Кристофър Бар
Солдато (17)

17

В ГОРЕЩИНАТА НА НОЩТА КРЪВТА ПУЛСИРА ВЪВ ВЕНИТЕ КАТО НАЖЕЖЕНА ЛАВА. ДВИЖЕНИЯТА ИЗГЛЕЖДАХА БАВНИ И ТЕЖКИ, КАТО ЧЕ ЛИ НА СТАВИТЕ ВИСЯХА ОЛОВНИ ТЕЖЕСТИ. ТЯЛОТО КАТО ЧЕ ЛИ ВИБРИРА В НЯКАКЪВ ДАЛЕЧЕН ТЪМЕН РИТЪМ, КОЙТО МОЖЕ БИ СЕ ОПРЕДЕЛЯШЕ ОТ ЧЕРВЕНАТА ЛУНА НА НЕБЕТО. САМО МИСЛЕНЕТО Е БЪРЗО И ЛЕСНО, ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО И ПРЕКАЛЕНО ЛЕСНО. ВЕЧЕ НЯМАШЕ СПИРАНЕ ЗА КРЪВОЖАДНАТА ЛУДОСТ НА ДУХА, КОЯТО ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ВСИЧКИ СВЕТОФАРИ, ИГНОРИРА ВСИЧКИ ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИ ЗНАЦИ И ВЛИЗА В ПРОТИВОПОЛОЖНАТА ПОСОКА НА ДВИЖЕНИЕ ПО ЕДНОПОСОЧНИТЕ УЛИЦИ.

 

 

Франк Роян започна да превръща селската си къща в крепост. Беше изнесъл няколко ловни пушки за сачми и една автоматична пушка още преди няколко седмици, когато започна хубавото време. Сега в тъмното мъкнеше оръжията из къщата и ги разпределяше по стаите заедно с кутиите с патрони. Не беше запалил светлина никъде. Надяваше се, че през следващите часове мафията нямаше да го открие, но не изключваше нищо.

След като пушките и пистолетът бяха разпределени, Роян взе под мишница автоматичната карабина и застана на пост, седнал на един сгъваем стол зад входната врата. Беше си взел кутия бира от хладилника. Сложи оръжието върху краката си и запали цигара. Пепелта изтръскваше направо на пода. Никога вече нямаше да се върне в тази къща, щом веднъж я напуснеше.

Но къде да отиде?

На Бахамските острови? В Рио? В Европа? Ръката на Касалонга щеше да го настигне навсякъде.

Въгленът на цигарата проблясваше в тъмнината. Вън пред къщата и в градината вятърът шумеше в листата на храстите и дърветата.

Роян се изправи. Там се чуваше и друг шум… Той се заслуша и хвана цевта на оръжието. Да, ето го пак. Двигател на кола, вървеше на високи обороти, свирене на гуми по завоите. Тук извън града беше необитаемо. Случайност ли беше?

Роян стана и погледна през прозореца. Видя, че светлините на колата бързо се приближават. От време на време ги закриваха стволовете на дърветата или редиците на храстите, но след това отново се появяваха. Роян усещаше как сърцето му бие, но иначе беше спокоен. Вдигна оръжието и махна предпазителя.

Колата се насочи направо към къщата с проблясващи фарове. Това не можеха да бъдат хората на Касалонга. Те щяха да дойдат тихо и щяха да изключат фаровете. Колата спря пред къщата. Леден ужас прониза Роян. Колата пред къщата беше „Камаро“, тъмнокафява или черна. Описанието на Мълиган. Човекът зад кормилото не слизаше.

Солдато. Убиецът.

Бяха обърнали дебелия край. Човекът, чиято кола е била видяна пред бар „Джими“. Роян се отдръпна от прозореца и трескаво размишляваше.

Вън се чу затваряне на автомобилна врата. По ситния чакъл проскърцваха стъпки и се приближаваха към къщата. Роян беше окъпан в пот. Това не беше предвидил.

Стъпките спряха пред вратата на къщата. За момент се възцари тишина. След това се чу да обикалят къщата. Роян изтича в спалнята. Остави карабината и извади от кобура пистолета. Лунната светлина падаше през прозореца върху килима, а сенките на клоните се движеха по мебелите като тънки крила. Солдато се приближаваше откъм градината. Като при Сара Миърс, мислеше Роян. Затаи дъх. Устата му беше пресъхнала.

