Кристофър Бар
Солдато (2)

2

ДЖЕЙМС ХИРО, ЛЕЙТЕНАНТ ОТ ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК, 35-ГОДИШЕН ВИСОК ЕДИН И ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ, ТЪМНОКЕСТЕНЯВА КОСА, СТРОЕН, С ХУБАВА ФИГУРА КАФЯВИ ОЧИ, ТЯСНО ЛИЦЕ, ЛЕКО ГЪРБАВ НОС И ЧУВСТВЕНА УСТА. ХИРО БЕШЕ ВОЙНИКЪТ С НАЙ-МНОГО МЕДАЛИ ОТ ВИЕТНАМСКАТА ВОЙНА. МНОГОКРАТНО БЕШЕ НАГРАЖДАВАН ЗА ХРАБРОСТ ПРЕД ВРАГА. В ПРЕДПОСЛЕДНАТА ГОДИНА НА ВОЙНАТА БЕШЕ ИЗГУБИЛ ЧАСТТА СИ И ЦЯЛА СЕДМИЦА СЕ БЕ СКИТАЛ ИЗ РАЙОНА НА СЪПРОТИВИТЕЛНАТА АРМИЯ, ДОКАТО ГО ОТКРИ ЕДИН ХЕЛИКОПТЕР И ГО ОТВЕДЕ ОТВЪД ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ В ЕДНА БОЛНИЦА В САЙГОН. СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО СИ В САЩ СЕДМИЦИ НАРЕД Е БИЛ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ В ЕДНА ПСИХИАТРИЧНА КЛИНИКА, НО СЛЕД ТОВА Е ОСВОБОДЕН КАТО ИЗЛЕКУВАН.

БИЛ Е ЖЕНЕН ЗА КАТИ ХИРО, НО ЖИВЕЯТ РАЗДЕЛЕНИ. ОФИЦИАЛНА ПРИЧИНА ЗА РАЗДЯЛАТА МИРИАМ, ТЯХНАТА ШЕСТГОДИШНА ДЪЩЕРЯ, КОЯТО Е БИЛА НАСТАНЕНА В ЗАВЕДЕНИЕ ЗА ДЕЦА, СТРАДАЩИ ОТ АУТИЗЪМ.

ПРИЯТЕЛ С ФРАНК РОЯН ОТ УЧЕНИЧЕСКИТЕ ГОДИНИ.

 

 

Огледалото в тоалетната на районното цялото беше на петна и полузамъглено. От анемичната неонова светлина всяко лице изглеждаше бледо и болнаво. Джеймс Хиро се чувстваше така, както изглеждаше отражението му в огледалото. Кафявите очи гледаха уморено, а кожата около устата му беше потъмняла, защото се бе бръснал за последен път преди четири часа.

Зелените плочки под краката му миришеха на урина и повръщано. Той изгаси светлината и излезе от тоалетната. Беше пет и половина сутринта. Освен Хиро в районното имаше още двама служители. Уводната статия във вестника се отнасяше до виетнамско-китайския граничен конфликт. Странно. Войната, това кошмарно приключение в чужда страна с чужди хора, не означаваше вече нищо за него.

Като че ли тогава само беше гледал един филм. Орден за храброст, газене в дълбока до коляно жълта кал, отрязан от групата, всички другари мъртви, отляво и дясно два водни бивола и така нататък.

Хиро кисело се усмихна и тръгна към автомата за кафе. Тези спомени той беше прогонил в един ъгъл на съзнанието си, откъдето не можеха да му пречат. Още шест часа, тогава отново щеше да види Мириам. Още четири часа служба и два часа път с колата…

С пластмасовата чаша кафе в ръка Хиро се запъти обратно към бюрото си. Имаше пружинираща походка, от която дори и Кати не можа да го отучи. Ръката му започна леко да трепери и изведнъж кафето му се разпени.

Кати… Колко много я обичаше някога, а колко безразлична му бе станала сега.

В районното беше спокойно. Хиро започна да размишлява. Разхлаби вратовръзката си и метна сакото си върху облегалката на стола. Отпи от хладкото рядко кафе. Отровнозелените стени на районното, арестантските килии в ъгъла, изтърканите бюра и мръсните телефони, ламаринените шкафове за документи и примитивните рекламни плакати по стените за армията и полицията — всичко това го улесняваше да се вглъби в себе си.

Беше купил малък подарък за Мириам, който вече стоеше опакован върху бюрото му. А може би тя въобще нямаше да го забележи. При нея никога не се знаеше къде е духом. Тя можеше часове наред да се взира в бравата на вратата и изведнъж да започне да крещи, като че ли е видяла пропадането в ада на Йероним Бош.

Още от бебе се държеше странно. Беше зачената по време на една негова отпуска. Тогава беше изпълнен с надежда за себе си, Кати и детето. Той не знаеше какво прави Кати, докато той е във Виетнам, а не знаеше, че и детето, живеещо в свой собствен свят на интензивно самовглъбяване, все повече ще ги отдалечава един от друг.

