Кристофър Бар
Солдато (19)

19

ТЕ ПРЕТЪРСВАХА ТЕРЕНА ПО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА БРЕГА. ПЛОСКИТЕ ИМ СЛАМЕНИ ШАПКИ ЕДВА СЕ ВИЖДАХА ВЪВ ВИСОКАТА ЖЪЛТА ТРЕВА. ПОНЯКОГА СЕ ЧУВАШЕ ШУМ ОТ УДАР НА ДРЪЖКА НА АВТОМАТ В КАМЪК. СТЪПКИТЕ ИМ ШУМОЛЯХА. ПОНЯКОГА СЕ СМЕЕХА С ВИСОКИ НЕЧОВЕШКИ ГЛАСОВЕ ИЛИ СИ ПОДВИКВАХА ЕДИН НА ДРУГ. ЖЪЛТАТА ВОДА ГЪМЖЕШЕ ОТ ГОЛЕМИ ТЪМНИ ПЛЪХОВЕ. ВЪЗДУХЪТ БЕШЕ ВЛАЖЕН И ГОРЕЩ И ТЕЖЕШЕ ВЪРХУ ГЛАВАТА МУ. ПАЛЕЩОТО СЛЪНЦЕ ПРЕЖУРЯШЕ ОТ БЕЗЖИЗНЕНОТО СИВО НЕБЕ. ОТ ТРИ ЧАСА СЕ КРИЕШЕ НА БРЕГА АКО ТОВА ПРОДЪЛЖЕШЕ ОЩЕ ДЪЛГО, ЩЕШЕ ДА СИ ИЗГУБИ РАЗСЪДЪКА. НО ТОЙ ИСКАШЕ ДА ЖИВЕЕ, ЖИВЕЕ, ЖИВЕЕ…

 

 

Това беше последното му желание.

Настъпи момент, в който вече не знаеше дали той е във водата, или водата е в него. Ставите му като че ли се бяха вцепенили и полагаше усилия да не трака със зъби. Не беше сигурен дали само му се струваше, или вече наистина не беше чак толкова тъмно. По небето все още нямаше никаква светлина, но, изглежда, водата на езерото предусещаше деня и придобиваше по-светъл цвят. Знаеше, че вече е време да напусне скривалището си и да се бие.

Мъжете бяха в къщата вече цял час. Сигурно бяха обърнали всичко с краката нагоре. Открили бяха трупа на Франк, а може би и парите. Вероятно държаха под око площадката пред къщата, защото знаеха, че без кола той не можеше да отиде далеч. Но не знаеха, че той дори и не мислеше да бяга оттук.

Естествено, възможно беше и да спят. Но не можеше да се уповава на това. Във всеки случай трябваше да използва прикритието на тъмнината. Беззвучно като змия Хиро се измъкна от водата. Държеше зареденото с двата сухи патрона оръжие във вкочанените пръсти на дясната си ръка. Трудно му беше да върви. Дрехите висяха тежки и мокри върху кожата му. При всяка крачка обувките му жвакаха така, че му идеше да ги събуе.

Не се дразнеше от лежащите в градината трупове. Една замръзнала усмивка обграждаше устата му като със скоби. Мафиотите сигурно щяха да го помислят за дух или възкръснал мъртвец, когато изведнъж се появи пред тях.

Лампите в къщата бяха изгасени още преди половин час. Те чакаха на тъмно. А може би въобще не чакаха? Какво друго имаше в главата на един убиец освен празнина, която се изпълваше с кръв?

Хиро поклати глава. Той фантазираше. Това беше опасно, когато имаш само два патрона и пръстите ти са вкочанени. Небето над покрива на къщата започна да посивява. Сега Хиро стоеше под счупения прозорец. Той се притисна до зида и хвърли поглед в хола. Единият от убийците се беше облегнал точно до прозореца и гледаше навън.

Убиецът спеше с отворени очи, но сега се събуди. Устните му се разтвориха, но в последния миг той сподави вика си, защото дулото на Хировия колт беше на сантиметър от върха на езика му, а лицето на Хиро беше мръсно и разкривено.

