Кристофър Бар
Солдато (18)

18

ТАНЦЪТ НА СМЪРТТА — ПРИЗРАЧНО ХУБАВ СЕ УСТРЕМЯВА В СВОЯ ВИХЪР, ЗАПОЧВА В ТИШИНА, ЩЕ СТАВА ВСЕ ПО-ШУМЕН И ПО-ШУМЕН, ПО-БЪРЗ И ПО-РАЗГОРЕЩЕН И ЩЕ ЗАВЪРШИ В ПРОНИЗИТЕЛЕН ДИСОНАНС, ПОСЛЕДНИЯТ ШУМЕН ФАЛШИВ ТОН, СМЪРТТА…

 

 

Беше полунощ.

Хиро не беше суеверен. Шумът не се повтори. Щом бяха вън, значи са видели колата му. Нямаше да влязат веднага в къщата. Той имаше още време.

Тръгна бързо из къщата и със задоволство установи, че Франк беше приготвил цял арсенал оръжие. През прозореца до входната врата видя, че под дърветата до уличното платно стоят черната лимузина „Пакард“ и още една кола. Фаровете им бяха изгасени. Зад прозорците не се виждаше никой. Нищо не помръдваше и по улицата между колите.

Колко ли бяха? Шест, осем? Или още повече — десет? Хиро мислеше, че сам мъж можеше да се справи с десет противници — един мъж като него. Той мушна револвера в кобура, взе карабината и си натъпка патрони в джобовете.

Това беше война — нещо по-различно от поръчка за убийство, един изстрел в тила или слепоочието. Никой не можеше да контролира хода на войната. Тя протичаше по свои закони. Да се биеш във война беше като да слушаш музика, която става все по-бърза и по-оглушителна, едно болеро, фанданго. Или тази музика беше в самия него и го повличаше, гонеше го пред себе си, докато започнеше да гази из раздробени кости и накъсано месо, с кръв по ръцете, и вече престанеше да бъде човек, а само една-единствена болка. Да се биеш на война беше лудост и ако останеш жив, продължаваш да носиш тази лудост в себе си, оставаш до края на живота си заразен. Миниатюрни отломъци от ада образуваха мозайката на една нова разбита душа.

Щяха да дойдат през градината, защото големите прозорци предразполагаха към нападение от тази посока. А може би щяха да нападнат от няколко посоки едновременно. Хиро се върна в хола, взе куфара с парите и го пъхна под кушетката. Не беше особено добро скривалище, но той изхождаше от това, че хората нямаше да имат достатъчно време за търсене, защото той нямаше да ги остави на спокойствие.

Беше съвсем спокоен. Автоматичното оръжие лежеше отпуснато върху ръката му. Вън в градината цареше тишина. Само вятърът шумолеше в листата на храстите. Или това въобще не беше вятърът? Малкото, обрасло с тръстика езерце блестеше на лунната светлина. Сигурно щяха да видят счупения прозорец. Може би бяха чули и изстрела, с който беше убил Франк.

Хиро се отдръпна от прозореца, заобиколи трупа на Роян и се отпусна върху кушетката. Дръпна едно голямо кресло така, че да му осигурява прикритието, и подпря дулото на оръжието върху облегалката. Ловец, готов за стрелба, в очакване на дивеч.

Те дойдоха четвърт час след полунощ. Шумоленето на храстите се усили. Как се казваше пиесата, в която нападателите се приближаваха до един замък под прикритието на дърветата? Тогава пред празната рамка на прозореца се появиха очертанията на една мъжка фигура. Мъжът беше слаб, носеше шапка и държеше в ръка италиански пистолет с дълга цев. Странно, мислеше Хиро. Значи това е един от мъжете, от които Милт Гудман, босът на ТИЙМСТЪР, един от най-могъщите профсъюзи в страната, се бе страхувал.

Но след това се поправи. Не от мафията се криеше Гудман, а от един човек на име Солдато.

