Кристофър Бар
Солдато (15)

15

СЕЙФЪТ ШИРОК 60 СМ, ТОЧНО ТОЛКОВА ВИСОК И ТОЧНО ТОЛКОВА ДЪЛЪГ. ВРАТИЧКАТА ОТ СРЕБРИСТА СТОМАНА — ТОЛКОВА ГЛАДКА, ЧЕ ЕДИН СЛЕПЕЦ, ОПИТВАЙКИ Я С ПРЪСТИ, НЕ БИ МОГЪЛ ДА УСЕТИ И НАЙ-МАЛКАТА НЕРАВНОСТ. В МЕТАЛА — ДВЕ КЛЮЧАЛКИ КАТО ДВЕ ОЧИ В НОЩТА. РЕДИЦАТА ОТ МЕТАЛНИТЕ ВРАТИЧКИ В ТРЕЗОРНОТО ПОМЕЩЕНИЕ НАПОМНЯ ШАХМАТНО ПОЛЕ. ОСВЕТЕНИ ОТ НЕМИГАЩАТА СВЕТЛИНА НА НЕОНОВИТЕ ЛАМПИ, ТЕ ПРЕДСТАВЛЯВАХА НАЙ-ВИСША СТЕПЕН НА СИГУРНОСТТА.

 

 

В осем без четвърт все още беше светло. В стъклата на телефонната кабина на ъгъла на Осма улица и Бродуей се отразяваше последната светлина на угасващия ден между светлините на колите и светлинните реклами на кината и театрите. По продължение на фасадите на сградите се лееха реклами на червени, жълти и виолетови вълни.

Роян чакаше във входа на едно секс-кино до някакъв пиян с кожено яке. Беше с шапка, светъл шлифер и черни прашни обувки. Десният му юмрук стискаше в джоба на шлифера един полицейски „Питон“. С лявата си ръка притискаше към устата носна кърпа. Така не можеха да го познаят веднага.

Някой влезе в телефонната кабина и започна да разлиства указателя. Не беше Чарлз Уорън. Роян се огледа в двете посоки на улицата. Освен неколцина бизнесмени в костюми, младежи с дънки и червени якета и няколко хипита не се виждаше никой друг. Може би Уорън е взел такси. До банката не беше далеч. Тя се намираше в една пресечка на Осма улица.

Роян беше станал нервен. Потеше се, въпреки че се беше захладило. Устата му пресъхваше. Сега с удоволствие би пийнал уиски, но нямаше време. Дръжката на револвера беше хлъзгава и топла.

В осем без три минути Уорън дойде до телефонната кабина. Беше запъхтян и непрекъснато се оглеждаше. И той държеше носна кърпа в ръката си, но с нея само бършеше потта от челото си. Беше с измачкан костюм.

Роян стисна револвера по-здраво, притисна носната кърпа към лицето си и се отдели от входа на секс-киното.

— Хей, приятел — извика пияният след него, но Роян не му обърна внимание. Насочи се към Уорън. Познаваше го. Фелисити веднъж го беше представила, когато един ден я чакаше след работа.

Щом стигна до банковия директор, той се изкашля и каза:

— Моля, без излишни движения, мистър Уорън. Дръжте се така, все едно случайно сме се срещнали.

Уорън се обърна.

— Мистър Роян, какво правите тук? Ама че случайност!

— Не — отговори Роян. — Ключът у вас ли е?

— Ключът? — попита Уорън. Тогава му просветна. — Вие ли ми се обадихте днес следобед?

— Да. Елате веднага, отиваме в банката.

— Мистър Гудман нали вече не е жив?

— Бързо включихте, мистър Уорън. Хайде, по-живо. Нямаме много време.

Уорън не разбра. Най-напред беше очаквал един беглец, след това един мошеник, а сега срещу него стоеше полицай. Страхуваше се, че връзките му с мафията вече бяха разкрити или че искаха да му натресат нещо друго. Но Роян се държеше твърде необичайно. Той непрекъснато се потеше и кашляше в носната си кърпа.

— Аз не разбирам, капитан Роян — каза Уорън, заеквайки.

