Кристофър Бар
Солдато (13)

13

ТОЙ ДОБРЕ СЕ ПОЗНАВАШЕ. НО СЪЗНАНИЕТО ЗА ТОВА ИДВАШЕ И СИ ОТИВАШЕ КАТО ПРИЛИВ И ОТЛИВ ВИНАГИ, КОГАТО СМЯТАШЕ, ЧЕ ГО Е ЗАДЪРЖАЛ, ТО ИЗЧЕЗВАШЕ. ТОВА БЕШЕ МОМЕНТЪТ, В КОЙТО ОТ РОБОТ СЕ ПРЕВРЪЩАШЕ В ЧОВЕК. ЧАСТИ ОТ СЕКУНДАТА ПО-КЪСНО ВСИЧКО БЕШЕ ЗАБРАВЕНО — И ПРЕОБРАЖЕНИЕТО, И УЖАСЪТ ПАК БЕШЕ УБИВАЛ, ПАК БЕШЕ ПРЕНЕБРЕГНАЛ ПРАВИЛАТА НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА. А ЗА КРАТКО ВРЕМЕ СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛО НЕЩО РАЗЛИЧНО — ЧАСТ ОТ НЕГО БЕ ПОЧУВСТВУВАЛА, ЧЕ НЕ Е ТОВА, ЗА КОЕТО СЕ МИСЛЕШЕ, ЧЕ Е СВЪРЗАН С НЕЩО НЕПОЗНАТО. НО ТОЗИ ПРОБЛЯСЪК БЕ ТВЪРДЕ КРАТЪК. КАТО СЕ ОПИТА ПОВТОРНО ДА СЕ ВЗРЕ В НЕГО, НЕ УСПЯ ДА ВИДИ НИЩО ПОВЕЧЕ. В ПОГЛЕДА МУ СЕ БЕШЕ ОТПЕЧАТАЛ САМО СПОМЕНЪТ ЗА ЕДИН СПОМЕН, КОЙТО БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА ИЗБЛЕДНЯВА.

 

 

Франк Роян пусна щорите на прозореца в кабинета си. Главата го болеше от многото алкохол и никотин. Беше спал съвсем малко. Вън искрящото лятно слънце разпалваше фойерверки от отражения върху прозорците на околните сгради. Тази сутрин Манхатън беше симфония от синкав метал и злато, с ръждивочервени нюанси. Пушеците от изгорелите газове още не бяха стигнали до горните етажи. Дори в далечината можеха да се видят очертанията на Хъдсън.

В чашата му до телефона съскаше содена таблетка. Франк взе чашата, притисна слушалката между главата и рамото си и с другата ръка набра номера. След това изпи шумящата течност и се оригна.

В същия момент на другия край на линията се обади глас:

— Касалонга-Ентърпрайз.

— Свържете ме с Виторио Касалонга — каза Франк Роян.

— Кой е на телефона, моля?

Гласът беше хладен и безизразен. Автоматичен телефонен секретар, който можеше самостоятелно да мисли.

— Капитан Франк Роян, управление Манхатън-Уест — излая Роян.

— Момент, господине.

Роян чакаше. Пулсът му силно и отчетливо биеше нанякъде, но нямаше време да мисли за това. Той слухтеше в слушалката, любопитен да чуе гласа на Касалонга. Той говореше тежко и натъртено.

— Да, моля?

— Мистър Касалонга, името ми е Франк Роян, капитан Франк Роян. Искам…

— Радвам се да ви чуя, капитане — прекъсна го гласът, — но аз не съм мистър Касалонга. Името ми е Карло Ланджела. Какво мога да направя за вас?

— По най-бързия начин да ме свържете с вашия шеф, сеньор Ланджела — каза Роян ядосан.

— Страхувам се, че това няма да е възможно — отвърна Ланджела. — Дон Виторио замина.

