Кристофър Бар
Солдато (16)

16

НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ КОЙ Е ТОЙ И КАК СЕ КАЗВАШЕ, НО СНИМКАТА МУ ВЕЧЕ СЕ БЕШЕ ПОЯВЯВАЛА ВЪВ ВЕСТНИКА. А В НАДПИСА ПОД НЕЯ СЕ СПОМЕНАВАШЕ И ИМЕТО МУ. БЕШЕ ПО-САМОТЕН ОТ ТИГЪР В ДЖУНГЛА, НО ИМАШЕ ДВАМА ДУШИ, КОИТО ОБИЧАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО. ТОВА БЕШЕ ЕДНА ТЪЖНА, БОЛЕЗНЕНА ЛЮБОВ, КРАЙ НА КОЯТО МОЖЕШЕ ДА СЛОЖИ САМО СМЪРТТА. СМЪРТТА, КОЯТО ТОЙ САМИЯТ НОСЕШЕ И СРЕЩУ КОЯТО ВЪПРЕКИ ТОВА ВСЕКИ ДЕН СЕ ОПЪЛЧВАШЕ. НИКОЙ ОСВЕН НЕГО НЕ ЗНАЕШЕ КОЙ Е ТОЙ И КАКВО СТАВА С НЕГО. ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е ЕДНА ВЕЗНА, НО ТОВА ГО ЗНАЕШЕ САМО В ОНЕЗИ ЧАСТИ НА СЕКУНДАТА, КОГАТО ДВЕТЕ БЛЮДА ЗАСТАВАХА НА ЕДНА ВИСОЧИНА.

 

 

Още преди да му се обадят по телефона, той знаеше, че всичко е свършило.

Нямаше представа как са го намерили, откъде са знаели. Но го бяха проследили и сега бяха долу на улицата, двама мъже в една лимузина „Пакард“. Не бяха полицаи. Бяха хората на Касалонга.

Беше хвърлил куфара върху кушетката, без да светва лампата. След това размисли и все пак запали осветлението, след като през процепа на завесата видя, че не си бяха тръгнали, а чакаха.

Все още не си беше съблякъл нито шлифера, нито беше свалил шапката си. Потеше се. Казваше си, че трябва да бяга, но се питаше какво му трябваше за бягството. Трябваше да се откачи от тях. Вероятно знаеха кой беше той и как се казваше, но може би не знаеха, че е наел къща извън града. Можеше да се скрие там на първо време и да размисли как да действува по-нататък. С три четвърти милион долара можеше да направи много неща. Във всеки случай сега трябваше да изчезне, преди ония двамата долу да получат подкрепление.

Роян си запали цигара и запуши припряно. Какво всъщност трябваше да вземе? Паспорт, чекова книжка, кредитни карти, запасни муниции.

Телефонът иззвъня. Роян го изби пот. Кой можеше да е това? Джеймс, Фелисити, управлението, Касалонга? Не, Касалонга не. Той не би се обадил. Роян вдигна слушалката.

— Ало, Франк? Тук е Джери. Имате ли секунда време за мен?

Управлението. На телефона беше сержант Джери Мълиган.

— Разбира се, Джери — каза Роян. Опита се да се успокои. — Какво се е случило?

— По ваше нареждане проведох разследване. В бар „Джими“, спомняте ли си?

— Естествено, Джери. — Търпение.

Мълиган се окашля.

— Нашият приятел Джими наистина е забелязал нещо, сър. Изглежда, Гудман се е криел някъде наблизо и редовно е ходел в бара. Намирам това за доста лекомислено. Разбира се, Джими не е имал представа кой е той, иначе щеше да ни уведоми. Но най-важното идва сега, сър. Преди няколко вечери Гудман, който иначе винаги идвал сам, се бил срещнал с един човек, който приличал на вас.

— На мен? Откъде знае Джими как изглеждам аз?

— Видял снимката ви във вестника, сър. Сега поне имаме някаква отправна точка. Знаем как изглежда заподозреният и каква кола кара.

— Не разбирам — каза Роян. Искаше най-сетне да се отърве от Мълиган.

