Кристофър Бар
Солдато (4)

4

ВИТОРИО КАСАЛОНГА, 54-ГОДИШЕН, ТЪРГОВЕЦ. НАБИТ, ШИРОКОПЛЕЩЕСТ МЪЖ, ВИСОК ОКОЛО 1,70 М, С ПОСИВЯЛА КОСА, ОРЕДЯЛА НА ЧЕЛОТО. ШИРОКА УСТА С ТЪНКИ УСТНИ, УВИСНАЛИ БУЗИ И СТУДЕНИ СИВИ ОЧИ ПОД ТЕЖКИТЕ КЛЕПАЧИ. ИЗГЛЕЖДАШЕ ТРОМАВ, НО ТОВА БЕШЕ ИНЕРТНОСТТА НА СПЯЩ ПИТОН. ПРИТЕЖАТЕЛ НА „КАСАЛОНГА ИМПОРТ ЕКСПОРТ КЪМПЪНИ“, ФИРМА ЗА ВИНО И ЗЕХТИН, МНОГОБРОЙНИ ИГРАЛНИ И НОЩНИ КЛУБОВЕ, РЪКОВОДИТЕЛ НА СНАБДИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ХЕРОИН, СИНДИКАЛЕН ДЕЯТЕЛ И ПОЛИТИК. ЖЕНЕН ЗА МАДАЛЕН КАСАЛОНГА ОТ СИЦИЛИЯ. ДЕЦА: МАРИО, АНА И ВИТОРИО II. МНОГО ТЪРГОВСКИ ПАРТНЬОРИ, НО НИКАКВИ ПРИЯТЕЛИ.

 

 

— Един се изплъзна — каза Касалонга.

Никой не му отговори. Когато искаше да чуе мнението на семейството, той го показваше изрично. Този път, изглежда, повече говореше на себе си. Гласът му звучеше пресипнало, като че ли бяха засегнати гласните му струни. Той не вдигаше поглед.

Беше десет часът сутринта, но завесите на стаята за заседания все още бяха спуснати. През прозорците не проникваше нито един лъч дневна светлина. Матовата лампа на тавана пръскаше оскъдна светлина, която се концентрираше в лъскаво петно върху гладко полираната повърхност на огромната заседателна маса от абаносово дърво. Черните стени на стаята с бродираните в тъмни тонове венециански гоблени по тях, абаносовите шкафове от двете страни на вратата и обшитият с дърво таван не създаваха особено уютна атмосфера.

Виторио Касалонга почти потъна в креслото с пурпурна дамаска в началото на масата. Беше опрял глава върху дясната си ръка и изучаваше заглавната страница на лежащия пред него вестник. Лицето му беше помръкнало. Носеше черен костюм и риза на бели и червени райета с бяла яка, прихваната с кървавочервена папийонка.

— Сигурен съм, че не е по вина на Солдато, дон Виторио — каза един от тримата мъже, които седяха на респектиращо разстояние от другата страна на масата. Беше Карло Ланджела, съветникът на семейството. Двамата други мъже бяха Марио Касалонга, по-големият син на дон Виторио, и Бруно Матисен, заместникът на Виторио.

— Знам, Карло. Солдато се ползва с пълното ми доверие. Досега не е провалял нито една задача по своя вина. Той е скъп и е добър. Ако не се бе решил да работи за мен, би могъл да стане оперен режисьор в „Скалата“.

Тук върховният глава грешеше, но грешеше съзнателно. Това, да направи грешка, влизаше в сметките, щом беше по вкуса му.

— Този Франк Роян — каза Марио — не представлява ли опасност за нас, татко?

Веждите на Касалонга се свиха и образуваха мостове над очите му. Накрая той вдигна поглед.

— Не — каза той. — Разбира се, не.

— А другият — лейтенант Хиро? — попита Ланджела.

Касалонга се усмихна, но само за част от секундата. Тази усмивка напомняше на отражение на светлина върху месингова брава, натисната през нощта.

— Хиро, не. Вероятно би могъл, но няма да бъде. Проблемът е изплъзналият се синдикален деятел. Той трябваше да изгори, но както изглежда, има азбестова кожа.

— Той не би могъл да знае кой му е изпратил убиеца — възрази съветникът.

— Не. — Виторио му говореше като на умствено изостанало дете, с прекалено голямо търпение. — Но докато е жив, няма да можем да припарим до парите.