Убиецът бавно помръдна глава от дясно на ляво. Разбра, че щеше да умре, ако изпусне през устата си дори и само един звук. От един бърз поглед Хиро разбра, че мъжът беше сам в хола. Трупът на Франк все още беше на пода, с оръжие в ръката. Куфарът с железния обков, в който бяха парите, стоеше до кушетката.

Хиро не искаше да се изкачва през прозореца. Стъклената врата също беше счупена. Щеше да използва нея. Той вървеше заднишком крачка по крачка. Дулото на пистолета му неотклонно сочеше лицето на мафиота, който сега беше почти толкова блед, колкото и Хиро. Краката на Хиро оставяха черни отпечатъци по камъните под прозореца. Внимаваше да не настъпи някой труп.

После се озова до прага на вратата. Той мушна глава, за да влезе. В момента, в който стъпи с единия крак в стаята, мъжът до прозореца изкрещя. Хиро се хвърли напред и стреля още преди да е паднал на пода. Човекът до прозореца се удави в собствената си кръв, когато куршумът прониза небцето на отворената му уста.

В рамката на вратата, водеща към коридора, се появиха очертанията на една тъмна фигура. Тъмното тяло като че ли излъчваше светлина. Хиро изстреля и втория си патрон, но не улучи. Мъжът изчезна. Сега оставаха още трима, но не знаеха, че оръжието му няма повече патрони. Концентриран, като в транс Хиро се огледа. Човекът до прозореца, когото беше убил, висеше с горната част на тялото си през перваза на прозореца. Краката му бавно се плъзгаха и той падна от другата страна. Хиро искаше да се добере до неговото оръжие, но сега това вече беше невъзможно.

Тогава погледа му привлече Франк Роян. Мъртвият капитан все още стискаше револвера в ръката си. Не помръдваше. Хиро се опита да отдели пръстите на приятеля си от дръжката на оръжието. Не му се удаде. Хиро усети, че по челото му се стича пот. Съсредоточи всичката си сила във вкочанените пръсти, но Роян не пускаше револвера. Някакъв мускулен спазъм така здраво беше приковал ръката му към дръжката, че трябваше щанга, за да бъде махната. Куфарът с парите стоеше до кушетката. Вън постепенно се развиделяваше. Парите бяха за Мириам. Той трябваше да й ги занесе и затова се налагаше да убие и останалите трима живи убийци. Защото те нямаше да го пуснат от къщата.

Чуваше ги вън в коридора. Изглежда, залагаха всичко на една карта и искаха да се втурнат в стаята заедно. Знаеха, че един човек не може да застреля едновременно трима противници. Един от тях щеше да повали, поне единият щеше да се пожертва.

Хиро хвана Франк Роян и се опита да го изправи. Мъртвецът беше тежък, много тежък. Хиро го хвана под мишниците и го изтегли нагоре. Вените на челото и слепоочието му щяха да се пръснат. После Франк Роян се задържа прав и Хиро го притисна към себе си с лявата си ръка. Изглеждаха така, сякаш изпълняваха танц на апачите върху кръчмарска сцена в Монмартър.

Със свободната си ръка Хиро обхвана юмрука, в който приятелят му стискаше револвера, насочи го към вратата и пъхна пръста си до показалеца на Роян върху спусъка.

Тримата убийци се втурнаха в стаята. Бяха с вдигнати оръжия, хвърлиха се надясно и наляво и коленичиха. Стреляха с пълна пара. Пламъчетата от изстрелите осветяваха стаята като светкавици. Хиро видя ужаса по лицата им, когато разбраха по какво стрелят. Той чувстваше как куршумите удрят по тялото на Франк.

Франк, мислеше Хиро, прости ми, Франк. Прости ми. Прости ми. После натисна спусъка и револверът в юмрука на Франк подскочи, а в дулото му разцъфна огнена роза. Първият убиец нададе вик и се строполи, а друг куршум удари тялото на Франк. Хиро се олюляваше, защото едва удържаше тежестта. Но трябваше да удържи, знаеше, че трябва. Стреля още веднъж, движеше ръката на Франк в двете посоки, за да не позволи на другите двама да избягат, те обаче си мислеха същото и стреляха, а Хиро заплака. Изплакваше сълзите, които Франк вече не можеше да изплаче, усещаше болките, които Франк вече не усещаше, плачеше и стреляше, плачеше за себе си и за миналото, и стреляше по убийците, единият от които падна и се затъркаля по пода. Тогава в хълбока му се заби един куршум, защото беше останал неприкрит, но в началото не го чувстваше, мислеше, че е улучен Франк, и още един куршум се заби в слабините му. Кръвта бликна и се смеси с влагата на дрехите, а барабанът вкара последния патрон в цевта. Изстрелът изсвистя, оръжието бе почти избито от ръката на Франк и Хиро, но куршумът намери целта си, улучи третия мъж точно в челото и нанесе смъртоносния удар.

