Кристофър Бар
Солдато (20)

Епилог

— Искаш ли да си сложиш шапката, Мириам?

Детето поклати глава. Яркото слънце, чиято светлина се отразяваше в лъскавата лента върху тъмната й прическа на бретон, не пречеше на Мириам. Младата жена до нея отново се изправи и скри усмивката си неумело. Бяха ходили заедно по насипаните с фин чакъл пътеки на гробищата, придружавани само от сенките си, падащи върху края на тревните площи. Но сега младата жена изостана няколко крачки, като че ли нямаше право да стои до скромната плоча откъм главата на засадения с цветя гроб.

Беше хубав ден. Небето пръскаше синьо-златна светлина, а вятърът шумолеше в зелената шума на брезите и обръщаше долната сребриста част на листата нагоре.

Името на младата жена беше Лаура Карадайн и за първи път от четири години след погребението тя водеше детето на това място, където лежеше погребан баща му. Изминалите месеци бяха покрили плочите с лека патина, но надписите се виждаха ясно: „Лейтенант Джеймс Хиро“ — пишеше на едната, „Капитан Франк Роян“ — върху другата.

Мириам Хиро стоеше пред левия гроб, малка спокойна фигура под палещото слънце. Стоеше изправена с малко широките си панталони, ръцете свити в юмруци, горящите, възприемащи всичко с еднаква важност очи — неотлъчно насочени към буквите, които съставяха името на един лейтенант от полицията, убит при изпълнение на дълга си.

Устните на Мириам трепереха, като че ли искаше да закрещи, но не изкрещя. Сините й отнесени очи сравняваха плочата с този, който в продължение на четири години е бил запечатан върху зениците й, изгорен в деня на погребението. В паметта й времето беше спряло. Тя й показваше панорама от картини и една от тях беше кървящият, плачещ мъж зад волана на една огромна черна кола, която тя никога повече не беше видяла. Друга картина беше жената, която беше при нея на гробищата и която тогава при вида на окървавения мъж беше започнала да пищи.

Един клаксон звучеше без прекъсване и тя самата го натискаше. Някой я хвана за ръка и я заведе обратно в сградата. Мъже в тъмни костюми обследваха колата и извадиха от нея един куфар с лъскави ръбове. Други мъже отнесоха окървавения мъж в една бяла кола и заминаха с него. Появяваха се и други картини. Две тъмни ями, до които стояха ковчезите, тъмни като косите й. Върху ковчезите имаше шарени знаменца със звездички и червени ленти. Месинг блестеше на слънцето, стреляха във въздуха. Много облечени в черно хора със сериозни лица хвърляха пръст върху ковчезите.

Ръката й стискаше една малка танцьорка на лед върху един часовник-играчка, която можеше да свири една ведра мелодия, а не такава мрачна и тежка като облечения в униформи оркестър до ковчезите.

Като че ли беше вчера, а бяха минали четири години. Мириам се обърна и погледна жената зад себе си, Лаура недоверчиво установяваше, обзета от радостен страх, че зад очите на детето се беше случило нещо. Те бяха пълни със сълзи. Младата жена изтича към детето, коленичи и го прегърна.

— Мириам — каза тя.

Детето отново погледна към гроба. Бавно, като че ли говоренето за него беше усилие, то каза:

— Тук лежи татко, нали?

Лаура се разплака. Очите на Мириам вече не бяха безжизнени и далечни. Бяха започнали да живеят, отразяваха чувства, които вече нямаше да бъдат недостижими за Мириам. Леко, като малка птичка, докосна детската ръка бузата й, така нежно, както първият минзухар пробива още твърдата, замръзнала земя, за да се разлисти под светлината. Лаура знаеше, че много често през следващите години щяха да стоят пред този гроб и че в сърцата им винаги щеше да е зима. Но изведнъж тя разбра също, че снегът не пада върху всички души, че понякога една ръка минава по заледения прозорец и изчиства една малка дупка и че тя току-що беше видяла как през този процеп един човек бе прекрачил в пролетта. — Да, Мириам — каза тя, — тук лежи твоят татко.