— Все пак това са един милион долара, а не котлет по болонски — каза Матисен. — Но дори и да не бяха парите, би било жалко, че е останал жив един от хората, които преди години ни прехвърлиха вината в случая с Джими Хофа. Не съм ли прав, дон Виторио?

Касалонга леко кимна. Той удари с длан по заглавната страница на вестника.

— Искам Гудман да бъде намерен, преди да е успял да се свърже с неговите разбойници. Погрижи се за това!

— Можеш да разчиташ на мен, дон Виторио. И да смяташ Милт Гудман за мъртъв.

— Не — каза Касалонга. — Казах ли нещо за умъртвяване? Казах да се намери. Това е нещо друго. Той ще умре. Но само един човек може да го убие, Солдато. Искам да знам къде се крие плъхът Гудман, нищо повече.

Марио кимна уплашен, уплашен и обиден. Не му харесваше, когато баща му го кастреше пред всички.

Виторио Касалонга бе притворил очи. Днес беше в особено настроение. Постоянно мислеше за отминали неща. Никой от присъстващите не би се осмелил да го заговори в такъв момент. Знаеха, че понякога му харесваше да създава впечатление, че е един много стар човек, и то откакто по покана на един холивудски продуцент беше гледал филма „Кръстникът“.

Касалонга не беше възрастен човек. Просто като всеки италианец, като всеки дълбоко в душата си романтичен човек той беше запазил усета си за преобразяващия спомен и патетичната красота. Затова трогателно беше и предпочитанието му към Солдато, човек без лице и име. Дон Виторио знаеше, че може да разчита на своя отряд убийци. Едно негово щракване с пръсти и едно име, и малко по-късно това име се превръщаше в украса на някой надгробен камък. Хората му бяха прецизни, но те бяха месари, касапи.

Докато Солдато беше човек на изкуството. Затова Касалонга му беше дал войнишкото име Солдато. Така можеше да се нарича и най-обикновеният човек от организацията, но така можеше да се казва и най-добрият — това беше чест. Касалонга използваше Солдато само в особени случаи. Той се наслаждаваше на работата му като на хубаво вино, от което на цялата земя са останали само още четири или петстотин бутилки.

Солдато не принадлежеше към организацията. Беше свободен. Не работеше за никого другиго, освен за Касалонга и никой не знаеше кой всъщност е той. Когато дон Виторио се нуждаеше от него, информираше го лично — как, това също никой не знаеше. Солдато работеше срещу високи хонорари, които му се изплащаха след успешно приключване на задачата. Когато Касалонга му повереше някоя поръчка, можеше да е сигурен, че смъртта на жертвата ще бъде инсценирана като във Вердиева опера или кантата на Скарлати. Един полицейски репортер не би бил способен да схване този вледеняващ, смъртоносно хубав балет и да го разясни на обществеността.

На това би бил способен само един изкуствовед.

Виторио Касалонга само веднъж бе видял как работи Солдато, но никога нямаше да го забрави. Това беше единственият път, когато Солдато му позволи да го наблюдава, защото в известен смисъл Касалонга имаше право на това. Тогава, преди три години, с помощта на Солдато Касалонга уби собствения си баща.

Ланджела се окашля.

— Дон Виторио — каза той.

Касалонга се върна към действителността.

— Да, приятелю?

— Трябва да говорим за още нещо, дон Виторио.

Сега дон Виторио сбърчи чело, сигурен знак за това, че е напълно съсредоточен.

— Знам — каза той. — Ти и Бруно сте говорили с адвоката, нали?

— Да, дон Виторио.

— Е, и?

Съветникът вдигна ръце.

— Няма юридическа възможност това да й бъде забранено.

— Никаква ли? — В гласа на Касалонга прозвучаха огорчение и разочарование.

— Никаква, дон Виторио. Никаква, докато не го публикува. А тогава вече ще са го прочели десетина души.

— Така — каза Виторио тъжно. Това беше значи. Да обичаш и да бъдеш предаден. И то точно от Сара.

Той все още добре си спомняше как се беше запознал с нея. Това стана в Сицилия. Какъв контраст с мрачното сиво море от сгради на Ню Йорк! Сицилия преди осем години. Прекрасен ден, лъчезарно синьо небе. Слънцето напичаше изсушената земя около малкото градче Санта Мадалена. Пиниите леко се полюшваха на вятъра, идващ откъм морето.