Хиро не можеше да държи Франк повече. Мъртвият го повлече със себе си към пода. Дим, миришещ силно на барут, се носеше из стаята. Навън се развидели. Денят щеше да разкрие бойното поле, убитите, оръжието, кръвта, а езерцето невинно и спокойно щеше да отразява първите слънчеви лъчи.

Болката преминаваше през тялото му на вълни и той се огледа.

 

 

Мириам Хиро се събуди, защото насън беше прескочила едно стъпало. В стаята все още беше почти тъмно. През завесите на прозореца се процеждаше бледа светлина. Неописуем копнеж обхвана Мириам. Големите й тъмни очи гледаха към малката нощна масичка, върху която стоеше часовникът-играчка. Танцьорката се въртеше в пирует и в сумрака фигурата с разперените ръце и вдигнатия крак се превръщаше в мъж, а мъжът стоеше някак странно, защото беше улучен от куршум. Той балансираше на един крак, политна и падна. Мириам блъсна играчката от масичката и нададе пронизителен вик, който не преставаше.

Мъжът, в когото се беше превърнала танцьорката, беше баща й.

 

 

Хиро се освободи от студения труп на Франк и запълзя към обкования с желязо куфар с парите. Раните му ритмично пулсираха чак до краката му. Туптенето образуваше един железен пръстен, а пръстенът обхващаше сърцето му и все повече се стягаше. Кървящ, с мокро лице, ръце и крака, покрити с кал, Хиро тежко се изправи. Залиташе леко. В безжизнената стая нещо започна да трака. Хиро се ослуша. После забеляза, че това бяха зъбите му.

Куфарът с парите тежеше много. Хиро едва го вдигаше. Повлече го след себе си през вратата, през единия от труповете, който се оказа почти непреодолимо препятствие, докато куфарът мине от другата му страна. Измъкна го от къщата и после по чакъла — пред нея. Неговите крачки и стърженето на куфара, изглежда, бяха единствените шумове надлъж и нашир, но след като Хиро веднъж се спъна и падна и в продължение на няколко секунди не можеше да помръдне, чу също и чуруликането на птичките в дърветата.

Небето беше станало стоманеносиньо, но слънцето още не беше изгряло. Треперейки и с тракащи зъби, Хиро газеше по чакъла и влачеше куфара след себе си, докато най-сетне стигна до втората кола на убийците, един черен „Линкълн“. Вратата беше отворена и контактният ключ беше на таблото. Събирайки всички сили, Хиро сложи куфара на шофьорското място. Коленичи и го избута на съседната седалка и след това пъхна самия себе си в колата.

При дишане гърдите му свиреха. Пред него стоеше пакардът с намазаното с кръв предно стъкло. Контурите на арматурното табло бяха ту ясни, ту замъглени. Пеенето на птиците нахлуваше в колата през отворената й врата, Хиро вече нямаше сили да я затвори. Беше уморен, уморен до смърт. Като се погледна, видя кръв нищо друго освен кръв.

Трябва да отида при Мириам, при Мириам и Лаура. Трябва да завъртя контактния ключ и да потегля. Не е далеч. Трябва да стигна. Те ме обичат, аз ги обичам и те трябва да знаят, че съм добре.

Той запали двигателя. Падна върху кормилото и искаше да заспи. Клепачите му бяха по-тежки от куфара или Франк. Той се изправи и даде газ. Колата подскочи напред, залюля се и се насочи към канавката. Хиро я отклони в последната секунда, дозира газта и обърна. Той се клатушкаше напред-назад, държеше се здраво за кормилото.

Не е далеч, мога да стигна за половин час, ако не изгубя прекалено много кръв. Хиро управляваше с дясната ръка, а лявата притискаше към раната в хълбока. Под пръстите му всичко беше мокро и студено. При движението вратата се отваряше и затваряше.

