Кристофър Бар
Солдато (14)

14

МИЛТ ГУДМАН, СИНДИКАЛЕН ЛИДЕР, МЪРТЪВ. ВИСОК, СНАЖЕН, РЪЦЕ НА РАБОТНИК. СВЕТЛОСИНИ ОЧИ, ЛЕКО ЧЕРВЕНИКАВИ ПО КРАИЩАТА. ЗЕНИЦИТЕ ОТРАЗЯВАТ СЛЪНЦЕТО. КОСИТЕ ПОСИВЕЛИ ОТ ПРАХА, НОСЕН ПРЕЗ ДОКА ОТ СУТРЕШНИЯ ВЯТЪР. БЯЛАТА РИЗА, ИЗЦАПАНА С МАСЛА И КРЪВ, ПАНТАЛОНИТЕ НАБРАНИ НАГОРЕ, ПОЧТИ ДО КОЛЕНАТА, РЪЦЕТЕ РАЗПЕРЕНИ, ПРЪСТИТЕ ИЗКРИВЕНИ. СНИМКИТЕ, КОИТО МУ ПРАВЕХА СЕГА, НЯМА ДА СЕ ПОЯВЯТ В ПРЕСАТА. ЛИДЕРЪТ НА ШОФЬОРСКИЯ ПРОФСЪЮЗ, ЧИЙТО ВЪЗХОД ЗАПОЧНА ПРИ ПРИСТАНИЩНИТЕ РАБОТНИЦИ, ЛЕЖЕШЕ ПО ГРЪБ. НЕЩО, КОЕТО, ДОКАТО Е БИЛ ЖИВ, НИКОГА НЕ Е ПРАВИЛ; СЪБРАЛАТА СЕ ПО ТАЗА, РАМЕНЕТЕ И ПЕТИТЕ КРЪВ БЕШЕ ПОСИНЯЛА.

 

 

— Познаваше ли го, като беше жив? — попита Франк Роян.

— Не — отговори Хиро. — А ти?

— Виждал съм го веднъж.

Двамата офицери от полицията стояха до трупа. Беше десет часът сутринта, хубав слънчев ден. Бурята от предишната нощ беше прочистила въздуха.

Работниците, които бяха намерили Гудман, стояха мълчаливо зад двамата мъже. Пресата още не беше информирана. Няколко полицейски патрули блокираха околността.

— Как така са го намерили чак днес? — попита Хиро. — Сигурно е мъртъв повече от двайсет и четири часа?

— Бил е скрит между палетите — отговори Роян. — Странно е да го види човек такъв. Той наистина нямаше никакви шансове.

Едва сега за първи път го полазиха тръпки, като си помисли за парите и за това, с кого имаше намерение да се бори. Той, един нищожен капитан от градската полиция, искаше да отнеме нещо от главатаря на нюйоркската мафия. Единственият му шанс беше Касалонга никога да не узнае кой е опразнил сейфа.

— Пресата в никакъв случай не бива да бъде информирана за смъртта на Гудман — нареди Роян. — Не преди аз да дам разрешение. Ясно ли е?

— Естествено, Франк. Сегашният момент би бил неблагоприятен. Какво смяташ да правиш?

— Още не знам. Имам впечатлението, че това тук е последният труп. — Той се усмихна измъчено. — В края на краищата и човек като Солдато все някога трябва да си почине.

Хиро сбърчи чело.

— Солдато — каза той и това прозвуча като отвято от думите на Франк ехо. — Мислиш ли, че и това тук е негова работа?

— А ти не мислиш ли? Иначе ти винаги пръв започваш да говориш за Солдато.

— Да, имаш право — каза Хиро. — Странно. Може би му приписваме прекалено много неща.

Преди Франк да успее да отговори нещо, към тях се приближи санитарната кола. На улицата изскочиха двама мъже с бели престилки. Един полицай очерта с тебешир контурите на трупа върху земята.