Тонът му стана снизходителен. Сега той говореше вече за дон Виторио вместо за мистър Касалонга. Като че ли Роян беше някой незначителен италиански пекар, който иска да помоли за дребна услуга.

— Кога се връща?

— Това не ни е казал.

— Къде мога да го намеря сега?

— Страхувам се, че това също няма да е възможно.

Роян кипеше от яд и се потеше. Но полагаше усилия гласът му да звучи безразлично, като казваше:

— Все някой във фирмата ви знае къде се намира мистър Касалонга. Когато този някой говори следващия път с него, нека му предаде, че мистър Касалонга ще трябва по най-бързия начин да транспортира италианския си лайнен задник, преди аз да дойда да го взема. Става дума за убийство. Разбрахте ли ме?

— Опитах се — каза гласът хладно.

Роян тръшна слушалката върху вилката и се оригна още веднъж. „Господи, този път излезе от релсите“ — каза си той. След това доволно се ухили.

 

 

Намерихте ли го?

Да.

Крие се в пристанищния квартал до Ист Ривър. Всяка вечер се мотае в бара на Джими. Е, поправете грешката си.

Не беше грешка, а непреодолима пречка.

Убийте Гудман, Солдато.

Жълтата светлина, падаща от тавана, и сянката деформираха лицата им. Ти, тлъст паяк, мислеше Солдато. Седиш в мрежата си, а не искаш дори сам да убиваш, както правят това всички порядъчни паяци.

След това вече ще можете да си починете, Солдато. Не бива да ви използвам прекалено често, иначе всичко може да отиде по дяволите. Вие сте твърде ценен за мен. Незаменим.

Знам кой сте, Касалонга.

Това не е трудно да се отгатне.

Знаете ли аз кой съм?

Залавяйте се за работа. Убийте Гудман. Не мислете повече за мен. Един за друг ние не сме нищо повече от две светлини в тунел, разбирате ли? Нищо повече от светлини в тунел.

 

 

Мъглата се изкачваше от Ист Ривър и се стелеше над доковете. Барът на Джими се съпротивляваше срещу лепнещата влага. Червеният светлинен надпис на малката работническа кръчма беше като позорно петно. През прозорците Солдато виждаше зелените стени и кръчмаря до машината за кафе. Никой от мъжете, които седяха там, не изглеждаше като Милт Гудман, синдикалния лидер.

Солдато стоеше в една тъмна асфалтова алея, откъдето можеше да наблюдава входа. Ръката му беше върху дръжката на оръжието в джоба на сакото му с антрацитен цвят. Чакаше отдавна, но не губеше търпение. Беше като робот, стоящ неподвижен в готовност, докато някой импулс го приведе в движение и той изпълни програмата си без емоции и неудържим.

Чуха се бързи стъпки. В тъмнината на дока се приближаваше един човек. Той се беше насочил към кръчмата, като че ли трябваше да спази важна уговорка и се страхуваше, че ще закъснее. Беше с бяла риза и кафяв панталон. Също кафяво сако беше метнал през рамо. Когато почти беше стигнал до вратата на бар „Джими“, Солдато излезе от сянката.

Лицето на късния гост, осветено от идващата от прозорците светлина, можеше да се разпознае ясно. Вече нямаше почти никаква прилика със снимките във вестниците. Като видя, че мъжът се приближава към него, Милт Гудман вдигна поглед. Изразът на лицето му се промени. Отпуснатите черти на лицето се изопнаха. В очите му се четяха примирение и облекчение.

— Свърши ли се вече? — попита той.

— Да — отвърна Солдато.

— Не беше много трудно да ме откриете, нали?

— Не знам. Нямам нищо общо с това.

— Вие сте само убиецът, нали? Вие само ще ме убиете.

— Да.

— Струвате ми се някак познат.

— Възможно е. На повечето хора смъртта им изглежда позната, когато дойде време.

