се беше опитвал да вземе Джеймс на служба в Манхатън-Уест. Дори му беше намекнал, че ще има пълна свобода на действие и като лейтенант ще може да си избира най-хубавите случаи. Но Джеймс отказваше, защото искаше да предотврати опасността дружбата им да пострада от неизбежната професионална конкуренция. Роян му се възхищаваше и затова го ценеше повече.

Той изпи чашата — уиски със сода — и се наведе над Фелисити, за да я събуди. Тя леко миришеше на сладникав парфюм, на вино, никотин и някакъв мазен крем. Когато я целуна по ухото, тя измърка, отвори едното си око и въздъхна.

— Франк — прошепна тя и го потърси опипом с ръка.

— Какво ново има, съкровище? — попита той тихо.

— Обичам те. Липсваше ми.

Той целуна меката част на ухото й и продължи с върха на езика си към слепоочието й.

— Телефонът звъня няколко пъти — каза тя. — Не го вдигнах, както ми беше поръчал.

— Ти си истинско съкровище — каза Роян. Знаеше, че тя обича такива глупави гальовни обръщения. Той се изправи. Беше й позволил да остава в жилището му, но при условие, че няма нито да отваря вратата, ако се звъни, нито пък да вдига телефона.

— А в банката? — попита той.

— Чарли Уорън е болен — отговори Фелисити. Чарли Уорън беше директорът, в чиято приемна тя работеше. Тя се изправи и посегна към чашата с вино.

— Имаше ли ядове днес? — попита тя загрижено.

Роян сви рамене.

— Както обикновено — отговори той. — Всичкият боклук на града се смита пред нашата врата. Откога си тук?

— От седем часа.

— Колко пъти звъня телефонът?

— Три или четири пъти. Важно обаждане ли очакваш?

Роян не отговори. Обикновено го търсеха вкъщи само когато в управлението имаше някакъв проблем. Но тъй като той идваше тъкмо оттам, сигурно се отнасяше за нещо друго. Питаше се кой непременно искаше да говори с него вкъщи. Ако е бил някой информатор, щеше да се обади в управлението. Иначе оставаше да е Джими. Сигурно пак е имал ядове с Мириам и Кати. Но и Джеймс също би опитал първо да го намери в Манхатън-Уест.

— Ще си лягаме ли?

— Да, веднага.

Роян си наля още едно уиски. Наблюдаваше Фелисити. Питаше се какво всъщност очаква една жена като нея от живота. Сутрин отиваше на работа, а вечер идваше при него. Когато го нямаше, чакаше, докато той се прибере. Тя не се издигаше в професията си като него, а нямаше и мечти — мечти за богатство и власт. Тя не можеше да разбере, че той е погълнат от тези мечти и постоянно мисли как да ги осъществи.

— По телевизията — каза Фелисити изведнъж — в новините показаха снимка на един синдикален функционер, който…

Телефонът иззвъня. Роян бързо вдигна ръка, за да я помоли да замълчи. Телефонът стоеше на масичката до телевизора, но шнурът беше толкова дълъг, че можеше да отиде с него в коридора. Фелисити погледна Роян втренчено. Телефонът продължаваше да звъни без прекъсване.

Накрая Роян скочи и вдигна слушалката.

— Да — каза той само. Устните му се бяха превърнали в две тесни линии. От слушалката се чуваше леко шумолене. Роян чуваше как някой диша.

— С кого говоря? — попита един тих глас.

— Капитан Франк Роян — отговори Роян. Той гледаше Фелисити, която бе вперила поглед в устните му с невиждащи очи, понеже се опитваше да си представи човека, който се обаждаше. — А вие кой сте?

Дори и един нюйоркски полицай не можеше веднага да разгадава всяка загадка. Роян трескаво разсъждаваше откъде познаваше гласа на другия. Вече го беше чувал някога.

— Сигурен ли сте, че телефонът ви не се подслушва? — попита другият.

— Да — отговори Роян. — Доколкото това е възможно. Какво искате от мен?

— Помощ — каза мъжът на другия край на линията. — Аз съм Милт Гудман.

Роян остана съвсем спокоен, въпреки че от радост би направил и казал хиляди неща наведнъж. Но той запази спокойствие. Дори си позволи малка шега. Той каза:

— Добре е, че се обаждате, Гудман. Търсихме ви навсякъде.

Синдикалният функционер не се засмя.

