Кристофър Бар
Солдато (3)

3

КАТИ ХИРО, 28-ГОДИШНА, НЯКОГА ХУБАВА ДЪЛГИ ДО РАМЕНЕТЕ КОСИ, СИНИ ОЧИ, КАПРИЗНА УСТА. КАТИ ХИРО СПИРА ФИЗИЧЕСКИЯ СИ РАСТЕЖ НА 1,78 М, А ДУХОВНИЯ — ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО, КАКТО И МЪЖЪТ Й ДЖЕЙМС ХИРО, ЗА КОГОТО ВЪПРЕКИ ЗНАЧИТЕЛНИЯ БРОЙ ЛЮБОВНИЦИ ВСЕ ОЩЕ Е ОМЪЖЕНА. РОДЕНА В РИЧМЪНД, НЮ ЙОРК. НЯМА ПРОФЕСИЯ, НЕ Е ПРИДОБИВАЛА НИКАКВИ НАГРАДИ. ЕДНО ДЕТЕ, МИРИАМ ХИРО, ДОШЛО НА БЯЛ СВЯТ И СЛЕД ТОВА ЗАБРАВЕНО. НЯМА ПРИЯТЕЛИ, КОИТО ДА ЗАСЛУЖАВАТ ТОВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ.

 

 

Кати Хиро отвори зелените кадифени завеси на прозореца в спалнята си. Очите й веднага се свиха като охлюви, които някой е бутнал с пръчка. Тя леко се олюляваше и притисна ръка към челото си.

Колко беше часът? Сигурно беше обяд. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Слънцето! Тя мразеше ярката светлина. По устните си усещаше вкус на патина, а ъглите на устата й лепнеха. Вчера вечерта бе станало страшно късно.

Кати се обърна, видя мъжа в леглото си. Той беше полуотвит. Приближи се към леглото, клатушкайки се. Младежът имаше хубава фигура, това трябваше да му се признае. И се беше представил добре, страшно добре, доколкото тя правилно можеше да си спомни. Имаше само един недостатък: не можеше да си спомни как се казва той.

— Хей, Хари, ставай!

Хари винаги беше подходящо име. Никой мъж не се обиждаше, когато го нарекат Хари. Хари беше националното стандартно име. Всеки барман се казваше така.

Кати се наведе над леглото, хвана голия крак на мъжа и го ухапа по прасеца. При това избухна в смях. Ухапа го няколко пъти един след друг и остави следа от слюнка по кожата на бавно пробуждащия се мъж.

Чак когато той се опита да я хване, тя изведнъж отново се изправи.

— Господи, прилоша ми!

Залитна назад и изтича гола по дебелия килим на спалнята към банята. Наведе се над розовата мивка. Вълната от гадене утихна. Тогава запали лампата над огледалото и се огледа.

Вдигна русата коса от челото си и я приглади назад. Кожата й се опъна. Кати приближи лице към огледалото. Двайсет и осем, мислеше тя, двайсет и осем, а с кожа на четирийсетгодишна жена. Никотинът и алкохолът бяха оставили следите си върху лицето й. Ако някой ми смъкне кожата, мислеше Кати, тя няма да е гладка и еластична, а сигурно ще е като крило на пчела — шумоляща и чуплива.

Около устните й се образува бръчка на огорчение. Кати тихо изрече едно проклятие и взе безразборно да рови из тоалетната си масичка, за да се намаже с крем.

— Хей, Хари — извика тя. — Събуди ли се?

— Не се казвам Хари, а Пол и съм буден — отговори мъжът от леглото.

Сега тя отново се сети. Пол Мандел, дизайнер и търговец на употребявани коли, според конюнктурата. Беше го намерила в един бар и сигурно някога щеше да го изгуби пак там, съвсем случайно.

— Бъди мил, Пол, и донеси вестника. Кафеварката е в кухнята. Трябва само да я включиш.

Тя чу как пухените завивки в леглото изпукаха. Това беше единственият недостатък на леглото, впрочем на харизания кон зъбите не се гледат. Почти всичко в това жилище й беше подарено: килимите, палисандровите мебели, тапицирани с кадифе, репродукциите по стените, цветният телевизор и стереоуредбата. От певци на шлагери, притежатели на казина и радиоговорители — от нейните приятели за няколко нощи.

Плащаше й се и наемът, но не от някой приятел, а от Джеймс, нейния мъж. Веднъж в месеца, когато идваха парите му, тя отново си спомняше за него. Тогава обикновено вдигаше рамене и презрително свиваше устни — като сега.

Тя се гледаше в огледалото. Господи, някога беше хубава. Но сега половината й лице беше гримирано, другата половина се бе изкривила в гримаса и изглеждаше почти като Мириам.

Мириам. Мисълта за детето беше като една от онези черни дупки, за които все повече се пишеше по вестниците — черните дупки във вселената, от които всичко се превръщаше в пустош. Тя не искаше да мисли за това. Детето й беше напълно безразлично.

На вратата се появи Пол Мандел. Все още беше гол. Членът му беше леко набъбнал, като че ли не можеше да се определи между ерекцията и мързела. Държеше вестник в ръка.

— Мъжът ти е на първа страница — каза той.

— Джеймс? Дай го!