Гудман отстъпи назад. Той видя ръката на другия в джоба на сакото и знаеше, че там е скрито оръжието и че то е насочено към него. Знаеше също, че щом е видял лицето на другия, изход за него вече нямаше. Срещу такъв човек той нямаше никакви шансове.

Почти като приятели двамата мъже в нямо съгласие се отдалечиха от вратата на кръчмата и тръгнаха по улицата един зад друг. Солдато беше приятно развълнуван от стоическото спокойствие, с което профсъюзният лидер приемаше съдбата си. Лицето му беше безизразно като лицата на заловените виетнамски бойци от съпротивителната армия малко преди да бъдат екзекутирани.

Зад бара на Джими двамата мъже завиха надясно, натам, където доковете тънеха в мъгла. Крановете се издигаха към нощното небе като огромни паяци. По асфалта блестяха малки локви. Пътят им бе обграден от натоварени със сандъци палети и омазнени варели.

Тогава нещо стана. Изведнъж Милт Гудман изгуби самообладание. Облекчението, което беше изпитал със съзнанието, че вече няма да е необходимо да се крие, беше изместено от кипящото желание за живот.

С див животински вик Гудман хукна да бяга. Хвърли сакото си на земята и затича с големи крачки към прикритието на мъглата и тъмнината.

Солдато не беше изненадан ни най-малко. Беше предвидил това. Не можеше да има спокойствие, което да продължи толкова дълго, и то пред лицето на смъртта. Без да трепне и един мускул по лицето му, той извади тежкия пистолет от джоба на сакото си. Вдигна ръка, подпря я върху лакътя на другата и бързо се прицели. Пред револвера на професионален убиец Гудман нищо не можеше да го спаси, дори и тичането на зигзаг.

Солдато натисна спусъка два пъти. Два пъти прозвуча кратък сух пукот. Двете остри пламъчета се стопиха, а барутният дим от дулото на револвера се разсея в мъглата.

Гудман спря, като че ли се беше спънал в невидимо въже. Разпери ръце и падна на колене. Върху бялата му риза се появиха две червени петна. Той се запрепъва, падна напред и остана да лежи с разперени ръце. Умря веднага. Солдато бавно се приближи до трупа. Дясната ръка висеше под тежестта на револвера. Стъпките му отекваха по мокрия паваж. Беше готов да стреля още веднъж, но знаеше, че не е необходимо.

Гудман лежеше по очи. Солдато се наведе и го обърна по гръб. Очите на синдикалния лидер бяха отворени. Солдато не си позволи жест на триумф или удовлетворение, въпреки че отново безупречно си беше свършил работата. Опипа с пръсти раната, кимна и отново се изправи. Беше ли чул някой изстрелите?

 

 

Двайсет и четири часа по-късно Франк Роян стоеше до прозореца на верандата в къщата си извън града и гледаше към градината. Върховете на дърветата се полюшваха на вятъра. Надвечер се беше захладило и, изглежда, се задаваше буря. Храстите шумяха, тревата бе приведена към земята, а малкото езеро беше настръхнало.

Роян доволно се усмихваше. Къщата си заслужаваше наема. И ако всичко вървеше, както той си го представяше, скоро щеше да има още една къща.

Беше малко след осем. След около четвърт час Джеймс щеше да е тук. Масата в кухнята вече беше сложена. Върху покривката на червени и бели квадрати имаше две чинии, две чаши и цял куп бутилки бира „Будвайзер“. В тигана върху печката цвъртяха два стека.

Роян се обърна и отиде в кухнята. Време беше да сложи в средно горещо олио и пържените картофи. Опитваше се да си спомни кога за последен път двамата с Джеймс бяха прекарвали приятна вечер заедно. Беше минала цяла вечност. Със сигурност няколко години — преди раздялата на Джеймс и Кати.

