Кристофър Бар
Солдато (5)

5

МИРИАМ ХИРО, ШЕСТГОДИШНА СЛАБА, КРЕХКА, ПРЕКАЛЕНО ДРЕБНА ЗА ВЪЗРАСТТА СИ, НО ВЪПРЕКИ ТОВА ВИСОЧКА. ТЪМНОКЕСТЕНЯВИ КОСИ, ПОДСТРИГАНИ НА ЧЕРТА, ПЛОСЪК НОС, УСТА С ВЪПРОСИТЕЛНО ИЗРАЖЕНИЕ И ВЪЗМОЖНО НАЙ-ОТНЕСЕНИТЕ И РАЗСЕЯНИ ТЪМНОСИНИ ОЧИ, КОИТО ЧОВЕК МОЖЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИ. С АЗИАТСКА ФОРМА, ИЗПЪЛНЕНИ ОТ ПРЕЛИВАЩО ОТ КОПНЕЖ СИНЬО. ВИНАГИ Е САМА. НЕ ПОЗНАВА И НЕ ОБИЧА НИКОГО. НЕ МОЖЕ ДА ГОВОРИ. ТЯ Е ДЕТЕ, СТРАДАЩО ОТ АУТИЗЪМ.

 

 

Кафявата, купена на старо кола „Камаро“ пресече с трийсет и пет мили в час Бруклинския мост в посока към Стейтън Айланд. Нюйоркското движение между Бруклин и Ричмънд беше истинско стълпотворение. Джеймс Хиро си беше сложил слънчеви очила, защото обедното слънце караше някои драскотини върху предното стъкло да блестят.

Всеки път, когато посещаваше Мириам, часове преди, а също и след това, той мислено беше при непознатото същество, което двамата с Кати бяха създали. На седалката до него беше малкият подарък, който беше купил за детето. Винаги й носеше по нещо, въпреки че обикновено това не й доставяше радост.

От една година Мириам беше настанена в един Център за аутистични деца извън града. Това беше единственото нещо, което Хиро успя да постигне, след като се бяха разделили с Кати и детето беше дадено на нея. Беше най-доброто заведение в щата, а може би и в цялата страна и престоят на Мириам там струваше пари, много пари. Почти всеки цент, който Хиро печелеше, отиваше в училището „Майъм“. Но не съжаляваше. Странно беше, че все още използваше думата престой, защото шансовете на Мириам да бъде излекувана някога бяха минимални.

Той включи мигача и тръгна да изпреварва. Движението беше станало малко по-рядко. Лъскавите небостъргачи останаха зад гърба му, а къщите ставаха все по-малки и по-малки. Появиха се табели с подкана за по-икономично каране. Автострадата се врязваше в сушата като огромна змия. Стрелката на скоростомера наближаваше чертата на шейсетте мили.

Още три четвърти час, и колата щеше да спре пред плоската сграда в селски стил. Домът беше обграден от цъфтящи дървета и зелена трева и изглеждаше като убежище на мира и спокойствието. Хиро си спомни, че Франк Роян беше наел селска къща някъде близо до „Майъм“. Но сега не му се мислеше за Роян и службата. Пътуването от града към селото както винаги беше потапяне в един съвършено друг свят, света на Мириам и нейната терапевтичка Лаура Карадайн. Къде щеше да е той днес без Лаура? Как щеше да понесе това, да има аутистично дете, което живееше в един чужд свят и чиито очи гледаха на света съвсем другояче? Като полицай беше свикнал да разгадава тайни. Но тайната на едно дете, което не беше като другите, щеше да остане неразгадана за него цял живот, ако Лаура не служеше непрекъснато като преводачка на детето, ако не беше отделила време да му обясни много неща.

Това се случи преди две години, една година след като Мириам беше настанена в училището „Майъм“. При едно от ежемесечните си посещения той изведнъж чу нов глас. Хиро беше в състояние да извика повторно тази сцена в съзнанието си дори и без да затваря очи, толкова жива беше тя, като че ли се бе разиграла вчера.

Мириам седеше срещу него на един стол. Погледът й като че ли беше насочен към някаква точка във вътрешността на главата му. Тя седеше неподвижно. Лицето й беше като мека маска. Той говореше с нея тихо, непрекъснато се опитваше да достигне до нея. Каза й, че е нейният баща.

