Кристофър Бар
Солдато (10)

10

РАЙОННОТО УПРАВЛЕНИЕ МАНХАТЪН-УЕСТ, ДВА ЕТАЖА, КАНЦЕЛАРИИ С ИЗТЪРКАНИ МЕБЕЛИ, ПРОПИТИ С МИРИЗМА НА ПОТ И НИКОТИН. ТЕ ВЕЧЕ БЯХА СЛУЖИЛИ НА НЯКОЛКО ПОКОЛЕНИЯ ПОЛИЦАИ И ЩЯХА ДА СЛУЖАТ НА ОЩЕ ПОКОЛЕНИЯ. УПРАВЛЕНИЕ КАТО ВСИЧКИ ДРУГИ В ГРАДА, В РИЧМЪНД, БРУКЛИН, ДЕ БРОЙН, КУИНС И МАНХАТЪН. СТЕНИТЕ НАПОМНЯХА НА БАНЯ ОТПРЕДИ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, НАКАЧЕНИ СЪС СТАРИ ИЗБЕЛЕЛИ ПЛАКАТИ. ВЪЗДУХЪТ — ОТРОВЕН ОТ ЛЪЖИ, ЛЪЖЛИВИ ПРИЗНАНИЯ, ГОРЧИВИ ОБВИНЕНИЯ И ОТ ДЪХ НА СТРАХ И ВИНА. ТУК ПАДНАЛИ МОМИЧЕТА СЕ ПРЕВРЪЩАХА В АНГЕЛИ, КОЙОТИ — В ЛЪВОВЕ И ВЪЛЦИ — В АГНЕТА ПРИ ПОСТОЯННОТО ИДВАНЕ И ЗАМИНАВАНЕ НА ПОЛИЦАИ С БОТУШИ И ДЕТЕКТИВИ, ПОСТОЯННОТО ТРАКАНЕ НА ПИШЕЩИ МАШИНИ НА ВОДЕЩИТЕ ПРОТОКОЛИТЕ И ИЗПИТАТЕЛНИТЕ, НЕ ТЪРСЕЩИ НИЩО ДРУГО ОСВЕН ИСТИНАТА ПОГЛЕДИ НА МЪЖЕ В СИНИ УНИФОРМИ ИЛИ ЦИВИЛНИ.

 

 

— Сантиментални глупости — каза Франк Роян. — На кого ги разправяш тия? На нас ли?

— И така, започваме още веднъж отначало — поде Хиро.

Двамата мъже разпитваха заедно задържания младеж. Бяха съблекли саката, разхлабили вратовръзките, навили ръкавите и включили настолната лампа на бюрото. Навън залезът на слънцето се спускаше като пожар в храстите зад очертанията на Манхатън.

— Как се казваш? — попита Хиро.

— Това вече ви го казах — отговори младежът с отегчено лице. Наблюдаваше ноктите на пръстите си.

— Искам да го чуя още веднъж.

— Бил Спиърс.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Седемнайсет.

— Според мен. Какво печелите с това?

— Малко истина — каза Роян.

— Подарена. — Кожата на цветнокожия младеж лъщеше от пот.

Хиро каза:

— Живееш в мазето на една отчуждена за събаряне къща. Кой освен теб живее още там?

— Другите.

— Кои другите?

— От клуба.

— Имаш предвид от групата „Герои от войната“.

— Това е клуб.

— Ясно, а във Вирджиния ти си правил реклами по телевизията за снежнобели чаршафи. Май ни мислиш за напълно откачени, а? — Франк Роян даде вид, че побеснява от яд. Владееше рутината на разпитите от много години. Никой не можеше дълго да го залъгва, най-малкото пък този 17-годишен негър, който се смяташе за цветно издание на Джеймс Кейни.

— Слушай — включи се Хиро. — Твоят клуб не ни интересува ни най-малко.

— Какво ви интересува тогава?

— Например часовникът ти — каза Роян.

— И какво си търсил през нощта в неделя срещу понеделник в „Клерол“? — каза Хиро.

— И кой ти плати, за да запалиш на най-горния етаж едно малко огънче? — продължи Роян.

— Кой беше човекът, който стреля? — попита Хиро.

Били Спиърс все още гледаше пръстите си, които на места бяха по-светли, отколкото от другата страна. Между веждите му се събираше пот. Накрая погледна към Роян.

— Какво е това „Клерол“? — попита той отегчено.

— Вече не е — каза Хиро. — БЕШЕ някога хотел.

— Преди да го подпалиш, по-точно казано — отбеляза Роян.

— Не съм подпалвал никакъв хотел.

— Здравата се потиш обаче. Горещо ли ти е?

— Да.

— Но не толкова горещо, като в неделя вечерта, нали?

— Вярно е. В неделя вечер бях на танци. Тогава хубавичко се изпотих.