Вятърът разпиляваше по Бродуей смачкани вестници. Роян свали ръката си с носната кърпа от устата. Извади от джоба си револвера и го покри с кърпата. Виждаше се само малкото смъртоносно черно дуло, а то сочеше точно към корема на Уорън.

— Сега разбирате ли, идиот такъв? — попита Роян с дрезгав глас. — Хайде да вървим.

И докато Уорън се обръщаше безмълвно, потейки се, обхванат от страх, и тръгна по тротоара пред Роян, като стар човек, който напразно се опитваше да придаде смисъл на нещата, Роян изведнъж разбра, че всичко беше започнало да се проваля. Това прозрение го завари напълно неподготвен и за секунди накара дъха му да спре. Той пъхна пистолета в джоба си и се загледа в краката си. Всичко се заплиташе и той не можеше вече да се измъкне.

След като Чарлз Уорън го беше познал, връщане назад вече нямаше. Трябваше да издържи докрай, а тъй като се бе целил твърде високо, накрая така или иначе те щяха да го хванат. Хвани я, хвани я, хвани я, Джеймс! По-добре да не се беше залавял.

Посетителите от нощния клуб и киното изпълваха тротоарите. Срещу тях се провираха рамене, блъскаха ги. Ако сега Уорън се разкрещеше, Роян щеше да е загубен. Не вярваше, че наистина ще има кураж да стреля. Да стреля и да убие банковия директор.

Завиха в страничната улица, където се намираше „Фърст Ню Йорк сити банк“. Бродуей остана зад тях, а шумът от превозните средства утихна.

Двете кръгли лампи от фасадата на банката хвърляха матова светлина върху тротоара. Директорът на филиала забави ход. После колебливо се обърна.

— Има нощен портиер — каза той. — Освен това алармената инсталация е включена.

Роян се усмихна с ледена гримаса.

— Сега вече разбрахте, нали? — попита той. — Не можете ли да влезете нощем в сградата, понеже сте забравили нещо?

— Мога.

— Е, тогава портиерът ще ви пусне. Мен не ме познава. А вероятно и никога нищо не е чувал за Милт Гудман. Всъщност вие като директор би трябвало да можете да се справите с алармената инсталация. Ако ли пък не… — И ледената усмивка отново се появи. — В края на краищата аз съм полицай. Ако колегите ми се появят, ще се оправя с тях.

— Капитан Роян, вие наистина ли всичко добре… — започна директорът на филиала отчаян.

Но Роян го прекъсна посред изречението:

— Да. Много добре, в продължение на половин живот.

Уорън примирено сви рамене. Досега още не беше забелязал хората на Касалонга, но знаеше, че те са тук и нито за миг нямаше да го изпуснат от поглед. Знаеше и още нещо. Знаеше, че това ченге, капитан Франк Роян от управлението в Манхатън-Уест, щеше да го убие, ако той се опиташе да се измъкне със съдържанието на сейфа. Или той, или Касалонга. Един от тях двамата щеше да се отърве от него, дребния, маловажен Чарлз Уорън.

Двамата мъже на тротоара се гледаха. Докато стояха на страната на закона, бяха овладели всички похвати. Сега бяха само жертви, защото престъплението изяждаше децата си винаги и навсякъде.

— Да вървим — каза Роян.

Те тръгнаха по каменните стъпала към входа на банката. Уорън позвъни. Като нощна аптека, помисли Роян. И също като в нощна аптека нямаше никакви трудности, защото те си имаха рецепта. Портиерът се появи от тъмнината, като риба от дъното на аквариум, позна директора и отвори, след като направи жест на учудване.

— Добър вечер, мистър Уорън. Мислех, че сте болен. Дневната смяна…

— Да, Робърт, вече съм по-добре. Трябва да ида в кабинета си. Аз…

Той започна да се запъва.

Роян се обля в пот. Но след малко Уорън отново се съвзе. Това беше малка банка, а портиерът не беше недоверчиво ченге, а един възрастен човек. Роян беше представен като мистър Гудман от синдикалната върхушка, който трябваше да успее да хване нощен полет за Вашингтон и трябваше да вземе от сейфа си важни документи за Министерството на правосъдието.