Откъде можеше да знае Солдато, че той е тук? Или Солдато беше всезнаещ? Изведнъж силуетът на мъжа се появи в градината пред прозореца. В ръката си държеше револвер. Гледаше към езерцето, а след това погледна в стаята.

Роян се вцепени. Мъжът, който стоеше там, не беше Солдато. Това беше Джеймс Хиро. Роян за малко да извика на приятеля си. Но тогава се сети за куфара със седемстотин и петдесетте хиляди долара върху масичката и замълча. Какво търсеше тук Хиро? Откъде знаеше, че Роян не беше в Ню Йорк? Знаеше ли изобщо?

Хиро отговори на всички тези въпроси с изненадващо движение. Вдигна ръката си с оръжието и счупи големия прозорец. Стъклата паднаха долу с дрънчене. С дулото на пистолета Хиро методично дочупи останалите парчета стъкло в рамката на прозореца и се покатери в стаята.

— Франк? — попита той. Силуетът му ясно се очертаваше на фона на градината. Можеха да се различат и чертите на лицето му. Изглеждаха като гравирани в сребро. Роян се притисна в ъгъла, вдигна револвера, дишаше тихо.

Хиро се огледа в стаята, откри обкования с метал куфар върху масичката и отвори ключалките. Вдигна капака с дулото на револвера и погледна чистите, гладки банкноти. Не подсвирна, нито пък направи дори и най-малък жест на изненада.

Роян се раздвижи. Платът на панталоните му прошумоля.

— Кой е тук? — попита Хиро така тихо, като че ли въобще не искаше и да знае.

— Аз съм, Джими. Какво правиш тук? Защо не си в…

Роян не довърши изречението. Излезе от ъгъла с полувдигнато оръжие, като че ли не знаеше защо прави това. Хиро се усмихна болезнено. Когато се обърна, погледът му беше празен.

Той каза:

— Грешка беше, капитан Роян, да ограбвате мафията.

Роян наклони леко глава, като куче, което надушва следи.

— Откъде знаеш…

И тогава разбра. Прозрението му дойде като удар. Всичко беше толкова ясно, че всяко съмнение изчезна.

— Ти си Солдато — каза Роян, като че ли винаги беше знаел това. Това не беше предположение, не, а познание, което едва сега дръпна завесата. Само гласът му все още звучеше недоверчиво.

— Да — каза другият. Той знаеше — за първи път, — че преди половин час е бил Джеймс Хиро, когато излизаше с колата от града. Но тук, в този момент, беше Солдато. Огледа се. Приятелят му стоеше зад него, но някак избледня, като че ли се бе разтопил в тъмнината.

— Джими!

— Не съм Джими. Не ме наричайте така. Мисля, че е той. — Той сочеше неопределено някъде зад себе си. Но там нямаше никой и никой никога не бе стоял там.

Роян потрепери. Изведнъж го обзе съжаление. Ти си болен, Джими, мислеше той. Двамата мъже се гледаха втренчено. Роян трескаво мислеше. Кога за първи път се появи лицето на безликия убиец на мафията, на мъжа, когото всички наричаха Солдато? Малко след като Кати и Хиро се разделиха и той заведе Мириам в „Майъм“.

Ти си болен, Джими.

Топката летеше във въздуха, те се смееха, тя бавно се спусна към мрежата, пружинираше нагоре-надолу и падна надолу през отвора.

Господи!

Трябваше да се опитам да го разбера, да играя неговата игра, мислеше Роян. Но не можеше. Беше се страхувал, че Хиро е дошъл да го залови. Тогава биха могли да се споразумеят, заради старото приятелство. Но човекът, който стоеше пред него, вече не знаеше, че са били приятели. Може би част от него знаеше това, някоя скрита, изолирана част. Но това не беше достатъчно — не, когато въпросът е на живот и смърт и когато съзнанието на този човек е програмирано за смърт.

Да, той, Роян, е бил някога полицай, а сега беше гангстер. Но Джими през цялото време е бил и двете неща едновременно, полицаят на годината и Солдато. Едната ръка не е знаела какво върши другата.

— Мислели сте си, че като изясните случая, ще извадите перлите от мидата, нали, капитане? — попита Хиро. Гласът му звучеше глухо, бездушно. — Това беше грешка.