— Нямам намерение да продължавам да стоя в телефонната кабина — каза той. — Проклетото нещо е осветено отвътре. Виждам се като на тепсия. Можем ли да се срещнем?

— Сега ли? — попита Роян. Опита се да потисне едно нервно треперене на лявата си ръка. Един безнадежден случай, изглежда, щеше изведнъж да се разреши от само себе си.

— Бихме могли да се срещнем и другата година, но сигурно няма да има много смисъл. Спомнете си за Джими Хофа.

Роян стисна зъби: Никой американски полицейски служител не биваше да бъде подсещан за Джими Хофа, синдикалния бос, който един ден изчезна безследно и накрая бе намерен мъртъв.

— Окей — каза Роян. — Къде ще се срещнем?

— Барът се казва „Джими“ — обясни Гудман. — Точно до Ист Ривър в Куинс. Ще карате…

— Знам бара — прекъсна го Роян. — След три четвърти час съм там.

— Трябва да дойдете сам — каза Гудман.

За какъв ме смята, питаше се Роян ядосан. Не съм някой от неговите шофьори, на които може да държи такъв тон. Но се сдържа и каза:

— Естествено.

Прещракване в линията. Синдикалният бос беше затворил. Роян бавно остави слушалката върху вилката и се втренчи пред себе си.

— Кой беше? — попита Фелисити.

Роян я погледна, сбърчвайки чело.

— Един човек, който се страхува — отговори той.

— Страхува се? От какво?

— Да прекара сам нощта — каза Роян, без да се замисли.

Затегна възела на вратовръзката си и облече сакото.

Фелисити подскочи.

— А аз? Това, че аз ще прекарам сама нощта, няма никакво значение, нали?

Гласът й беше станал дрезгав от напрежение.

— Ти си жива, Фелисити, и ще живееш още дълго. А този мъж сигурно скоро ще бъде мъртъв.

Той я целуна по челото и бързо излезе.

 

 

„Джими“ беше малка кръчма на крайбрежната улица в Ист Ривър. Мръсната вода се блъскаше във вълнолома, а червеният неонов надпис над входа се отразяваше във вълните. По това време, малко след полунощ, нямаше вече толкова посетители. Бледозелените стени на кръчмата бяха покрити със снимки на боксьори и шампиони по бейзбол. Една голяма табела рекламираше с ярки цветове будвайзерска бира. Самият Джими стоеше до една свистяща кафе-машина и миеше съдове.

Роян поздрави и се огледа. Осветлението не беше особено добро, но достатъчно. Гудман още го нямаше. Имаше седем маси, покрити с мръсни покривки на сини и бели квадрати. Пет от масите бяха заети. На четирите седяха мъже с кожени якета, които, изглежда, работеха някъде наблизо. На една маса седеше жена, както изглеждаше бездомна, която кротко си пиеше.

Роян седна на една празна маса в ъгъла до автоматите за пуканки и си свали шапката. Джими погледна към него.

— Едно кафе и едно бренди — поръча Роян. Въпреки че беше елегантно облечен, никой не му обърна внимание.

Десет минути по-късно в кръчмата влезе Милт Гудман. На ръката му беше преметнато тъмнокафяво яке, а яката на ризата му бе разкопчана. Изглеждаше изтощен. Широкото му лице беше набраздено от белези и бръчки. Косите му висяха над мокрото от пот чело, а брадата му спешно се нуждаеше от бръснене.

Той се огледа. След това позна Роян и тръгна към него между масите. Строполи се на един свободен стол.

— Благодаря, че дойдохте — каза той.

Роян наблюдаваше боса на ТИЙМСТЪР. Често беше виждал това характерно лице по снимки и по телевизията. Сега то се бе променило. Очевидно това все още беше Милт Гудман, но вече не този горд, важен синдикален водач, който теглеше другите като тежкотоварен дизелов камион, а един човек, който се страхуваше. Изглежда, страхът беше нещо съвършено ново за него, щом лицето му така се бе променило. Страхът караше очите му да пламтят, беше променил положението на веждите му, изместил бе ъгълчетата на устата му, а ноздрите му бе направил чувствителни. Не беше много приятно да си преследван от мафията.

— От вестника ли научихте името ми?

— Да.

— И искате да ви помогна?

— Вече никой не може да ми помогне — каза Гудман. — Аз съм мъртъв, знам това.

