Станислав Лем
Непобедимият (10)

Разговорът

Рохан влезе в кабината на астрогатора, без да се изненадва от неговата покана. Наистина рядко му се беше случвало да влиза в нея, но след като се завърна в базата, той бе повикан на борда на „Непобедимият“ и Хорпах именно тогава го прие в кабината си. Такива посещения, общо взето, не предвещаваха нищо хубаво. Наистина, тогава Рохан беше потресен от катастрофата в теснината, за да се страхува от гнева на астрогатора. Впрочем Хорпах не го упрекна в нищо, само го разпита съвсем подробно за обстоятелствата, които съпътствуваха атаката на облака. В разговора взимаше участие доктор Сакс, който изказа предположението, че Рохан е оцелял, понеже го е обхванал „ступор“, вцепенение, депресирало активността на мозъка му, така че облакът го е взел за вече обезвреден, за един от поразените. Що се отнася до Ярг, неврофизиологът беше на мнение, че той се е спасил по една случайност, защото е побягнал и се е намерил извън обсега на атаката. А Тернер, който почти докрая се е опитвал да защитава себе си и другите, стреляйки с лазерите, макар че е действувал съгласно своите задължения, но колкото и да е парадоксално, той е бил погубен именно от това, защото мозъкът му е работил нормално и така е привлякъл вниманието на облака. Разбира се, от човешка гледна точка облакът е бил сляп и човекът е бил за него само един подвижен обект, който издава присъствието си с електическия потенциал на мозъчната си кора. Дори разгледаха с Хорпах и лекаря възможността за предпазване на хората чрез подлагането им на „изкуствено вцепенение“ с помощта на съответен химически препарат, но Сакс забеляза, че такъв лек би подействувал с доста голямо закъснение, след като се яви действителната необходимост от „електрически камуфлаж“, а, от друга страна, не може да се изпращат хората в състояние на „ступор“. В крайна сметка анализът на донесените от Рохан новини не даде конкретен резултат. Сега той сметна, че Хорпах може би иска още веднъж да се върне към този въпрос. Спря се в средата на кабината, която беше два пъти по-голяма от неговата. В стените имаше директна връзка с командния пункт и ред микрофони от вътрешната инсталация, но освен това нищо друго не говореше, че тук от години живее командирът на кораба. Хорпах свали дрехата си. Отдолу беше с панталони и мрежеста риза. През дупчиците й се подаваха гъстите сиви косми на широката му гръд. Той седна малко настрана от Рохан, опря се с тежките си ръце на масичката, върху която нямаше нищо друго освен една подвързана с изтъркана кожа книжка с непознато на Рохан заглавие. Пренасяйки поглед от непознатата книга към командира си, той сякаш го видя за първи път. Това беше един смъртно уморен човек, който дори не се опитваше да скрие треперенето на ръката, когато я вдигаше към челото си. Рохан изведнъж разбра, сякаш в някакъв проблясък, че изобщо не познава Хорпах, при когото служи вече четвърта година. Никога досега не беше се замислял защо в каютата на астрогатора няма нищо лично, нито една дребна вещ, понякога забавна, понякога наивна, която хората вземат със себе си в Космоса като спомен от детството или родния дом. В същия миг му се стори, че разбира защо Хорпах няма нищо, защо по стените няма никакви стари снимки на негови близки, лица на хора, останали на земята. Не му беше нужно такова нещо, защото той целият беше тук и Земята не беше негов дом. Но може би за пръв път в живота си съжаляваше за това. Тежките му плещи, раменете и вратът му не издаваха старост. Стара беше само кожата на ръцете му — дебела, едва набръчкана в ставите на пръстите; тя побеляваше, когато той ги изпънеше, и Рохан с привидно безразлично и малко уморено любопитство наблюдаваше как те леко треперят и сякаш констатираше нещо, което му е било чуждо досега. Рохан не искаше да гледа това. Но командирът наведе леко глава и като го погледна в очите, измърмори с някаква почти презрителна усмивка:

— Прекалих ли, а?