Виторио Касалонга си спомни белите зидове на къщите, кафявите прашни улици, зеленината и червените цветя в градините. Бяха се върнали в старата родина, защото Тереза Лучиано, майката на жена му, беше починала.

Той забеляза Сара за първи път на погребението в малката църква в центъра на градчето. Той беше с черен костюм, а и жена му също беше облечена изцяло в черно. В църквата беше студено и мрачно и миришеше на тамян и восък. През малките прозорци към кораба на църквата си пробиваха път няколко слънчеви лъча и в сноповете светлина танцуваха прашинки. Ковчегът беше в средата на църквата, окичен с цветя и зелени клонки. Докато органът свиреше една църковна песен и погребалната меса се приближаваше към края си, Виторио отегчено се оглеждаше наоколо.

Сара стоеше пред една икона на Дева Мария. Върху млечнобялата й кожа падаше отблясъкът на дванайсет горящи свещи. Златистите й руси коси не бяха осветени. Цялата беше облечена в бяло. Виторио се наведе към един от местните хора и го попита коя е младата жена.

— Не е оттук — гласеше отговорът. — Туристка е.

След богослужението по пътя към гробището Виторио за втори път забеляза младата жена. Мадалена, покрита с воал, се присъедини към мнението на няколко по-възрастни местни жени, че Виторио ги отвращава. Той забеляза туристката под едно маслиново дърво. Тя фотографираше гробището.

С лъснала от пот кожа под палещото слънце Виторио се питаше от коя ли страна е туристката. След погребението той събра още някои сведения. Научи, че младата хубава жена се казва Сара Миърс и е от Ню Йорк. Когато седмица по-късно той и жена му се качиха в Палермо на кораба за Щатите, Сара Миърс също се намираше на борда и стана негова любовница.

Това беше преди осем години. Той и Сара имаха любовна връзка в продължение на седем години. Той й беше подарил всичко: кола, къща, бижута, дрехи. Но преди всичко й беше подарил своето доверие, а сега с това доверие беше злоупотребено. Той напусна Сара преди една година, след като Мадалена бе разбрала за връзката му. А сега трябваше да узнае, че тя иска отмъщение — като пишеше книга за мафията. Тя се бе обърнала с предложение и няколко пробни страници към едно нюйоркско издателство, а един от работещите в него сътрудници информира Касалонга за това.

Вероятно Сара не знаеше кой знае колко. Но от това, което знаеше, доста хора биха могли да се досетят за останалото. Сигурно Сара имаше богата фантазия — както винаги неговото име се споменаваше, това той не можеше да допусне. В никакъв случай. Съветът на семействата не би могъл да има нищо друго по-спешно за решаване от това — да поиска оставката му като върховен глава. Имаше много хора, които ламтяха за неговото място и свързаните с това предимства.

Виторио Касалонга въздъхна.

— Значи няма възможност да й се попречи да напише книгата?! — попита той още веднъж. Можеше да си позволи тази сантименталност да постави втори път въпроса.

— Никаква, дон Виторио — каза Ланджела.

— Като че ли се опитваш да я оправдаеш, татко — каза Марио шеговито. Но щом дон Виторио го погледна, усмивката му угасна. Това беше само един кратък поглед, но Марио изведнъж го полазиха тръпки по гърба.

Дон Виторио се изправи. Беше взел решение. Времето на колебанието и въздишките беше отминало. Той свали ръка от челото си.

— Няма да я оправдавам аз — каза той. — Солдато ще направи това.

Изненадан от студенината в гласа му, Бруно Матисен недоверчиво погледна към дон Виторио. Той познаваше Сара и винаги я беше харесвал въпреки тази неприятна история сега.

— Ти смяташ…

— Да — каза дон Виторио. — Тя ще умре. Ще изглежда като нещастен случай.

Решението беше взето и за двата случая. Беше изречено най-тежкото наказание. Виторио Касалонга неведнъж бе насочвал палеца си надолу. Никой не посмя да възрази.

Дон Виторио стана и напусна помещението. Другите останаха в заседателната зала. Бедната Сара, мислеше Бруно Матисен. Той се питаше дали постепенно не се размеква прекалено много за тази работа. Въпрос, на който предпочиташе да не отговаря.