Кристофър Бар
Солдато (9)

9

БИЛИ СПИЪРС, 15-ГОДИШЕН, ХИЩНИК ОТ ДЖУНГЛАТА. ВИСОК 1,70 М. ЦВЯТ НА ОЧИТЕ: ЖЪЛТЕНИКАВОКАФЯВИ. БИЛИ СПИЪРС Е БЕЗРАБОТЕН, НО НЕ ПИЕ И НЕ ИГРАЕ НА БОРСАТА. СИЛАТА МУ Е В НАРКОТИЦИТЕ. ЖИВЕЕ С БАНДАТА СИ В ПРИЗЕМНИЯ ЕТАЖ НА ПОЛУСРУТЕНА КЪЩА В ХАРЛЕМ. НЯМА РОДНИНИ И РОДИТЕЛИ, ЗАЩОТО НЕ ИСКА ДА ИМА. ХИЩНО ЖИВОТНО В ДЖУНГЛАТА, САМОТЕН И ОПАСЕН. БАНДАТА МУ СЕ НАРИЧА „ГЕРОИ ОТ ВОЙНАТА“.

 

 

Плакатът над входа на киното изобразяваше армия млади мъже с барети, кожени якета, автомати и железни вериги. Облечени в джинси. Мускулите по гърдите им бяха опънати, а гордите им арогантни лица казваха: „Ще плюем на физиономиите ви, а вие нищо не можете да ни направите, защото ние сме армия на нощта и господарите на света.“ Филмът се казваше „Боецът“. Джеймс Хиро и хората му се приближаваха към киното по тротоара. Намираше се в Централния парк на Манхатън, на границата между Харлем и Уестсайд.

Хиро се беше появил в управлението късно следобед и веднага бе повикан при капитана. Той го бе командировал за срок от две седмици на разположение на Франк Роян. Тъкмо когато се канеше да си тръгва, се обади един собственик на кино. Молеше за полицейска охрана. Веднага му бе предоставена, защото междувременно в полицейските управления се бе разбрало, че филмовият съюз поема разходите за това. Филмът „Боецът“, който превъзнасяше бандитизма, привличаше навсякъде в страната бруталните недорасли хлапета, рокерите и клана на биячите с боксове. Превъзбудените от филма хлапаци изпотрошаваха кината, биеха собствениците и се хващаха един друг за гърлата. По време на прожекцията в Балтимор имаше двама убити. А в Бостън след филма бяха стреляли по един полицай, който имал дежурство на улицата.

Хиро потегли към киното с осем униформени мъже. Това беше една от най-неприятните задачи, която можеше да бъде възложена на някой нюйоркски полицай. На улицата тегнеше потискаща жега. Смачкани бирени кутии очертаваха тротоарите. Листата на дърветата в Централния парк висяха безжизнено във влажния въздух. Млечносива пелена от облаци беше надвиснала над небостъргачите. Всички цветове изглеждаха прекалено ясни и прекалено ярки.

Хиро се потеше. Хората му от време на време пускаха палките, за да избършат дланите си. Беше горещо и те бяха нервни. Собственикът на киното ги чакаше под балдахина пред входа на западналата си сграда.

— Елате бързо, че ще потрошат всичко — вайкаше се той. Беше нисък човек, със сиви панталони и напоена с пот бяла риза. Късогледите му очи мигаха през дебелите стъкла на очилата.

Хиро премълча една забележка по адрес на собствениците на кина, които показваха боклуци, а после се оплакваха, като дойдеха хулиганите. Той попита:

— Колко са?

— Киното е с четиристотин места. Най-малко половината са заети.

Значи двеста. Двеста пияни, може би някои от тях бяха натъпкани до козирката с наркотици, млади побойници срещу деветима полицаи.

— Къде са другите ви хора? — попита собственикът.

— Няма други — отговори му Хиро.

— Искате да кажете, че вие и тези осем полицаи сте всичките? И така ние ще се справим с хулиганите?