Нощният портиер едва не козирува, а Роян едва не се разсмя от облекчение. След това се качиха в асансьора на административния етаж. Миришеше на палисандрово дърво, смазочно масло и застоял дим. Лицата им изглеждаха бледи и болнави. Осветлението в асансьора примигваше.

— По отношение на ключовете от сейфа няма какво да ви залъгвам, нали, Роян? — попита Уорън. Въпреки страха в гласа му се усещаше нюанс на презрение.

— Не — каза Роян. — Вземете и двата! — Той устоя на изкушението да избърше устата си с ръка или да прокара зъби по долната устна. Очите му фиксираха една точка от костюма на Уорън. Така не беше необходимо да го гледа в лицето. Палецът му нервно поглаждаше дръжката на револвера.

Асансьорът спря с въздишка. Двамата мъже тръгнаха по мек мокет. Роян следеше всяко движение на директора. Трябваше да е готов на всичко, дори и на това, че Уорън можеше да задействува алармената инсталация. Бездруго му се струваше странно, че Уорън, когото Фелисити винаги беше описвала като много сериозен, делови човек, сега, без да му мигне окото, правеше неща, от които би трябвало да го заболи сърцето. Дали за това допринасяше дулото на пистолета, или обстоятелството, че имаше работа с полицай? Или Уорън имаше някакъв скрит коз?

Без да пуска осветлението, Уорън извади от чекмеджето на бюрото си един ключ.

— Двата — каза Роян.

— Мислите ли, че държа всички ключове от сейфовете в бюрото си? — попита Уорън. — Това е ключът за стаята, в която се намират другите ключове.

Излязоха от директорския кабинет. Роян усещаше в стомаха си тъпа болка. Трудно му беше да повярва, че ще вземе парите в ръцете си и ще изчезне от банката.

Десет минути по-късно седяха пред вратата с решетката, която отделяше помещението със сейфовете от останалата част на сводестото подземие. Уорън беше взел всички необходими ключове и бе изключил част от алармената инсталация. Пръчките на решетките блестяха на бледата неонова светлина, падаща от тавана. Ключът се завъртя в масивната дискообразна ключалка с дрънчене.

Роян беше извадил оръжието от джоба на палтото си и бе насочил дулото му към гърба на Уорън. Сега банковият директор беше съвсем спокоен. Неоновото осветление придаваше на предметите в помещението зеленикав отблясък. Вратичките на сейфовете нямаха светлинни петна по гладката си повърхност. В средата на помещението имаше голяма мраморна маса. Тук, долу, беше толкова студено, че Роян зъзнеше.

— Побързайте — каза той. Носът му течеше, вероятно от напрежение, а болките в стомаха му се усилиха. Стъпките им отекваха по каменния под.

Сейфът на Гудман беше номер 124.

— Знаете ли какво има в касетата? — осведоми се Уорън с дрезгав глас.

— Да.

— Тайни документи ли?

— Не. Пари.

Двата ключа бяха пъхнати в ключалките един след друг. Езичетата на ключовете бяха силно назъбени. Роян се питаше как е могъл да повярва, че ще се добере до парите, а след това ще забрави за станалото. Сега нещата безвъзвратно поемаха своя път и ако той имаше дори и най-малкия шанс да се измъкне здрав и читав с парите, тогава трябваше да убие Уорън. Уорън и Фелисити, и… Ръката му стисна револвера по-здраво. Който можеше да каже „А“, трябваше да може да каже и „Б“, иначе щеше да го каже някой друг и накрай се стигаше до „У“, като Умопомрачение.

Вратичката на сейфа се отвори. И двамата мъже впериха поглед в него, като че ли вътре можеше да има нещо, което в последния момент можеше да осуети намеренията им. Но в тъмния сейф имаше само един куфар с обковани с метал ръбове.

Роян пъхна пистолета в джоба на палтото си и хвана с две ръце куфара. Беше тежък. Роян го измъкна и го сложи върху мраморната маса. Двете секретни ключалки бяха заключени. Роян бе допускал това. Извади от джоба на панталона си ножче, отвори едно от масивните остриета и ключалките. Двете езичета мигновено отскочиха нагоре. Роян отвори капака.