— Тази вечер, а също и в нощта, когато Гудман беше убит, през цялото време близо до бара е била паркирана една кола, която е била забелязана от много посетители, защото никога преди това не я били виждали.

— Имате ли номера й?

— Не. Но е тъмнокафяво или черно „Камаро“.

— Окей, Джери, добра работа си свършил. Утре на оперативката ще решим какво да правим по-нататък.

— Лека нощ, сър.

Роян затвори. Беше потънал в пот. Заради този разговор беше изгубил най-малко пет минути. Трескаво събираше нещата, които му трябваха за бягството. След това пак вдигна телефона и поръча такси на ъгъла на улицата зад къщата. Попита колко време ще е необходимо на шофьора, за да стигне дотам.

След това напусна жилището, без да гаси осветлението. Докато двамата мъже в колата долу забележат, че ги е водил за носа, щеше да е вече в къщата си. Той слезе по аварийното стълбище в задната част на сградата и след това бързо тръгна незабелязано към ъгъла на къщата с куфар в ръка.

Таксито чакаше с включен двигател.

 

 

Той не беше като другите.

От раждането на Мириам насам знаеше, че не е като другите и че никога няма да е като другите. Един мъж с такова дете в страна като Америка не можеше да се числи към голямото обикновено мнозинство.

Не би могъл просто да гледа как дъщеря му расте, става по-голяма и по-самостоятелна, как си намира приятели, ходи на танци и си взема кола под наем. Не би организирал празненство за осемнайсетия й рожден ден или пък за годежа й, а и никога не би си уредил среща с дъщеря си в някой бар в града…

Живееше отделно от жена си, а любимата му беше при Мириам, докато той беше сам. О, Лаура, защо не можеше винаги да си при мен, да държиш ръката ми и да ми вдъхваш сила, когато черните дупки се разтварят и ме поглъщат…

Беше се прибрал вкъщи, за да спи, но мислите му се гонеха из главата и не го оставяха на мира. Беше изпил една бира до отворения прозорец, легна в леглото и чакаше спасението. Спасението дойде, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и докато говореше с доктора, отново видя онова проблясване, като че ли отвътре върху ретината на окото му се прожектираха диапозитиви.

Детето пред бюрото на Сара Миърс.

Мъжът в сивия костюм по пътя през градината към вилата.

Милт Гудман, умиращ с прострелян гръб, две кървави петна на ризата.

Отново се облече, взе костюма и пуловера с поло-яката и револвера с кобура — италианският пистолет му липсваше — и тръгна надолу. В колата, както винаги, вече го чакаше приятелят му.

— Пак към боксовата зала ли? — попита приятелят му.

— Да.

— Странно, че този път се обади той — каза приятелят.

— Явно, че работата е на пожар.

Минаха през половината град, докато стигнат до овехтялата постройка. Прозорците бяха тъмни, защото по това време не се тренираше, но знаеха, че вратата винаги беше отворена. Паркираха колата в една странична улица и тръгнаха в топлата нощ към входа на залата. Вратата беше само открехната. Влязоха, завиха край един ъгъл и стигнаха до коридора. Както винаги, светеха само три жълти лампи на тавана, които хвърляха оскъдна светлина.

Касалонга чакаше в края на коридора. Бялата му коса имаше жълт отблясък, както и бялата роза върху ревера на костюма му, и бялата яка. Както винаги бяха обградени от сянка — две светлини в тунела, сполучливо беше казал веднъж Касалонга. Както винаги, да, всичко беше както винаги. Освен името на жертвата.

 

 

Този път двойно възнаграждение.

Кой е той?

Някой, който вие добре познавате, Солдато.

Какво е направил?

Задигна ни три четвърти милион долара. Не може някой да ни ограби и да остане жив.

Къде да го намеря?

Избяга. Беше в жилището си, но вече не е там. Взел е парите и ни се изплъзна. Но в този особен случай вие сигурно по-добре от нас знаете къде е отишъл.

Кой е той?

Името му е Франк Роян.

Солдато погледна приятеля си и по гърба му полазиха тръпки. Приятелят поклати глава бавно и ужасено. Жълтата светлина беше причина всичко да изглежда така ужасно бледо.

Франк? Капитан Франк Роян от Манхатън-Уест?