Тя дръпна вестника от ръката му. Най-напред забеляза снимката на Франк Роян, който говореше по някакъв микрофон, а след това и една по-малка, на мъжа й. Пишеше, че щял да бъде привлечен за разследване. Той все още изглеждаше дяволски добре, прекалено добре за такъв несигурен човек като него. Двете снимки една до друга изведнъж спряха дъха й. Спомни си една сцена отпреди години: тя седеше на една пейка в тренировъчната зала и ликуваше, а Франк и Джеймс, двамата мускулести, потни симпатични мъжаги, тичаха след една топка. Косите им бяха полепнали по челата, а Франк крещеше с протегната ръка: ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ДЖЕЙМС! И Джеймс улови топката и я вкара в мрежата, след това се обърна и й се усмихна…

Пол, навел глава над рамото й, също четеше.

— Герой от войната във Виетнам — каза Мандел, кискайки се. — Така пише наистина: „герой от войната във Виетнам“. Как въобще може да се пише подобно нещо днес!

Кати също се засмя. Наистина беше смешно. Всеки от нейните приятели се бе смял, щом станеше дума за това, че Джеймс е бил толкова глупав да става герой.

— Що за разследване е това, към което искат да го привлекат? — попита Мандел. Той вече беше изгубил интерес към статията.

— Щом става дума за Джими, тогава може да се отнася само до разследване в лудницата — изсумтя Кати. — Той си понесе вече заслуженото, откакто се е върнал. Само че не го знае, най-малкото невинаги го знае. Просто никой не го е забелязал, никой, освен мен.

— Ти не се чуваш какво говориш — каза Мандел и излезе от банята. — Начинът, по който говориш за него, е отвратителен дори и да е идиот.

— Ако някой ти направи откачено дете, и твоята любов бързо ще се изпари — отвърна Кати заядливо.

Мандел се обърна.

— Ти имаш дете? — попита той смаян. — Нищо не си казвала досега за това.

— Бях забравила — каза Кати и това почти беше така.

— Къде е то?

— В един дом — отговори тя. — То е смахнато.

Мандел бавно поклати глава.

— Господи, ти си страшно безчувствена мръсница. Имаш ли снимка на детето?

— Снимка? Разбира се, не. Много е грозно. Винаги е било грозно и тъпо. То съсипа живота ми.

— Ако е душевноболно, не може да е тъпо — каза Мандел. Той се наметна с един халат. — Душевноболните не знаят какво правят. И ако определяш живота си като съсипан, само ти си виновна, че е станал такъв.

— Хари, не разрешавам да се говори така с мен. Надявам се, че не се стремиш към кавга?

Мандел се засмя.

— С всички тези мазила по лицето изглеждаш ужасно — каза той. — Освен това се казвам Пол.

Изведнъж Кати усети, че пак й прилошава — прилоша й както тогава, когато за първи път видя Мириам.

— Обичаш ли ме, Пол? — попита тя безпомощно.

— Изобщо не знам какво е това — каза Пол.

Кати започна да избърсва кожата си с един тампон.

— Аз също не знам — каза тя полугласно. Все още не беше обичала никого другиго, освен себе си. Известно време вярваше, че обича Джеймс, но когато той започна да я отегчава в леглото, а и не печелеше достатъчно, за да компенсира този недостатък, а тогава се роди и Мириам, тя разбра, че не го обича и никога нямаше да може да го обича. Затова се реши на другата крайност. И колкото повече установяваше, че вината е у нея, а не у него, толкова по-силна ставаше тази омраза.

А останалите? Боб, Пол, Конрад, Макс, Уил и както се казваха там всичките. Те бяха добри в леглото, имаха богата палитра от малки, мръсни трикове и солидна банкова сметка. Това беше достатъчно, за да могат да прекарат с нея нощта и утрото.

Мандел се мотаеше из кухнята. Докато включваше кафеварката и изваждаше две чаши, мускулите му подскачаха под кожата като малки риби. Кати Хиро отиде при него в кухнята.

— Във всеки случай получих родителските права над детето — каза тя.

— Това сигурно е виц! Ти?

— Едноличното родителско право. Нямаше ни най-малко колебание у комисията.

— Трябва да си призная, че това е загадка за мен — каза Мандел открито.

— За мен, не. Известно време Джеймс пиеше прекалено много. И веднъж, аз не бях вкъщи, той брутално беше бил и измъчвал детето. Беше пиян и използвал, че ме няма вкъщи. След това детето стана слабоумно.

Мандел вдигна вежди.

— Но нали ти току-що каза, че такова се било родило.

— Не знам какво съм казала преди малко. Във всеки случай е така, както твърдя.

Мандел се засмя.

— И какво предприе с твоето трудно извоювано родителско право? Пъхна си детето в някакъв приют. Не те упреквам. Вероятно там се намира в по-добри ръце, отколкото при теб. Как се казва детето всъщност?

— Мириам, мисля. Освен това приютът беше идея на Джеймс.

Мандел поклати глава.

— Кафето е готово. Мириам, мисля… Никога досега не съм срещал такава майка като теб.

Кати отметна косите от челото си с ръка. Засмя се прелъстително.

— Трябва да се радваш — каза тя. — Така поне никой не ти се мотае из краката, когато си намислил нещо.

Тя пъхна ръката си в отвора на халата на Мандел, докосна долната част на корема му и плъзна пръсти надолу.

— Е?

— А кафето?

— Ще го изпием по-късно. Ще остане топло, докато го свалим от котлона.

— Точно като теб, съкровище мое — каза Мандел цинично. Халатът се плъзна от широките му рамене. Кати се притисна към него. Погледът й попадна върху първата страница на вестника, който Мандел небрежно беше захвърлил на пода в кухнята. Тя го настъпи и го бутна с пръстите на крака си под масата.