Рохан се стресна не толкова от думите, колкото от техния тон и от цялото държание на астрогатора. Не отговори. Продължаваше да стои, а Хорпах прокара широката си длан по гърдите и додаде:

— Може пък и да е по-добре така…

И след няколко секунди продължи със странна за него откровеност:

— Не знаех какво да правя…

В това имаше нещо покъртително. Рохан сякаш знаеше, че астрогаторът от няколко дни вече е безпомощен като всички останали, но в същия момент си даде сметка, че всъщност не е чувствувал това, защото всъщност досега бе вярвал дълбоко в душата си, че астрогаторът вижда с няколко хода по-напред от всеки друг и че иначе не може да бъде. И ето — неочаквано му се откри същността на командира, но някак двойствена, защото виждаше полуголото тяло на Хорпах, това уморено тяло с разтреперани ръце, чието съществуване той досега просто не съзнаваше, и същевременно чу думи, които потвърждаваха истинността на това откритие.

— Сядай, моето момче — каза командирът.

Рохан седна. Хорпах стана, отиде до умивалника, наплиска си лицето и врата с вода, избърса се с късо, рязко движение, навлече куртката си, закопча я и седна срещу него. Погледна го с бледите си, винаги малко насълзени като от силен вятър очи и някак безразлично попита:

— Какво става с твоя имунитет? Изследваха ли те?

„Значи само за това“ — помисли Рохан и се изкашля.

— Лекарите ме изследваха, но не откриха нищо. По всяка вероятност Сакс е бил прав със своя „ступор“.

— Да. Нищо повече ли не казаха?

— На мене не. Но чух… разсъждаваха над това, защо облакът атакува човека само един път и след това го оставя на произвола на съдбата.

— Интересно. И какво?

— Лауда е на мнение, че облакът различава нормалните хора от поразените благодарение на разликата в активността на мозъка. Мозъкът на поразения има активност като у новородено. Струва ми се, че именно при такова вцепенение, в каквото бях изпаднал аз, се получава подобна картина. Сакс предполага, че може да се направи тънка метална мрежа, която да се скрие в косата… тя да излъчва слаби импулси, имитиращи мозъчни импулси на поразен човек. Нещо от рода на „шапка-невидимка“. По този начин можем да се замаскираме пред облака. Но това е само предположение. Не се знае дали ще бъде сполучливо. Те биха искали да направят няколко опита. Но нямат достатъчно количество кристалчета, а и тези, които трябваше да събере „Циклоп“, не стигнаха до нас…

— Добре — въздъхна астрогаторът. — Не за това исках да поговоря с тебе… Това, което ще си кажем, ще остане между нас, нали?

— Да… — каза бавно Рохан и напрежението се върна.

Астрогаторът отклони погледа си, сякаш му беше трудно да започне.

— Не съм взел още решение — каза внезапно той. — Друг на мое място щеше да хвърля жребие. Да се върнем — да не се върнем… Но аз не искам. Зная, че често не си съгласен с мене…

Рохан отвори уста, но Хорпах веднага го прекъсна с едно леко движение на ръката.

— Не, не… Ето шанс за тебе. Давам ти го. Ти ще решиш сам. Ще направя, каквото кажеш.

Той погледна Рохан в очите и веднага спусна тежките си клепачи.

— Как така аз? — изломоти Рохан. Беше очаквал всичко друго, но не и това.

— Да, именно ти. Разбира се, ние се договорихме, че това ще си остане между нас. Ти ще вземеш решение, а аз ще го проведа. Аз ще отговарям за него в базата. Благоприятни условия, нали?

— Вие това… Сериозно ли го казвате? — попита Рохан само за да спечели време, защото и без това беше уверен, че всичко е истина.

— Да. Ако не те познавах, щях да ти дам време. Но зная, че ти си вървиш и си мислиш своето… че отдавна си взел вече решение… но може би не бих могъл да го изтръгна от тебе. Затова ще ми кажеш сега, веднага. Защото това е заповед. В този момент ти си командир на „Непобедимият“… Не искаш ли веднага? Добре. Имаш една минута време.

Хорпах стана, отиде до умивалника, разтри бузите си с ръце така силно, че чак се чу как стърже побелялата му брада, и започна, сякаш нищо не беше станало, да се бръсне с електрическата самобръсначка. Гледаше в огледалото.