После слънцето изгря. Светлината му прободе преуморените очи на Хиро като острие на нож. Опита се да избегне светлината, но тя беше навсякъде. Блестеше върху лака на колата, върху арматурите, блестеше ослепително ярка и върху асфалта на шосето. Тревата на ливадите от двете страни на пътя като че ли светеше и прахът, който вдигаше колата, когато някоя от гумите попаднеше в банкета, също светеше.

Очертанията на шосето се разляха. Смесиха се зелено и сиво и винаги, когато вратата се отваряше, в колата се чуваше свистенето на гумите върху асфалта. Хиро усещаше, че става все по-слаб и по-слаб, но знаеше, че Мириам го чакаше, че вече стоеше на прозореца на „Майъм“, въпреки че още беше толкова рано. Тъмните й горящи очи го държаха здраво като насочващи лъчи и го водеха по пътя към нея.

Главата му клюмна върху гърдите. Той се удари в единия ъгъл на обкования с желязо куфар и отново погледна.

Това беше отклонението. Сега му оставаше само пътят през полето, на чийто край беше фермерската къща под дърветата. Той завъртя волана. Измъчените гуми изреваха. Колата беше с хубави ресори и пружинираше нагоре-надолу. Долу, върху гумената подложка при педалите, се беше събрала кръв и се увеличаваше все повече. Тя се стичаше надолу по краката на Хиро и заливаше браздите на подложката.

Два коня, един бял и един кафяв, галопираха по полето към колата, но след малко се отдалечиха. Хиро ги забеляза само с периферното си зрение. Коне, мислеше той, колко отдавна не съм виждал коне. Водни биволи бяха последните животни, които беше срещал на свобода.

Нещо като мъгла, бяла, зърнеста и трепкаща, се спусна над пътя и той затанцува. Странна мъгла, която непрекъснато отстъпваше пред него. Зъбите на Хиро все още тракаха, но сега вече не студът беше виновен, защото слънцето се удряше в покрива на линкълна и температурата в колата се покачваше.

Хиро мислеше за Мириам. Скоро щеше да види училището с малката градинка отпред и бялата дъсчена ограда. Сега ще се срещнем, Мириам. Наистина, не в някой бар в града, а и ти си още малка, но е среща, истинска среща.

Пътят правеше завой, а зад завоя се издигаше сградата с блестящата на слънцето медна табелка на входа, училище „Майъм“. Хиро насочи линкълна направо към лъскавия четириъгълник. Когато вече почти беше стигнал до ослепително бялата дървена ограда, отпусна босия си крак от педала на газта. Вратата от неговата страна отново зейна и остана отворена. Хиро се облегна назад и затвори очи. От клоните на дървото, под което стоеше колата, падаха бели листенца с розов ръб.

Той би слязъл веднага и би занесъл куфара на Мириам и Лаура. Три четвърти милион. Само трябваше малко да си почине. По лицето му блестеше пот. Моторът работеше тихо на празен ход. Трябваше да го изключи. Веднага, само преди това няколко секунди почивка. Едно листенце от цвят падна пред него върху предното стъкло. И тук птиците пееха. Изведнъж Хиро го обзе чувството, че потъва, немного дълбоко, само няколко сантиметра. Изплашено отвори очи. Беше като в сънищата, като прескочиш някое стъпало и се събудиш. Все още седеше в колата, мокър, кървящ и слаб, и не можеше да си държи очите отворени.

Той вървеше покрай кея с револвер в ръка и стреля в гърба на един мъж. Целеше се в една сянка, в един огнен ад. Един вертолет се спускаше към него от небето беззвучно. Беше прегърнал една жена, гола. Тя имаше тялото на Кати, но беше с лицето на Лаура. Той и Франк си подаваха бейзболна топка. И после, а той знаеше, че това е смъртта, той самият се видя като малко момче, което с кънки на краката се опитваше да се изкачи по едно тъмно стълбище, като се държеше за парапета. И горе, зад полираната врата, вече го чакаше майка му. Той знаеше, че тя е сърдита, защото е закъснял. Краката му с кънките се подхлъзват по стъпалата, но той вече беше горе и вратата се отвори. Ярка трепкаща светлина струи зад вратата и той поглежда нагоре, защото майка му беше много по-голяма от него, но този път не го посрещна майка му, а едно малко момиченце в сини джинси, с кестеняви коси и тъмни, зареяни някъде очи.