Хиро изчака, докато човекът пред прозореца се готвеше да се промъкне в хола. За няколко секунди луната освети шията на мъжа. Хиро дръпна спусъка. От трясъка на изстрела едно останало в рамката парче стъкло падна.

Човекът разпери ръце и нададе вик, който беше полупроклятие, полувъздишка. Той се преви, но не падна веднага. Хиро го беше улучил във врата. Върху ръцете му, които мъжът опираше в стената, течеше кръв. На лунната светлина изглеждаше като с черни ръкавици. След това последва шум от бързо изтичаща течност, която клокочеше по камъните и накрая човекът се строполи.

Един миг цареше пълна тишина. След това адът се отприщи. В градината припламваха дула като малки блуждаещи огньове. Последва дъжд от куршуми. Хиро различи шест различни калибъра. Куршумите къртеха парчета от рамката на прозореца и дървената стена зад кушетката и раздробиха една снимка в рамка. Други куршуми се забиха в облегалката на креслото, зад което се свиваше Хиро. Убийците стреляха по къщата в продължение на една минута, изстрел след изстрел. Счупиха се и другите прозорци.

Във война, в истинска война, мислеше Хиро, щяха да се хвърлят те сега. Но нямат достатъчно хора за това. Пак щяха да изпратят някого. Ще го убия и ще премина в настъпление. Отдалечени сме на мили от най-близките обитавани от хора къщи. Никой няма да чуе изстрелите. По всяко време можеше да дойде подкрепление. Затова трябва да ги избия, преди да се е съмнало.

Той чу, че по тревата се приближават тихи стъпки. Като стъпките на виетнамските войници, които идваха от гората. Пред прозореца се появи един силует и Хиро стреля. Веднага се хвърли встрани и се изтърколи по килима далеч от креслото, като че ли някой друг, който е наблюдавал всичко, можеше да стреля с огнехвъргачка по мястото, на което е бил.

Пак отговориха изстрели. Двама, мислеше Хиро, двама и вероятно мъртви. Още колко ли има? Осем? Те бяха вън в градината и се чувствуваха сигурни. Трябваше да ги подплаши. Беше лято и след три часа и половина щеше да се развидели.

Той скочи и с пушка в ръка затича към входната врата. Погледна навън през прозореца. Явно от тази страна нямаше никой. Изглежда, смятаха за погрешна идеята, че той може да излезе от къщата и да изтича до колата си. Но той щеше да направи точно това. Нямаше да остане в къщата, защото там можеха да го задържат с часове. Нямаше да се обади и на полицията. Бездруго в къщата нямаше телефон. Щеше да излезе от къщата и да ги подплаши. Остави пушката в ъгъла, внимателно отключи вратата и я отвори. Пантите бяха прясно смазани. „Камарото“ стоеше на около петнайсет метра от вратата. Хиро опипа пистолета в кобура под мишницата си и побягна. Патроните в джоба му дрънкаха при всяка крачка.

Той стигна до колата, отвори вратата, хвърли се върху топлата седалка и пое въздух. Извади револвера от кобура и го сложи на седалката до себе си. Пот обливаше тялото му. Въпреки свежия вятър все още беше задушно.

Вратата на колата беше само притворена, защото шумът от затварянето й щеше да бъде чут в градината. Контактният ключ все още беше там. Хиро го завъртя и даде газ. После превключи на първа скорост и затвори вратата. Двигателят изрева. Хиро включи фаровете. Светлината заля плета, който отделяше площадката от градината.

Колелата на „Камарото“ хвърляха чакъл зад себе си и дърпаха колата напред. Ръмжейки и малко напосоки, той стреля в храстите. В следващия момент издадената напред решетка на мотора достигна храсталака и се вряза в него. Клоните се чупеха и стържеха по лака на колата.

Фаровете осветиха градината зад плета. Колата първо се разклати, след това колелата отново стъпиха здраво. Хиро управляваше с една ръка, другата държеше полицейския „Питон“. Беше готов да стреля по мъжете в градината през някой от двата свалени странични прозореца.