— Знам, но исках да ги имам, Джими. Винаги съм искал да имам много пари.

Държеше оръжието в ръката си и знаеше, че трябва да стреля, ако искаше да се измъкне здрав и читав. Но не можеше да се реши. Как можеше той, който е господар на сетивата си, да застреля най-добрия си приятел? Най-добрия приятел, който освен това беше и болен.

— Касалонга ли те изпрати, Джими? — попита Роян.

Клепките на Хиро трепнаха. Погледна настрани, но все още беше сам.

— Касалонга е мъртъв — каза той.

— Ти ли го уби?

— Да. Той трябваше да умре. Той знаеше прекалено много през цялото време. Беше опасен. Трябваше да умре, защото познаваше и двама ни.

— Ти си бил сам, Джими. Винаги — каза Роян натъртено.

Хиро не каза нищо. Той вдигна малко револвера. Лунната светлина прокарваше сребърна линия по дулото.

— Дай ми револвера, Джими. Ние двамата можем да се справим. Благодарение на парите. Три четвърти милион. Ще ги разделим. С твоята половина можеш да осигуриш бъдещето на Мириам.

Пръстът на Хиро търсеше спусъка на оръжието. Ръката му не трепереше. Очите му гледаха безжизнено.

— Джими, дай ми револвера! — Гласът на Роян беше настоятелен, почти умолителен. Той предпазливо направи една крачка към Хиро. Лицето му беше мокро от пот.

— Не съм Джими. Кой е Джими? Той ли?

— Няма никакъв той, Джими. Има те само теб и ти си Джими. Ти си лейтенант Джеймс Хиро.

— Не, аз съм…

Роян почти се бе доближил до Хиро. Той протегна ръка, за да хване оръжието.

Солдато дръпна спусъка.

Дулото на револвера беше само на три сантиметра от корема на Франк Роян. Пламъкът от изстрела изгори ризата му, а куршумът прободе кожата му като горящ пръст. Роян политна назад. От раната бликна кръв и се спусна като червена завеса върху долната част на тялото му.

Джими, мислеше нещо в Роян. Ти най-сетне я улови. Той гледаше тъмния хол, но картината започна да трепти по краищата и след това се сбръчка като лист хартия в огън. Това беше смъртта, нищо друго освен един голям огън. Последното, което видя в пламъците, беше високата изправена фигура на завърналия се от войната във Виетнам Джеймс Хиро, неговия приятел. После картината изгасна и всичко стана тъмно, като че ли полъхът на вятъра беше загасил пламъка на свещ в главата му.

Хиро погледна към мъжа в краката си, който все още стискаше револвера, с който не беше стрелял.

— Франк — каза той. Стани. Аз съм твоят приятел.

Мъжът не помръдваше. Хиро се огледа. Беше сам, сам, сам с един мъртвец в тъмнината. Тогава за първи път видя какво се беше случило и какво беше направил. Той падна на колене и погали косите върху челото на мъртвия. По страните му се стичаха сълзи.

Франк, искаше да каже той, но гласът му отказваше.

 

 

Лейтенант Джеймс Хиро стоеше на колене до трупа на своя приятел вече четвърт час. После бавно вдигна глава и погледна към счупения прозорец, зад който се простираше градината. Ето че всичко беше отминало. Той вече не можеше да направи нищо нито за Франк, нито за себе си. Щеше да замине за Ню Йорк и да се предаде — да се признае за виновен и да изтърпи наказанието си. Щеше да даде показания, че е предполагал, че някой е влязъл с взлом в къщата на Франк и по погрешка е застрелял самия Франк. Парите щеше да скрие. Не знаеше чии са тези пари и откъде ги имаше Франк.

Знаеше, че не биваше да допуска мъртвият капитан да бъде опетнен.

Три четвърти милион, беше казал Франк. Достатъчно, за да обезпечи завинаги най-добрите грижи за Мириам. Щеше да повери парите на някой хитър адвокат. Или на Лаура. На Лаура още по-добре. Тя вземаше присърце доброто на детето толкова, колкото и той.

Стана, отиде до масата и затвори куфара. В този момент чу шум в градината и разбра, че не всичко е минало. Замислено зареди пистолета. Трябваше да се бие още веднъж. Вълците бяха надушили следите му и го бяха проследили дотук.

Това беше нещото, което все още можеше да направи за Франк и за себе си. Да ги избие всички.