— Тя не може да ви познае — каза изведнъж един глас зад него. Той се обърна. Пред него стоеше една млада жена, усмихваше му се с тъга и разбиране в ъглите на устните като два тежки товара.

— Трябва да си представите, че от вас тя не възприема нищо друго, освен звук и сянка. Вероятно имате въздействие върху Мириам подобно на снимка пред куче, колкото и лошо да звучи това.

— Коя сте вие?

— Казвам се Лаура Карадайн. Аз съм новата терапевтичка.

— Това е дъщеря ми. Аз съм нейният баща. Как можете да твърдите, че за нея аз съм само една снимка.

Лаура поклати глава. Клепачите й се повдигаха и спускаха търпеливо, докато тя му се усмихваше, изпълнена със симпатия. Той й беше симпатичен, защото не се опитваше като другите родители да забрави детето си, а редовно посещаваше Мириам и все още се надяваше. И въпреки че не му харесваше това, което тя каза, той усещаше, че за нея Мириам означаваше също толкова много, колкото и за него, въпреки че беше чужда.

— Знам — каза тя, — вие не ме познавате. И не е необходимо да ми вярвате. Но ние не бива да останем чужди един за друг. Когато имате малко време, ще седнем в кухнята и аз ще направя силно кафе.

Хиро беше съгласен. Младата жена беше по-различна от лекарите и гледачките, с които досега бе имал работа. Ентусиазмът й не се изчерпваше само с употребата на чужди думи. За нея не бяха важни медицинските случаи, а хората, в чийто живот те се врязваха като ръждясал нож в линиите на живота върху дланта.

— Може би първо трябва да ви разкажа за себе си — каза тя тогава, докато предпазливо отпиваше от кафето си. — Идвам от Филаделфия и съм в Ню Йорк от няколко седмици. Преди няколко години започнах да следвам педагогика и психология. В един момент ми дотегна от теория и прекъснах следването, за да работя с деца. Така за първи път влязох в контакт с аутистични деца.

— Защо напуснахте Филаделфия?

Лаура не отговори, че това не го засяга или че това е една тъжна история, за която не желае да говори. Тя знаеше, че доверие се печели само тогава, когато самият ти си готов да дариш доверие.

— Заради един мъж — каза тя. — Казваше се Ерик и беше художник. Запознах се с него по време на следването и приятелството ни наистина се развиваше добре, докато аз започнах да се занимавам с деца, страдащи от аутизъм. Изведнъж той се почувства изоставен. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да има за приятелка милостива самарянка, която рядко ще вижда. И направи голяма история от това кой е на първо място при мен — децата или той. Така се разделихме.

Гласът й звучеше малко тъжно, но не така, като че ли съжаляваше за решението си.

Хиро въздъхна.

— Не бих искал да знам колко двойки, колко приятелства или съпрузи са разделени от деца с недъзи — каза той. — Моят брак вървеше зле още преди раждането на Мириам. Но след като жена ми видя какво дете е родила, приписа и тази вина на мен. За останалото можете да се досетите.

— Да — отговори Лаура. — Знаете ли, че думата „аутистичен“ е производна от гръцката дума за „себе си“? И ако бъдем цинични, бихме могли да прехвърлим наименованието от болестта върху хората, засегнати от нея. Тогава се натъкваме на думата „себелюбие“.

— Спокойно можете да бъдете цинична — каза Хиро. — Свикнал съм с цинизъм в моята професия.

— Каква е тя?

— Полицай съм.

Той очакваше, че тя ще сбърчи чело или ще направи нещо подобно, но тя прие спокойно тази информация. Хиро погледна часовника си. Беше време да се връща в града.

При следващото си посещение, две седмици по-късно, той се радваше, че ще види младата терапевтичка, и установи, че и на нея й е приятно. Нямаше много родители, които да посещават редовно децата си в „Майъм“. Тъй като денят беше хубав, Хиро попита Лаура дали би могъл да се поразходи малко с Мириам. Идеята му й хареса и тя се присъедини към тях. Слънцето грееше. Черешовото дърво пред входа на Центъра беше обсипано с цвят и докато вървяха по тясната пътека, която минаваше между две поляни и водеше към едно езеро, Хиро мислеше колко хубаво би било, ако вместо Лаура до него вървеше Кати и можеха да бъдат едно щастливо семейство. Той държеше Мириам на ръце и нейният дъх гъделичкаше ухото му. Тогава осъзна, че беше несправедлив към Лаура. Той погледна отстрани младата жена с коси с цвят на лешник.