Изтрещя изстрел, последваха го много други. Предното стъкло на камарото се пръсна. Хиро направи с револвера в стъклото една дупка за гледане, стреля през нея и завъртя кормилото наляво. Двигателят изръмжа. Светлините на фаровете опипваха градината като пипала на насекомо.

Един от убийците скочи и хукна пред колата. Тичаше в единия от конусовидните снопове светлина. Хиро стреля през дупката на стъклото. Сноп искри и огън се разхвърча над решетката на двигателя. Самият изстрел едва се чуваше. Тежкият пистолет в ръката на Хиро подскочи и убиецът се строполи на земята с подкосени крака. Хиро го прегази, обърна колата, избягна едно дърво и даде пълна газ.

Пред него скочиха трима мъже. Стояха разкрачени срещу него и стреляха куршум след куршум.

Хиро наведе глава като нападащ бик и насочи колата направо срещу тримата мъже. Те до последно останаха по местата си, надявайки се да го спрат и убият. Но надеждата им беше излъгана. Единият остана на мястото си, докато другите отскочиха встрани. Той изпразни целия барабан на пистолета си. Куршумите удряха плътно над главата на Хиро в облегалката за главата. Тогава колата подбра убиеца върху капака. Човекът се удари в стъклото. Няколко секунди ръката му висеше вътре, после той се изтърколи от фучащата кола в тревата.

Още двама, мислеше Хиро. С периферното си зрение видя как един от мъжете се изправя и се затичва към дупката в плета, зад който бяха колите. Той насочи револвера и се прицели, като подпря китката си върху другата ръка. Натисна спусъка, но не се случи нищо. Револверът беше празен. Ядосан, Хиро го хвърли на съседната седалка и пак даде газ.

Гумите на камарото избуксуваха. След това тежката кола потегли, осветявайки бягащия убиец. Мафиотът имаше преднина от петдесет метра и вече беше минал през плета. Хиро натисна педала докрай. Плетът се олюля срещу него. После камарото прегази клонаците, които се огънаха като паяжина.

Сега полето за стрелба пред него беше чисто. Убиецът стигна до лимузината и отвори вратата. Хиро пак натисна педала. Убиецът вече беше почти в колата. Само левият крак и главата му се виждаха от вратата.

В този момент камарото подбра вратата с все сила и я затръшна. Главата и кракът на мафиота бяха откъснати от тялото. Поток от кръв се изля върху затворената врата. Главата се изтърколи като пумпал към крака, който още беше в обувката. В колата обезглавеният труп бавно се строполи върху кормилото. Ръцете още потръпваха и натискаха мигача, който светваше и изгасваше.

Камарото беше излязло от платното и препускаше с 80 мили встрани от улицата. Хиро видя, че към него се приближават летвите на оградата, бледи като кости в светлината на фаровете. Отвори вратата и се изтърколи от колата. Дървената ограда изтрещя под натиска на връхлитащата кола, камарото се наклони и се преобърна. Хиро чувствуваше пронизваща болка в тила, защото не се беше приземил толкова меко, както беше свикнал на тренировките. Но въпреки това, изглежда, нямаше нищо счупено.

Колата стоеше на покрива си, а двигателят съскаше. Хиро скочи, докато тичаше, разтърка болезненото място на тила, мушна се в колата и опипа деформирания й покрив, докато намери полицейския „Питон“.

Приведен, изтича обратно назад. Тъкмо се беше отдалечил на около двайсет метра, когато колата експлодира в огнен стълб. Хиро се хвърли на земята и остана така, докато опасността отмина. Пламъците, които излязоха от вътрешността на колата, осветяваха поляната и околните дървета.

Откъм градината се приближаваха убийците. Като вдигна глава, Хиро ги видя на фона на белия зид на къщата. Бяха четирима.

Ако сега скочеше, щяха да го видят, както и той ги виждаше. Той се промъкна през поляната към дърветата, опирайки се на пръстите на краката и на лактите си, както стотици пъти беше правил във Виетнам. Тревата беше хладна и суха, а земята миришеше ароматно и хубаво. Откога не беше лежал в трева и не беше мирисал земя! Откъм улицата проехтя вик на ужас. Вероятно бяха намерили пакарда с обезглавения труп.