— Ние? — попита Хиро. Горната му устна цинично се сви. — По-добре сега се приберете вкъщи. Аз и моите хора ще влезем вътре, но няма да се опитваме да гоним момчетата. Спокойно ще ги гледаме как чупят всичко и разкъсват екрана ви. Ще се намесим само ако има човешки живот в опасност. Повече не можем да направим. Всичко, което бъде счупено по време на прожекцията, можете след това да си възстановите от филмовата компания. Това, което може да се случи на моите хора, никоя филмова компания в света не може да поправи.

Той остави собственика на киното и се обърна към униформените полицаи. Всеки от тях имаше окачена на врата си радиостанция:

— Няма да предприемате нищо без моите изрични заповеди! — каза той. — Ако някой от нас бъде нападнат, другите ще му помогнат. През цялото време ще бъдем плътно заедно. Огнестрелното оръжие няма да се употребява. Те са прекалено млади, за да получат куршум в стомаха. Това тук не е война дори и да изглежда така. Значи сега влизаме и да се надяваме, че ще излезем здрави и читави.

Мъжете влязоха във фоайето на киното. Покритият с мокет под беше осеян с пепел и хартии от дъвка. Тапетите по стените бяха омазани, а декоративните лайстни — изтръгнати. От залата се чуваше дива ритмична музика и остри пискливи гласове от озвучаването на филма, дублирани от воя и тропота на зрителите.

Хиро и униформените служители се спуснаха на двойки по пътеките от двете страни. Единствената светлина идваше от трепкащия четириъгълник върху екрана. Бледите лица на зрителите гледаха втренчено напред. Хиро и хората му се спуснаха до долу и отново се върнаха, за да са сигурни, че всеки ги е видял.

Тяхното присъствие не оказа никакво въздействие върху публиката. Младите момчета продължаваха да крещят насърчаващи думи към екрана, подсвиркваха и тропаха с крака. Из въздуха хвърчаха бирени кутии. Цветнокожи от Харлем седяха до италианци, поляци и пуерториканци и всички тях ги сближаваше само едно: тук те бяха като у дома си, общуваха с боксове и вериги и имаха големи шансове да се причислят към 21 000 души, които всяка година ставаха жертва на насилие. Хиро облегна гръб на стената и погледна към екрана. Бейзболисти налагаха един полицейски череп. Публиката дрънкаше с железни вериги и ревеше в екстаз:

— Пречукайте свинете! — извика някой. Мъжете станаха неспокойни. Хиро каза:

— Спокойно. Не гледайте към тях. Не ги провокирайте.

Той чувствуваше, че потта се стича по гърба му и се събира при средния шев на панталона. В киното беше още по-горещо, отколкото вън. Изглежда, климатичната инсталация не работеше. Миришеше на бира, цигарен дим и марихуана. Но това не интересуваше Хиро. Не беше нито от пожарната, нито от комисията по наркотиците.

Лицата на младежите, облечени с кожени якета с капси и кожени ризи, бяха разкривени от възбуда и омраза. Дъвчеха нервно, а по лицата и гърдите им течеше пот. Някои носеха слънчеви очила. Вероятно повечето от тях бяха въоръжени. Между тях и побойниците на екрана нямаше никаква разлика, дори и най-малката.

Изведнъж на Хиро му направи впечатление един млад цветнокож. Носеше светли ленени панталони, слънчеви очила, светлокафяво яке с червен надпис „Героите от войната“. Хиро успя да прочете надписа, когато момчето се наведе, за да вземе и отвори една кутия бира. На врата му на верижка се люлееше златна лъжичка, каквато можеше да се купи от бижутерийните щандове на супермаркетите. Наркоманите използваха тези лъжички, за да смъркат кокаин от тях, откакто закусвалните „МакДоналдс“, поради възможността за злоупотреба, бяха спрели да използват пластмасовите лъжички за кафе и ги замениха с бъркалки.