Дано да дойде навреме. Стековете трябваше да се пържат най-много още пет минути, а и картофите скоро щяха да бъдат готови. Роян отпи от уискито си със сода, с което си поддържаше настроението по време на готвенето.

А то отново се беше подобрило, откакто пристигна тук. Разочарованието, че не беше намерил Касалонга, и кавгата с Фелисити, която не можеше да разбере, че той не искаше тя да е при него тази вечер, му бяха опънали нервите. Все пак му беше дала частния телефонен номер на Чарлз Уорън.

Позвъни се. Роян изтича през хола в коридора и отвори вратата. Светлината падна върху ухиленото лице на Джеймс Хиро.

— Джими, старче, влизай.

Роян усети как сърцето му се разтуптя от пристъп на внезапна сантименталност. Може би това се дължеше на уискито, но все пак всичко беше както преди. Двамата мъже се погледнаха, мислеха едно и също. Облечени бяха в трика и шорти, пот течеше по лицата и вратовете им, косите бяха полепнали по челата им, а топката като че ли беше спряла във въздуха, когато Кати ликуваше, а Франк крещеше: Хвани я, хвани я, хвани я, Джеймс!

— Ммм, хубаво мирише — каза Хиро. Той размаха една бутилка, все още увита в торбичката от супермаркета.

— След малко ще е готово. Съблечи си сакото, ей там има закачалка. Още не си идвал тук, нали? Разгледай и се чувствувай като у дома си. След три минути ще се видим в кухнята.

Хиро връчи бутилката на Роян и тръгна през хола към верандата. Като идваше с „Камарото“ насам, установи, че къщата бе съвсем близо до центъра „Майъм“ и че тук извън града е много хубаво.

Бурята, която се разразяваше по улицата с лентовидни светкавици, минаваше през декоративните храсти в градината и ги разклащаше силно. Един порив на вятъра разроши косата му. След горещината през деня това беше едно хубаво усещане.

— Джеймс, идвай, яденето е готово.

Той остави вратата отворена и отиде в кухнята. Яденето беше хубаво, стековете бяха крехки и кървави в средата, а пържените картофи имаха необходимата хрупкавост. Двамата мъже поляха всичко това с няколко бутилки „Будвайзер“ и след това седнаха в хола, където бяха спиртните напитки. Двамата се наслаждаваха на възможността веднъж да бъдат сами заедно, без женска компания. Бяха си свалили саката, с разкопчани яки на ризите, а лампите бяха изгасени с изключение на една. Наслаждаваха се на въздействието на алкохола и на нахлуващия хладен нощен въздух.

— Как е Мириам, Джими? — попита Роян. — Нали пак беше при нея. Как изглежда?

— Занесох й една механична играчка, но като я навих, Мириам се разпищя.

Роян мълчеше и замислено отпи от чашата си.

— А Лаура? — попита той след това.

— Прави каквото може. Всички правят каквото могат. Лаура е добро момиче.

— И аз имам такова впечатление — каза Роян.

Хиро не попита как вървят нещата между него и Фелисити, защото вече беше чул много оплаквания в службата и по телефона в това отношение. Роян беше човек, който караше всички около него да се занимават с проблемите му, и затова толкова по-странен се виждаше на Хиро фактът, че приятелят му вече дни наред упорито мълчеше, въпреки че съвсем очевидно нещо страшно го занимаваше.

— Тежи ли ти нещо, Франк?

Роян вдигна поглед. Очите му се свиха.

— Защо?

Хиро сви рамене.

— Имам усещането — каза той, — че нещо ти се върти из главата. Има ли нещо общо със случая?

— И да, и не. Сега не мога да говоря за това. Още не. Когато дойде време, ще научиш пръв.

Хиро отпи една глътка. Погледна Роян замислено. Роян издържа на погледа му няколко секунди, след това изви очи към градината. Изведнъж между тях се промъкна странна отчужденост — като че ли всеки криеше някаква тайна от другия.