Изведнъж един полъх на вятъра духна тъмната му коса върху челото. Почти мигновено Мириам пронизително изпищя в ухото му. Той припряно я пусна на земята, както крадец оставя часовник с кукувичка, който започва да бие в мига, в който го сваля от стената.

— За Бога, какво й стана? — попита той изплашен.

Лаура се наведе към Мириам, вдигна я и притисна главата й към гърдите си. Детето пищя още известно време, след това бавно се успокои. Един слънчев лъч проблесна в очите на Лаура.

— Деца като Мириам имат почти религиозно отношение към всичко, което се повтаря или остава непроменено — обясняваше тя. — Те могат часове наред да се посветят на един-единствен предмет. Предполагам, че през цялото време, докато сме вървели, Мириам е наблюдавала едно определено място в косата ви. Покажете на Мириам едно заоблено камъче и след това го хвърлете на някой плаж, на който има само такива камъчета. Можете да бъдете сигурен, че тя ще намери същото камъче, което сте й показали.

Хиро все още трепереше. Спомняше си колко често по-рано Мириам е започвала да пищи вкъщи без видима причина. Той винаги си бе мислил, че това е някаква тайна. Спомни си също и това, че понякога тя часове наред наблюдаваше някоя цигара или лъжица. Тайна. Лаура можеше да я разбули.

— Тя никога не е говорила нормално — каза той безпомощно. — Като че ли не знае нито една дума. Затова пък тогава започваше да крещи така, че би могла да пръсне стъкло. Или вдигаше ръце пред лицето си и свиваше и разпускаше пръстите си с бясна бързина като ножица. На всичко отгоре през цялото време лицето й има това загадъчно изражение. Никой нормален човек не би могъл така да пищи, да се смее или така да гледа.

— Мириам не е нормална — отговори Лаура. — В Америка има хиляди деца, страдащи от аутизъм, и нито едно от тях не е нормално. За американските разбирания.

Върнаха се, без да стигнат до езерото. Лаура все още притискаше главата на Мириам към рамото си, за да не може детето да възприема други впечатления.

— Понякога се питам дали вината не е у нас — каза Хиро. — У мен или у Кати.

— За деца като Мириам никой няма вина — отговори Лаура. — Освен може би Господ, ако го има. Те такива се раждат. Известно време съществуваше теория, че аутизмът произтича от липса на любов към детето, от побой или студенина. Но междувременно се разбра, че това не е вярно. Няма човешка вина. Може би тъкмо това е най-мъчителното нещо. Някъде в мозъка на тези деца нещо ги настройва така, че да живеят в друг свят — в един свят, който може да бъде една безчувствена пустош или пък ад от мъчителни чувствени импулси.

Те стигнаха до дома и Хиро се сбогува с Лаура. Този път нямаха време за кафе в кухнята, но тя беше готова при някой от следващите й свободни следобеди да се срещне с него в града. Тогава нито той, нито тя предполагаха, че от симпатията, която се породи между тях заради детето, може да излезе любовна връзка. Преди да се върне при колата си, той видя как Лаура носеше Мириам по стълбите — една млада жена с безмълвно създание в ръце, което само изглеждаше като дете.

По някакъв странен начин тази гледка му вдъхваше сили, даряваше му утеха. Много повече утеха от всички думи, които му бяха казани от лекарите, при които беше мъкнал Мириам, преди да дойде тя в центъра „Майъм“. Един от тези лекари беше отишъл дотам, че го поздрави с неговото дете-чудо. Може би Мириам не е способна да говори или да се облича сама, беше казал той. Но затова пък може да развие невъобразими, чудни способности. Понякога при такова едно дете едно-единствено сетиво се развива за сметка на всички други с огромна сила. Питате се, какво предизвиква това? Някои от тези деца могат да умножават три или четирицифрени числа за секунди, да се запознаят със законите на електричеството или да говорят японски или арабски, без преди това да са казвали нито една дума на този език. Други са в състояние тон по тон да изпеят цели симфонии от Моцарт, Хайдн или Брамс, преди да са навършили три години. Разбирате ли с какво са надарени деца като Мириам?