Но не лъжичката интересуваше Хиро. Младежът седеше почти на една и съща височина с него извън реда. Когато той допря бирената кутия до устата си, лейтенантът се вгледа по-добре. Цветнокожият младеж имаше на ръката си златен часовник, който беше много по-плосък от тези, които Хиро беше виждал досега.

Филмът щеше да продължи още около половин час. Хиро наблюдаваше младежа незабележимо. Погледът му постоянно попадаше върху часовника. Мислеше за обаждането на Франк Роян след пожара в „Клерол“. Един цветнокож младеж, който не беше от хотела, един изчезнал плосък часовник, швейцарско производство.

Изведнъж към него полетя тъмен предмет. Хиро се наведе в последния момент. Нещо с трясък се удари в стената, точно над главата му. Избухна смях.

— Видях го! — каза полицаят до Хиро. — Видях съвсем точно кой хвърли кутията.

— Забравете това — каза Хиро. — Виждате ли цветнокожия там отпред, облечен в кожено яке с надпис „Героите от войната“?

Полицаят подсвирна леко:

— Героите от войната — каза той с прегракнал глас. — Господи, аз бях във Виетнам. Малкият посерко…

— Него трябва да хванем — каза Хиро. — Щом прожекцията свърши, ще тръгнем след него и ще изчакаме подходящия момент. Предайте това и на останалите.

Хиро усети, че нервите по дланите му започват да горят, както винаги, когато беше превъзбуден. Прекалено дълго упражняваше професията си, за да не знае, че тъкмо такива невероятни случайности допринасяха за разкриването на престъпления.

Младежът не беше забелязал, че е привлякъл вниманието на полицая. Той се обърна към съседа си и двамата избухнаха в смях. Някъде по-назад прозвуча пронизителен вик. Хиро огледа редовете, но никой не се надигна от мястото си окървавен. Филмът свършваше. Полицаят до Хиро шепнеше нещо в радиостанцията си. Той предаваше на хората от другата страна описанието на негъра и повтаряше заповедта на Хиро, след последния кадър да се изтеглят във фоайето.

— Хайде! — заповяда лейтенантът. Те бързо излязоха от киното. От опит знаеше, че едва вън пред киното се стигаше до насилия. Четирима полицаи останаха във фоайето, други четирима застанаха от двете страни на входа към тротоара. Все още беше потискащо задушно. Колите се влачеха по улицата бавно, като пребити кучета. Тротоарите бяха празни, ако не се смятаха няколкото непредпазливи разхождащи се, които не бяха забелязали кой филм дават тук.

Във фоайето Хиро се облегна на пурпурночервения тапет. Първите момчета излязоха от залата. Те се удряха едни други, но не закачаха полицаите. Хиро затаи дъх. Може би щяха да имат късмет. Може би това беше един от онези дни, в които всичко ставаше като по учебник, където човек можеше да се ограничи само до най-важното.

Трима пуерториканци с широки туристически шапки, голи до кръста се блъснаха нарочно в единия от полицаите. Той запази спокойствие, въпреки че палката трепереше в ръцете му. Момчетата продължиха с крясък. Хиро се вдигна на пръсти. Откри цветнокожия в група облечени с кожени якета момчета. Кимна на другите мъже и тръгна на няколко метра след групата. Миризмата на пот и непрани дънки го блъсна в носа.

Навън ръмжаха двигатели на мотоциклети, чуваше се форсиране на празен ход и палене на стартери. Някой изрева:

— Хей, ще оставим ли прасетата да ни гледат подигравателно?

Но викът не беше подет. Все още всичко оставаше мирно и тихо. Прекалено хубаво беше, за да е вярно. Групата с цветнокожия младеж, когото Хиро в мислите си вече наричаше подпалвача, въпреки че вината му още по никакъв начин не беше доказана, тръгна наляво. Полицаите ги последваха незабелязано дотолкова, доколкото изобщо като хора, които единствени наоколо носеха сини униформи, можеха да следват някого, без той да ги забележи.