— Господи! — възкликна Уорън.

Роян не каза нищо. Гледаше втренчено чистите, пакетирани петстотиндоларови банкноти, които изглеждаха недокосвани и невинни.

— Колко са? — попита Уорън.

— Три четвърти милион — отговори Роян.

— Господи! — повтори Уорън. — И сега какво?

— Сега ще излезем от банката заедно. Не забравяйте, че съм въоръжен. Можете да информирате полицията, като се приберете у вас. Един непознат ви е заплашил с оръжие и ви е накарал да отворите сейфа. Портиерът няма да може да си спомни лицето ми, а вие ще дадете погрешно описание. Ако правите глупости, ще дойда пак и ще ви убия. Ясно ли е?

— Да. По-добре ще е да направя това, което казвате — каза Уорън уморено. Не се потеше повече. И двамата знаеха, че Роян все пак ще го убие, но същевременно се надяваха, че има и друг изход.

Уорън грижливо заключи сейф номер 127.

Тръгнаха през трезора към вратата, сега вече точно като риби в аквариум. Роян носеше куфара. С другата ръка пак притискаше носната кърпа към устата си. Уорън махна на портиера и му извика:

— Лека нощ, Робърт.

Портиерът отключи и отново заключи зад тях, а те излязоха в нощта.

Уорън отново се опита да открие хората на Касалонга и отново не му се удаде, а това го успокои повече, отколкото, ако ги беше видял. Сега не знаеше какво да прави. Целият живот, който беше изживял до днешния ден, се беше обезсмислил от това, което той направи днес.

— Повървете с мен още малко! — каза Роян. Той имаше чувството, че е глътнал парче желязо и някой го дирижира с огромен магнит.

Тръгнаха към Осма улица, чийто светлинен поток искреше пред тях.

— Бих искал да се прибера — каза Уорън.

— Скоро ще си бъдете вкъщи. Не ви ли го казах вече? Първо искам да стигна до колата си.

Те вървяха един до друг като добри приятели. Страничната улица беше почти безлюдна, но по Осма се тълпяха безделници.

— Искам да си вървя! — каза Уорън още веднъж. Думите му прозвучаха умолително.

Роян не му отговори. Мислеше, че директорът всъщност нямаше от какво да се страхува, защото тук беше пълно с хора. Стигнаха до главната улица. Колите се приближаваха по синкавочерния асфалт и профучаваха, проблясвайки. Уорън и Роян стояха близо до уличното платно. Светлините на светофара се сменяха от червено на зелено. Минувачите се вглеждаха в осветените витрини. Уорън се огледа с търсещ поглед.

— Елате да пресечем улицата — каза Роян. Гласът му звучеше чуждо и на самия него.

— Не.

Уорън изведнъж разбра и искаше да избяга. Роян реагира, без да мисли. Обкованите с метал ръбове на куфара улучиха Уорън в гърдите и директорът изгуби равновесие. Никой не чу вика на Уорън, но всички чуха изсвирването на спирачките.

С периферното си зрение Роян успя да види, че върху улицата и калниците на една кола пръскаше нещо червено, като че ли някой беше излял детска кофичка, пълна с боя. Той отскочи и побягна по улицата. Куфара държеше пред гърдите си като щит. Разблъскваше минувачите, които не му правеха път. Отражението на светлинните реклами трескаво пробягваше по лицето му. Той се потеше, а глътките въздух дрънчаха в главата му като невидима камбана.

След пет минути стигна до колата си, хвърли се зад кормилото и запали двигателя. Изглежда, никой не го следеше. Той даде газ, със свирещи гуми се вля в потока на движението и потърси пакета с цигари, който беше полуизмачкан под куфара върху съседната седалка.

Всичко беше минало добре. Никой не го преследваше. Парите бяха у него — три четвърти милион и можеше спокойно да се прибере вкъщи, да размисли и да избере скривалище. За първи път шестото му чувство го бе излъгало. Не се провали и все още беше здрав и читав. Но тогава си спомни за Чарлз Уорън и се почувства зле.