Хиро нямаше много приятели и нямаше някого, когото да обича — освен Мириам и Лаура, която се грижеше за детето.

Телефонът иззвъня. Беше шест часът. Той остави чашата с кафе и вдигна слушалката до ухото си.

— Джеймс, тук е Франк. Чете ли вече?

— Какво? Това за китайците ли? Нямат никакви шансове.

— Не, нямам предвид това. Пожарът в „Клерол“. Убиецът, който застреля двамата мъже — тази нощ.

Хиро обърна сгънатия на две вестник и погледна долната половина. Вярно, пишеше за това. И една великолепна снимка на Франк, който тъкмо уверява репортерите, че наемният убиец няма никакви шансове срещу мъж като него — със сини очи и посивели коси.

— Моите най-сърдечни поздравления, Франк — каза Хиро уморено. — Много подходящ случай за теб. Хващам се на бас, че след две седмици ще си го разкрил!

На другия край на линията — мълчание. Роян се окашля.

— Не съм толкова сигурен в това — каза той. — А пък и подозирам, че този убиец е нашият приятел.

— Мислиш, че е Солдато? — попита Хиро.

— Да.

— Тогава успех.

Солдато беше прякорът, който всяко ченге в Ню Йорк знаеше — прякор на един убиец, който винаги работеше с невероятна прецизност и перфектност. Никой не знаеше истинското му име и никой не знаеше как изглежда той. Предполагаше се, че работи за мафията.

— Благодаря. Междувременно започнахме с разследванията. Няма да повярваш, като чуеш кои са двамата убити!

— Ще се опитам, ако ми кажеш имената им.

— Бъч Картър и Мак Белами.

— Босовете на ТИЙМСТЪР?

— Точно те.

— А третият?

— Третият се скри, колкото и невероятно да звучи. Мисля, че е Милт Гудман — последният от тримата мускетари, ако може така да се каже. Той и двамата мъртъвци бяха в последно време босовете на предприемачите на превози.

— Това е човекът, когото трябва да намериш — констатира Хиро. Изведнъж той си спомни една сцена отпреди осем години. Той и Франк играеха баскетбол в техния клуб, в клуба, чийто организатор беше Кати. Той беше с топката и тичаше, подаде му и Франк с мокра от пот коса му крещеше: ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ХВАНИ Я, ДЖЕЙМС!

В другия край на линията Роян въздишаше.

— Едва си държа очите отворени. Както казва Шекспир — да спиш, да спиш, а може би и да сънуваш… Ако трябваше да намеря само Милт Гудман, бих бил доволен, дори и ако трябва да го хвана, преди Солдато отново да нападне. Но аз трябва да заловя и подпалвача.

— Имаш ли описание?

— Да. Някакъв цветнокож младеж, който се е мотаел из хотела, без да е имал някаква работа там. Никой не знае как е могъл да влезе, но няколко души са го видели.

Хиро се ухили:

— С други думи — трябва да намериш човек, който е станал невидим, и един млад негър, който в град като Ню Йорк и бездруго е невидим.

— Не — каза Роян. — Не аз, а ти?!

Хиро въздъхна:

— Не съм към твоя район, Франк.

— Ще те изискам на разположение. Знаеш, че сме приятели с капитан Мороло. Джеймс, ако някой може да ми помогне, то това си ти. Ти си най-добрият полицай в града. Всички знаят колко си добър. Два пъти си бил полицай на годината!

— Но това не ми донесе по-високо възнаграждение — каза Хиро енергично. — Прави това, което трябва да направиш, Франк. Аз съм ти приятел и ако мога, ще ти помогна, но не днес. Днес съм при Мириам.

— Ах, да, Мириам. Как е тя?

— Никак — каза Хиро. — Една роза не може да е нито добре, нито зле. Тя просто си цъфти.

Роян мълчеше. Отдавна познаваше Хиро, познаваше и Мириам. Известна му беше цялата трагедия. Той беше най-добрият приятел на Хиро, още от гимназията. Заедно работеха и тренираха. Когато Хиро се ожени, Роян му беше кум. Срещаха се всяка седмица на тренировките по стрелба, а след това пийваха нещо или отиваха да обядват заедно. Нищо не ги разделяше освен обстоятелството, че Роян беше капитан, а Хиро само лейтенант. Но дори това не можеше да навреди на странната, скъперническа нежност, която сприятеляваше двамата мъже, макар че бяха толкова различни.

На Роян просто му беше провървяло, а беше и по-амбициозен. За разлика от Хиро той не беше ходил във Виетнам. И докато Хиро се бореше за живота си и междувременно бе станал най-добрият стрелец в частта си, Роян работеше за кариерата си, нощем зубреше право, а през деня правеше хайки.

— Щом днес отиваш при нея, целуни я от мен по челото — каза Роян.

— Добре, Франк — отвърна Хиро. — До утре.

Той затвори очи и ги разтърка с върха на пръстите си. Подаръкът на Мириам беше върху бюрото му. А до него — кафето. Ако помогне на Франк да разследва този случай, то ще е заради нея — заради нея и заради всички други деца, които някога ще живеят в град, в който полицията е поставила престъпленията под контрол. Това беше утопия, той го знаеше. Но тази утопия можеше да бъде поне приближена. Всеки можеше да допринесе нещо за това.