Роян би могъл да каже: „Но това са глупости, ще ви дам полицейска охрана, ФБР ще се грижи за вас, ще получите ново име, ново лице, нов живот в друга страна.“ Но не каза нищо такова. Щом един човек се е предал, никой вече не може да му помогне. А Гудман се беше предал, както сигурно би постъпил всеки, който едва се е отървал от огнения ад, чиито коси и пръсти още са обгорени и който трябваше да гледа как двама негови приятели умират в пламъците, понеже някой ги беше прострелял с прецизно оръжие между очите.

Ето това беше Милт Гудман, човекът който току-що бе дал знак на кръчмаря, че иска да пие бира. Роян си припомни снимки, на които той беше по-сияещ: как разговаря с президента, как слиза от луксозна лимузина, на партита — прегърнал най-хубавите момичета в страната. Милт Гудман, 53-годишен, бездетен, неженен, стоеше сега на губещата страна и там щеше да остане. Това можеше дори да се помирише.

— Защо тогава ми се обадихте? — попита Роян. — Щом нямате нужда от помощ? Казахте нещо подобно по телефона.

— Знам — призна Гудман. — Но ако ви бях казал, че само искам да говоря с вас, щяхте да си спестите дългия път и да пожелаете да чуете всичко по телефона.

Кръчмарят донесе бирата на Гудман. Той замълча, докато Джими отново се върне зад бара си. Тогава към автомата за пуканки се приближи един мъж и пусна вътре една монета. Щом и той се върна на масата си, Гудман продължи да говори:

— Сигурно вече сте мислили кой е могъл да подпали „Клерол“ и да стреля по нас, нали?

— Да — каза Роян.

— И кого подозирате?

— Мафията — обясни Роян кратко.

Гудман отпи една глътка и облиза устни.

— При престъпление от такъв мащаб не е трудно да се отгатне. Но защо мафията? Замисляли ли сте се за мотива?

— Да, но без успех — призна Роян. — След смъртта на Хофа…

— Тъкмо — прекъсна го Гудман. — За това ставаше дума в цялата тази работа. За смъртта на Хофа. Знаете ли кой уби Джими?

— Мафията — каза Роян отново.

— Не. Гудман поклати глава. Странен блясък се появи в очите му, като на магьосник, който започва да изпълнява най-добрия си номер.

— Джими не лежи на съвестта на мафията. Ние го убихме.

— Кой?

— Картър, Белами и аз. Ние го премахнахме от пътя си и хвърлихме вината върху мафията. В деня, в който „Клерол“ изгоря, Картър, Белами и аз се намирахме на най-горния етаж и празнувахме годишнината от смъртта на Хофа. Имаше торта, а върху нея горяха свещи — по една за всяка изминала година от смъртта на Джими.

 

 

Роян беше смаян. Това беше абсурдна гледка — тримата най-влиятелни мъже на един могъщ синдикат седят в една хотелска стая около торта с горящи свещи и празнуват една зловеща годишнина. Не знаеше да се смее ли, или от яд, че го правят на глупак, да удря с юмруци по масата.

— Това е доста плитка история — каза той и отпи от кафето си.

— Щеше да е плитка история, ако някой друг ви я беше разказал — коригира го Гудман нетърпеливо. — Но от устата на човек, по когото е стрелял един от най-добрите убийци на мафията и чиито двама вицепрезиденти вече са убити, тя би трябвало да звучи в ушите на един полицай малко по-другояче.

— Защо убихте Хофа? — попита Роян.

— Всъщност първо би трябвало да питате защо мафията не уби Хофа, въпреки че всеки мислеше така. Отговорът е следният: защото Хофа работеше заедно с нея. О не, не пряко. Но играеше по нейната свирка. А отговорът на вашия въпрос гласи: Хофа искаше да ни ликвидира: Картър, Белами и мен. В стаята, в която всяка година празнуваме смъртта му, той веднъж опря пистолет върху гърдите ми. Искаше от нас да изчезнем от синдиката.

— Защо?

— Че защо? Около какво се върти всичко в света? Около властта и парите. Картър, Белами и аз бяхме събрали цял куп пари, мръсни пари, ако щете. Три милиона долара, за да бъда по-точен.

Роян леко подсвирна. Сега беше време за брендито. Той го гаврътна. Алкохолът проправи горяща пътека до стомаха му и там се разля.

— Пари от синдикалната каса — продължи Гудман. — Вместо да ги разпределим по каналите, за които всъщност бяха определени, канали, които водеха и към мафията, ние ги задържахме. Част от тях сега са в швейцарски и люксембургски банки, а една по-малка част се намира в сейфа на една нюйоркска банка. Хофа искаше да се добере до парите, а след него и мафията. Затова го разкарахме. Както по-късно се разбра, това беше грешка. Никой не може да премахва някого, зад когото стои мафията.