— Работата ни тук е приключена. Да се връщаме в управлението. — Роян извика при себе си сержанта, който разпитваше двамата работници.

— Опитайте се да разберете дали се е укривал тук наоколо. Ей там има един бар. Разпитайте собственика. Може би Гудман го е посещавал.

Сержантът кимна.

— Разбрано, сър.

Роян не се страхуваше, че собственикът може да си спомни за него. Като тръгнаха с Хиро към колата, той попита:

— Всъщност ти докъде стигна с разследването на убийството в „Клерол“, като изключим Спиърс? Видял ли е някой наемния убиец?

— Досега не съм получил никакви годни свидетелски показания. По-късно още веднъж ще поговоря с наемателите в блока, от който са дошли изстрелите.

Хиро седна зад кормилото и включи двигателя. После насочи колата към крайбрежната улица.

 

 

Още предишната вечер Франк Роян сериозно беше решил да посвети Джеймс Хиро в плана си. Поканата за вечеря беше само претекст. Роян знаеше, че Джеймс винаги е имал нужда от пари и че центърът „Майъм“ струваше повече, отколкото Джеймс печелеше. Но разговорът, който водиха, след като вечеряха, отново го разколеба. Не можеше да накара човека, който му беше говорил тези неща, да наруши закона и да си присвои чужди пари — при това доста мръсни пари. Така че сега Роян се намираше в безизходно положение. Човек като Хиро би му свършил чудесна работа, но трябваше да е наясно, че Хиро можеше да му обърка сметките, ако го посвети в плановете си.

Реши да изпълни замисъла си сам. Само че не биваше да се бави прекалено много. Милт Гудман беше мъртъв и мафията щеше да направи всичко възможно да се добере до сейфа — още повече, че знаеше къде се намира. Роян се усмихна кисело. Това сигурно бе така.

След като Хиро го бе свалил до управлението и продължи към „Клерол“, Роян се отправи към най-близката телефонна кабина. Не искаше да говори от служебния си телефон, защото не беше сигурен, че не се подслушва. Нахлупи шапката над очите си и сложи тъмни очила. Беше късен следобед и тротоарът гъмжеше от хора. Роян бавно набра частния телефонен номер на Чарлз Уорън и закри слушалката с носната си кърпа. Но още преди някой да вдигне слушалката от другата страна, той реши, че е по-добре, ако сложи кърпата на устата си и симулира кашлица.

— Ало, кой е? — Гласът звучеше изплашено и не особено жизнерадостно.

— Мистър Уорън? — попита Роян с дрезгав глас, като притискаше носната кърпа към левия ъгъл на устата си.

— Да. Кой се обажда?

— Не можете ли да познаете, господин Уорън? — попита Роян. Той се изкашля за първи път, но отново заглуши шума.

— Мистър Гудман…

— Без имена — каза Франк веднага. — Не знам кой подслушва. Вярно, че съм настинал и гласът ми звучи дрезгаво, но все още може да се разпознае. Нямам време за дълги приказки, но трябва да говоря с вас. — Отново пристъп на кашлица. Самият Роян беше изненадан колко добре имитираше гласа на Гудман. Това, както и кашлицата, трябваше да са достатъчно убедителни, за да накарат Уорън да повярва в неговото съществуване.

— Да, но… — Като че ли банковият директор за момент се усъмни, че наистина говори с Гудман. Но явно беше очаквал тъкмо това обаждане.

— Трябва да се скрия, преследват ме — каза Роян бързо. — Можем ли да се срещнем тази вечер в осем?

Уорън явно беше отчаян. Роян продължи:

— Знам, че сте болен, казаха ми в банката. Но това е въпрос на живот и смърт, мистър Уорън.

— Добре. Къде да дойда?

— Най-добре би било някъде близо до банката. Да речем, телефонната кабина на кръстовището на осма улица и Бродуей. И донесете ключа за банката.