Той не разбра това. А и не беше утеха за него да си представя, че Мириам би могла да научи наизуст половината Библия, щом като не е в състояние да говори с него. Вместо това го измъчваха сънища. Тези сънища остаряваха с него, ставаха все по-мъчителни и накрая щяха да го доведат до отчаяние. Мириам беше превърната от съдбата си в тиранин, с който той никога нямаше да може да се спогоди напълно, но в същото време тя беше една страст, без която не би могъл да живее. Той знаеше колко непринудено е неговото отношение към нея, но щом я погледнеше, не можеше да прецени дали тя беше реалност или не.

Лаура му помогна. Тя интерпретираше странните звуци, които Мириам издаваше. Благодарение на Лаура той можеше по-добре да опознае детето — както през оцветените обективи на някои камери могат да се видят контурите на слънцето, без това да причинява болка на очите.

При първата им уговорена среща в една дрогерия в близост до Медисън авеню валеше дъжд. Небето над Манхатън имаше цвят на графит и като че ли върховете на небостъргачите го докосваха. Високите стени на сградите бавно почерняха от изливащата се от небето вода, която удряше по предните стъкла на колите, по прозорците на ресторантите и магазините.

Хиро измина последните метри до входа на дрогерията приведен. Отвори вратата и се отърси като куче. После забеляза Лаура на една от отдалечените маси. Той й махна, но тя не го позна веднага. Тя беше с бежови джинси от рипсено кадифе и светлосив пуловер, който приятно контрастираше с косата й. Пушеше с бързи, нервни движения.

Хиро беше облечен в пуловер с поло-яка и яке на фино каре меланж и тъмносиви панталони. Той се поздрави за решението си, защото в „Гамел-лук“, който предпочиташе през свободното си време, не би изглеждал добре до нея.

— Здравейте — каза той. — Закъснях. Моля да ме извините.

— Няма значение — отговори Лаура весело. — Обикновено аз съм тази, която кара другите да я чакат. Не нарочно, разбира се.

— Наблюдавах ви от вратата. Изглеждахте толкова угрижена. Имате някакви колебания, понеже сте се уговорили с ченге?

Лаура отговори:

— Генерални колебания, понеже имам уговорка с мъж. — Като каза това, бръчките в ъглите на очите й се вдлъбнаха.

Хиро каза:

— Не виждайте в мен мъжа. Вижте в мен бащата. Може би това ще помогне.

— Не и ако бащата изглежда като вас. Дори и терапевтичките не са имунизирани срещу мъжки чар.

Двамата се засмяха, а Хиро попита:

— Какво бих могъл да ви поръчам?

— Едно сухо мартини, моля.

— Аз ще взема един бърбън.

Хиро махна на келнера. След това си запали цигара.

— Какво ще правим след това? — попита той. — Имате ли желание да отидем на кино?

— Ако не настоявате да гледаме „Полет над кукувиче гнездо“, с удоволствие.

— Не, днес няма да гледаме проблемни филми. И никакви филми за Виетнам. Аз съм бил там, знаете ли? Видях всичко. А какво ще кажете за „Коса“?

— Съгласна съм. За полицай имате добър вкус.

— Благодаря, затова съм вече лейтенант. Освен това капитанът тайно ходи на порнофилми. Какво да се прави?

Донесоха им напитките. Хиро измери с поглед Лаура и тя го погледна. Има неща, които не могат да се възпират, мислеше Хиро. В един свят, пълен с мръсотия, не биваше да се изпуска добрият случай, когато се запознаеш с жена като нея.

— Колко време имате? — попита той. Надяваше се, че тя няма да каже до вечеря.

— Това зависи от вас — отговори Лаура и тогава Хиро за първи път почувства, че и тя като него изпитва нужда от нежност и ласки.

Пиеха мълчаливо, като че ли внезапно се бяха озовали върху терен, в който всяка по-нататъшна дума се равнява на стъпка върху мина. Хиро потърси погледа на Лаура и го улови. Изпитваше към тази стройна млада жена, която беше посветила живота си на малките аутсайдери на обществото, топлина, каквато повече не бе изпитвал, откакто за първи път бе държал ръката на Кати.

— Ще бъдете нежен към мен, нали? — попита Лаура с безпомощно трепване в ъгъла на устните.

— Да.