Бяха двама бели и двама цветнокожи, на възраст между 15 и 20 години. Трима от тях носеха тъмнокафяви кожени якета, но този, когото Хиро държеше под око, беше до известна степен по-цивилизовано облечен — като че ли наскоро беше получил много пари и ги беше похарчил за дрехи. Групата зави зад ъгъла на блока. Хиро и двама полицаи ги последваха, докато останалите шестима чакаха до киното и до двете коли.

Момчетата свиха в една странична улица. Щом Хиро и двамата полицаи също завиха зад ъгъла, „героите от войната“ хукнаха да бягат. Отклониха се наляво към един двор, затрупан с куп развалини и камъни, където явно неотдавна се бе срутила къща.

— Стойте, спрете! — извика Хиро. Той хукна след тях. Зад себе си чуваше тракането на ботушите на двамата си придружители. Четиримата „герои от войната“ се изкачиха върху една купчина развалини.

— Не стреляйте! — процеди Хиро. — Трябва ми само единият.

Нямаше възможности за бягство. От върха на хълма момчетата видяха, че са хванати натясно. Единият от тях започна да размахва над главата си мотоциклетна верига. Другите вземаха камъни и замеряха полицаите. Проблесна бокс. Двамата полицаи държаха палките като байонети. Хиро имаше само пистолет, но не искаше да го използва.

Един от полицаите беше улучен с камък в челото. Върху лявото му око течеше кръв. Той вдигна палката, задържа с нея въртящата се верига и я изтръгна от ръката на младежа. Хиро се интересуваше само от негъра с часовника и остави другите на колегите си.

Негърът хвърли един камък, но не улучи лейтенанта. Изведнъж в ръката му се появи нож. Слънчевите му очила бяха паднали в праха, очите му бяха раздалечени. Като видя, че Хиро не спира, той се обърна и искаше да избяга. Но се спъна. В последния момент успя да се задържи да не падне. Ножът му описа блестящ полукръг и мина само на няколко сантиметра от гърлото на Хиро. Хиро хвана ръката с ножа, удари я във високо вдигнатото си коляно и я изви на гърба на момчето.

— Проклета свиня! — крещеше момчето.

Хиро измъкна ножа, държеше ръката на младежа извита, а със свободната си ръка откопчаваше белезниците от колана си.

— Проклета свиня, пусни ме! Нищо не съм направил!

— Тогава няма защо да се страхуваш. Когато някой е невинен, това винаги излиза наяве.

— Не и в Америка! — ръмжеше момчето.

— Най-късно след неговата смърт — завърши Хиро изречението си.

Той щракна белезниците около китките на цветнокожия и го помъкна надолу по склона. Всичко трябваше да става много бързо, за да не забележи някой от другите кинаджии какво става зад ъгъла. Хиро се потеше. Светкавица раздра облаците. Беше четири следобед.

Двамата униформени полицаи бяха притиснали другите трима „герои от войната“ до стената на сградата. Фуражките им бяха на земята. Изглеждаха така, сякаш едва сдържаха яда си към момчетата. Бяха насочили палките си към гърлата им като ножове и леко ги поклащаха насам-натам.

— Окей, хванах го — извика Хиро. — Можете да ги пуснете.

— Ще кажат на другите, лейтенант — възрази единият полицай.

— Не — каза Хиро, — няма да го направят, защото знаят, че пак ще дойдем и ще ги приберем. — Той отметна един мокър кичур от челото си. — Освен това добре знаят, че нашият малък цветнокож приятел се е забъркал в нещо, което не е лъжица за тяхната уста.

Един от полицаите извади свирка и изсвири три пъти. След малко двете служебни коли завиха в страничната уличка. Полицаите оставиха „героите от войната“ и изтичаха към колите. Момчетата гледаха след тях с отпуснати рамене и безсилен гняв по разкривените лица. Хиро набута цветнокожия младеж във втората кола. Затвориха колите и потеглиха.

— Манхатън-Уест! — изкомандва Хиро. След това съобщи на задържания младеж какви са правата му.