Кристофър Бар
Солдато (6)

6

ЛАУРА КАРАДАЙН, 27-ГОДИШНА, БОЛНОГЛЕДАЧКА. ОТКРИТО, ОВАЛНО ЛИЦЕ С ЖИВИ УМНИ ОЧИ. КОСИ С ЦВЯТ НА ЛЕШНИК, СИВО-ЗЕЛЕНИ ОЧИ, ЧИП НОС И УСМИХНАТА УСТА. ПРЕДИ ДА СЕ ПОСВЕТИ НА ГРИЖИТЕ ЗА АУТИСТИЧНИ ДЕЦА, ЛАУРА Е СЛЕДВАЛА НЯКОЛКО СЕМЕСТЪРА ПСИХОЛОГИЯ И ПЕДАГОГИКА. НЕ Е ОМЪЖЕНА, НЯМА СОБСТВЕНИ ДЕЦА. ДВАМАТА Й РОДИТЕЛИ СА ПОЧИНАЛИ. БРАТ Й СЕ Е ВЪРНАЛ ОТ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ БЕЗ РЪКА.

 

 

— Вече не си ли слагаш мляко в кафето? — попита учуден Хиро, когато Лаура допря чашата до устните си.

— Не — отговори Лаура. След това с усмивка добави: — Но не се страхувай, това е единственият навик, който съм променила.

— А какви са били другите, вече изобщо не си спомням — каза Хиро. — Колко време мина, откакто за последен път бяхме заедно.

Те се погледнаха в очите. Хиро почувства, че нещо в него се отпуска.

— Знам — каза Лаура. — Малко време имахме един за друг през изминалите месеци. Не бива да продължава така.

— Не — съгласи се той.

— Все още ли имаш онези кошмари? — попита Лаура.

— Да, понякога.

— А другото?

— Какво друго?

— Моментите, в които не знаеш какво си правил?

Хиро почувства леко треперене.

— Това напълно изчезна — каза той твърдо.

— А в службата всичко наред ли е? — попита Лаура.

— С работа като моята не може да е наред. Малко по-малко зле. Когато няма отвличане на дете, а само подпалване или убийство, тогава е по-малко зле.

— Бъди предпазлив — каза Лаура тихо.

— Нали ме познаваш — отбеляза Хиро.

— Тъкмо затова.

— Знаеш, че живея само за Мириам — за Мириам и за теб. И само заради вас двете искам да живея.

Лаура си беше запалила цигара. Пепелта изтръскваше в чинийката на кафеената чашка. Тя наблюдаваше лицето на Хиро през издигащите се струйки дим. В очите й се четеше любов към този самотен полицай.

Хиро допи последната глътка кафе.

— Сега пак трябва да тръгвам — каза той. — Ще ми се обадиш ли по телефона?

— Да — каза Лаура. Тя изгаси цигарата и отиде да доведе Мириам.

Хиро изчака до вратата, докато дойдат. Той целуна Лаура и погледна Мириам. Не смееше да я докосне, за да не започне отново да пищи. Детето с нищо не издаваше, че знае кой е той. То издържа на погледа му, но не му отвърна.

Хиро рязко се обърна и тръгна към дъсчената ограда, зад която беше колата му. Повече не се обърна. Качи се в колата, запали и потегли. Лаура вдигна ръка и му махна. Той също вдигна ръка, въпреки че не знаеше дали тя може да види движението му. В страничното огледало видя още веднъж Мириам, самотна в едно петно слънчева светлина. Той отново отпусна ръка. Имаше чувството, че сега Мириам го погледна, като че ли с погледа си искаше да проникне в мозъка му.

Той даде газ и профуча по неасфалтирания път.

Когато отново излезе на автострадата, се бе овладял дотолкова, че можеше вече да мисли. Небето избледняваше. Виолетовите стопове на колата светеха като рубини върху синя покривка. Неоновите лампи на улицата се поклащаха на вятъра насам-натам. Една тясна червена ивица на небето постепенно отстъпваше на тъмнината.

В „Майъм“ Мириам беше в добри ръце. Ако на нея изобщо можеше да й бъде помогнато някъде, то това беше точно там. Но за да плаща грижите за нея, Хиро имаше нужда от пари, много пари. Защото в крайна сметка той също трябваше да живее, без да говорим за издръжката на Кати.

Мислите му се отклониха, а ръцете му се вкопчиха във волана. Кати винаги бе гледала на Мириам като на личен недостатък, като на недостатък, който дължеше на него и който ежедневно й напомняше за нейното себелюбие, нейния нарцисизъм и нейното собствено несъвършенство. Докато той беше във Виетнам, тя сменяше любовниците си един след друг. Всички знаеха това, но въпреки всичко съдът присъди детето на Кати. Тя каза под клетва, че той биел детето и нея. Но това изказване беше заблуда. Той беше бил НЕЯ — в пияно състояние, — защото тя беше била детето.