— Няма да ми причинявате болка?

— Не.

— И няма да ми правите сцени, когато имате чувството, че понякога сте на по-заден план от децата?

Хиро се усмихна.

— Не, защото това бяха децата, които ме доведоха при вас. Това беше Мириам. И при мен Мириам стои на първо място.

— Да, мисля, че вие можете да ме разберете. Ако въобще е възможно един мъж да ме разбере, то това е един нюйоркски полицай с дете като Мириам.

— Това вероятно е най-милото нещо, което някога ми е казвала жена — отговори Хиро.

Сега и Лаура се усмихна. Те си допиха чашите и Хиро плати. След това излязоха навън под проливния дъжд. Хиро разтвори чадъра и Лаура го хвана под ръка. Той вдъхна аромата на парфюма й, не изглеждаше да е от скъпите, луксозни парфюми, но въпреки това издаваше добър вкус.

Филмът им хареса и на двамата, въпреки че душевно бяха превъзбудени, за да могат да се концентрират напълно. Всеки от тях усещаше близостта на другия почти болезнено. Смееха се много и веднъж Лаура въодушевено хвана ръката на Хиро при една пленителна танцова сцена, без след това да я пусне. Вихърът на възпламеняващите като фойерверк песни, пленителните картини, метежът на вълнението в техните души им даваха чувството, че се наслаждават на един изключителен, важен и хубав момент в живота си. Дори и малките закачки по адрес на ченгетата в Ню Йорк не можеха да раздразнят Хиро. Единствено в края на филма, когато предводителят на една хипарска група по нещастно стечение на обстоятелствата го изпращат на война във Виетнам и там го убиват, ръката на Хиро конвулсивно се сви около ръката на Лаура, така че младата жена загрижено го погледна и се опита да го разсее с една лека целувка по бузата.

След киното отидоха да вечерят. Хиро успя да намери маса в „Елайн“, един малък локал, много обичан от нюйоркските писатели и кинодейци по това време. Италианската обстановка им хареса, но и двамата бяха на мнение, че яденето и комфортът не отговаряха много на реномето на локала.

Веднъж Хиро каза:

— Обърни се бързо. Зад теб седи Уди Алън.

Лаура се усмихна и поклати глава.

— Майка ми ми е казвала никога да не се обръщам след чуждите хора.

— Но това наистина е Уди Алън.

— А срещу мен седи Джеймс Хиро, когото десет пъти повече предпочитам да гледам, въпреки че не е световноизвестна звезда — отговори Лаура.

Малко по-късно тя стана неспокойна. Това беше същото безпокойство, което беше обзело и Хиро и щеше да се уталожи отново едва след дълга нежна прегръдка. Излязоха почти припряно и потеглиха към жилището на Хиро.

След като спаха заедно, Хиро се чувстваше така, сякаш тялото му беше изгубило измеренията си, като че ли се уголемяваше до безкрай. Името му, произнесено от нейните устни близо до ухото му, звучеше като вопъл, молитва, а той разстилаше завивка от нежни думи над нея като над зъзнещ човек. В тази минута те бяха забравили всичко, което бяха преживели и каквото бяха очаквали от бъдещето.

След това двамата лежаха плътно прегърнати върху белия чаршаф и Хиро попита:

— Причиних ли ти болка?

— Не — каза тя тихо. — Беше прекрасно.

— Знаеш ли, много бих искал да ти предложа нещо по-различно от това малко, изпомачкано легло, това овехтяло жилище и този непохватен, тромав мъж.

— Ако имаш предвид обстановката в „Плаца“, легло с водни матраци и Рудолфо Валентино, тогава с удоволствие се отказвам. Твоето легло, твоето жилище и теб, всичко това намирам за напълно прилично. А ако човек не може да си представи нищо по-добро, пак е добре.

— Да, може би. Знаеш как да се справиш с един мъж.

Лаура се усмихна, нещо, което Хиро по-скоро усети, отколкото видя.

— Знам как да се оправям с деца. А в крайна сметка мъжете не са нищо друго, освен остарели деца.

Той я притисна до себе си и облегна глава на рамото й. Остарели деца с подрязани крила и окървавени пръсти, мислеше той. Деца, които отчаяно имитират живота на възрастните.