Да. Двойно възнаграждение. Приятелят все още поклащаше глава. Прегърна го.

Лаура. Мириам. Не. Франк. Да убие Франк Роян!

Не.

Не можете да откажете, Солдато. Знаете, че не можете да направите това. Той ни ограби — три четвърти милион — затова трябва да умре.

Значи това беше тайната на Франк, моя приятел… Той имаше намерение да обърне страницата. Той е станал един от тях. Прекрачил е тънката червена линия.

Напротив, ние можем да се откажем.

Ние?

Моят приятел и аз. (Подкрепи ме, приятелю, не отстъпвай!)

Ако се откажете, с вас е свършено, Солдато. Аз ще ви очистя!

Така ли? (Направи го, приятелю, този път го направи ти — стреляй!)

 

 

И тъй като всички по-нататъшни приказки бяха излишни, Солдато бръкна под сакото на костюма си с антрацитен цвят, там, където кобурът на пистолета се гушеше до червения пуловер. Касалонга не разбра веднага, а когато разбра, беше твърде късно. Той протегна ръка отбранително, като на кинолента. Устата му се отваряше като на шаран във вода. Отдръпна се назад — твърде късно, твърде късно.

Ръката на Солдато отново се появи, вече с револвер, и описа дъга, докато дулото се насочи към гърлото на Касалонга. На устата на Касалонга се изписа дума, която трябваше да е „не“. Солдато приклекна като при внезапен удар на тенис. Палецът му дръпна спусъка, веднъж, два пъти. Дулото на оръжието проблесна с бяла светлина, в мрака заплуваха искри и плътта на Касалонга се разкъса. Кожата на врата му провисна раздрана. Бликна кръв, потече от устата и носа му. Бялата роза на ревера му стана червена.

Касалонга политна назад, при което косата му падна над очите. Падна по гръб с опънати крака. От раната му на интервали бликаше кръв и течеше по пода на коридора.

За един толкова възрастен човек смъртта дойде твърде бързо. Тялото още потръпваше и кръвта продължаваше да изтича. Зъбите и устните на Касалонга стържеха по каменния под.

Солдато се обърна. Искаше да даде оръжието на приятеля си, за да може и той да стреля още веднъж. Но приятеля го нямаше. Не беше тук и Солдато разбра, че винаги е бил сам.

Той отново прибра оръжието в кобура и бързо излезе от залата, в която пукането на изстрелите все още отекваше като огромен бронзов гонг. Седна в колата и отпусна глава върху кормилото. Опита се да размишлява.

Франк беше негов приятел, но беше направил нещо, което приятелят на един полицай не биваше да прави. Беше направил нещо, което го беше превърнало в гангстер, и явно беше избягал, а така вината му ставаше още по-очебийна. Въпреки че беше обрал мафията, беше престъпник.

Тези размишления бяха безсмислени. Като полицай имаше само една възможност — да залови Франк и да го изправи пред съд. Като приятел можеше да го остави на свобода, тази съмнителна свобода, която оставаше на човек, обрал мафията — достойна смърт от револверите на гангстерите и достойно погребение. А там, отвъд смъртта, пак щяха да бъдат приятели, Франк и той.

Имаше само едно място, където Франк можеше да отиде сега — извън града, в наетата къща, в която преди няколко дни бяха яли стек и пили бира.

Той запали колата. Като погледна настрани, отново видя до себе си приятеля и го погледна въпросително, малко несигурно.

— Отиваме при него.

— Добре, Джеймс. Но ти трябва да решиш.

Когато колата излезе от страничната уличка, зад ъгъла зави една черна лимузина „Пакард“ и се приближи до боксовата зала.

Той каза:

— Знаеш ли, едва тази вечер забелязах, че доктор Валачи е бил негов човек. Мислех всичко това за шега. Но още в болницата той е бил негов човек. Той ме е подготвял за срещите с Касалонга преди всяка поръчка. Той пак ме е превърнал в машина за убиване като във Виетнам.

— Хипноза?

— Вероятно. Само че тази вечер не подействува правилно. Защото днес само чух гласа му по телефона. Но очите му, тези кафяви очи, тях не ги видях.