Рохан едновременно го виждаше и не го виждаше. Най-напред го обзе чувството на гняв към Хорпах, който така безочливо постъпи с него, като му даде право, а фактически го натовари със задължението да решава, като го обвързваше словесно, а сам предварително поемаше цялата отговорност върху себе си. Рохан го познаваше достатъчно, за да знае, че всичко е било премислено и вече не може да се отмени. Секундите хвърчаха и трябваше да отговаря след миг, веднага, а той нищо не знаеше. Всички аргументи, които с удоволствие би хвърлил в лицето на астрогатора, които бе подреждал като железни тухли по време на нощните си разсъждения, изчезнаха. Четирима души бяха мъртви — почти беше сигурно. Ако не беше това „почти“, нямаше да има за какво да се разсъждава и да се преценява, просто щяха да отлетят призори. Докато беше край Хорпах, смяташе, че трябва веднага да стартират. Сега чувствуваше, че тази заповед няма да излезе от устата му. Разбра, че това не е краят на проблема Регис, а неговото начало. Това нямаше нищо общо с отговорността пред базата. Ако четиримата бяха останали на кораба, никога нямаше да стане това, което стана. Но си спомни нощното си пътешествие и разбра, че след известно време хората ще започнат да мислят за това, а после да говорят. Щяха да си кажат: „Виждате ли? Изоставил четирима души и отлетял.“ И освен това нищо друго нямаше да има значение. Всеки човек трябва да знае, че другите няма да го изоставят независимо от обстоятелствата; че можеш да изгубиш всичко, но хората ти трябва да бъдат на борда — живи или мъртви. Такъв принцип нямаше в правилника. Но ако не се постъпваше така, никой не би могъл да лети.

— Аз слушам — каза Хорпах. Остави самобръсначката и седна срещу него.

Рохан облиза устни.

— Трябва да опитаме…

— Какво?

— Да ги намерим…

Това беше краят. Знаеше, че астрогаторът няма да се противи. Сега всъщност беше съвсем сигурен, че Хорпах е разчитал именно на това, че нарочно е постъпил така, за да не бъде самотен при приемането на този риск.

— Онези ли? Разбирам. Добре.

— Но ни е необходим план. Някакъв начин, разумен…

— Досега бяхме разумни — каза Хорпах. — Знаеш резултатите.

— Може ли да кажа нещо?

— Да, слушам.

— Бях тази нощ на съвещанието на стратезите, тоест слушах… впрочем това не е важно. Те разработват различни варианти за анихилиране на облака… но задачата ни не се състои в това, да го унищожим, а да намерим онези четиримата. Значи ако започнем някоя антипротонна касапница, тогава дори и някой от тях да е жив още, със сигурност няма да излезе цял от такъв повторен ад. Никой. Невъзможно е…

— И аз мисля така — бавно каза астрогаторът.

— И вие ли? Много добре… тогава?

Хорпах мълчеше.

— Те намериха ли… някое друго разрешение?

— Те?… Не.

Рохан искаше да попита за още нещо, но не се решаваше. Думите се спираха на устните му. Хорпах го гледаше, сякаш чакаше нещо. Но Рохан не знаеше нищо — нима командирът можеше да допусне, че той сам, на своя глава, е измислил нещо по-съвършено от всички учени, от кибернетиците и стратезите, заедно с електроните мозъци, които имаха на разположение. Това беше безсмислица. А той въпреки всичко търпеливо го гледаше. Мълчаха и двамата. От крана равномерно падаха капки вода — необикновено звънко в абсолютната тишина. И от това мълчание се роди нещо, от което Рохан се вцепени. Цялото му лице, кожата му от врата до челюстите, започна да се свива, да става сякаш тясна, когато гледаше насълзените, неизказано стари в момента очи на Хорпах. Нищо не виждаше освен тези очи. Беше разбрал вече. Кимна бавно с глава. Сякаш казваше „да“. „Разбираш ли?“ — питаше погледът на астрогатора. „Разбирам“ — отговаряше с поглед Рохан. Но постепенно колкото по-ясно разбираше това, толкова по-остро чувствуваше, че е невъзможно. Че никой няма право да изисква такова нещо от него, дори и самият той. И продължаваше да мълчи. Мълчеше, но сега вече се преструваше, че за нищо не се сеща, че не знае; хващаше се за наивната надежда, че щом нищо не е казано, това, което е преминало от очи в очи, може да бъде отречено. Може да се излъже, че това е недосетливост — защото разбра, почувствува, че Хорпах никога няма да му каже сам. Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Седяха, без да се помръднат. Погледът на Хорпах омекна, вече не изразяваше очакване, нито подканваща настойчивост, а само съчувствие, сякаш казваше: „Разбирам. Добре. Така да бъде.“ Командирът спусна клепачи. Още малко и неизказаното щеше да изчезне и двамата щяха да се държат така, сякаш нищо не беше се случило. Но този отместен поглед се оказа решаващ. Рохан чу собствения си глас:

— Ще отида.