Тази нощ те се любиха още три пъти, а когато утринната дрезгавина се промъкна през лайстните на щорите, се чувстваха изтощени, но щастливи. Знаеха, че едва са започнали да се опознават, че ако се опитаха да разберат по-добре другия, невинаги щяха да се носят на ръце. Щяха да си подарят един обогатен и по-смислен живот, но щяха да нараняват другия до болка и да изпитват болка. Те знаеха всичко това, защото бяха станали възрастни, без да се предават, и знаеха, че нищо не може да се избегне — нито щастието, нито нещастието. Най-сетне те знаеха, че винаги ще се срещат чрез Мириам, частицата, която свързваше техните два живота.

И точно това се случи през следващите месеци. Понякога не се виждаха седмици наред, след това известно време — почти всеки ден. Караха се, плачеха и пак се одобряваха. Проклинаха се, съжаляваха и се обожаваха, но никога не преживяваха нищо напразно и не избягваха отговорността, с която тяхната любов ги беше натоварила.

Това е, мислеше Хиро, докато насочваше колата си към отклонението, най-хубавото нещо, което се е случвало през живота ми.

 

 

След покушението при пожара на „Клерол“ Милт Гудман повече не посети нито едно от местата, където убийците на мафията биха могли да го издебнат. Не стоеше и у дома си, нито пък се мяркаше в синдикалната централа. Той веднага разбра на чия съвест лежат неговите двама приятели. Знаеше и какъв е мотивът. Имаше само един човек, който можеше да им изпрати убиеца.

Милт Гудман беше бесен и се страхуваше, но ядът надделя. Знаеше, че ако отвърне на удара, ситуацията става или — или, но щом искаше да живее, трябваше да отвърне. Беше бос на един от най-силните синдикати в страната. Разполагаше със собствена тайфа от биячи, наемни убийци и някогашни служители на ФБР, които не му възразяваха. Не беше необходимо да подвива опашка пред мафията. Не и той.

Войната беше обявена и той, Гудман, пръв беше нападнат ненадейно. Но сега той имаше боен план, само трябваше да свърже още няколко жици, за да приведе плана в действие. Естествено той самият не биваше да се появява, а трябваше да включи няколко посредници. Все още не можеше да действува открито.

Алуминиевите лайстни на телефонната кабина блестяха на слънцето, когато той влезе в нея. Знаеше номера на централата, а също и вътрешния номер на помощниците си. Набираше. По челото му бе избила пот. В далечината се виждаха Кони Айланд и морето. Гудман извади една носна кърпа от джоба на лекия памучен блейзер, който носеше в ръка. Попи челото си.

След това прозвуча гласът на Джек Мартин:

— Мартин, Бюро „Гудман“.

Гласът му имаше истерична нотка. Вероятно в централата всичко вървеше наопаки.

— Ало, Джек, Милт е на телефона.

За миг се възцари мълчание. След това Мартин каза:

— Да, Милт.

Не звучеше нито въодушевено, нито озадачено. По-скоро изчаквателно. Всякаква друга реакция бе очаквал Гудман, но не и тази.

— Случило ли се е нещо, Джек? — попита Гудман.

— И точно ти поставяш този въпрос? — отвърна Джек. — Изчезнал си от няколко дни. Полицията те търси, ние те търсим, а смятам, че те търсят и още някои други хора.

— Знам. Затова ти телефонирам. В момента не мога лично да дойда. Но трябва да свършиш нещо вместо мен. Можеш ли да говориш?

— Не — отговори Джек. — Ти също не трябва да говориш.

Гудман спря за малко. Но не това го озадачи.

— Какво има? — попита Гудман. В този миг чу гласове по телефона, тихи гласове зад дишането на Мартин.

— Какво става при вас? — попита той още веднъж.

— Къде си? — попита сега Мартин.

Гудман мълчеше. След това попита:

— Какви са тези гласове при теб?

Мартин не отговори веднага.

— Можем ли да се срещнем? — попита той накрая.

— За какво? — Изведнъж на Гудман му спря дъхът.

— Натъкнахме се на нещо — каза Мартин неочаквано. — Отнася се до синдикалните пари. Аз…

В този момент в слушалката изръмжа един чужд глас:

— Гудман, чувате ли ме? Тук говори…

Гудман бързо затвори и излезе от телефонната кабина. Вън дълбоко си пое дъх. Протегна ръка, като че ли искаше да се хване за нещо.