— Понякога Мириам не ми се вижда чак толкова болна — каза Хиро тихо. — Понякога дори ми се струва, че между нея и нас например няма никаква разлика.

— Какво имаш предвид?

— Мириам е в състояние да гледа втренчено някой предмет часове наред — полирано копче на някой син блейзер, пламъка на свещ или пистолета ми — преди. Дявол знае какво вижда в тях. Във всеки случай повече, отколкото ти и аз. И сега мисля за нас, Франк, за теб, за мен и другите ченгета. Това, което за Мириам представлява едно копче или дръжката на брава, това е за нас случаят, над който работим в момента. Занимаваме се изключително само с него, изпитваме същото омайване, не можем повече да се отделим от него. Ставаме слепи и глухи за всичко, което не е свързано със случая, оставяме всички инстинкти освен криминалисткия да залинеят и се превръщаме за околните в чудовища. Наричат ни говеда и свине, а ние твърдим, че всеки човек е потенциален престъпник.

Роян мълчеше и пиеше. Беше достатъчно интелигентен, за да разбере какво целеше приятелят му, и знаеше, че Хиро има право. Хиро се лъжеше само в едно отношение. Него, Роян, не го омагьосваше случаят като такъв, а парите, парите, които той трябваше да му донесе.

— После? — каза той. Намираше гласа на Хиро и тембъра му за приятни. Беше почти като в гимназията, когато заедно разсъждаваха над някой проблем и гласът на Хиро ставаше все по-разпален. Сега би предпочел да си затвори очите и само да слуша.

— И най-ужасното в това е, че тази страст към професията вече не се различава от вманиачеността. Погледай някой човек, който не може да свали поглед от колата си. Погледай някой войник или някой полицай, или някой убиец, когато си играе с оръжието. Понякога слагам лугера си на масата и изпадам в истинско опиянение. Гледайки го, мога напълно да се самозабравя в този миг.

— Ти имаш лугер? — попита Роян учуден.

— Имах някога, вече нямам.

Изведнъж, за първи път, откакто се бе върнал от Виетнам, Хиро го обзе непреодолимо желание да запали цигара. Роян пушеше „Лъки Страйк“. Кутията беше на масичката.

— Мога ли да си взема една цигара? — попита Хиро.

— Естествено, вземи си.

Роян се наведе и подаде на Хиро отворената кутия. Хиро също се наведе и се опита да си извади една цигара от кутията.

— Ноктите ти са червени — каза Роян.

Хиро извади цигарата и я сложи в устата си. Наистина ноктите на средния и на безименния му пръст имаха малък ръждивочервен кант.

— Това е кръв — каза той. — Порязах се вкъщи, в банята. Знаеш какво е жилището ми.

— Да.

Роян подаде на приятеля си огън. От първото дръпване след толкова години на Хиро му се замая главата. Изненадан беше от лошия вкус на цигарата.

Какво всъщност искаше да кажеш преди малко? — попита Роян.

Хиро малко се замисли.

— Вероятно това, че всички ние носим в себе си по малко аутизъм, че живеем в един аутистичен свят. И че на деца като Мириам почти може да им се завижда, защото са сами със себе си в този свят, още почти невинни в един рай, от който ние сме прогонени и в който никога вече не можем да се върнем. Те не се измъчват непрекъснато от съмнения и угризения на съвестта и не е необходимо постоянно да се питат дали правилно се отнасят към околната среда. Те не страдат и от нарушените връзки с техните събратя.

— Мисля, че отиваш малко далеч, Джеймс — каза Роян замислено.

— Може би — съгласи се Хиро. — Но помисли — кой от нас няма и потайна страна, затъмнена от желания, които с цялата си сила ни теглят във водовъртежа си? И кой от нас може да говори за това дори и да иска?

— Да — каза Франк Роян. — Може би си дяволски прав, Джими.

Той стана, за да донесе от хладилника нова бутилка скоч.