Да открие Милт Гудман и един чернокож подпалвач в дебрите от сгради на Ню Йорк — това беше приносът му към един свят, в който децата, ако пожелаят, ще могат да се разхождат сами през нощта.

Ню Йорк беше град, който направо развъжда престъплението. А хората бяха наплашени. Те се страхуваха, защото ги обираха дори в клиниките, защото комуналните чиновници бяха продажни и равнодушни, а търговците на наркотици и сутеньорите правеха сделките си, както си искат — невъзмутимо и безпрепятствено, като продавачи на сладолед.

250 000 фалшиви сигнала за пожар. Непрекъснати палежи. Пожарната много рядко пристигаше навреме, защото движението по улиците се задръстваше и половината от мостовете бяха заплашени от срутване. И щом пожарната пристигнеше до мястото на пожара, често пожарните кранове се оказваха повредени или беше прекъснато водоснабдяването. Или някой беше изпонадупчил маркучите.

Почти осем милиона жители и почти същият брой нерегистрирано, опасно за живота оръжие. В отделни райони — Бушуик, Бронкс, Кони Айланд, Харлем — имаше повече от десет хиляди палежа годишно и повече от дузина убийства на седмица. В Кони Айланд затвориха известния увеселителен парк, защото отчасти бе изгорял. В Южен Бронкс всяка седмица се срутваха четири жилищни блока.

Градът балансираше на ръба на финансовата гибел и едва успяваше да плаща на полицаите си. Осем милиона жители и всеки един от тях мразеше полицаите. Въпреки това всички пищяха, ако ченгетата не бяха на местата си, когато мафията не се държеше като общество от почтени търговци, а като банда брутални убийци, каквато всъщност беше.

Хиро въздъхна и стана. Беше спрял да пуши преди три години. Понякога копнееше за цигара. В този град, към който гледаше от мръсния прозорец на кабинета си, трябваше да намери двама мъже.

Безнадеждно беше. Освен ако щастието му се усмихнеше и му помогнеше случайността. Той се усмихна вяло. Ако случайността беше ведомство, тогава щеше да работи само четири дни в седмицата и щеше да печели много повече.

Слънцето беше изгряло. Небето още беше ясно. Пушеците не бяха успели да се сгъстят в жълт облак, който се носеше над улиците и даже поглъщаше горните етажи на Световния търговски център. Имаше хора, които на село имаха затруднения с дишането, защото не можеха да виждат въздуха, който дишат.

В районното настъпи оживление. Под падащата от тавана светлина на лампата, която постоянно трепкаше и гореше ден и нощ, всеки, който влизаше, изглеждаше блед и болен.

Телефонът отново иззвъня. Хиро вдигна слушалката.

— Пак е Франк, Джими. Има нещо ново.

Хиро кимна безмълвно, сякаш Франк можеше да го види.

— Отнася се до нашия предполагаем подпалвач, негъра. Направил е една грешка.

— Наистина ли?

— Откраднал е един часовник, и то особен часовник. Един от гостите на „Клерол“ го е видял как се промъква по коридора, като отивал до тоалетната. По-късно установил, че му липсва часовникът. Вероятно подпалвачът го е задигнал.

— Е, и? — попита Хиро.

— Това е бил един много особен часовник, каквито у нас още няма на пазара. Швейцарско производство е. Гостът на хотела си го е донесъл преди няколко дни от едно служебно пътуване. Злато и крокодилска кожа, а както разправя, корпусът му бил тънък като лист хартия. Един такъв часовник лесно би могъл да бъде открит.

Хиро попита:

— Ти какво очакваш? Че ще подавам ръка на всеки срещнат цветнокож и ще го питам колко е часът, за да мога да видя часовника му?

Роян мълчеше засегнат. След това каза:

— Не, разбира се. Само мислех, че трябва да знаеш това.

— Имаш право, Франк. Благодаря за информацията. Малко съм уморен и не искам да си развалям деня с Мириам. Ако имаш други новини, запази ги за себе си, докато капитанът ме постави на твое разположение.

Той още веднъж кимна, когато Франк се сбогуваше, и след това затвори.

— Боб — извика той.

Един от полицаите, които тъкмо се приближаваха към вратата, го погледна. Беше цветнокож, който работеше в участъка от три години.

— Какво има, лейтенант?

— Случайно да имаш нов часовник?

Боб Мерил го погледна недоумяващо.

— С моята заплата? — попита той.

Хиро поклати глава.

— Забрави това — каза той. — Беше шега, но горчива. Ще ми донесеш ли един хамбургер и едно прилично кафе от ъгъла?

Мерил се усмихна.

— Аз винаги съм казвал, че като цветнокож цял живот ще съм слуга на големия бял човек!

— Като станеш капитан, аз ще ти нося закуската. А сега изчезвай, че съм гладен!

Хиро се облегна на разклатения си въртящ се стол и затвори очи.