— Мириам — каза Хиро и гласът му прозвуча учудено. Той с усилие отвори очите си, които бяха залепнали от изсъхналата пот. От цветната експлозия на градината някой се приближаваше към колата. Вратата на къщата беше отворена. Сега се отвори бялата порта на оградата и момичето се приближи към колата. Носеше сив пуловер и джинси. Тъмните коси бяха подстригани на черта, а очите втренчено гледаха към главата зад предното стъкло на колата.

Хиро бавно обърна глава. Момичето стоеше до него и го гледаше. В ръката си държеше часовник-играчка с една танцьорка. Танцьорката беше вдигнала ръцете и единия си крак, а огледалната повърхност под крака й, която символизираше лед, блестеше на слънцето.

— Мириам — каза Хиро, но този път не учуден, а с облекчение. Той още беше жив, за да я види, и тя го беше чакала, така както той беше предвидил. Искаше да пипне куфара с парите на съседната седалка, но вече не можеше да се движи. Имаше нужда от цялата си сила, за да държи главата си изправена.

Не можеше ясно да види лицето й, защото светлината наоколо го заслепяваше. Върху чистата й коса блестеше лъч слънчева светлина. Той знаеше, че тя го гледа неподвижно, защото погледът й като че ли проникваше в мозъка му. Той се надяваше, че това е реалност, а не само един хубав сън. После отново потъна няколко сантиметра, почти като в асансьор, който потегля, но пак е спрял.

Той изпъшка. Сега дрехите му бяха сухи, но той все още трепереше. Момичето не се движеше. То гледаше вътре в колата и като че ли искаше да запечата всичко в съзнанието си — стройния кестеняв мъж в измачкания костюм, босите крака, които стояха до педалите в езеро от кръв, която течеше заедно с новата кръв върху подложката, тихите капки, раните на хълбока и слабините, мръсотията по ръцете и лицето му и сълзите, които си проправяха път през нея.

Устните на Мириам се движеха, но това Хиро не можеше да види. Очите му се бяха свили в тесни ивици. През миглите си можеше да различава само силуети, тъмни очертания на светещия зелен фон на тревата. После момичето се наведе в колата и това движение накара Хиро още веднъж да отвори очи. Той видя предпазливия жест, с който Мириам поставяше играчката на арматурното табло и издърпа копчето. За секунди лицето й беше толкова близо до неговото, че той можеше съвсем ясно да види, че тя също плачеше. Сребърни следи от сълзи блестяха по бузите й. Танцьорката се въртеше, звънът на камбанките започна с темата от „Лебедово езеро“, все още много бързо, защото пружината беше много силно навита, и Хиро знаеше, че няма да може да чуе последните тактове. Падна настрани върху куфара и всяко поемане на дъх кънтеше като вой на вятър в дълъг коридор.

Мириам спокойно се наведе напред, със сълзи на лицето, и се облегна на клаксона. Натискаше го без прекъсване, като че ли й олекваше, като слуша този тон, вместо сама да вика. Хиро учудено отвори очи, защото не беше очаквал този шум. После цветовете на това, което виждаше, избледняха. Контурите се размиха и всичко стана бяло. Той беше мъртъв.

Силният вой на клаксона, който не спираше, ехтеше над „Майъм“ като камбанен звън. След малко от сградата излезе една жена и изтича към колата. Беше с кафяви кадифени панталони и тъмносин пуловер.

Лаура не разбра веднага. Беше забелязала, че Мириам вече не беше в леглото си, и после изведнъж беше чула пронизителния клаксон. Последните метри към колата тя извървя бавно, почти неохотно. Видя, че Мириам натиска клаксона, но колата, в която, изглежда, нямаше никой, не беше виждала досега.

Тя се наведе над детето и същевременно погледна в колата. Първо изобщо не позна мъжа, който, изглежда, беше мъртъв. После силен шок постепенно изкриви лицето й. Тя започна да пищи. Писъкът й прекъсваше, отново започваше и пак спираше.

Мириам пусна клаксона.