— Не разбирам…

— Моля ви, мистър Уорън! — Нов драматичен пристъп на кашлица.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Роян затвори внезапно. Ръцете му бяха потни. Избърса ги в носната кърпа. След това се засмя. Мина по-лесно, отколкото беше мислил. Смяташе, че Уорън ще се колебае да отиде в банката извън работно време.

Капитанът излезе от телефонната кабина и пресече улицата, за да стигне до управлението. Завладяла го беше решителност. Видя отражението си в една витрина и разбра, че вече напълно се беше превърнал в акула.

 

 

Хиро се върна в управлението късно следобед. Ризата му беше потна под мишниците. Беше уморен, имаше блудкав вкус в устата и го боляха краката.

— Има ли нещо ново? — попита той, въпреки че не очакваше отговор, и продължи към стаята на Франк.

Роян стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Обърна се бавно, като че ли полагаше усилие да се върне към действителността.

— Откри ли нещо? — попита Роян. Тесните му устни едва се движеха.

— Навсякъде все същото — отговори Хиро. — Никой не е видял човека. Никой не е знаел, че жилището е дадено под наем. Изглежда, се е появявал там само нощем, ако въобще е ходил повече от един път. Портиерът казва, че в жилището не е имало нито килим, нито завеси. Вероятно той е внесъл тези неща, за да заглуши шума. Но как е станало това всъщност, никой не може да каже.

— Все трябва да е говорил с някого — възрази Роян.

— Не е задължително. Подобно нещо може да се свърши и по телефона, с писмо или посредници. Нашият човек е професионалист.

— Тогава трябва да намерим посредниците. Знаем, че зад всичко това стои Касалонга, но това не ни е от кой знае каква полза. Трябва да можем и да го докажем. Четири убийства за няколко дни дори и за неговите възможности са нещо необикновено.

— Откъде знаеш, че Касалонга има нещо общо с пожара в „Клерол“ и наемния убиец? — попита Хиро.

За момент Роян беше слисан. После каза сговорчиво:

— Шесто чувство. Винаги мога да се осланям на него.

— Тогава шестото ти чувство трябваше да ти подскаже също, че Сара Миърс не се е самоубила — отбеляза Хиро. Роян се ухили.

— То това и направи, Джеймс. Но в момента това е маловажно. Става дума за три четвърти милион долара.

— Три четвърти милион долара? — попита смаян Хиро. — Трябва да ми обясниш.

— Когато убиват синдикални лидери, това е свързано с въпроса за властта, Джеймс. А властта е само друга дума за пари, много пари. Докъде би стигнал ти за три четвърти милион долара?

— Точно дотам, докъдето разрешава законът — каза Хиро. — Защо питаш?

— Просто така — каза Роян. — Забрави го.

— Защо питаш? — повтори Хиро.

— Казах ти, забрави това! — отговори Роян остро. После омекна. — Само понякога си мисля, всъщност човек би могъл да разбере порядъчните хора, които нарушават закона. За пари, заради някоя жена, за да могат да започнат нов живот.

— Един милион долара не са чак толкова важни — каза Хиро.

— Не са ли? — попита Роян. — Знаеш ли какво би могъл да направиш за Мириам само с малка част от тези пари?

Хиро знаеше. Знаеше го прекалено добре. Но избягваше да мисли, че тъкмо Франк е поел ролята на адвокат на злите духове. Обзе го чувството, че всички тези събития са взаимосвързани и че те, Франк и той, са оплетени в тези събития. Чувстваше, че Франк се отдалечава от него. Това беше предчувствие, което можеше да обземе само някого, който знаеше, че скоро ще умре, в навечерието на една битка, която ще вземе живота на мнозина и ще сложи край на всички плетеници.

— За какво, по дяволите, намекваш, Франк? — попита Хиро.

— За нищо. Мисля, че просто съм преуморен. Придаващ прекалено голямо значение на думите ми.