Твърде често и дълго се бе борил през живота си и знаеше как човек губи. Той познаваше губещия по миризмата, а сега тази миризма се излъчваше от него. За няколко секунди му бяха отнети всички средства, на които беше разчитал. Той вече не беше човек, който можеше да дава заповеди, защото повече никой нямаше да го слуша.

Отсега нататък щеше да е гонен от две страни. От убийците на Касалонга и от своите собствени хора, както и от властите заради измамата. Явно по време на отсъствието му там, в централата, стреснати от покушението, са проучили миналото на Картър, Белами и неговото и са разкрили всичко.

Картър и Белами бяха мъртви. Можеха да се докопат само до него. А вече нямаше нищо, което може да направи нито срещу Касалонга, нито срещу своите собствени кучета, които изведнъж се нахвърлиха срещу господаря си. Той беше сам.

 

 

Хиро излезе от автострадата и караше по шосето. Отдясно и отляво на слънчевата светлина се ширеха поля и ливади. На хоризонта се открояваха отделни къщи. В колата миришеше на затоплена кожа и бензин. След няколко мили Хиро забеляза в далечината червения керемиден покрив на центъра „Майъм“, заобиколен от дървета с големи корони.

Той беше единственият шофьор наоколо. Скоро асфалтът свърши и колата навлезе в един широк черен път. В панорамното огледало видя облака прах, който беше вдигнал.

После стигна до Центъра. Бяла ограда от летви, блестяща на слънцето месингова табелка. Върху нея стояха думите „Майъм — училище за аутистични деца“. След като изключи радиото, чу чуруликането на птиците по дърветата. Хубаво беше тук навън.

След това от дома се чу пронизителен нескончаем писък. Не, не беше хубаво. Само така изглеждаше. Хиро хвана с две ръце волана. Все още не можеше да слезе. Не беше достатъчно подготвен за това. Едно листо падна върху люка на покрива и остана там. Той го гледаше втренчено и като осъзна това, си помисли: „Може би и аз самият страдам от аутизъм.“

Хиро откъсна поглед от листото и слезе. Беше облечен в светлосив фланелен костюм и бяла риза с тясна яка и черна плетена вратовръзка. Винаги се обличаше така, когато посещаваше Мириам, тъй като искаше колкото може по-малко да я изненадва. В ръката си държеше подаръка. В градината зад оградата от летви беше тихо. Понякога разрешаваха на децата да играят тук, но сега в ранния следобед те вероятно спяха. На слънцето сградата изглеждаше като прекалено голяма фермерска къща.

Хиро отвори дървената порта, отиде през огряната от слънчева светлина пътека до вратата и позвъни. След две минути му отвориха. Пред него стоеше млада жена, която не познаваше. Облечена беше в тъмносиня престилка и го погледна въпросително.

— Името ми е Джеймс Хиро — каза той. — Бих искал да видя дъщеря си.

— Децата сега спят, мистър Хиро.

Джеймс плъзна поглед покрай нея в дългия коридор, в чийто край се намираше едно голямо помещение. Учебна дъска — изпълнена с детски драсканици, престилки, накачени по стените, малки столчета за малки същества.

— Тук ли е Лаура?

— Да, един момент, ще я повикам.

Младата жена с опънатата коса изчезна, а малко след това се появи Лаура, носеше сив пуловер с поло-яка и тъмнокафява пола. Както винаги, беше без грим. Тъкмо си бършеше ръцете в една кърпа.

— Джеймс!

Те се прегърнаха.

— Как си? — попита тя.

— Добре — каза Хиро, — както винаги, когато виждам теб и Мириам. Много работа. — Държеше ръката си с подаръка встрани от нея, за да не се блъсне тя в него. — А ти?

— Също добре. Представи си, сега имам група от шестнайсет деца. Някои от тях — може би седем — ще могат да се оправят. Те наистина биха могли да се оправят, поне до известна степен да станат нормални, Джеймс.

— Радвам се за теб. Спи ли Мириам?

— Би трябвало, но вероятно наблюдава пак крайчеца на възглавницата си. Почакай минутка, ще я доведа.

Тя изчезна и Хиро бавно тръгна към голямото помещение в дъното на коридора. На места още стояха мръсните съдове от обяда. Миришеше на горчица и картофи. Две момичета, връстнички на Лаура, събираха чиниите и чашите и ги носеха в кухнята. На една маса седяха две деца, които още не бяха приключили с яденето.