— Къде беше на танци?

— В клуба „Джинкът“.

— Пак клуб. С кого беше там?

— С моето момиче.

— Как се казва то? Как изглежда? Къде живее? Адрес? Телефон?

— Не знам нито как се казва, нито къде живее. Срещаме се винаги в клуба.

— И как я наричаш?

— Задник например. Или П…

Хиро и Роян се погледнаха. Една вена пулсираше в слепоочието на Хиро.

— Тя ли ти подари часовника? — попита той спокойно.

— Точно така, човече. Тя винаги ми прави такива подаръци.

— Някой видя ли ви заедно в клуба?

— Там имаше цял куп хора, да, човече. Напълно е възможно някой от тях да ни е видял.

— Къде се намира клубът?

— От другата страна на границата, човече. В Харлем. Там, където за бели ченгета става опасно.

— Има и черни ченгета, ако още не си забелязал.

— Внимавай, момче! — каза Роян. — Имал си нож в себе си и си нападнал с него полицейски служител. Освен това на ръката си имаш часовник, който е краден. Това е достатъчно, за да те наредим така, че повече да не можеш да си вдигнеш опашката — никога. Сега искам да знам, какво си правил в „Клерол“, кой ти възложи поръчката и кой изстреля смъртоносните куршуми?

Хиро избърса устни с опакото на ръката си. Десният му клепач играеше.

— Я пак ми кажете, какво беше това „Клерол“? — попита Бил Спиърс невинно.

Франк Роян въздъхна и седна зад бюрото. Разпитът се провеждаше в неговия кабинет. Небето зад него потъмняваше.

— Правиш грешка, момче — каза той спокойно. — Изглежда, си мислиш, че твоите господари са дяволски могъщи и две обикновени ченгета изобщо не биха могли да бъдат опасни за теб. Но подпалването на пожар, комбинирано с убийство, е нещо, при което никой не би застанал зад теб. Въобразяваш си, че ще изпратят някой адвокат-звезда, който да те измъкне оттук. Дълго ще има да чакаш за това. Единствените, които все още се интересуват от теб, сме ние двамата — Джеймс Хиро и аз. Използвали са те, момчето ми, и ние тримата знаем кой. Мислиш се за много печен, но за мафията си само една дребна риба, която на всичко отгоре е черна. Помисли над това!

Докато Роян говореше, Били Спиърс дори не мигна. Но сега прокара език по розово-кафявите си устни.

— Може ли чаша вода? — попита той.

— Не. Водата през това лято е малко.

— Искам адвокат!

— По това време нито един проклет адвокат няма да си направи труда да си размърда задника до това тъпо управление. Забрави за това!

— Не зачитате правата ми! — крещеше Спиърс.

— Хората, които в неделя през нощта са спали в „Клерол“, също са имали права.

Били Спиърс увеси глава на гърдите си. Двамата полицаи напрегнато чакаха как ще изглежда лицето му, когато отново изправи глава. Ще продължава ли да бъде упорито и отегчено? Или несигурно, разкривено като лицата на всички, които се канят да направят признание.

В този момент иззвъня телефонът. Хиро леко трепна. Роян го остави да звъни. Един, два, три, четири, пет пъти.

— Да, тук Роян, Манхатън-Уест.

Цветнокожият вдигна поглед, мъчейки се да запази самообладание. Роян го гледаше безизразно, докато притискаше слушалката до ухото си. Той не каза: КОЛКО ПЪТИ СЪМ ТИ КАЗВАЛ ДА НЕ МИ СЕ ОБАЖДАШ В УПРАВЛЕНИЕТО, въпреки че отсреща беше Фелисити Паркър. Той слушаше със стиснати устни, когато тя го питаше дали ще се прибере тази вечер вкъщи и дали да сготви нещо. Накрая той каза:

— Мисля, че не.

— Извинявай, Франк, но това не беше всичко. Не бих се осмелила да ти звъня само заради яденето.

— Какво има още? — попита Роян. Хиро и Спиърс го наблюдаваха, като че ли само чакаха да затвори.

— Спомняш си за нощното обаждане вчера, нали? — попита Фелисити. Роян тъкмо мислеше за стотен път: КАК МОЖЕ ЧОВЕК ДА СЕ КАЗВА ФЕЛИСИТИ? Но сега отново бе погълнат изцяло от разговора.

— Точно когато се позвъни, исках да ти кажа нещо. Но бях прекъсната, а след това ти толкова бързаше, че забравих.

— Е, и?

— Свързано е със случая. Мислех, че може би ще е важно. Познавам човека, който се крие.

— Кого?

Франк Роян затаи дъх.

— Милт Гудман, синдикалният лидер. Има при нас сейф. Мислех, че ще те интересува.