— Не, Франк. През целия си живот ти никога не си бил преуморен. В какво си се впуснал? В това ли? Забъркал ли си се в нещо? Снощи ми направи впечатление, че с теб нещо не е наред. В какво си се впуснал?

Гласът на Хиро беше почти истеричен. Роян се извърна рязко. Смачка лист хартия от бюрото си на топка.

— Впуснал съм се в това, да водя с теб безсмислен разговор — каза той остро. — Ако не се лъжа, ти водиш едно разследване. Искам резултати. Е, залавяй се за работа!

Хиро се вцепени. Лицето му стана безизразно.

— На вашите заповеди, капитане — каза той. Обърна се и излезе от стаята. Роян погледна след него и бавно се отпусна.

Трябваше да го направя, Джеймс, не разбираш ли? Но не знаеше какво всъщност трябваше да прави и имаше ли тук нещо за разбиране.

 

 

Виторио Касалонга беше разгърнал пред лицето си вестник и дремеше. Краката му бяха на слънце. Дървените облегалки на шезлонга бяха навлажнени от пот, защото дон Виторио бе навил ръкавите на бялата си риза до лактите. Над вестника бръмчеше пчела. Имотът беше защитен от погледите на любопитните с висок бял зид, а по цялата дължина на зида бяха насадени розови храсти.

Телефонът в къщата звънеше. След третото иззвъняване някой вдигна. След това в тревата се приближиха стъпки. Прозвуча гласът на Карло Ланджела:

— Мистър Уорън е, дон Виторио.

— А, да, много добре. Моля те, дай ми апарата.

Касалонга се изправи, а вестникът падна на земята. За момент на дон Виторио му се зави свят, защото беше станал прекалено бързо. Почака, докато Ланджела му прехвърли кабела в градината, вдигна слушалката и каза:

— Какво има, мистър Уорън?

Той присви малко очи, защото бялата стена отразяваше светлината на залязващото слънце.

— Дон Виторио, той се обади. Телефонира ми току-що каза бързо банковият директор. Гласът му звучеше депресирано и нервно.

— Кой се обади, мистър Уорън? — попита Касалонга.

— Мистър Гудман — изграчи Уорън. — Човекът, когото търсехте. Разбирате ли ме?

— Отлично ви разбирам, мистър Уорън. Казахте, че се бил обадил Милт Гудман, нали?

— Да.

— Това е интересно. И какво искаше той от вас?

— Това, което вие предполагахте. Искаше да се срещнем. Помоли ме да занеса ключа за банката.

— Кога?

— Тази вечер в осем. Трябва да се срещнем с него до телефонната кабина на ъгъла на Осма улица и Бродуей.

— Добре. Надявам се, че сте се съгласили.

— Да, разбира се, както вие искахте. Моля, дон Виторио…

— Да?

— Нали няма да има стрелба? Нали няма да стреляте, докато съм с него!

— Но, моля ви се, мистър Уорън, разбира се, че не. А аз въобще няма да присъствам. И знаете ли защо?

— Не.

— Защото от двайсет и четири часа насам Милт Гудман е мъртъв.

— Да, но…

— Откъде знам това ли? — попита Касалонга спокойно. Той прогони с ръка една пчела от облегалката на стола. — Знам и това е достатъчно. Човекът, който ви се е обадил, мистър Уорън, е мошеник. — За момент Касалонга помисли да не би самият Уорън… Но не, банкерът никога не би посмял да елиминира него, дон Виторио. За това му липсваше решителност.

— Но какво да правя тогава, дон Виторио? — попита Уорън с плачлив глас.

— Ще се държите с него така, все едно че е мистър Гудман, разбрахте ли? Точно така. Ще направите за него това, което бихте направили за Гудман.

— А ако иска да отворя сейфа?