Но те не ядяха. Едното от тях се клатушкаше на стола си напред-назад и с невероятна бързина движеше пръстите си пред лицето. Другото се кискаше безспир и наблюдаваше палеца си, на който имаше малка превръзка.

Лаура се приближи до Хиро.

— Луиза — обясни тя — преди две седмици си отхапа палеца. Постоянно се опитва да си отхапе нещо или да се блъсне в стената.

Хиро се обърна шокиран. Тогава видя Мириам. Малкото шестгодишно момиче се появи от тъмнината на коридора и влезе в светлото помещение. Беше със сиви панталонки и тениска. Тъмносините й очи като че ли прокарваха огнена пътека през въздуха. То вървеше бързо, сякаш тези чудно хубави очи го теглеха напред. За малко да се блъсне в Хиро.

— Здравей, Мириам — каза той нежно.

Тя не го позна.

Лицето й като че ли трепна под маската на обърканост. След това се наведе напред, но веднага отново се отдръпна.

— Мириам — каза Лаура. — Мириам — това е баща ти. Твоят баща. Твоят баща, Мириам.

Хиро гледаше големите очи, малкото чипо носле, чувствителната, нежна уста и високото чело под бретона. Едва сдържаше сълзите си.

— Мириам — каза той. Стараеше се да придаде на гласа си нежна нотка. — Мириам, донесох ти нещо. Ето.

Той се наведе и й подаде опакования подарък, детето фиксира с поглед една точка на рамото му.

— Трябва да й го разопаковаш — каза Лаура. Тя наблюдаваше високия мъж и трепереше, понеже той не можеше да достигне до дъщеря си, не можеше да говори с нея и го обичаше, обичаше и двамата.

Хиро разопакова подаръка. Беше часовник-играчка, който изпълняваше мотив от „Лебедово езеро“ на Чайковски с леки напевни звуци. Капакът на кутията беше стъклен и в средата му на един крак стоеше балерина, застинала в пирует. Мириам се отпусна на табуретката и се наведе напред. Втренчи поглед в танцьорката. Хиро натисна едно копче, което задвижи механизма.

Едва бяха отзвучали първите тактове на музикалния откъс, лицето на Мириам се разкриви и тя започна да пищи. Пищеше толкова силно и пронизително, че на Хиро кръвта му замръзна във вените.

— Господи, какво обърках? — попита той изплашено.

Лаура взе Мириам на ръце.

— Трябва да мине известно време, докато свикне с играчката — каза тя. След това занесе Мириам в една стая, в която нямаше абсолютно никакви мебели, а стените бяха боядисани в бяло. Тя затвори вратата. Беше ужасно да си затворен в такава стая, дори и да си нормален човек. Но деца като Мириам можеха да успокоят в нея опънатите си от визуално раздразнение нерви. След известно време тя престана да пищи.

— Не исках това — каза Хиро безпомощно. Той вдигна играчката и нерешително я държеше в ръка.

— Знам — каза Лаура. — Дай ми я. Ще я поставя до леглото й. Когато дойдеш следващия път, тя вече ще е свикнала с нея.

— Може би трябваше да й подаря камионче — каза Хиро с горчивина. — Един огромен камион, който лети по улицата с бясна скорост.

— Сигурно щеше да се смее на това — отвърна Лаура сериозно. — Децата като Мириам са такива.

— Колко време ще остане в тази стая?

— Докато се успокои. Бялата пустош й действа успокоително.

— Ужасно. Мога ли да я видя още веднъж, преди да си тръгна?

— Ако не тръгваш след пет минути, естествено.

— Имам още време. А ти?

— Децата си легнаха едва преди петнайсет минути. Имам на разположение още три четвърти час. Обядвал ли си? Искаш ли чаша кафе?

— Едно кафе би било чудесно.

Лаура занесе играчката в стаята на Мириам и изчезна в кухнята. Джеймс Хиро неспокойно крачеше назад-напред, накрая се спря до прозореца и погледна навън. Опита се да не мисли за Мириам в бялата стая. Огряна от слънцето, кората на дърветата изглеждаше като прясно боядисана.

След няколко минути Лаура се върна с поднос, върху който имаше две чаши и кана с кафе.