Хорпах въздъхна тежко, но Рохан, обхванат от паника, в която го хвърли произнесената от него дума, не забеляза това.

— Не — каза Хорпах. — Няма да отидеш така…

Рохан мълчеше.

— Не можех да ти го кажа… — продължи астрогаторът. — Нито можех да търся доброволец. Нямам право. Но ти сам знаеш вече, че не можем да си отидем така. Единствено сам човек може да влезе там… и да излезе. Без шлем, машини и оръжие.

Рохан едва го чуваше.

— Сега ще ти представя моя план. Ще си помислиш върху него. Можеш да го отхвърлиш, защото всичко това все още си остава между нас двамата. Смятам да стане така: кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Ще изпратя там два автоматични всъдехода без хора. Ще привлекат вниманието на облака, който ще ги унищожи. В същото време ще тръгне трета кола. С човек. Това е фактически най-големият риск, защото трябва да стигне с нея до възможно най-близкото разстояние, за да не върви пеша през пустинята и да губи време. Запасът от кислород ще стигне за осемнадесет часа. Имам фотограми на цялата теснина и околността й. Смятам, че не трябва да се върви по трасето на досегашните експедиции, а да се стигне колкото може по-близко до северния край на платото с кола и след това да се слезе пеша надолу по скалите, до горната част на теснината. Ако те изобщо се намират някъде, то те са там. Там са могли да оцелеят. Теренът е тежък, много пещери и пукнатини. Ако ги намериш всичките или само някой от тях…

— Именно. Как да ги взема? — попита Рохан и почувствува как го бодна в гърдите чувството на злобно удовлетворение. На това място планът рухваше. Колко леко го бе прежалил Хорпах…

— Ще имаш подходящо средство. То леко замайва. Има такива. Разбира се, ще ти бъде необходимо само в случай че намереният не иска да върви. За щастие те могат да вървят в това състояние.

„За щастие…“ — помисли си Рохан. Стискаше юмруци под масата, като се стараеше Хорпах да не забележи това. Не се страхуваше. Още не. Всичко беше прекалено, нереално…

— В случай че облакът… се заинтересува от тебе, трябва да легнеш неподвижно на земята. Помислих за някакъв препарат за подобен случай, но ще ти подействува с голямо закъснение. Остава само прикритието на главата, токовият симулатор, за който говореше Сакс…

— Има ли такова нещо вече?… — попита Рохан.

Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса му. Но остана спокоен.

— Не. Но може да се направи за един час. Мрежа, скрита в косата. Апарат с генераторче за токов ритъм, зашит в яката на комбинезона. Сега… давам ти един час. Бих ти дал повече, но с всеки следващ час намалява шансът да ги спасим. И без това вече е незначителен. Кога ще вземеш решение?

— Вече взех.

— Глупчо. Не чуваш ли какво ти говоря? Онова беше само за да разбереш, че не можем да тръгнем…

— Нали знаете, че и без това ще тръгна…

— Няма да тръгнеш, ако не ти позволя. Не забравяй, все още аз съм командир тук. Пред нас стои проблем, в сравнение с който не представляват нищо каквито и да било амбиции.

— Разбирам — каза Рохан. — Вие не искате да се чувствувам принуден?… Добре. Тогава… това, което си говорим сега, влиза ли в уговорката?

— Да.

— Тогава искам да зная какво бихте направили на мое място?

Да се сменим… в обратен ред… Хорпах помълча малко.

— А ако ти кажа, че не бих отишъл?

— И аз тогава няма да тръгна. Но зная, че вие ще ми кажете истината…

— И няма да тръгнеш? Честно? Не, не… Зная, че това е ненужно…

Астрогаторът стана. Тогава стана и Рохан.

— Вие не ми отговорихте.

Астрогаторът го погледна. Беше по-висок и по-широк в раменете. Очите му приеха същия уморен вид, както в началото на разговора.

— Можеш да тръгваш — каза той.

Рохан машинално се изправи и тръгна към вратата. Тогава астрогаторът направи едно движение, сякаш искаше да го спре, да го хване за рамото, но Рохан не видя това. Излезе, а Хорпах остана неподвижен — изправен край затварящата се врата и дълго стоя така.