— Тогава ще му го отворите, мистър Уорън. Радвам се, че се чухме. Надявам се, че дъщеря ви е добре и следването й доставя удоволствие.

— Да, благодаря, дон…

Касалонга затвори. За миг остана неподвижен. Нито един мускул не трепваше по лицето му. След това, безкрайно дълго, той започна да се усмихва. Смехът се разля по устните и брадата му като сладко желе.

Един непознат, един дребен гангстер се опитваше да направи големия удар. Това беше добре, това беше много добре. Облекчаваше значително неговата, на Виторио Касалонга, работа. Непознатият щеше да получи парите и да изчезне с тях. Щяха да го наблюдават и да му вземат парите. Чарлз Уорън щеше да подаде заявление до полицията и щеше да го опише. Полицията получава труп, който отговаря на описанието, защото непознатият щеше да плати за дързостта си. Но парите щяха да изчезнат, а върху него, дон Виторио Касалонга, нямаше да падне дори и сянка от съмнение. Защото полицията естествено щеше да повярва, че непознатият е убил Гудман и другите двама в „Клерол“ заради съдържанието на сейфа.

— Карло, махни телефона и седни при мен! — каза дон Виторио. Усмивката все още сияеше върху брадичката му, но нито една пчела повече не се осмеляваше да се приближи до възрастния човек в шезлонга.

 

 

Възможно ли беше човек да има две лица? Естествено, мислеше Хиро, повечето хора имат две лица. Нали вчера вечерта го обяснявах на Франк. Но беше ли възможно най-добрият приятел години наред да не забележи, че някой има две лица, две души, че едновременно е и ченге, и гангстер? Разбира се, и това беше възможно, защо не? Франк Роян беше полицай, и то добър. Какво още беше той? Каква игра играеше зад гърбовете на приятелите и колегите си? Хиро знаеше, че трябва да разбере това. Не искаше внезапно да се изправи пред едно решение, за или против Франк, без да е подготвен за това. Вероятно би могъл да се погрижи въобще да не се налага да взема такова решение. Но как да осъществи това?

Хиро отхапа от един хотдог с горчица, който си беше купил на улицата. Избърса малко горчица с палеца си, но ъгълът на устата му продължаваше да лепне. Денят преваляше, а по улиците духаше студен вятър.

Дали не беше несправедлив към Франк? Защо изведнъж беше готов да приписва тъмни машинации на човек, когото смяташе за свой приятел и години наред е бил за него образец? Колко приятелства са развалени заради взаимни безпочвени подозрения? Не заслужаваше ли Франк да му се доверява, докато се появи конкретен повод да го подозира?

Хиро се чувствуваше разкъсан. Той копнееше за някого, с когото можеше да говори по този проблем. Може би с Лаура. Но през следващите дни и нощи Лаура беше заета в „Майъм“, защото сред децата имаше няколко нови пациенти, които трябваше да бъдат наблюдавани непрекъснато.

Може би щеше да е по-добре вместо с Лаура да говори с Франк. Но това не беше възможно. И двамата бяха прекалено изнервени като всеки нюйоркчанин в горещината на последните дни. Вероятно подозрението му беше само продукт на горещината, която превръщаше почтените съпрузи в убийци, която беше накарала един ученик да се изправи срещу учителя си със сачмена пушка, а едно самотно момиче от курса по танци да се отдаде на цяла орда пъпчиви рокери в храстите зад спортната зала.

По дяволите, трябваше да изяде сега този хотдог, да си изтупа трохите от реверите и да си иде вкъщи. Имаше нужда от почивка. Трябваше най-сетне хубаво да се наспи. Тогава някои проблеми щяха да се решат от само себе си.

Манхатън щеше да изкара няколко часа и без лейтенант Джеймс Хиро. Това беше добре и за двете страни — и за Манхатън, и за Хиро. Той седна зад кормилото усмихнат, запали колата и погледна в панорамното огледало. Срещна го празен и объркан поглед.