Така Кати постигна това, което можеше да постигне. Хиро трябваше да плаща, а тя можеше да продължава да се шляе с приятелите си. Детето беше отстранено от пътя й. Той също. Хиро вече не изпитваше злоба към нея, а само разочарование. Понякога дори се смееше — например, когато мислеше за това, че баща му винаги го бе разубеждавал да не се жени за Кати и чак на смъртното си легло беше променил мнението си, след като седмици наред снахата не се бе отделяла от него. Бяха минали няколко седмици от раждането на Мириам — един последен опит и на двамата да си оправят отношенията.

Как е могъл да я обича? Не беше ли разбрал от самото начало, че животът й принадлежеше само на парите, на успеха и на безделието? Тя винаги е била повърхностна, по-повърхностна от всеки друг човек, когото Хиро познаваше. В гимназията и спортния клуб, където беше ангажирана по онова време, нямаше никой, който наистина можеше да й помогне по пътя към парите, успеха и безделието. Затова тя се задържа при него, при Хиро. Сега тя имаше другите, тези с парите и големите възможности, за да се самозалъгва, а той беше изоставен.

Хиро наистина мислеше така. Не обичаше Кати повече. Човек трябваше да може да се примирява с поражението. Трябваше да може да губи с достойнство, щом нещата са стигнали дотам. Беше изгубил Кати, а с нея и Мириам, защото никой съд в страната не би присъдил шестгодишно момиче на бащата, особено ако той упражнява най-мръсната професия във вселената — ченге в Ню Йорк.

Той имаше Лаура и работата си, която вършеше само заради това, защото трябваше да осигури Мириам. Детето поглъщаше цялата му заплата, защото то трябваше да има най-доброто. Най-доброто гледане, най-доброто обкръжение, най-добрите терапевти. Но парите не стигаха. В сравнение с другите мъже на неговата възраст той печелеше мизерно. А освен това Кати чакаше всеки месец издръжката си.

Разбира се, и за един полицай имаше възможност да се добере до пари. До много пари. Колкото по-високо седи в йерархическата стълбица, толкова повече сухо можеше да падне. Хиро знаеше колко би могъл да спечели един корумпиран полицай в Ню Йорк. Понякога можеше да остане дори и за къща на село и за едно отскачане до Акапулко.

Но рискът беше прекалено голям за него. Само при мисълта, че могат да го спипат, ако работата се провали, го побиваха тръпки. Виждаше се в затворническа килия, Мириам върви с Лаура през двора. Той промушва ръка през решетките, но те не го забелязват… Виждаше как той, уволненото ченге, стои като портиер на вратата на някой второкласен нощен локал или като нощен пазач на някой голям магазин.

Не, единствените му шансове бяха безукорната слава, положителните отзиви, орденът за храброст и другите медали, и двукратното му избиране за полицай на годината. Можеше да се надява скоро отново да го повишат. Затова беше толкова добър. А беше и предпазлив, почти никога не употребяваше оръжието си. Един добър полицай вадеше оръжието само в краен случай, но дори и тогава не убиваше. Хиро беше добър полицай. Във Виетнам се числеше към най-добрите снайперисти в своята част. Боравеше с оръжието с почти лунатична сигурност. Измъкваше се невредим от почти безизходни ситуации. Но това беше друга война, в друга страна. Войната, в която той сега участвуваше, изискваше от него и в най-опасните ситуации да мисли за служебния револвер само в краен случай. „Камарото“ се потопи в градското движение на Ню Йорк. Фаровете на идващите насреща коли го заслепяваха. Небето над града беше кървавочервено, а надвисналите облаци отразяваха неоновия ад на улиците. Черните контури на небостъргачите се открояваха в небето. От двете страни по фасадите на сградите горяха светещи надписи.

Хиро знаеше, че няма да се поддаде. Защото понякога ненадейно получаваше пари от източници, които се бяха появили изненадващо. Младият режисьор, който беше снимал големия филм за Виетнам, беше използвал за основа преживяванията на Хиро и се оказа така порядъчен да му плати десет хиляди долара. След второто избиране на Хиро за полицай на годината Пат Гарик написа на трета страница статия за Хиро и така му даде възможност да получи 1000 долара.

Хиро паркира колата на едно празно място, отдалечено през две къщи от жилището му, между един „Пакард“ и един „Тъндърбърд“. Празното място му напомняше за черните дупки, за които бе говорила Лаура. Искаше му се те да могат да се запълват също толкова лесно, както празното пространство между двете спрели коли. Беше излъгал Лаура. Тях все още ги имаше — часовете, за които той не можеше да си спомни. Появиха се след връщането му от Виетнам, но той криеше това от всички, дори и от лекарите в клиниката. Само от Лаура не скри. На една жена, която обича някого, нищо не й убягва. Тя беше по-добра от всяко ченге. Като излезе от колата, Хиро отново забеляза колко беше задушно. Нощта гореше в треска. През отворените прозорци на къщата се чуваха откъслечни звуци от музика, а наблизо изсвириха автомобилни гуми. Една жена изкрещя — от удоволствие или от страх, това не можа да се разбере.