Хиро стигна сянката на дърветата и се изтърколи зад един храст. Докато убийците тичаха към горящото камаро, той търсеше патрони за празния си пистолет. Бръкна в джоба си и с ужас установи, че беше сложил друг калибър. Имаше патрони за пушка, но те не ставаха за барабана на колта. Ругаеше през зъби. Оръжието беше станало безполезно.

Трябваше да влезе в къщата. Там имаше оръжие и патрони, достатъчни за изтребването на половин народ. Като всеки добър американец и Роян се беше запасил с патрони и пистолети, като че ли индианците все още стояха пред вратата му, виетнамците бяха вече в Кони Айланд, а зад всеки ъгъл — негри, размахващи вериги.

Убийците обградиха камарото и се опитваха да различат нещо в пламъците. Хиро стана и затича приведен. Настъпи един сух клон, но шумът беше погълнат от пращенето на огъня. Земята под краката му беше мека. Оръжието му пречеше да тича и той го хвърли. Беше само на няколко метра от градината, когато убийците на Касалонга го откриха. Стреляха по него, но от това разстояние револверите им бяха безполезни.

Тогава и те започнаха да тичат.

Плетът, разкъсан от камарото, се издигаше мрачно пред Хиро. Той се промъкна през пробива. Светлината на огъня не стигаше дотук. Той мина през плета и се спусна към къщата. Кракът му попадна върху един труп и той се спъна, опипа с ръка оръжието на мъртвеца в тревата и го взе.

Отначало не знаеше къде да се скрие. После видя лъщящото на лунната светлина езеро и затича към брега. Веднъж във Виетнам цял ден беше стоял във водата, потопен до шия, а там имаше и плъхове. Беше седял във водата, докато виетнамците го търсеха по брега, преравяйки сантиметър след сантиметър. Не го намериха. Беше се оказало добро скривалище.

Предпазливо, за да не предизвиква прекалено много издайнически вълни, Хиро влезе в езерото. Водата беше студена и студът се заизкачва нагоре по краката му. Целият му костюм се напои с вода, но въпреки това висеше на тялото му почти безтегловно.

Убийците стигнаха до плета и влязоха в градината. Разбираха се с кратки подвиквания. Двама от тях се промъкнаха в къщата, а другите двама започнаха да претърсват градината. Хиро беше потопен до горната устна във водата, която миришеше на водорасли. Не се движеше, за да не се чува шум от плискане на вода. Повърхността на водата под носа му се набраздяваше, когато той дишаше. Револверът висеше на една тръстика до главата му. Искаше да предотврати намокрянето на патроните. Езерото блестеше като сребърно и беше олицетворение на покоя.

Двамата мъже, които претърсваха градината, се движеха към мястото, където беше той. Не казваха нито дума. Можеше да чува само стъпките им. Надяваше се, че ставите му няма да се вкочанят. Главата му беше празна. Някъде в тръстиката скочи жаба.

Двамата мъже в къщата запалиха лампата в хола. Светлината огря тревата и стигаше до езерото. Убитите се открояваха в тревата като къртичини.

След два часа слънцето щеше да изгрее.

Защо не си тръгваха? — питаше се Хиро. Бяха изгубили петима. Защо не се изтегляха?

Но знаеше, че с това нищо нямаше да спечели, и затова не го желаеше повече.

Двамата мъже пак се отдалечиха от брега на езерото. Хиро предпазливо извади едната си ръка от водата и посегна към револвера. Отвори барабана. Държеше го така, че да може да види на лунната светлина колко патрона има на разположение. Разбра се много лесно: два.

Два патрона за двама мъже.

Това означаваше, че той трябваше да остане тук, във водата, докато убийците се уморят и станат по-малко бдителни.

Водата като че ли ставаше по-топла, но той все повече зъзнеше.