Роян мълчеше. Това признание му звучеше прекалено невероятно, за да е измислено. Той търсеше в лицето на Гудман признак, че синдикалистът си е направил шега с него. Но не го откри.

— Готов ли сте да потвърдите казаното? — попита той, въпреки че вече знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Не — каза Гудман.

— Защо тогава ми разказахте всичко това?

— Защото съм мъртвец. — Това прозвуча трезво. — С Картър и Белами вече е свършено. Аз съм последният, който знае защо Хофа трябваше да умре и защо ние трябва да умрем. И понеже не искам онези свине да се доберат до парите.

— Щом трябва да умрете, бихте могли всъщност да направите изявление пред съдебната комисия — възрази Роян.

— Не. Показах ви пътя, но аз самият няма да тръгна по него. Искам да имам спокойствие, докато дойде краят. Скрил съм се, но те ще ме намерят. Ще запазя спокойствието си, докато ми прережат гърлото или ми пуснат куршум в тила от засада.

Роян почувствува, че му пресъхва устата. Разбираше Гудман. Даването на изявления пред съдебната комисия щеше да означава суматоха и сензация, постоянно да сменя хотелите, в които живее, и седмица след седмица да бъде охраняван от полицейски служители и хора на ФБР. И после, когато всичко отмине, убийците пак щяха да го намерят. Гудман искаше да умре без шум.

— Какво да правя тогава?

— Това оставям на вас. Оставям всичко във ваши ръце. Сега не можете да направите абсолютно нищо. Чак когато всичко свърши, тогава е ваш ред.

— Ще ми кажете ли в коя нюйоркска банка са парите?

Гудман поклати глава.

— И това ще трябва сам да откриете. Държавата е потрошила куп пари за образованието ви, защото ви е гласувала доверие, както аз сега. От вас зависи да докажете дали го заслужавате. Не можете да очаквате, че ще предам Картър и Белами.

— По дяволите! — процеди през зъби Роян. — Аз…

В този момент върху масата падна сянка. Двамата мъже вдигнаха очи и видяха лицето на кръчмаря.

— Вече затваряме — каза той. — Един часът е, удряме кепенците.

Роян видя, че другите маси бяха вече празни. Милт Гудман допи остатъка от бирата си и стана. Облече якето си.

— Капитанът ще плати — каза той и тръгна към вратата.

— Хей, чакайте! — извика Роян. Потърси пари и накрая мушна в ръката на кръчмаря една десетдоларова банкнота.

— Момент — каза Джими. — Ще ида да ви разваля.

Роян хукна към вратата, без да обръща внимание на кръчмаря. Вятърът разроши косата му. Крайбрежната улица беше напълно пуста. Вълните на Ист Ривър се удряха във вълнолома и миришеше на водорасли и сол.

Гудман не се виждаше никъде. Роян знаеше, че няма никакъв смисъл да го търси тук. Той бавно се върна към колата си. Един облак се мушна под пламтящата луна.

Три милиона долара, мислеше Роян, три милиона долара. По-голямата част беше в Европа. Никой нямаше да може да сложи ръка върху тях. Но по-малката част се намираше в Ню Йорк, в един сейф. Колко ли бяха? Един милион, осемстотин хиляди, триста хиляди долара?

Сега Роян разбра защо устата му изведнъж пресъхна. Това бяха големите пари, за които винаги беше мечтал. Само двама души знаеха за тях — Гудман и той. А скоро щеше да е само един.

Качи се в своя форд „Мустанг“ и запали двигателя. Постоя с включен мотор още един момент и погледна към празната крайбрежна улица през мръсното предно стъкло. Тънък слой влага покриваше камъните на кея.

„Сега не бива да действувам прибързано, мислеше той. Всичко ще се нареди от само себе си, ако съм сдържан. Преди всичко никой не бива да разбере, че съм се срещал с Гудман. Трябва да продължа с разследването и същевременно да открия в коя банка Гудман и другите двама са скрили парите. Господи, бедните шофьори, които ден след ден карат до премаляване, винаги почтено са си плащали членския внос в профсъюзната каса, за да бъдат правилно разбрани интересите им, а после босовете си правят едно добре тапицирано гнездо в Швейцария. Все още има свине по света…“ Роян освободи спирачката и даде газ.