Хиро се изкачваше по външното стълбище към вратата, изпразни пощенската кутия и след това тръгна по тясната стръмна дървена стълба към малкото си двустайно жилище. Мислеше за Мириам. Кой щеше да поеме разходите за възстановителния център, ако един ден той внезапно умре?

Отвори вратата на жилището си и тръгна опипом в тъмнината, докато стигна до скрина, върху който имаше настолна лампа. Лампата на тавана още не беше свързана. И никога нямаше да я свържат, защото Хиро живееше тук вече три години. Запали настолната лампа.

Доктор Марио Валачи седеше в един изтъркан дълбок фотьойл до скрина. Когато светлината блесна, просветнаха и кръглите стъкла на очилата с рогова рамка на доктора.

— Здравейте, докторе — каза Хиро изненадан. — Да не би напоследък да правите домашни визити? Как влязохте?

— Портиерът ми отвори — каза Валачи. — Достатъчно беше само да му покажа паспорта си.

Валачи беше асистент-лекар в психиатричната клиника, към която Хиро беше насочен за наблюдение след връщането си от Виетнам. Тогава се виждаха почти ежедневно и между тях се зароди нещо като симпатия. След като пуснаха Хиро, Валачи посещаваше непрекъснато лейтенанта, но никога в управлението. Беше нисък, пъргав, с черни коси, тъмна, почти маслиновокафява кожа, малък нос, тесни устни и остри кафяви очи. Валачи се огледа.

— От последния път тук почти нищо не се е променило — каза той.

— Тук никога нищо не се променя — каза Хиро. — Освен това последният път не беше чак толкова отдавна.

Той се опита да види жилището си през погледа на Валачи, защото знаеше, че лекарят, така да се каже, неофициално все още го наблюдаваше. До лампата, в украсена със завъркулки рамка, стоеше една снимка. На нея се виждаха млад мъж в тъмносин костюм и една жена в бяла рокля. Хиро вече не се натъжаваше, като гледаше сватбената снимка. Но не искаше да я изхвърля и тя си стоеше така. Той вече не знаеше точно преди колко години е правена. Кати сигурно все още помнеше. Можеше да помни дати. Във всеки случай беше преди Виетнам. Защо всичко не беше преди Виетнам, а и колко от него беше добро.

Обзавеждането на стаята се състоеше от един протрит килим, креслото, висока маса, скрин с лампа и телевизор и три картини от Майк Лотко. В спалнята имаше само легло, гардероб, нощно шкафче и един стол. По стените нямаше нищо, а от три години от щорите липсваха седем пластинки. Хиро взе жилището мебелирано и не промени нищо.

Той сложи пощата върху скрина и попита:

— Как са контактите ви с мафията, докторе?

В болницата често се бяха шегували с това, че Валачи е твърде млад, за да е в състояние със собствени сили да стигне толкова далеч. Тъй като беше италианец, човек можеше да си помисли, че е протежиран от мафията — точно както Хиро в кариерата си при полицията, но, изглежда, Валачи днес не беше настроен за шеги. Той се размърда в креслото и попита с крива усмивка:

— А вашите?

— Благодаря, добре.

— Също. А в службата?

— Много работа — каза Хиро. — Страшно много работа.

— Знаете, че напрегнатата работа е терапия за вас, нали? Затова ви и посъветвах да отидете в полицията. По-добре е да забравите миналото.

— Знам.

— Не искате ли да седнете, лейтенант?

— Веднага. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, нямам много време. Къде бяхте цял следобед?

— Ходих да видя дъщеря си.

— Ах да, дъщеря ви Мириам, понякога наистина не ми се иска да съм на ваше място. Училището, в което е настанена, не е ли скъпо?

— Да, но това е мой проблем. Сигурно не сте дошли да говорим за пари, нали?

— Не точно. Бих искал да ви помоля за една услуга.

Хиро седна.

Валачи свали очилата си. Разтърка затворените си очи, като че ли беше много уморен. След това отново ги отвори. Под косо падащата светлина тъмнокафявият им цвят блестеше като опалов огън. Хиро не можеше да отмести поглед от този омагьосващ блясък, който още в болницата странно му бе подействувал, когато Валачи седеше при него в свободните си минути, за да му поставя въпроси и да го подлага на тест. Още тогава този поглед го повлече като във вихрушка и винаги, когато паднеше върху него, той се чувствуваше както тогава, когато, за да преодолее своя кошмар, трябваше да прави каквото бяха наредили лекарите.

— Какво мога да направи за вас, докторе? — попита Хиро.