За миг всичко около Франк Роян се завъртя. Ръката му стисна телефонната слушалка. Клепачите му трепкаха. Когато отново заговори, се опитваше да подбира най-безобидни думи. Каза:

— Благодаря. Точно това ми трябва. Знае ли още някой за това?

— Не, Франк.

— Окей, това е добре. Но най-добре на първо време да запазим това за себе си. По-късно ще говорим пак.

— Да, Франк. Тогава до довечера.

— Да. Благодаря, че се обади.

Роян затвори. Хиляди мисли се блъскаха в главата му. Изглежда, днес му беше щастлив ден. Ето го шанса, единствения шанс, който никога няма да се върне. Тогава забеляза, че Хиро и Спиърс внимателно го наблюдават. Опита се да се концентрира.

Погледна Спиърс и каза:

— Бяха от отдела за търсене на следи. В „Клерол“ са намерили двулитрова бутилка, която е била пълна с бензин. Като по чудо е останала здрава. От нея са успели да свалят перфектен комплект отпечатъци от пръсти. Ще изпратят някой, който да ги сравни с твоите, Били.

Лицето на цветнокожия като че ли щеше да се пръсне на парчета. Той вдигна ръце, но след това безпомощно ги отпусна.

— Това е блъф — извика той. — Бях с ръкавици. Освен това не беше бутилка, а…

— Метална туба. Знам — каза Роян. Той погледна Хиро, след това момчето. Хиро наблюдаваше само момчето, но не триумфално, а почти безразлично.

Спиърс гледаше ту единия, ту другия. След това разбра, че току-що си бе нанесъл смъртоносен удар, и скочи:

— По дяволите, извозихте ме! Мръсни свине, извозихте ме!

Той отпусна глава върху масата и започна да плаче. Хиро и Роян мълчаливо чакаха, докато Спиърс проговори. Той разказа всичко — че са го посетили, че не познава човека, че не е знаел как се казва, че мъжът, който му дал хиляда долара, имал вид на италианец. Че за тези пари той е направил един малък фойерверк. Не знаеше от кого е изпратен човекът, не знаеше също кой е бил и наемният убиец. След като огънят пламнал, той веднага избягал, а и името Солдато никога не бил чувал. С една дума, показанията му не придвижиха разследването на Хиро и Роян нито крачка напред. Те не се съмняваха, че момче го казва истината, защото от опит знаеха, че дребните гангстери не познаваха големите, които оставаха в сянка.

Хиро тъжно гледаше напълно сломеното момче, което се беше забъркало в каша, която никога нямаше да може да разбере. За подпалване на пожар със смъртни последици щеше да иде в затвора, но всички останали обстоятелства около подпалването на хотела оставаха неизяснени. Показанията на Спиърс само бяха потвърдили, че убийството е подготвено от мафията.

Солдато обаче все още беше на свобода.

— Хайде да си вървим, Джеймс — каза Роян уморено. Той стана, затегна възела на вратовръзката и облече сакото си. След това извика един полицай, на когото Спиърс щеше да диктува показанията си, преди да го затворят за предварително следствие. Хиро също си облече сакото.

— Ела да те черпя едно кафе! — каза Хиро. Хвана Роян за ръката и го помъкна към тихо бръмчащите автомати в коридора. — Винаги става така. Дребна риба като Спиърс можем да хванем, но до големите акули не можем да се приближим.

— Щом винаги става така, защо тогава се вълнуваш, Джеймс? — попита Роян. Той си сложи шапката и оправи периферията й.

— Защото сред дръвниците, които се занимават със случая, трябва да има поне един със сърце — каза Хиро. — Мъже като този зловещ Солдато или като Виторио Касалонга, които контролират всичко тук, в Ню Йорк…

— Солдато също е дребна риба — прекъсна Роян приятеля си. — А до Касалонга никой не може да се приближи, дори и президентът на Съединените щати. Съжалявам, Джеймс, не мога да приема кафето ти. Имам уговорка с Фелисити. Трябва да обсъдим нещо. Я кажи, защо не ми дойдеш на гости във вилата?

— Това покана ли е? — попита Хиро, хилейки се.

— И то каква! На вечеря — в края на седмицата? Доведи и Лаура. Или не, нека си останем насаме. Само ние двамата — като някога. Ще дойдеш, нали?

— С удоволствие — каза Хиро. Мислеше си: като някога, когато още си подхвърляха топките и все още имаха еднакви цели. — С удоволствие.

— Е, тогава до…

В този момент телефонът иззвъня. Някой извика:

— Господи, дано да е за чистачката.

Но никога не беше за чистачката, винаги беше за някой от дежурните мъже. За някой като този, който сега отиваше към апарата, вдигаше слушалката, слушаше и след това извика:

— Капитане, за вас е!